Изкуство – Литература

Вече не мога да хвана края по колко сборника с разкази на български автори излизат месечно, не се и опитвам. Но Захари Карабашлиев си ме интересува, след като страшно харесах както романа му „18% сиво“ (за който няма как да не сте чували), така и сборника „Кратка история на самолета“, който получи хеликонската награда като компенсация, че предната година романът беше пренебрегнат по поредни конюнктурни мотиви. Но така е с литнаградите по нашите ширини.

Предчувствието ми за прекрасно четиво обаче се оказаха крайно неоправдани. Да, това си е Карабашлиев – чудесно написани, леки за четене, удобно разкъсани между България и чужбина, с всички емигрантски дилеми и трудности при напасването, с герои-писатели в почти всички разкази… но този път просто няма интересни истории. Този сборник се влива в едно крайно досадно течение в нашата литература, в което разказите са по-скоро импресии на някакъв момент или кратък отрязък от нечий живот, в който се набляга на чувствата и емоциите, но не и на интересната фабула, какъвто тип харесвам аз. Прекалено много делник без никакъв празник.

Всеки от разказите в „Симетрия“ е за хора с тежки съдби и несбъднати пожелания, стекли се животи по неочакван начин, свикнали със сивотата и неочакващи нищо. Разказът въвежда в някакъв момент от съществуването им и аха да стане интересно… и той свършва, без да се е случило нищо. Нищичко. Просто така, оставяйки само чувство на неудовлетвореност.

Все пак не всички разкази бяха пълно разочарование – „До хоризонта и назад“ има интересно смесване на времето, а в „Наследството на Никодим Никса“ е проточена мрачната нишка на самоубийството и решението на човек да стигне до него. Но това просто не е достатъчно, за да промени цялостното ми мнение за сборника като нещо събрано само за да бъде издадено.

Дано не е така, защото наистина в последно време се забелязва тенденция малкото оборотни имена в нашенската литература да пускат регулярно сборници с „кво да е“, просто за да се поддържа шум около името и издателството да генерира малко свежи пари в кризисните времена. Дано не съм прав.

Няма да пиша повече, може би Карабашлиев нарочно си е събрал такъв тип разкази на едно място – може би и мрачната корица (също не по мой вкус, но тук всеки си има свое мнение) подсказва, че това не са жизнените разкази от по-рано… Надявам се писателят да не е решил да пише за познатата поименно „сериозна“ публика, която взаимно си ръкопляска учтиво на интелектуални събития.

Колегите от „Библиотеката“ са на точно противното мнение, кратичък текст има и в „Life is a Journey not a Destination“, Горан Атанасов също препоръчва да се даде шанс на книгата. Вие си преценете.