Рядко чуждо ревю ме е спъвало така. Златко Ангелов е написал текст за „Реквием за никого“, който просто ме обезсилва, отнема думите и образите, които ме изпълниха след последните страници на книгата на Златко Енев. Мда, имам още доста да уча, докато започна да пиша по този начин, да осъзнавам и пресъздавам нещата, които съм чел, по достоен начин. Но все пак е хубаво да имам цел, нали?
Златко Енев наистина е създал страхотен роман. Ръбат, остър, гаден, гнусен на места, когато например невинно цигане (не, това не е оксиморон, мили сънародници) бива изкормено от чужда бяс. Когато влюбена девойка е изпратена да проституира в чужбина, дисекцирана от безфоременото и скрито зад маска зло на извращенията. Когато туркинята се опитва да отнеме живота на изнасилвача си и когато до полуда се влюбва в него. Много „когато“-та има сред тези страници, много.
„Реквием за никого“ е наистина за никого. За хората без имена. Онези, които загубиха своите насила и трябваше да приемат нови – тема, която не е по вкуса на всекиго, още по-малко заслепен националист, каквито виждаме да вият по улиците катадневно. За другите, които по времето на социализма покорно си живуркаха и си затваряха очите. И за хамелеоните, които бяха добре и преди, и след промените. Които смениха „другарю“ с други обръщения, но запазиха мрежите си, в които са впримчени човешки животи. Недосегаемите. И които не винаги получават заслужени наказания, както са ни свикнали баналните канони на литературата и киното. А вместо това благоденстват, кръвосмучейки.
Не знам дали да пресъздавам сюжета. Както посочва Златко Ангелов, той започва с една франзела в един немски апартамент. И завършва с огнен пъкъл в него, след като разбираме защо франзелата е символ на кошмара и лудостта. Но затова трябва да се върнем много назад, във времето, когато имената подлежат на промяна, а самият „вятър на промяната“ е само лек полъх, който раздвижва застоялия социалистически въздух. Който може, ще го усети. И ще се подготви. И така застиналите в йерархичната предопределеност пионки продължават заедно пътя си през „демокрацията“.
Животи се разбиват сред тези страници. Никой не преуспява. Дори тарикатите, които преди и след промените тържествуват над околните, разкъсват и обладават беззащитната женска плът, и те не преуспяват, макар привидно да благоденстват. Те остават скотове от първата до последната страница, утолявайки безспир плътските си страсти. Признавам, натурализмът ми дойде малко в повече на някои места, на други обаче еротичността на сцените е завладяваща и реална, почти плътна, сякаш Златко Енев прожектира сцените директно в мозъка. Сексът почти никога не е доброволен. Не е и нежен. Мъжкото покорява със злоба женското, за да се себедокаже. Жалка работа.
Това е нашенския отговор на сръбския „Нож“ на Вук Драшкович. Корменето е по-малко, изнасилванията са повече. А дори нямаме война. На Балканите сме. Чудовищата имат твърде много лица. И неутолим нагон.
P.S. Благодаря на Златко Енев за честта да съм един от избраните да се докоснат първи до едно произведение, за което тепърва ще се говори дълго. И да се надяваме, ще даде кураж и на други да се заровят в тинята на близкото минало.
