Веднага след колежа заминах да преподавам английски език в малко селско училище в Западна Африка като доброволец от Корпуса на мира. За да облекча самотата си. взех едно радио на къси вълни, Sony Walkman и, наред с други книги, хартиено копие на много дългия роман на Томас Ман Вълшебната планина. Веднага щом стъпих в Того, нещо у мен започна да се променя. Пулсът ми започна да се ускорява; гърлото ми пресъхна и започна да дращи; появиха се световъртежи. Започнах да се страхувам от горещата тишина на обедните часове и да изживявам всеки миг от времето като душевна болка. Може би щеше да помогне, ако тогава знаех, че ежеседмичното ми антималарийно лекарство може да има смущаващи ефекти, особено върху сънищата (моите бяха страшно ярки), или ако някой ми беше споменал думите тревожност и депресия. На 22 години все още бях психологически невинен. Без утехата на сигурна диагноза преживявах тези промени като ужасяваща липса на смисъл във вселената. Никога преди това не бях забелязвал тази липса, защото никога не се бях чувствал подтикнат да си задавам въпроси от рода на „Кой съм аз?“ или „За какво ми е животът?“ А сега сякаш не можех да избягам от тях и не получавах отговори от пустото небе.
Може би щях да загубя ума си, ако не беше Вълшебната планина. За късмет или по стечение на обстоятелствата, романът, публикуван преди 100 години, разказваше история, подобна на моята, но случваща се не в западноафриканските тропически гори, а в швейцарските Алпи. Ханс Касторп, 23-годишен германски инженер, напуска „равнината“ за да отиде на триседмично посещение при братовчед си Йоахим, болен от туберкулоза, който се лекува в един от високопланинските санаториуми, процъфтяващи в Европа преди Първата световна война. Ханс Касторп (дистанцираният и забавен, но симпатичен разказвач на Ман винаги нарича главния герой с пълното му име) е „напълно обикновен, макар и интересен млад мъж“, леко комичен млад буржоа.
Пристигайки в планината, той веднага губи ориентация. В разредения въздух лицето му се чувства горещо, а тялото студено; сърцето му бие учестено, а любимата му пура има вкус на картон. Усещането му за време се изкривява. Много от пациентите прекарват години „тук горе“. Никой не говори и не мисли в дни. „‘Вкъщи след три седмици‘ – това е понятие отдолу“, предупреждава болният му братовчед. Събеседниците на Ханс Касторп по време на петте пищни дневни хранения в санаториума са космополитна и мрачна галерия от предимно млади хора, които запълват безкрайните часове с клюки, флиртове, караници, философстване и очакване да се възстановят или да умрат. Близостта на смъртта е обезпокоителна, но заедно с това и забавна (когато пътищата са блокирани от сняг, труповете се изпращат надолу по планината с бобслей) и странно примамлива.
Когато Ханс Касторп се простудява, директорът на санаториума го преглежда и открива „влажно петно“ на единия му бял дроб. Това, както и леката треска, подсказват за туберкулоза, което налага той да остане за неопределен период от време. Както диагнозата, така и лечението са съмнителни, но те вълнуват Ханс Касторп: Този херметичен свят започва да го омагьосва и да провокира въпроси „за смисъла и целта на живота“, които той никога не си е задавал в равнината. Отначало им се отговаря с „кухо мълчание“, а после те започват да изискват продължително съзерцание, което е възможно само във вълшебната планина.
Асистентът на директора, обучен в областта на психоанализата, обяснява в една от лекциите си, които се провеждат веднъж на две седмици, че болестта е „просто трансформирана любов“, реакция на тялото срещу потиснатото желание. Треската е знакът на ероса; разлагането на болното тяло означава самия живот. Ман и преди е навлизал в този терен. В новелата му „Смърт във Венеция“ (1912) известният писател Густав фон Ашенбах, влюбен в полско момче, остава в обхванатия от епидемия град, докато другите посетители бягат. Остава и Ханс Касторп, обсебен от собствената си температурна карта, а също и от очарователната Клавдия Шоша, млада туберкулозна рускиня с „киргизки очи“, лоша стойка и навик да оставя вратата на трапезарията да се затръшне зад нея. Почти половината от романа минава, преди Ханс Касторп – който вече е в планината от седем месеца – да разговаря с Клавдия, точно когато тя е на път да си тръгне. В нощта преди това той прави едно от най-странните признания в любов в литературата: „Остави ме да усетя излъчванията на твоите пори и да докосна твоя мъх, о човешки образ, създаден от вода и белтъчини и обречен на гробищната анатомия, остави ме да загина, впил моите устни в твоите!“ Клавдия оставя на Ханс Касторп рамкирана рентгенова снимка на туберкулозния си бял дроб.
Попаднах под чара на историята за търсенето на Ханс Касторп, тъй като вечният герой се преобразява от изследванията си на времето, болестта, науките и сеансите, политиката, религията и музиката. Кулминационната глава, „Сняг“, сякаш беше адресирана до мен. Ханс Касторп, изгубен в снежна буря, заспива и след това се пробужда от хипнотизиращ и чудовищен сън с прозрението, към което го е водила цялата история: „В името на доброто и любовта човек не бива да дава на смъртта власт над мислите си.“
Ханс Касторп остава в планината в продължение на седем години – мистично число. Вълшебната планина е одисея, ограничена до едно място; роман на идеите, какъвто друг няма, и шедьовър на литературния модернизъм. Ман анализира философски същността на времето и същевременно предава усещането за неговото протичане, като на някои места забавя повествованието, за да обхване „целия свят на идеите“ – един ден може да запълни 100 страници – а на други места пропуска години. Четенето на тази плътна, но чудно съблазнителна книга се превръща в преживяване, подобно на интерлюдията на Ханс Касторп в планината. Докато си проправях път през романа под светлината на керосинова лампа, възприех билдунгсроманa [образователния роман] на Ман като ръководство за собственото ми образование сред фермерите, учителите, децата и жените на пазара, които станаха мои най-близки спътници, с надеждата да се окажа на пътешествие към просветлението, толкова богато и смислено, колкото е онова на героя. Това беше прекалено голямо изискване дори и за велика литература; страхувайки се от собствените си мисли за самоубийство, аз се върнах у дома преди края на двете години. Но в няколко особено мрачни нощи Вълшебната планина вероятно спаси живота ми.
Наскоро се върнах към Вълшебната планина, без силната идентификация от първия път (трябва да си млад, за да те може някоя книга да те вдъхнови до такава степен), но с по-силното усещане, че сто години по-късно Ман има да ни каже нещо важно – и като цивилизация. Когато започва да пише романа, Ман е аристократ на изкуството, враждебно настроен към демокрацията – реакционен естет. Работата по Вълшебната планина е трансформиращо преживяване, което го превръща в хуманист – както се случва и с главния му герой. Това, до което Ханс Касторп стига, изгубен и заспал в снега, „е идеята за човешкото същество“, пише по-късно Ман, „концепцията за едно бъдещо човечество, което е преминало и оцеляло през най-дълбокото познание за болестта и смъртта“. В нашата епоха на брутални войни, авторитарна политика, култура на презрение и технологии, които обещават да ни заменят с машини, какво е останало от идеята за човешкото същество? Какво може да означава да бъдеш хуманист?
Ман замисля Вълшебната планина през 1912 г., когато е на 37 години, след триседмично посещение в санаториум в Давос, където съпругата му Катя е пациентка. „Книгата беше замислена като хумористичен спътник на Смърт във Венеция и трябваше да бъде с приблизително същата дължина: нещо като сатира на току-що завършилата трагедия“, пише той по-късно. Скоро открива, че историята му не се поддава на ограниченията на хумористичната новела. Но преди да успее да реализира възможностите ѝ, през август 1914 г. избухва Първата световна война. Когато Ханс Касторп все още е в първата си седмица в санаториума, Ман изоставя ръкописа, тъй като Европа изпада в безпрецедентна разруха. В писмо до свой приятел през лятото на 1915 г. той подсказва как стоят нещата с недовършения му роман: „Като цяло историята клони към съчувствие към смъртта.“ А сега той вижда края – самата война.
По време на войната Ман не публикува художествена литература. Вместо това се превръща в много публичен защитник на имперска Германия срещу нейните противници. За него Голямата война е нещо повече от конкуренция между съперничещи си европейски сили или патриотична кауза. Тя е борба между „цивилизацията“ и „културата“ – между рационалната, политизирана цивилизация на Запада и дълбоката култура на изкуството, душата и „гения“ на Германия, която Ман свързва с ирационалното в човешката природа: секс, агресия, митична вяра. Кайзеровата Германия – силна във въоръжението, богата на музика и философия, политически авторитарна – въплъщава идеала на Ман. Западните сили „искат да ни направят щастливи“, пише той през есента на 1914 г. – т.е. да превърнат Германия в либерална демокрация. Ман е привлечен повече от мистерията и дълбочината на смъртта, отколкото от разума и прогреса, които смята за лекомислени ценности. Тази симпатия не е просто очарование от човешкото зло – от инстинкта за смъртта, а привличане към по-дълбока свобода, по-интензивна форма на живот, отколкото предлагат парламентите и памфлетите.
Ман презира представата за писателя като политически активист. Той смята, че творецът трябва да остане встрани от политиката и обществото, свободен да представя дълбоките и противоречиви истини на действителността, а не да използва изкуството като средство за прокарване на определен възглед. Във военните си нехудожествени текстове той се подиграва на „литератора на цивилизацията“ – самовлюбен позьор, който взема страна по обществени въпроси и подписва петиции. Ман се прицелва в брат си Хайнрих, романист и есеист с почти същата известност, чиято либерална политика го кара да подкрепя враговете на Германия – Франция и Великобритания. Братята си разменят в печата косвени, но язвителни залпове, а братският им спор става толкова ожесточен, че не си говорят в продължение на седем години.
Преди да остави настрана Вълшебната планина, Ман е създал версия на тази писателска фигура [либералния интелектуалец] в персонаж на име Лодовико Сетембрини, друг пациент в санаториума, който е раздразнителен и свръхартикулиран защитник на всичко прогресивно: разум, свобода, добродетел, здраве, активен живот, социално усъвършенстване. Той обявява музиката, най-емоционалното от изкуствата, за „политически подозрителна“. В най-сатиричния си момент Ман кара Сетембрини да напише есе за многотомен проект, чиято цел е да сложи край на страданието. Накратко, Сетембрини, подобно на Хайнрих, е „хуманист“ – но в употребата на Ман този термин има иронично звучене. Както той пише на друго място, то предполага „отблъскваща плиткост и кастрация на понятието за човечност“, прокарвано от „политика, хуманитарния революционер и радикалния литератор, който е демагог в голям стил, а именно ласкател на човечеството“.
Сетембрини се превръща във философски наставник на Ханс Касторп, който слуша с почтителен интерес, но се съпротивлява на либералния катехизис. Той откликва по-силно на еротичното обаяние на Клавдия Шоша, безгрижната дама, която вярва в „отдаването на опасността, на всичко, което може да ни навреди, да ни унищожи“. Но Сетембрини има и мъдростта да предупреди нашия герой срещу съблазните на санаториума, който отделя младите хора от обществото „там долу“, заразява ги с ленивост и ги прави неспособни за обикновен живот. Като творец, стоящ над политиката, Ман не желае просто да критикува „литературния човек на цивилизацията“, а да го покаже като „еднакво прав и грешен“. Той възнамерява да създаде интелектуален опонент на Сетембрини в лицето на консервативен протестантски персонаж на име пастор Бунге – но тук се намесва войната.
Ман прекарва годините на войната в излагане на аргументи в полза на германската душа, пропита от „страстта“ на Вагнер и „мъжествеността“ на Ницше, в условията на глобална катастрофа, която за него остава безкръвно абстрактна, на бюрото му в Мюнхен. През октомври 1918 г., един месец преди примирието, той публикува военните си писания в жанрово неопределимата книга „Размисли на аполитичния“. По-късно Катя Ман пише: „В хода на писането на книгата Томас Ман постепенно се освобождава от идеите, които са властвали над него … Той пише Размисли с цялата си искреност и завършва, като преодолява точно онова, което е пропагандирал в книгата.“
Когато през пролетта на 1919 г. Ман разопакова четиригодишния ръкопис на Вълшебната планина, романът и неговият създател са на път да претърпят метаморфоза. Току-що завършилата война разширява темата на романа до „световен фестивал на смъртта“. Опустошението, пише той в последните страници на книгата, е „гръмотевицата, която разлюлява вълшебната планина и грубо поставя пред портите ѝ омагьосания спящ герой“, който скоро става германски войник. Тя изправя и самия Ман пред един нов свят, на който той трябва да отговори.
Победената Германия е в състояние на революция. По улиците в Мюнхен се бият демобилизирани войници, десни паравоенни формирования и комунистически бойци, а лидерите на новата Ваймарска република са убивани редовно. Местен ветеран от войната на име Адолф Хитлер започва да наелектризира тълпите в тесните зали с речи, в които осъжда „предателите“ – републикански политици, левичари, евреи – които са забили кинжал в гърба на Германия. В Мюнхен се ражда Националсоциалистическата партия; опитът за преврат на Хитлер през ноември 1923 г., известен като „Пуч в бирарията“, се провежда на по-малко от две мили от къщата на Ман.
Някои германски консерватори, в омразата си към Ваймарската република и Версайския договор, прегръщат дясната масова политика. Ман, който наближава 50-те, се колебае, надявайки се да спаси стария консерватизъм от новия екстремизъм. В началото на 1922 г. двамата с Хайнрих се сдобряват и, както пише по-късно, Ман започва да „приема европейската демократична религия на човечеството в рамките на моя морален хоризонт, който досега е бил ограничен единствено до късния немски романтизъм, до Шопенхауер, Ницше, Вагнер“. През април същата година в рецензия за немски превод на избрана поезия и проза на Уолт Уитман той свързва мистичната представа на американския поет за демокрация със „същото това нещо, което ние по нашия старомоден начин наричаме ‚човечност‘… Убеден съм, че за Германия днес няма по-неотложна задача от това да запълни със съдържание тази дума, която се е превърнала в куха черупка“.
Ключовото събитие за преобразяването на Ман идва през юни, когато ултранационалисти убиват в Берлин приятеля му Валтер Ратенау, еврейския външен министър на Ваймарската република. Принуден да заеме политическа позиция, Ман превръща речта си за рождения ден на писателя Герхарт Хауптман, носител на Нобелова награда, в разтърсващ призив за демокрация. За учудване на аудиторията си и на германската преса Ман завършва с възгласа „Да живее републиката!“.
Междувременно писателят Ман се е върнал към Вълшебната планина и работата му по нея претърпява обрат през същата критична 1922 г. Героят му ще трябва да се бори със същата политическа битка, която е сполетяла Ман по време на войната. Отказвайки се от пастор Бунге като отживелица, той създава нов колега на Сетембрини, който хвърля зловеща сянка върху втората половина на романа: грозен, харизматичен и (разбира се) туберкулозен йезуит от еврейски произход на име Лео Нафта. Интелектуалната борба между него и Сетембрини, която завършва физически, с дуел, предоставя някои от най-ослепителните пасажи във Вълшебната планина.
Точно когато искате да се откажете от тяхната диалектика на високо ниво, един от тях, обикновено Нафта, казва нещо, което ви шокира и ви кара да мислите по нов начин. Нафта не е нито консерватор, нито либерал. Срещу капиталистическата модерност, чиято безбожна алчност и морална празнота той мрази с неистова ярост, Нафта предлага синтез на средновековния католицизъм и новата идеология на комунизма. И двете поставят „анонимната и общностна“ власт над личността, и двете имат намерение да спасят човечеството от мекия, рационален хуманизъм на Сетембрини. Ханс Касторп нарича Нафта „революционер на реакцията“. На моменти звучащ като фанатична пародия на Ман от „Размисли“, Нафта твърди, че любовта към свободата и удоволствието е по-слаба от желанието за подчинение. „Тайната и заръката на нашата епоха не е освобождаването и развитието на Аза“, казва той. „Това, от което се нуждае нашата епоха, което изисква, което ще създаде за себе си, е – терор“. Ман разбира отрано привлекателността на тоталитаризма.
Именно Нафта, една наистина демонична фигура – а не Сетембрини, гласът на разума – ускорява края на романса на героя със смъртта. Неговата стряскаща поява позволява на Ханс Касторп да се освободи от нейната хватка и да започне пътуване към – какво всъщност? Не към международната литературна република на Сетембрини и не обратно към обикновения буржоазен живот в равнината. Отговорът идва 300 страници преди края на романа, когато Ханс Касторп се качва на нов чифт ски и тръгва на няколкочасова спортна тренировка, която го отвежда до фаталната снежна буря и „един много очарователен, много страшен сън“.
В него той се сблъсква с цял калейдоскоп от човешки същества – с цялата им доброта и красота, но и с цялото им отвратително зло. „Аз знам всичко за човечеството“, мисли си той, все още сънувайки, и решава да отхвърли и Сетембрини, и Нафтата – или по-скоро да отхвърли суровия избор между живота и смъртта, болестта и здравето, признавайки, че „човекът е господар на противоречията, те се случват чрез него и затова той е по-благороден от тях“. През годините, прекарани в планината, той се превръща в един от близките на смъртта, а посвещаването му в нейните тайни задълбочава неимоверно разбирането му за живота – но той не позволява на смъртта да овладее мислите му. Не позволява и на разума, който изглежда слаб и нищожен пред силата на разрушението. „Любовта се противопоставя на смъртта“, мечтае той, „само тя, а не разумът, е по-силна от смъртта“.
Вълшебната планина не прави ясно политическо изявление. Романът остава верен на убеждението на Ман, че изкуството трябва да включва всичко, оставяйки на живота неговата сложност и двусмисленост. Но визията за „любовта“, която Ханс Касторп прегръща точно преди да се събуди, е „братска любов“ – връзката, която обединява всички човешки същества. Създаването на този роман, спечелил на Ман международна слава, е „приказка за двама Томас Ман“, по думите на Мортен Хьой Йенсен, датски критик, чието изследване Майсторът на противоречията: Томас Ман и създаването на „Вълшебната планина“ ще бъде публикувано през следващата година. Ман от времето на войната не би могъл да напише изречението, което проъбужда Ханс Касторп от съня му.
Сега Ман признава политическата свобода като необходима за осигуряване на свободата на изкуството и става заклет враг на нацистите. Носител на Нобелова награда в изгнание, той се превръща в изтъкнат немски говорител срещу Хитлер, който в лекциите си в Съединените щати през 1938 г. предупреждава американците за нарастващата заплаха срещу демокрацията, която за него е неразделна от хуманизма: „Трябва да определим демокрацията като онази форма на управление и на общество, която е вдъхновена преди всичко от чувството и съзнанието за достойнството на човека.“
Той говори в момент, в който достойнството на човека е затворено в нацистките концентрационни лагери, ликвидирано в съветските показни процеси, погребано под купища трупове. И все пак Ман призовава аудиторията си да устои на изкушението да се присмива на човечеството. „Въпреки толкова много нелепа поквара, не можем да забравим великото и почтеното в човека“, казва той, „които се проявяват като изкуство и наука, като страст към истината, създаване на красота и идея за справедливост.“
Може ли днес някой да изрече тези възвишени думи, без да предизвика хор от подигравки, без да бъде принесен в жертва по социалните мрежи? Живеем в епоха на човешко себеунижение. Едва ли сме изненадани, когато нашите лидери се унижават с гнусно поведение и лъжи, когато бойци оскверняват телата на враговете си, когато свободни хора се унижават под чара на един мегаломански измамник. Необходими са постоянни усилия, за да не приемем това за нормално. Може дори да чувстваме, без да си го признаваме, че го заслужаваме: В края на краищата, ние сме хора, най-низшите от най-низшите.
Подтиквайки нашата демокрация към омраза, хаос и насилие, ние даваме на смъртта власт над нашите мисли. Поддаваме се на импулса да избягаме от своята човешка същност. Този порив, повсеместно разпространен днес, процъфтява в утопичните планове на технолозите, които искат да качат умовете ни в компютри; в песимизма на радикалните природозащитници, които искат да изчезнем от Земята, за да я спасят; в копнежа на вярващите апокалиптици за божествено възмездие и очистване; в ежедневното чувство за неадекватност, срам и грях, което ни кара да изчезваме в устройствата си.
Нуждата от политическа реконструкция в тази страна и по света е толкова очевидна, колкото и по времето на Томас Ман. Но Ман също така е знаел, че за да устои на влечението ни към смъртта, едно достойно общество трябва да бъде изградено върху основа, по-дълбока от политиката: вярата, че някъде между материята и божествеността ние, човешките същества, създадени от вода, белтъчини и любов, споделяме обща съдба.
