Изкуство – Литература

Името на Деян Енев отдавна се върти около ми – разминал съм се с него в редакцията на „Сега“, но в годините, прекарани там, колегите не спираха да говорят с огромно уважение за него. Страшно много истории започваха с „Енев още беше тук…“ и тогава започваше същинското разказване, сякаш този човек беше сложил своя отпечатък върху всичко, което се беше случило.

Срещата ми с неговите разкази се отлага от доста време, но най-после дойде. Осветляваща, стопляща, красива, имаше болка, имаше смях, имаше от всичко по много. За разлика от добре познатите писачи на разкази с планиран график за издаване на поредното книжле, Деян Енев не е запълнил книгата с плява, а с качество – силно и сериозно, сграбчващо души и обръщащо света буквално за страничка-две. Къси разкази за дълго спомняне.

„Българчето от Аляска“ има много герои, поделени в два вътрешни цикъла – „Железни скали“ и „Сребърни планини“, като вторият е посветен почти изцяло на софийски топоси и истории, свързани с тях. Нейде между двата цикъла се е сгушило и едно „Писмо до Камелия“, неговата съпруга, кратко, силно, много силно. Героите на Енев водят своите лични войни с действителността, които са се примирили, че губят – натрупали мъдрост не от книгите, а от живота, който ги е брулил.

По принцип имам привичка да описвам с по няколко думи най-знаковите според мен разкази, но в случая ще се въздържа. Не желая да ви давам и най-малка податка какво се случва на следващата страница, защото кратките разкази се преобръщат в миг с последните си редове. Прочитането на сборника може да се случи за час-два, може да се проточи и с дни според настроението на четящия – но и в двата случая ще забележи ритъма на сборника – започващ тъжно, нейде в средата се всмехорява и точно сърцето се отпуска и разказите пак се смрачават и накрая се прокрадва и религиозната нишка, загатваща за смъртта.

Много ми е рано да пиша анализ на автор като Деян Енев. Само ще кажа, че препоръчвам силно тази му книга, пък ще си набавя и други негови неща, убеден съм, че ще си заслужават и те. Колцина са тези, които умеят да пишат както хумор, така и тъга. Точно така – Енев е автор, който умее да пише тъга. Която е нужна за вчовечаването.

Лично мнение: не подобава недоказал се още с нищо сериозно автор да мъдрува на задната корица на книга на Енев, ако и в случая (нека бъда честен) текстът му да е изненадващо сполучлив. Маркетинговото налагане на К.Т. наистина започва да излиза извън всякакви граници, накрая и в читанките ще го вкарат, само и само да го изтипосат като жив класик.

Източник