Daytripper
от Фабио Мун, Габриел Ба, Крейг Томпсън (въведение), Дейв Стюарт (цветове), Шон Конот (шрифт)
Беше невероятно!
Нека да го кажа предварително: Daytripper е може би най-добрият графичен роман, който някога съм имал удоволствието да прочета. Считайте, че сте предупредени.
Може би най-големият успех на Daytripper е, че се спасява от това да бъде клише. Всички неща, които хората искат да кажат за него (например: „Книгата е жизнеутвърждаваща“ или „Книгата показва, че смъртта е просто още една част от живота“), са точно такива, каквито могат да се кажат за онзи нов филм, който не искате да гледате – онзи, който със сигурност ще бъде оазис от сантиментален шмалц в пустинята на стойностните разкази. Daytripper би могъл да бъде още един мързелив израз на това, в което всички искаме да вярваме въпреки себе си и въпреки настоящите доказателства, които непрестанно се изливат от всяка медийна чешма, а именно: че животът си струва.
Daytripper би могъл да бъде това.
Вместо това Фабио Мун и Габриел Ба работят активно, за да потиснат клишетата и да възпрат формулата. Поне си мисля, че са работили усилено, защото представят толкова напълно завладяваща творба, че се виждам принуден да си представям как кървава пот оцветява всичко в близост до тях, с изключение на великолепния арт. Daytripper се движи без измислици и манипулации. И това е нещо.
Опитвайки се да определя върховото постижение сред всички съвършенства на Daytripper, аз се затруднявам серизоно. В тази творба има толкова много прекрасни неща, че опитът да се издигне едно от тях над останалите изглежда младежки, задачка за деца, които не са загрижени да възприемат книгата такава, каквато е. Така че нека говорим по-общо.
Както вече споменахме, изкуството, което изпълва и обгръща книгата, е просто прекрасно. С помощта на перото и четката (инструменти, за които предполагам, че са били използвани тук) авторите създават един напълно достоверен свят, който притежава толкова живот, колкото и героите, които го обитават. Сценографиите са толкова разнообразни, подробни и подходящи, че за читателя става лесно просто да мине покрай тях, без да се замисли за времето и мисълта, вложени в планирането на тези дишащи среди. Бих препоръчал на всички читатели да отделят един час, след като приключат с книгата, и просто да прелистват страниците, за да се потопят в света на Daytripper без натиска на разказа или диалога, или изложението, или монолога, които впримчват вниманието в онова, което следва. Би било жалко да пропуснете това, което Мун и Ба са направили тук.
Степента на живот, вложена в тези герои и особено в нашия главен герой, е нещо специално, като се има предвид, че ни се предоставят само десет кратки глави, с които да се запознаем с нещата, които съставляват света, чрез който Брас (нашият главен герой) изследва собствения си живот, цел и смисъл. Доста преди последната страница Брас се чувства като напълно разкрит герой – сякаш, ако създателите го освободят от оковите на страницата, внимателният читател би могъл да предвиди хода на живота му. Или поне да напише правдоподобен екскурс за себе си. Заслугата на Мун и Ба е, че никога не усетих, че са ми предали стереотип или запазен герой. И изкуството, и писането заговорничат, за да изградят портрет на личност, в която могат да бъдат зададени въпросите на световното население.
При всички тези разговори за вдъхващи живот герои и изкуство може би е неизбежно да се спомене жизнеутвърждаващия характер на творбата. Тук се колебая единствено поради факта, че намирам за невъзможно в някакъв малък абзац да опиша същността на постижението на книгата, без да прибягна до клишета, които Daytripper умело преодолява.
Със сигурност книгата изразява една закръглена философия, която представя живота като нещо ценно и достойно за преследване. И се аргументира не според разсъжденията или съпоставянето на предпоставките, а като просто представя историите от живота на Брас. Daytripper задава неуморно един-единствен въпрос. Той изисква отговор от всеки момент от живота, от големия до малкия.
Какъв е бил този живот и как трябва да бъде оценен след смъртта?
Брас работи като автор на некролози и именно през тази особена гледна точка се разгръща собствената му история. Още в началото се установява, че смъртта е част от живота – може би до голяма степен, за да можем да се освободим от това и да започнем да изследваме смислено онова, което тя предизвиква. Чрез постоянното завръщане към некролога в книгата постепенно можем да съберем една философия на живота, една оценка на продължителността на живота. Мун и Ба представят внимателно изградена, но проста медитация върху това какво означава да бъдем ние и как животът, смъртта и обществото заговорничат, за да придадат смисъл на целите, които можем да измислим за себе си.
Отговорът на Брас може да не е вашият, но трябва да се уважи неговото търсене и последващо развитие на този отговор. Фабио Мун и Габриел Ба са направили благодеяние на литературното общество, като са ни позволили да изследваме тези въпроси заедно с Брас, позволявайки ни да участваме в живота му, докато той открива своите посоки, цели и страсти.
Това е нещо, което аз не правя, но: Препоръчвам на всички да прочетат романа.
