Изкуство – Литература

Да крещиш, онемял. Да се смееш, когато уж трябва да плачеш. Да показваш младежки дух, за които младите… хм… май можем само да мечтаем. И да пишеш разюздано, както само всестранен творец може, без задръжки, без витиеватщина… да пишеш мощно като човек, който цял живот сякаш не е пускал перото от ръката си.

Рангел Вълчанов ме покърти, но не по оня – достолепния начин. Тази книга не е сбогуване със света, не е ожалване на настоящето, не е всичко, което бихте чакали от човек на 83 г. Много „не е“ тази книга. Тя и жанр няма. Нито рамки. Случки и мисли си преливат плавно, няма отделени хронологически периоди, а от всичките филми внимание е отделено почти изцяло на един – „На малкия остров“, първият, охуленият, отреченият. И около него толкова чудесии, че филм за филма ще да стане страхотен.

Вижте страницата за автора в „Уикипедия“. Е, в „Ура! Най-после и онемях!“ е написано всичко останало, което сред тези жалки редове няма как да го има. Между кориците пробягва един друг свят, който вече го няма. Има го вироглавото шопче, което разсмива до сълзи маститата изпитна комисия със своя си език. Има го момчето, което спи в банята на сградата, в която учи, и вари отвара от сухо мляко, за да преживява. Има го наглият шегаджия, който стои на пост три дни с вмирисана риба, вързана на кръста. Има и други шегаджии, от изчезващ вид. Има човек, който вижда нашия свят като пародия, и ясно си спомня другата пародия, в която е живял и творил. Пред режисьорския му поглед всички шарят насам-натам и внимават да не нагазят в лайната, които сами са изсрали – това последното ще го разберете, ако прочетете книгата. И трябва да го направите.

Рангел Вълчанов се смее на всичките страници и усмихва и теб. Никъде не те кара да плачеш, не търси съчувствие дори и сред личния си здравословен ад. По-скоро той – болния – подава ръка на нас – здравите - и подканва да се изправиш и да поживееш малко по оня, лудешкия начин, който пропускаме, залисани във всичко останало.

По време на четенето постоянно обръщах книгата и гледах корицата. Същият е – човекът, написал тези редове, е бил точно с тази доволна усмивка, присмиваща се първо над себе си, после над суетния свят.

Дано още много се смее този човек. А аз ще си изтегля сега „На малкия остров“. После и останалите му чудесии. Срам ме е, че не съм ги гледал. А Рангел Вълчанов трябва да бъде „четен“ всячески.