Първичен предшественик, вселенска жизнена сила, пътеуказател на пътя към модернизма и символ на работническата класа: в продължение на три четвърти столетие живата материя изпълнява най-различни роли в онази област на културата, където аспирациите на науката се смесват с мечтите на изкуството. Историите на Бруно Шулц се развиват в това русло, но заедно с това те се намират и извън него. Чрез митовете, породени от викторианската псевдонаука Шулц споделя генетическа връзка с Лъвкрафт, Чапек и Ман. Но най-близкият аналог за трескавата материалност на творчеството му, който самият аз успявам да открия, е фотографията на чешкия сюрреалист Индржих Щирски.
Член на групата „Девесил“ и водеща фигура на чешкия междувоенен авангард, Щирски създава творби като поет, художник, графичен артист и есеист. Ако днес обаче е запомнен с нещо, то това е фотографията му. Във високо-сюрреалистичен модус, първата му изложба е посветена на изгледи от замъка на маркиз дьо Сад в южна Франция. Но през 1934, точно когато Шулц публикува първия си сборник с разкази, Щирски внезапно сменя курса. Започва да пътува из малките градчета в Бохемия и Моравия, като фотографира витрини и обяви за карнавали, панаирни бараки, табели, повредени статуи, оплескани стени и фрагменти от графити, а накрая подрежда снимките в два цикъла, Човекът-жаба и Човекът с наочници.