От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Чешкият авангардист Давид Черни ни навря една тоалетна под носа и ние се насрахме. Инсталацията „Ентропа“, предизвикала най-разнообразни реакции – от смях, през самокритичен анализ, та чак до нашата – бе открита на 12-ти и „пусната в движение“ на 15-ти януари. Изправена пред сградата „Юстус Липсиус“ по случай чешкото председателство на ЕС, тя показва териториите на 27-те държави-членки като парчета от пъзел, на който тепърва му предстои да се съединява.

Как Черни се е разпоредил с националните мании и комплекси в обединена Европа вече е повече от ясно. Люксембург, тежко подозиран за пране на пари, е изобразен като златно кюлче с надпис „Продава се“; Полша, гордата родина на папа Йоан Павел ІІ, е представена с католически монаси, развяващи гей-знаме; Естония, която наскоро забрани комунистическите символи, фигурира с два много високотехнологични инструмента, които при по-сериозно вглеждане се оказват сърп и чук; Гърция е опожарена, а от потопената Холандия стърчат само минаретата. Може да се каже, че сурвачката на твореца е минала малко по-леко върху Ирландия (рунтава гайда с ручила, които на всеки пет минути пищят откъм Северна Ирландия) и Дания (инфантилно добросъвестна лего-постройка), но едва ли някой се е почувствал поласкан. Фигурките са шарени, примитивистки, нехомогенни, и сякаш дори да бъдат подредени според картата на континента, те пак няма да паснат една с друга. Всяка от тях блести с някакво ярко и ритащо между краката клише, като образите на англичанина, французина и германеца от вицовете за Бай Ганьо. Пита се, дали на този фон България ще бъде изобразена с панагюрското златно съкровище? По скоро не.

На нас ни е отделено видно място като система от клекала, свързани с червени, сини и жълти тръбички в почти парламентарно съотношение. Експозицията на Черни за мен поне беше повод да науча, че този отходен уред, който ми мирише на родното ми училище, на нашенските крайпътни заведения, на крайморски бунгала, обществени учреждения (ако те допуснат да им ползваш санитарните предимства), гари, стадиони, болници и множество къщи навсякъде из България, се нарича „турска тоалетна“. Нямах представа, че ползваме нещо вносно. Отдавна не съм минавала през Калотина, но добре си спомням, че там имаше редичка външни тоалетни за най-належащите нужди на прекосяващите границата ни. Отпред имаше табелка с два вида цени – в български пари и в евро, сякаш вътре предлагаха различни видове услуги. Какво правеха с хората, които нямат дребни, не знам. В бараката си имаше точно такива стъпала с дупки, каквито висят пред „Юстус Липсиус“. Не знам какво точно е в момента положението на Калотина, но ако е променено, то ще е от година-две. Нека си го кажем направо: всеки, който поживее у нас, рано или късно се привежда над заветната дупка в пода. И е логично да се мисли, че хората, запознати с нея, са повече от посетителите в историческия музей.

Тук ще отворя една скоба, която няма нищо общо с изкуството. Или може би има, кой знае? Обществената тоалетна със седалки е скъпо нещо. За да се поддържа, трябва да се мие редовно и подробно, при това с препарати. Няма го онова волно плисване на кофа вода, което ни сдобрява с природата по най-бързия начин. Освен това, ползването на обществена тоалетна със седалка изисква доверие, което до този момент ни липсва. Доверие в хигиената на седящия непознат преди тебе, доверие, че той – в моя случай тя – не е пикала отвисоко от страх да не се докосне до пластмасовите части. Които вероятно са опикани още от предишната посетителка. Ние не мислим за тези, които идват след нас, и сме наясно с това. Когато няма доверие в едно общество, и най-модерната седалка се превръща в клекало.

При по-подробно вглеждане се забелязва, че нужниците, поместени от Черни в картата на България, са по-големи и по-малки. Още от античната древност се смята, че да сънуваш изпражнения е на голямо богатство, тъй като те са излишък, каквито са и многото пари. В този символичен план страната ни се оказва разграфена на райони с по-голям и по-малък достъп до „излишъците“, а между тях протичат знаково оцветени канали за обмен. Ако това се вижда оттук, може би се е видяло и от Съвета на ЕС.

И докато брюкселските чиновници се чудят да се смеят ли, да плачат ли пред този „дружески шарж“, у нас има криза с доставките на руски газ, крайно тежки студове и граждански протести пред Народното събрание. Странно е, че нито едно от тези далеч по-насъщни събития не успява да заостри смачканото ни самочувствие така, както визиите на чеха за българския сегмент.


Small Ad GF 1

„EI 4ORNI-6E TE NAVREM U KENEFO -GADNO KOPELENZE-DA SVALYA6 TAZ GADOST-AMA NE6TASTEN KAPOT“, пише разгневен патриот под псевдоним, който завършва с „маминку“. „Небива да се допуска да бъде унижавана България, а на тези които възхваляват простака Черни искам да кажа, че и те самите знаят че майките им са курви и ги чука който свари, ама като ги напцува някой се обиждат“, зове за достойнство негов съмишленик, този път на кирилица. Започва онлайн състезание по правопис и красноговор, което е готово да превърне всяка азбука в оръжие. Срещаме антропологични наблюдения: „С чифут работа да си нямаш, пак излъга ЕС“. Психоаналитични диагнози: „Геният на твореца Давид Черни се дължи на нестандартната му сексуалност – копрофилия.“ Исторически препратки към пиесата на Ханс Йост и Третия Райх: „Като чуя думата култура и се хващам за кобура“. Проектостратегии за налагане на обществен ред: „Ще бием през муцуните“. Кой би допуснал, че от нужника на Черни ще избликне такава анонимна родолюбива мощ?

Всъщност авторът на „Ентропа“ очевидно е планирал част от реакциите на шокираната си публика. Първоначално представя „Ентропа“ като дело на 27 художника – по един от всяка страна членка, после признава, че той лично, заедно с още двама приятели, е правил цялата инсталация, и накрая предлага да върне парите, които предвидливо е запазил. Според книжката на проекта с мистифицирани биографии българската част се прави от бунтовната Елена Джелебова. Черни може и да е предвиждал това-онова, но ние го възнаградихме пребогато.

Помня вечерта, когато тревожен новинар съобщи по телевизията, че България е представена на международен форум като турска тоалетна. Беше цитирано и предизвикателното изказване на Елена Джелебова, дръзнала да опозори страната ни пред света. „Да си оправя сметките с фалшивия патриотизъм“, „да предизвикам скандал“, „пънк-жест“ от амвона на Европа... Да беше мор, да беше чума.

Шокът идва и от една неяснота как се е промъкнала тази Елена Джелебова на толкова висок форум, без да я надушат институциите. Кой я е допуснал, кой я е одобрил, кой я е препоръчал. Всеки от артистичните гилдии знае, че тези въпроси просветват като нажежена решетка сред мъглявината на който и да е по-престижен излаз навън. Започва ровене из творчески съюзи, картинни галерии и корифеи-специалисти по пропускателните ни пунктове за чужбина. И докато Министерство на културата пише обяснения, че тази „проява не е представена и не е коментирана по никакъв начин“ с него, чешкият вестник „Лидове новини“ влиза в Интернет и установява, че нито една от биографиите на ентропейските творци не е читава. Обичайно е за журналистите да правят тези бързи справки, пък за говорителите на дипломатически мисии сигурно е още по-обичайно. Бетина Жотева обаче се изживява като куратор на изложба и настоява за сваляне на българския сегмент.

От първите вестникарски съобщения у нас става ясно, че клозетът ни е довел до пълно заслепение за останалите детайли от света. „Италия е показана като един голям футболен терен, а малка Словения - като една голяма планина. Националният символ на тази страна е високият алпийски връх Триглав, който се намира на нейна територия.“ Това е част от надлъж и нашир цитирано съобщение в медиите. В интерес на истината Италия е представена като сбор от футболисти, всеки от които държи топка пред гениталиите си с мастурбационен унес. Словения пък е плосък камък, върху който с дребнава суетност е издълбано „Първите туристи дойдоха тук през 1213“. Ще предложа едно възможно тълкуване. Това е годината, в която неотдавна заселилите се в Любляна евреи успяват да вдигнат първата синагога. А какво търси в съобщението връх Триглав, засега не мога да си обясня. Вероятно е попаднал там поради инерционния ентусиазъм да хвалим красотите на върхове и долини в момента, в който се почувстваме на международен форум. В случая с Триглав се натъкваме на полет на въображението, обогатен с леки нотки на справедлива завист. Става ясно, че нищо не ни е ясно.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Става ясно, че осемтонното съоръжение не е привлякло на никого от нашите представители в Брюксел вниманието чак дотам, че да забележи каква стилизация са претърпели останалите държави. Става ясно, че името „Ентропа“ (от „ентропия“: дума, създадена през 1865 г. от германския физик Рудолф Клаузиус; означава степен на безредие в една система, разпад, грешки в комуникацията, част от енергията, която вече не може да се използва) не говори на никого нищо. Вместо това научаваме, че „замисълът на изложбата е всяка страна в Европейския съюз да бъде представена по шеговит, но добронамерен и типичен за нея начин“. Става ясно още, че подзаглавието „Стереотипи и бариери за разрушаване“ е цитирано, но не и прочетено. Иначе щяхме да схванем една пожелателна нотка, скрита зад хашековската присмехулност.

Все пак, вероятно вдъхновена от подзаглавието, г-жа Жотева да се заканва физически да разбие инсталацията: „...изискахме от чешките си колеги т.нар. „творба“ да е махната от залата, защото в противен случай тук има мераклии, които искат да я боядисат или да я счупят с чукове, и то без да питаме чехите за това“. Тук за първи път си проличава силният импулс за съавторство в инсталацията, който скоро ще ни обземе на национално ниво. Изказването не минава без международен отзвук:

„Почти се разридах от смях, когато говорителката на българското представителство в ЕС се изправи пред телевизионните камери и произнесе: „Покриването на страната ни с турски клозети е обида за българското национално достойнство.“ Хайде, България, ще го преживееш! Поне не си Полша“, окуражава ни Марина Хайд от страниците на в. „Гардиън“.

В интерес на истината английските коментатори отначало се лутат из инсталацията, за да открият собствената си страна и първата им реакция е в духа на „ама защо не участваме в този виц“. Появяват се допълнения към текстовете им: „За разлика от това, което написах по-рано, се оказа, че има английски сегмент. В чешката книжка с презентациите пише, че британският артист Халид Асади е избрал „празното пространство“, което обяснява защо не видях британски принос към пластмасовото табло. Когато тази сутрин гледах чешката презентация, творбата на Асади не беше там. Но ето, че сега вече е“, обяснява слепотата си Никълъс Уот от същия вестник. През следващите дни се появяват поредица от настървени самоанализи за това колко заслужено Англия е премахната от символичната карта на Европа, като всеки коментатор изтъква различно обяснение.

Словакия, обрисувана като наденица, овързана с унгарското знаме, ако изобщо това овързано дълго нещо е наденица, изразява категоричното си недоволство, но приема извиненията. Полша, според онлайн статистика на новинарския портал TVN24, подкрепя с 64% изображението си в „Ентропа“, определяйки го като „право в целта“. Дания казва, че всичко си е наред, вместо като родина на Нилс Бор да настоява да я изтипосат с някой модел из областта на квантовата мехника. Ние обаче сме ударени право в сърцето. Не ни свърта, търсим участие. Из страната тръгват пърформанси и инсталации, само знаме не се бродира, но дали наистина не се бродира, след време ще се разбере.

Чешкият посланик в България Мартин Клепетко получава тоалетна чиния, дарение от Дискусионния клуб за социална и местна политика. Във в. „Земя“ например Ивайло Диманов така се възбужда, че гневът му изхвърча извън автора на „Ентропа“, та дори и извън родината му: „На разстояние една писоарна струя от Чехия мъжките писоари край Виенската опера са с формата на добре оформени женски устни, широко отворени за фелацио, а аз кой знае защо пак се сетих за чехкините... Пийте едно тъмно за тяхно здраве, г-н Черни, но никога не идвайте в България“. Кой знае какво ли става на разстояние две писоарни струи от Чехия? Содом и Гомор.

В момента вече сме официални съавтори на произведението, забулвайки нашата част от него с черен креп. Така придаваме ново измерение на инсталацията, която може да се наблюдава не само в пространството, но и във времето. Днес спокойно можем да кажем, че благодарение на енергичните ни усилия творбата на Черни е остойностена многократно повече, отколкото в деня на своето откриване. Тя вече е скъпоценна като непретенциозно ножче, с което е заклан владетел.

Естествено, мненията у нас далеч не са хомогенни. Те, слава Богу, никога не са и били. Николай Фенерски, Свилен Стефанов, Яна Донева, Веселина Седларска, Венцислав Занков и др. предложиха от разпалени до рационално дистанцирани доводи да вникнем в собствената си действителност, в идеята за изкуството въобще и, метафорично казано, да си седнем на еди какво си. Да си седнем, ама като са ни сложили клекало?

У нас знакът за нещо винаги е бил по-важен от нещото, което той обозначава. Защо ли? Така е по-лесно. За да се справиш с корупцията, кражбите, поръчковите убийства, местните главатари и собствената си огъваема психика е необходимо всекидневно, всеобщо усилие. За да се справиш със знака е достатъчно да смениш клозета на Черни с маслодайната роза. Поне на пръв поглед.

Преди около година имаше една кампания за избиране на символ на България. Мадарският конник се сражаваше с лютеницата на фона на Търновската крепост. Бях против това нарочно търсене на силиконови подплънки за освежаване на имиджа. Защо трябва всички да се скрием зад някакъв предмет, който да ни направи да изглеждаме „по като за пред света“? Днес този стремеж за откриването на един-единствен обект, с който да се отъждествим, като че ли намира своите очертания. С акушерската ни намеса.

Все пак, трябва да благодарим на г-н Черни, че ни даде Елена Джелебова. Ако се беше родила в България, тази безцеремонна артистична личност никога нямаше да получи достъп до толкова висока изява.

Източник

Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.

Pin It

Прочетете още...