Лято е. Горещо и скучно, а това у нас най-често означава, че е време за пореден „скандал“. Нямам нито възможности, нито време да следя повечето домашни скандали, но тъй като в случая става дума за преработването на миналото – тема, която от край време е ключова за работата ми – тук по изключение се заемам да изследвам нещата по-подробно.
И така, имаме две обществени фигури – разследващият журналист Христо Христов, автор на поредица от книги около историята на ДС и професорката-историчка от Американския университет в Благоевград Евелина Келбечева – които повдигат без съмнение важния въпрос за качеството и съдържанията на учебниците, по които ще бъде преподавана на учениците от горните класове най-новата история на България (и най-вече „историята на комунизма“, както сме свикнали да я наричаме). Доколкото разбирам, те са и автори на петицията на фондация „Истина и памет“, която гласи така:
Ние, подписалите тази петиция, категорично изразяваме своето несъгласие с опитите за премълчаване на ключови факти и събития от българската история в периода 1944-1989 г. и периода на прехода към демокрация след 1989 г., с манипулативното, подвеждащо или тенденциозното им представяне в новите учебници по история и цивилизации за 10-ти клас, които министърът на образованието и науката предстои да одобри.
Настояваме за тяхното фундаментално преработване или спиране до създаването на учебници, които да бъдат одобрени след явно, а не формално обществено обсъждане под контрола на министъра.
Тонът на петицията звучи повече от тревожно и, ако реалното съдържание на въпросните учебници действително се окаже толкова манипулативно, подвеждащо и тенденциозно, колкото твърдят авторите на петицията, то без съмнение има сериозни основания за тревога. Предполагам, че именно това е накарало толкова много хора и организации да надигнат глас в подкрепа на тези настоявания. Резултат вече има – министерството действително е спряло работата върху учебниците и в момента се работи върху определени коректури.
Дотук добре, но в цялата работа има нещо, което ме кара да изпитвам силни съмнения в основателността на вълната от гражданско негодувание, която съпровожда тази критика: оказва се, че е доста трудно, поне ако човек следи само медиите, да се открие някаква реална информация относно критикуваните съдържания. Или, с други думи: ако човек не се запретне сериозно и започне да търси именно такава информация, то става невъзможно и да се изгради каквото и да е информирано мнение относно различните позиции и основанията за приемането или отхвърлянето им. Единственото, което човек може да намери, са отделни цитати, непридружени от какъвто и да е контекст. На сайта на Свободна Европа се открива текст под заглавие „Спрете лъжата“. Как Живков възкръсна като герой в проекти за учебници за 10-и клас, където човек действително може да намери отделни цитати, плюс аргументация срещу употребата на такъв език и съдържание в учебниците. Но дори и след прочита на този сравнително по-информативен материал аз оставам с ясно усещане, че едно толкова кратко представяне не може да послужи като база за оформяне на сериозно, информирано обществено мнение.[1]
И това все още е статия, в която има поне някакъв опит за представяне на факти и аргументи. Инак нещата, с които човек се сблъсква навсякъде, са лишени почти изцяло от каквато и да било фактология и авторите на повечето текстове изказват мнения, неподкрепени от каквито и да е реални съдържания и информации за обсъжданата тема. Заемат се позиции, неподкрепени с нищо друго, освен с общи фрази, няма и следа от опит за анализ или дори показване на конкретните съдържания.[2]
Има изключения, разбира се. Така например самият Христо Христов посочва на сайта си конкретен факт от най-новата българска история – т. нар. „танкова реплика“ на Петър Младенов – който е представен в учебника на „Булвест“ по некоректен начин: действително, след прочита на конкретния цитат човек остава с ясно усещане, че доказан исторически факт от решаваща важност в най-новата история изведнъж се превръща във въпрос на мнение. Ето конкретния цитат от учебника:
На митинга от 14 декември 1989 г. поискват отмяната на чл. 1 от Конституцията. П. Младенов се опитва да успокои множеството, но не искат да го чуят и той казва на околните думи, заснети от Евгений Михайлов. След половин година в предизборен клип на СДС прозвучава записът с фразата: „По-добре е танковете да дойдат“. Избухва скандал, от БСП оспорват автентичността на записа и твърдят, че Младенов е казал: „По-добре е Станко (Тодоров, председател на НС) да дойде“. Споровете продължават и до днес.“
След този текст на учениците е зададен въпросът: „Коя теза за танковата реплика приемате? Аргументирайте се“.
Така действително не може. Има решение на парламентарна комисия от онова време, пък и всеки от нас има очи и уши, и може да види и чуе сам какво точно е казано. Да се представя като спорно нещо толкова очевидно, а и толкова важно за най-новата българска история, действително не може и не бива. Но дали това е достатъчно, за да се отхвърли цялото съдържание на учебника по толкова категоричен начин, колкото го правят авторите на петицията и особено медиите?
Тук може би ще бъде най-добре да се даде думата на двамата автори на петицията, които са формулирали критиките си сравнително ясно в текст, публикуван на сайта desebg.bg. Тук само няколко от тях:
Днес държим в ръцете си новите учебници по история и цивилизация за България за Х клас на издателствата „Анубис“, „Просвета“, „Рива“, Домино“ и Булвест 2000“, и с тревога и безпокойство констатираме следното:
- Макар повечето от тях формално да са включили приетите в новата учебна програма изисквания и нови термини, на практика това не са учебници по история и цивилизация, а само по история. Липсва каквато и да била теоретична рамка и съдържание, което да обясни смяната на цивилизационните модели, да изведе характеристиките им, да покаже на младите хора основните ценности, залегнали в основата им – както и тяхното унаследяване или потъпкване.
- Композицията на учебния материал – избор на събития, мястото им в целия контекст, обясненията на термините, съотнасянето със световните исторически процеси е крайно небалансиран. Например преголямото място отделено на периода 1944-1948 г. и фокусирането върху репресиите срещу „врага с партиен билет“, както и на външната политика, която е тясно обвързана с Москва (Булвест 2000).
- С изключение на учебниците на „Рива“ и Просвета“, някои от фактите за периода 1944-1989 г. са поднесени тенденциозно, други непълно, а трети са напълно спестени, което ще доведе до превратна представа на учениците за посочения период.
- Такива напълно спестени факти са описанието на трите момента на изпадане в неплатежоспособност/фалит на управлението на БКП при Тодор Живков (1960, 1976-1977 и 1987 г.) без които целия останал материал за стопанското и икономическо развитие по време на комунистическия режим. Тези факти са документално установени и присъстват дори в Уикипедия, необяснимо е защо те са пренебрегнати.
- Отсъства ясно изразен акцент какво е икономическото завещание на режима през 1989 г., а именно фалит и дългове – външен в размер на близо 11 млрд. долара и вътрешен дълг, натрупан през 80-те години в размер на 26,5 млрд. лв. Това е предпоставка за най-лошия икономически старт след промените в страните от Източния блок.
- Фрапираща е липсата на дейността на репресивния апарат на комунистическата партия в лицето на Държавна сигурност. Като изключим някои съвсем сухи определения в рубриките „Речник“ на репресивния апарат в някои от учебниците, по никакъв начин не е представена ролята на ДС като „щит и меч“ и „очи и уши“ на комунистическата върхушка, нито нейната пряка зависимост и подчиненост от съветския КГБ. ДС дори не е спомената в главите, посветени на едноличното управление на ДС, като един от стълбовете на политическото дълголетие на Живков, както и в главите за културното развитие и животът на обществото в този период.
За самия мен обаче си остава изключително трудно да заема каквато и да е позиция, без да имам достъп до самите съдържания, за които става дума. И тъй като държа да представя темата с възможно най-голяма обективност, в края на краищата реших да направя единственото, в което намирам някакъв смисъл: да публикувам тук именно поне част от въпросните съдържания, след което да оставя читателите да решат сами дали критиките срещу тях са достатъчно основателни или не.
Ето тук ще намерите всички страници от съответната глава от учебника на Булвест.
Учебник на „Булвест“ – конкретно съдържание
(За увеличаване до цял екран щракнете върху правоъгълничето вдясно под снимките)
Но освен това тук бих искал да ви представя и част от аргументите на другата страна, формулирани в официалния отговор, който издателство „Булвест“ е изпратило до министерството. (Онези от вас, които биха искали да прочетат целия текст, могат да го намерят ето тук).
И така:
Уважаеми колеги от МОН,
В следващите редове даваме отговор на изпратените ни от Вас Предложения. Те са свързани изцяло и единствено с периода 1944 – 1989 г.
[…]
- Според различни източници убитите без съд и присъда в първите дни след 9 септември 1944 г. са между 18 000 и 30 000 души.
[…]
Извод: След като никой не е извършил пълно изследване и не е предложена методика за провеждането му, числата изглеждат произволни, без конкретни доказателства и в твърде широк диапазон, при положение, че говорим за човешки жертви. Разбира се, ако такова проучване в бъдеще се появи, резултатите от него задължително трябва да се отразят в учебниците така, както е отразен броят на задържаните в лагерите, осъдените от „Народния съд“ и т.н.
[…]
- Необходимо е да се даде по-конкретно обяснение за „репресивния апарат“ в годините на комунизма, тъй като липсва информация за дейността му.
[…]
Извод: От посочените примери става ясно достатъчно подробното представяне на дейността на репресивния апарат, както и пълната несъстоятелност на твърдението, че „липсва информация за дейността му“.
[…]
- Основният белег на Държавна сигуност е нейната подчиненост на съветския репресивен апарат.
[…]
Извод: Посочените примери показват, че в учебника е подробно представена подчинеността на СССР не само на Държавна сигурност, а на българския политически, икономически и културен живот като цяло. Дори и да не е изрично подчертано, че ДС е подчинена на съветския репресивен апарат, едва ли у учениците би останало съмнение, че ДС може да е извън съветския контрол.
[…]
- „Народният съд“ е най-голямата политическа репресия в Източна Европа (да се сравни с Германия). След 1989 г. присъдите на I и II състав на „Народния съд“ са отменени като незаконосъобразни. Има такава отмяна и на част от присъдите, дадени от други състави.
[…]
Извод: От текста в рубриката е видно, че сме подчертали факта, че по броя на произнесените присъди страната е „на едно от първите места в Европа“. Тази оценка ни се струва по-адекватна, тъй като макар и да няма подробно монографично изследване на „Народния съд“, което да включва съпоставянето му със сродни изследвания върху подобни процеси не само в Източна, но в Европа като цяло, едва ли наличните публикации оставят съмнение в далеч по-големия брой наказани в Германия (Нюрнбергският процес е само „върха на айсберга“, защото в него са осъдени само висшите представители на Райха и съпоставката на „Народния съд“ с него е некоректна – след Нюрнергския процес в Германия и редица европейски страни продължават да се провеждат съдебни процеси, на които са осъдени, значителна част от тях на смърт, десетки хиляди нацисти и техни помощници – виж напр. данните в книгата на Тони Джуд „След войната: История на Европа след 1945 година“. С., 2010)
[…]
- Георги Димитров носи основната вина за политиката на насилствена „македонизация“, извършена дърху населението в Пиринска Македония.
[…]
Извод: Посочените текстове от уроците, документите, визуалният материал и методическите задачи ясно разкриват разбиранията на Г. Димитров по македонския въпрос и ролята му за налагането на „македонизацията“.
[…]
- В Белене и Ловеч са най-големите концлагери за политически противници на БКП.
[…]
Извод: В учебника се отразени всички по-важни периоди от съществуването на лагерите в България, а специално за тези в Белене и Ловеч са дадени и конкретни данни за изпратените в тях и загиналите противници на властта. Представено е и възстановяването на лагера „Белене“ по време на „възродителния процес“.
[…]
- В рубриките „Личности от историята“ предлагаме да намерят място изтъкнати българи като Христо Явашев и Илия Минев. Добре е, когато става въпрос за държавния дълг да се цитира не Костадин Чакъров, а друг, по-обективен свидетел.
[…]
Илия Минев е свързан с темата за дисидентството, която е представена частично в урок № 64 – „Крах на тоталитарния режим“ – с. 324, а по-подробно – в урок № 68 – „Развитие на многопартийна политическа система“. Там на с. 344-345 в рубриката „Речник“ е дадено определение на термина „дисидентство“, а в параграфа „Дисидентството ражда политическа алтернатива“ сред дисидентските организации е посочено Независимото дружество за защита правата на човека в България и неговия създател Илия Минев. В началото на прехода обаче много по-активна роля играят други дисиденти, затова в рубриката „Личност от епохата“ е представен Петър Дертлиев.
[…]
- Да се премахне внушението, че данните за убийството на Георги Марков – противоречиви.
Извод: Твърдението, че в цитирания текст се прави някакво „внушение“, е твърде странно. Покушението срещу писателя на моста „Ватерло“ в Лондон е на 7 септември 1978 г., а той умира в лондонска болница на 11 септември и това не е противоречивост, а неоспорим факт. Що се отнася до твърдението ни, че за покушението и до днес има разнопосочни версии, то трудно може да се оспори – българското и британското следствие не достигат до категоричен извод, на който да се позовем. Няколко книги и филми разкриват резултатите от издирванията на авторите им, но изводите и версиите, които представят, са именно разнопосочни и затова не бихме си позволили да заемем – и то в учебник! – страната на който и да е от авторите (при това, никой от тях не е професионален историк). Убедени сме, че в учебника трябва да се включват неоспорими факти, а ако представяме дадена хипотеза, е редно да я съпоставим с други такива. И бихме представили основните гледни точки, но при ограниченията на рубриките в учебника това едва ли е възможно. Затова ни се струва важно да оставим поне уточнението, че версиите за покушението са разнопосочни, тъй като това подсказва, че проучванията продължават.
[…]
- Горянското движение е първата и една от най-продължителните въоръжени съпротиви срещу комунистическия режим в страните от Източния блок.
[…]
Извод: В рамките на урока е дадена основната информация за тази съпротива, но няма как да се съгласим с препоръката да се отбележи, че тя е първата такава в Източния блок – полското съпротивотелно движение възниква по-рано – през януари 1944 г. и е многократно по-мащабно. Впрочем, твърдения, че горянското движение е първото и едно от най-продължителните, няма в монографичното изследване на Диню Шарланов „Горяните – Кои са те?“ (С., 1999), нито в обемистата книга на Н. Алтънков „История на БКП 1919-1989“ (С., 2018), където на горяните е отделено специално място, а в раздела за горяните в колективната монография „НРБ от началото до края“ (под ред. на И. Знеполски, С., 2011) се говори за „разтягане на масовото недоволство във времето“, за периоди на затихване и впоследствие достигане на кулминацията на горянското движение през 1950-1953 г. (с. 169-175), без да се правят констатации, подобни на горепосочената препоръка.
[…]
- „Възродителният процес“ представлява грубо погазване на човешките права и трябва да бъде по-категорично осъден.
[…]
Извод: Убедени сме, че толкова подробното представяне в учебника на темата за „възродителния процес“ в различните му измерения и посредством различни методически похвати ще позволи на учениците да вникнат в неговата същност на грубо показване на човешките права и сами да стигнат до осъждането му и този подход е много по- резултатен, отколкото голословните осъждащи фрази, тъй като ролята на историческата наука е да обяснява, а не да възхвалява или заклеймява.
[…]
- Отсъства ясно изразен акцент върху икономическото състояние през 1989 г., а именно трите поредни фалита и дълговата криза – външен дълг в размер на близо 11 млрд. долара и вътрешен дълг, натрупан през 80-те години, в размер на 26,5 млрд. лв. Това е предпоставка за най-лошия икономически старт след промените в страните от Източна Европа.
[…]
Плътното следване на учебната програма позволи от десетте урока за периода 1944 – 1989 г. само един да е посветен на икономиката – урок № 65 – „Икономически промени в селото и града“, като той обхваща целия 45-годишен период. В него, за съжаление, могат да се представят само основните акценти и характеристики на икономическата политика и резултатите и.
Все пак, първата дългова криза (1960-1964 г.) е разяснена по същество в урока на с. 328, макар и да не се използва това понятие, за да не се натоварва допълнително речникът към урока (в него има обяснени пет термина!)
[…]
- Терминът „държавен социализъм“ да бъде заменен с „тоталитарен режим“.
[…]
В уроците сме използвали термините „тоталитарен режим“, „тоталитарна система“, „тоталитарна държава“, „тоталитарно общество“, „тоталитарно управление“, „сталинизъм“, „социализъм по съветски модел“, „социалистическа система“, „социализъм“, „комунистически режим“, „комунистическо управление“. Част от тях са въведени в обучението по история в предходни години
Всички те, както и терминът „държавен социализъм“, са в употреба в българските и международните академичи среди и публикации. Разбира се, съществуват научни дискусии за съдържанието на тези термини и дали са напълно взаимнозаменяеми, но те се изучават на по-високо равнище.
Заключение
Именно така, според мен, би трябвало да изглежда един опит за по-съдържателно представяне на темата и различните позиции, застъпвани в нея. Както можете да видите сами, двете страни разполагат с различни важни и съдържателни аргументи. Коя от двете позиции е „по-правилна“ е трудно да се каже, дори и след прочита на всички аргументи. Текстът на този учебник, във всеки случай, според мен не дава основания за вида унищожителна критика, на която го поставят авторите на петицията, а аргументите на авторките му звучат професионално и убедително. При всички различия в разбиранията ни относно темата за преработването на близкото минало (виж например текста „Възродителният процес и капаните на паметта“), в случая аз не мога да застана на позицията на еднозначните отрицатели.
Далеч по-ясно в случая ми се струва едно: начините, по които българските медии все още продължават да осветляват и отразяват подобни дискусии, изглеждат силно неадекватни и недостатъчни. Невъзможно е да се говори за създаване на някакво стабилно, просветено, информирано гражданско общество там, където „четвъртата власт“ просто не си върши работата. Искрено се надявам да греша, но поне онова, което мога да открия в Интернет, си остава много далеч от някаква подобна цел.
[1] Да оставим настрана факта, че в текста има и напълно неверни обобщения. Нека вземем за пример твърдението
Тук специалистите изтъкват, че лагерът в Белене например отваря врати отново през 1985 г., което е премълчано в учебниците,
което просто не отговаря на истината: напълно възможно е този факт да е премълчан в някои от учебниците, но това в никакъв случай не е вярно за онзи от тях, откъс от който човек може да намери в Интернет – учебника на издателство „Булвест“, написан от екип под ръководството на професорките Искра Баева и Евгения Калинова.
[2] Например текстът на Георги Лозанов за Дойче веле, който може да се прочете ето тук.
