Уди Алън беше казал, че „когато слуша Вагнер му иде да превземе Полша“. При мен се случва нещо подобно. Когато слушам някой български политик да говори какво ще направи за България, ми иде да се напия с полска водка и да превзема Бавария. Това винаги е здравословно за мен, защото си представям как се къпя във вана с пшенична бира в баварския замък Нойшванщайн, а на ухо ми свири Вагнер.
Кингсли Еймис пише в книгата си „Всекидневно пиене“, че между човека и алкохола има здравословна връзка, която отсъства при другите наркотици, от които се пазим. Хората споделяме и други удоволствия с останалия животински свят, но има един неоспорим факт – разговорите, смехът и пиенето са свързани помежду си по един дълбоко интимен и запазен само за човека начин. Точно в тази интимност на неприемлив хедонистичен примитивизъм и алкохолни изпарения, някои българи, отчаяни и обезверени от мизерията, и безвремието, се отдават на смъркане, халюциногени, боцкане, разврат и юнашко пиене… Така и не успяват да останат трезви и насаме със себе си, за да си подредят живота, затова първо го разбиват, а после го алкохолизират.
Не съм пияница и не си падам по безпаметното пиене затова „пия не за да се почувствам добре, а за да се почувствам още по-добре“. В същия момент, в който схвана как мога да се натряскам като Ерик Клептън и да оживея, ще имам първи повод да се гордея с гените си. Аз съм обикновен, скромен пияч на червени вина като повечето от вас, но трябва да призная, че има велики и гениални пияници. По-долу в текста ще откриете няколко такива примери.
Аурата на арабската дума алкохол (от ал- дух и кохол-вино) е прегърнала всички, които са имали гений, затова великите хедонистични изпълнения не са патент на българите. Както обичайно ни се случва, галактическите алкохолни хедонисти са ни изпреварили във времето и не споделят с нас пространството. Нашите скромни последователи на Дионисий имат далеч по-незавидна слава. Отиват си от този свят в мизерия, без остатъчна захар и без запомнящо се име като това на великия Чарли Паркър.
Уинстън Чърчил е бил велик пияч с голяма глътка, но недостатъчно голяма, за да не бъде обявен за най-значимия политик на ХХ век. Както е известно, Чърчил е пиел преди ядене, по време на ядене, след ядене и ако се налага – в интервалите между яденето. В негова чест генът, който дава право на алкохола да упражнява благотворно влияние върху интелекта е наречен „Чърчил“ и се среща сред около 15% щастливи представители на бялата раса. Чърчил единствен е имал право да каже: „Взел съм от алкохола повече, отколкото той е взел от мен. Като млад си наложих правило никога да не пия нещо силно преди обяд. Сега правилото ми е да не близвам твърд алкохол преди закуска“. Пиенето на Чърчил трябва да му бъде простено, заради написаното от Макиавели (1469-1527) в най-великата му книга „Владетелят“: „Успехът на държавника не винаги е цената на добродетелта“.
Между няколко глътки огнена вода Марк Твен е оставил знаменита фраза: „Алкохолът може да ти навреди само ако стъпиш бос върху чашата си“. Така влезе в класацията на великите пиячи.
Гениалният къркач Джек Лондон е изпивал около литър уиски ежедневно и след подобно пиене е падал от пристана на град Оукланд, където е правил опит да се кандидатира за кмет.
Ърнест Хемингуей е гениален алкохолик с чърчилов ген и уста като конвейр за алкохолно бутилиране. Завещал ни е една знаменита мохито-мъдрост: „Пиша пиян, редактирам трезвен“.
Духът на виното е обсебил най-здраво Скот Фитцджералд когато създава гениалната си проза „Нежна е нощта“. Някъде тогава той пише: „Когато съм трезвен, не мога да понасям света, а когато съм пиян – той не понася мен“.
Един от изявените алкохолици – Мерилин Менсън, споделя: „казаха ми, че алкохолик е този, който пие, прецаква живота си и го знае, но продължава да го прави. Е, аз прецаках живота си още преди да започна да пия!“.
Когато умре някой велик пияч като Христо Фотев ми иде да извикам като таитяните, когато разбрали за смъртта на Гоген: „Умря поет. Няма рай!“[1]
Не алкохолът е донесъл слава за споменатите личности, а величието на таланта и човешките им качества. Нужни са само 1-2 докосвания до сърцето на една нация, за да останеш в него и във великата „игра“ на историята.
В главата „Как да пием“ от Правилата на св. Бенедикт, считан за основател на западното монашество пише, че „четвърт литър вино на ден е достатъчно“. Това се е случило през VI век, далеч преди съвременните научни проучвания за ползата и вредата от алкохола, които доказаха почти същото – до 2-3 чаши червено вино на ден са полезни за здравето. Точно толкова, колкото е необходимо да се обясни т.н. френски феномен – по-ниската смъртност от инфаркт на миокарда сред французите, които пият ежедневно повече червено вино от средното количество консумация на другите европейци. Този полезен навик са имали и българските монаси от Бачковския манастир. В типика на манастира от 1083 г. било записано, че дневната дажба вино за монасите е около литър вино, а на някои празници и повече. Някои съвременни техни последователи с по-висок монашески сан не знаят, че тогавашното вино е било с по-нисък градус (8-10º) и че днешният литър сега е малко повече от литър.
Духът на виното е така вдъхновяващ, че най-значимите идеи на древния свят се раждат под властта на пенливата течност. Такъв пример е античният пир, по време на който са били заченати демократичните ценности на античния свят. В първата част на пира предимно се е хапвало, а във втората по време на безконечното пиене са рецитирали стихове и пеели песни – и двете форми специално съчинявани за всеки отделен пир. В тази част на интензивно пиене на вино се провеждали и дискусии на всякакви теми, включително и обществени такива, и така са решавали важни проблеми на обществото. Именно тази втора, одухотворена от виното част се е наричала symposion, откъдето идва и съвременно название на обществените и научни форми на дискусия – симпозиуми. Както се вижда, когато носиш на пиене можеш да бъдеш по-полезен на обществото. Тогава, хайде всички да се напием!
[1] Перифраза по текста на Георги Чалдъков „Христо Фотев (1934-2002-2011): Присъствие в отсъствието“