Чък Паланюк, „Оцелелият“
Изд. „Ера“, 2011
Нито „Приспивна песен“, нито „Боен клуб“ (още не съм чел „Невидими изчадия“) са книги за нежни души, а „Оцелелият“ се нарежда до тях с грубия и неподправен, стремителен реализъм на своето действие. Докато четях, постоянно в има ми изникваха връзки – от една страна с „Калки“ на Гор Видал или трилогията „Живият хаос“ на Патрик Нес, от друга – с унищожително гигантската селф-хелп помия, която се бълва непрестанно, както и още по-обширната жълтуреста пикантерия, мултиплицирана в измислени биографии и безчет трилъри. И за добавка – безброй съвети за водене на успешно домакинство чрез изпитани методи. Наистина изпитани. А, и за съвременното робство, което не е чуждо и по нашите ширини – на него са обречени страшно много българки по италианските домове, да речем. Но да не залитам в изборно-политически хейт.
„Оцелелият“ започва в самолет, летящ над океана, без план на полета и без очакващо го летище. Пилотът е безименен[1], безчувствен месия, който, очаквайки горивото да свърши и двигателите да спрат един по един, разказва историята на своя живот. Тя, запечатана в черната кутия, служи за обяснение на един живот, който никога – дори и за миг – не е бил в ръцете на собственика на тялото.
Още с рождението си той е обречен от триминутната си разлика със своя брат-близнак. Защото е роден в идилична религиозна колония на сектата на кирдишите, които проповядват отричане от благата на цивилизацията, признават за пълноценни хора, годни за разплод, само първородните синове и дъщери, а всички останали получават идентични имена и биват изпращани по света да служат като добре платени роби с абсолютна покорност и безукорни умения. Заплатите им се изпращат обратно в колонията, а кирдишките възпитаници не трябва да докосват никаква благинка – секс, забавление, телевизия и т.н., а освен това имат суперважно задължение – да се самоубият в момента, в който научат, че Бог е повикал хората от колонията при себе си...
Отказано им е дори право на контакт с другите като тях:
„Срещнехме ли някого от църковната колония, можехме да кажем:
Служи достойно през целия си живот.
Или:
Слава и възхвала Богу за този ден, изпълнен с труд.
Или:
Нека усилията ни отведат всички около нас в рая.
Или:
Нека склопим очи, изпълнили делото си.
С това репетроарът се изчерпваше.“
Подобие на човек, само външна обвивка, с продадена богу душа. Специалист по себеотричане и липса на Аз. С безумно желание да бъде разкъсан на части от зомбита – само заради шанса да има все пак нещо сред смъртта. И желание да разпръсква личната си убеденост в липсата на смисъл. Хищнически разлепени обяви с телефон за помощ за хора, обмислящи самоубийство. Водещи до дома на нашия бивш сектант, нарушил най-свещената заповед и престъпно останал жив. И който няма никакво желание да утешава който и да било, нито да помага на срутени хора да съградят себе си наново. Вместо това ги подтиква към края. Лесно. Спокойно. Докато готви.
Е, повикът за кирдишите идва и хиляди вярващи изпълняват дълга към своя бог. Докато остава един – Оцелелият. Покорството се възпитава в детството и никога не може да се изличи. Затова Оцелелият е безпомощен пред мощната индустрия на развлеченията, която засмуква него и живота му, аурата на Единствен, сдвъква ги и изплюва на бясната тълпа купища помия с личния му подпис и гаранция за истинност. Култът се завърта все по-бързо и по-бързо, патентовано и с ценоразпис е бъдещето на човечеството дори, а посоката към ада е предначертана отдавна от безплодно момиче с животворно име.
Докато остава само това:
„Фертилити ми е ядосана, брат ми все още обикаля на свобода, лаураболинът циркулира из кръвоносната ми система, проектът „Битие“ включва игра за избиране на свещен съсъд, пред мен стои съвършено непозната жена, която ще се омъжи за мен, пришпорва ме необходимостта да се самоубия и просто не знам…“
И аз не знам, но след всяка книга на Паланюк имам желание да чупя, да крещя, да псувам и да бия, убивам… Истински писател, без претенции, без писане по рецептурник, без желание да се хареса. Унищожителен.
P.S. Честнотта ме задължава да кажа, че колкото съм възхитен от книгата, толкова съм разочарован от корицата. Най-малко заради липсата на смислова връзка с книгата – полетът е без предвидено кацане на писта. Предната според мен е по-сполучлива, а оригиналните са унищожителни, особено самолетът-кръст.
Вижте и страхотното ревю на Мила Ташева в „Аз чета“.
[1] Ок, има си нещо като име – Тендър Брансън – но то е получено по кирдишката традиция и означава твърде малко реално. Както той пише: „Тендър Брансън. Не е истинско име. По-скоро ранг. Все едно някой в друга култура да нарече детето си Лейтенант Смит или Епископ Джоунс…“
