От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 01 Terror

 

На Владислав Тодоров

Пределната революция

В определен смисъл досега всички революции са неуспешни. Не защото онова, към което са се стремили, не бива постигнато (макар че това също е вярно), а защото не е било истински революционно, не е било радикална утопия.

Утопиите винаги са мечта за бъдещ, по-справедлив ред, която предполага, че настоящият ред ще бъде разрушен. Но социалният строй или ред досега винаги се е тълкувал твърде тясно – промяната е засягала само политическия, икономическия или класовия ред, изпускайки от поглед онзи глобален символен ред, в който те са поместени. Тоталната власт, която революцията желае да завземе и промени, не принадлежи нито на политиците, нито на богатите, нито на определени класи, защото всички те се съобразяват с реалности. А „реалностите“ не са нищо друго освен символни продукти, ефекти на символния ред, на неговата безкрайна мрежа от символни игри, пораждаща вътре в себе си своите собствени референти.

Каква би била идеята за една пределна революция? – да се смени символният ред с друг по-справедлив. Което е равнозначно на това да се сменят реалностите с други, по-справедливи.

Разбира се, емпиричните революции разрушават и сменят някои стари символни субсистеми – те сменят имена на улици и месеци, променят правописа, пренаписват историята или създават ново летоброене. Но като всяка емпирия това е безкрайно далеч от ейдоса на тоталната революция, при която всичко – от структурата на социалните групи до структурата на сънищата, от разбираемия всекидневен език до културно-физиологическите механизми на ерекцията, ще бъде сменено с друго, по-справедливо. Ще бъде сменено с друго, по-справедливо и самото понятие за справедливост, защото то също е част от стария символен ред. А също и понятието за промяна. И понятието за понятие.

Пределната революция ще се случи не тогава, когато се сбъдне всичко писано от поети и философи, а когато се сбъдне и нещо повече – неписаното от тях (защото написаното и измисленото са просто пленници на стария, несправедлив символен ред). Тя – пределната революция – изчезва в своята собствена (парадоксална?, лоша? – не можем да знаем това, защото законите на логиката са заменени с други, по-справедливи) безкрайност.


Small Ad GF 1

Единственото, което не можем да мислим променено, е онова, което ще осъществи, ще случи „промяната“. Терорът.

В този смисъл „нежните революции“, които преживя Източна Европа, са революции без специфично качество. Отсъствието на терор при тях е проблем. Той може да бъде формулиран по два начина: 1) Защо терорът не се случи? – и това е един теоретически проблем; 2) Кога ще се случи терорът? – и това е един практически проблем.

Поради вроден, безсмислен оптимизъм авторът на този текст избира теоретическия проблем.

Символ и кръв

Стара, записана с кръв истина е, че важни ценности, стандарти и норми се налагат със сила. Терорът обаче не бива да се мисли като ограничен и локализиран само в тези високи етажи на символния ред. Той не е само в „ценностите“, а навсякъде.

От „Кратил“ на Платон до курсовете по обща лингвистика на Сосюр и Бенвенист, в центъра на всяко занимание със знака е проблемът за неговата мотивираност. Произволна ли е връзката между означаващо и означаемо? Отговорът, който получава този въпрос, зависи от типа посредник, от онова „трето“, което застава между означаващото и означаемото. То може да бъде една „природна правилност“ на връзката, но може да бъде и „чиста конвенция“. Означаващото може да бъде свързано с означаемото според самата природа на означаемото, според неговата реалност, но те може да са свързани и според условната реалност на социалния навик.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Един възглед, снемащ опозицията между „природност“ и „конвенционалност“, отстранява тази ненужна алтернатива. Реалностите са символни конвенции, за които е забравено, че са конвенции. За да се постигне тази забрава е употребена много повече сила и е пролята много повече кръв, отколкото за „ценностите“ и „образците“. Конвенциите са резултат на пределен терор – терор, който не се съсредоточава във видима, взривна точка, а се оттича по безкрайна мрежа от невидими всекидневни канали: терор толкова силен, че потиска собствения си ужас, превръща го в навик, естественост, природност, реалност.

Реалностите са конвенции, за които е забравено, че са конвенции; конвенциите са терор, за който е забравено, че е терор. Изтласканият ужас е спойката между означаващо и означаемо. За да се роди, „светът“ е бил тероризиран.

Татуиране и артикулират

Човешкото тяло е реалност. Сякаш онази последна реалност, която би устояла дори ако всички останали се разпаднат. От Протагор до съвременната философска антропология тази реалност се смята за мярка, мащаб на всички други реалности. Реалността на човешкото тяло е фундаментът, правещ възможни всички останали реалности-символни системи (дори Бог в деня на Страшния съд се прекланя пред нея и се подчинява на необходимостта да възроди мъртвите в плът и кръв, за да осъществи божествената справедливост).

Но и човешкото тяло не може да устои като трансцен- дентно означаемо на безкрайната символна динамика, на играта на означаващите. Символният ред (редове) оставя следи по тялото, полепва по него социални етикети за неговия пол, статус, възраст, етнос. Дрехите, цветовете, украшенията обаче са само най-външната знакова кора на тялото.

В едно по-вътрешно измерение символният ред на определена култура се татуира върху тялото по необратим начин – рисува с убождания, поправя с хирургически нож: моделира китайското стъпало, разтяга устната на туземеца до земята, обрязва мюсюлманина… В още по-голяма дълбочина символният ред е в състояние да се намеси в самата физиология на тялото – кара го да повръща от отвращение, разболява го или го кара да оздравее, сменя пола му, определя границата му (или преливанията му) с други тела. Това е някаква по-органна татуировка: дълбока гравюра, задаваща вече формата на самата „реалност“ на тялото. Нейният предел е артикулацията – в тялото се отчленяват части, зони, членове.

Лакан твърди, че несъзнаваното е структурирано подобно на език или по-точно подобно на множество надстройващи се едно над друго равнища на означаващи: първичният текст на несъзнаваното е онази непостижима точка, в която символният ред се е сблъскал с неартикулирания биологи- зъм на онова, което би следвало да бъде наречено пред-тяло. И там той се е татуирал, гравирал се е в това пред-тяло, впивал се е все по-дълбоко в него, оформял е неговата аморф- ност, артикулирал е в него за пръв път отчленени членове, обособени форми, ерогенни зони… Само благодарение на артикулацията аморфността се е превърнала в тяло, в реалност, която изглежда идентична на себе си.

Конституирането на реалността на тялото е терор, на който е съдено да бъде забравен. Едновременно с това то е и мистерия, защото всеки терор е и мистериален. В древните ритуали човешката жертва нагледно е демонстрирала тази мистериална ужасност: брадвата на символния ред съвсем видимо се е стоварвала и е разчленявала то-то. Но мистерията е не само ужас, тя е и прозрение: също толкова видимо е било как разчлененият става ясен, категоричен, определен.

В „Наказателна колония“ Кафка изобретява машина за пределни революции. Тя радикално гравира новия символен ред направо върху тялото на осъдения, което за момент се рее между живота и смъртта, на територията на прозрението. За непосветения първоначално гравираното тяло изглежда тероризирано тяло, но терорът в колонията е подчинен на строги правила и конвенции; от гледна точка на колонията тялото е конвенционализирано, за да бъде превърнато в ново, променено. В нова реалност.

Преминаването на новото тяло в смъртта е нещо повече от чиста биология. Ако до този миг съществува възможност да се извърши обратен ход – тялото да възвърне старата си реалност, а новата да се разкрие като чиста конвенционал- ност, чиста произволност, чист терор, самата смърт блокира възможността за обратен ход – новата реалност преминава в нещо, което сякаш се изплъзва на стария символен ред и попада в някакво отвъд: става свръхреалност. Референтът се възвисява до Трансцендентен референт. Нищо друго не може да фундира новия символен ред по-ефикасно от гаранцията на смъртта – чрез нея се осигурява онази неподвижна, отвъдна на всички структури точка, която избягва безкрайната игра на означаващите. Заедно с това тази игра, която сама по себе си би изглеждала мрежа от еднакво произволни терористични конвенции, получава възможност да произвежда сигурни, устойчиви реалности, гарантирани от свръхреалността – смъртта.

Революция, която не тероризира тялото, не го татуира, гравира и артикулира, не довежда тялото до предела на смъртта, е нестабилна революция. Въвеждането на нейния символен ред е обратимо. Тя е без фундамент. Затова тя винаги може да се разсипе обратно в смях – символните й построения, нескрепени от цимента на терора, винаги могат да се разгърнат обратно и да бъдат разобличени като чист произвол, нахалство. Тя непрекъснато е заплашена от собствената си (латентна) комическа метаморфоза – да се разкрие като претенция без фундамент.

Лиотар разказва как кралят на У наредил на своя генерал Сън Це да направи 180 от неговите любими жени добри войници. Генералът започнал да ги обучава на войнишки навици – под ударите на барабан да се обръщат „надяс-но!“, „наля-во!“, „кръ-гом!“. Жените се смеели, бърборели и не се подчинявали. Генералът отрязал със сабята си главите на две от любимките на краля. Настъпила съвършена дисциплина. Новият символен ред се възцарил мигновено – жените започнали да се държат по войнишки. Разпадането в смях вече било невъзможно. Смъртта стабилизирала новите реалности.

Неспецифичните революции

Нежните революции са все още нежни. Те все още не са се разразили в масов терор (20.08.1991). Може би терор няма да има и това ще бъде исторически прецедент.

Нежните революции не направиха опит терористично да гравират нов символен ред нито върху биологическото тяло на индивида, нито върху груповите социални тела. Те се базираха на скритата очевидност, че всъщност нищо ново не трябва да се налага – трябва просто да се даде пространство на старото, на един „естествен“ ред, който винаги е съществувал и само терористично е бил потискан от тоталитаризма. По тази причина мнозина ги обявиха не за революции, а за реставрации или контрареволюции. Нещо обаче не беше наред и то се отразяваше в самата парадоксалност на имената, които получаваха: „нежна революция“, „контрареволю- ция на нормалността“. Трябваше да се върне нещо естествено и нормално, но самото връщане трябваше да стане с парадоксален жест, да бъде нещо повече от простото установяване на нормалността. Терор не беше нужен, защото „нормалният“ и „естествен“ символен ред се мислеше като самата потискана досега реалност, която вече получава право на глас. Но тази потискана реалност беше потискана така силно и толкова дълго, че вече не можеше просто да настъпи, трябваше да се възцари. Подобно възцаряване беше възможно само по един радикално различен от терора начин: като празник.

В празника реалността се разкрива като радост. Същността на нежните революции трябваше да изглежда не като силово налагане на нов символен ред, а като екстазно изразяване на стария. „Естествените“ тела, попили в себе си „естествените човешки права“, излязоха в застрашителното публично пространство на тоталитаризма и започнаха да разрушават неговите външни ограничения. Те нарушиха всички публични регламентации, разбъркаха наличните перспективи на тоталитарното архитектурно пространство, изрекоха забранени думи и изпяха забранени песни, заговориха немислим език, опряха се на „вечни“ символи. Конфликтът, който се произведе, беше между „вътрешната“ естественост и „външното“ насилие; между реалността и страха. Празникът Се развихри, когато, разпознат в своята произволност, терорът (видян като чисто външно ограничение, като заплаха, външна на свободната „естествена“ воля) като че ли изчезна – тоталитарният свят се срути като къщичка от карти. Като свят без фундамент.

Всъщност това беше просто подценяване на тоталитаризма и на неговия терор.

Очакваше се, че след радикалния празник телата, получили възможност за израз, ще останат в делника насаме със своята „нормалност“ и „естественост“. Това не се случи. След като символният ред на тоталитаризма беше отречен, обявените за „стари“ и „нормални“, „естествени“ означаващи на демокрацията, свободата и вечните ценности отказаха да се споят с наличните означаеми. В процепа между символните редове запълзяха мутанти, неми хтонични създания, за които липсваше символизъм. Нормалното стана посттоталитарна утопия – около средностатистическия das man на Запада затрептя трансцендентен ореол.

Посттоталитарният мутант

Метафората „мутант“ тук е важна. Мутант е всяка арти- кулация с грешка в програмиращия код, с деформация на този код. Разбира се, „грешка“ и „деформация“ са други метафори, вече забравени. Те са фигури на изтласкването на една „правилност“, чийто образец е наложен с терор. Затова нашата идея за мутация ще бъде друга – мутант ще се мисли като артикулация, получена от кръстосване на два (или повече) кода; мутант е всяка артикулация, в която символният ред се гравира не докрай, като всеки сбъркан отпечатък: неговото „не докрай“ и неговото „сбъркване“ са резултат от действието на друг код.

В мутанта терорът на символизма никога не може да се утаи докрай – в забрава. Двата пресичащи се символни реда взаимно демонстрират произволността си. Артикулациите-мутанти не могат да застинат в „естествености“; те са вечната болезнена памет за това, че всяка реалност е знаково учленена реалност.

Тоталитаризмът направи всичко възможно да учлени правилни, недеформирани тоталитарни тела. Именно в тоталитаризма и теорията, и практиката на терора се радикализираха: унищожени бяха десетки милиони, други десетки милиони бяха концентрирани: колективните тела бяха подложени на нови дисциплини в лагери, по строежи на магистрали, градове слънца, канали между моретата и в комуналки (Вл. Тодоров). Преобразувани бяха всички предишни пространства, институции, в чиито лабиринти и канали телата получаваха традиционната си дресировка.

И все пак тоталитаризмът от комунистически тип страдаше от една прибързаност и непълнота. Той беше прибързан, защото искаше да осъществи за десетки години онова, което други цивилизации бяха осъществили за векове; той искаше да осъществи спешно прехода „терор-конвенция-реалност“. Терористичното гравиране на символен ред при предишните цивилизации беше разтегнато върху десетки поколения, беше разроено и разхвърляно върху безброй малки центрове на насилие (семейство, първични групи, професионални групи, училище, болница, войска…). Комунистическият тоталитаризъм пожела да централизира радикално всеки терор и чрез промишлени мащаби да го осъществи бързо. Това обаче доведе до съпротива по места – точковидните институции на предишната символна реалност се законспирираха срещу новия символен терор и капсулираха в себе си редица стари символни вериги: проектът за централизация от радикален тип се оказа утопия.

Другият дефект на комунистическия тоталитаризъм беше, че не успя да осъществи онази тотална експанзия, която да го остави без конкуренция по отношение на критериите за „реалност“. Той съсъществуваше паралелно с една друга система за произвеждане на реалност от относително традиционен тип (западното общество, „реализиращо се“ чрез символните редове на Новото време). Така конспиративните точки, които произвеждаха алтернативна реалност вътре в тоталитарното общество, получаваха една външна вер(с)ификация на своето символно производство: алтернативната реалност съществуваше там някъде като „нормална“ „реалност“.

Това попречи на тоталитарния терор да бъде тотален терор: той си остана „реалност“ in status nascendi, смесен и воюващ с предишни традиционни форми на „реалност“. Тялото на тоталитарния човек беше в непрекъснат процес на двойно, воюващо гравиране: то беше артикулирано като мутант от незавършилата и незавършваща война на два несъвместими символни реда. Тоталитарният човек така и си остана не- направен. Тялото му се люшкаше между две конфликтни гравюри: то беше травматично тяло (като преживяване на не- постигната терористично-конвенционална идентичност), но и тяло мутант (поради самата невъзможност за такова постигане, поради интерференцията на несъвместими символни образци).

Нежните революции като празник; празникът като тик на шизоидното тяло

Поради утопията за нормалност минималните революции не можеха да прибегнат до терор – това би било терор срещу иманентния смисъл на тази специфична утопия. Както беше казано, те намериха чисто символния си израз в митинга-празник – радостното буйство на освободените „естествени“ тела, изразяващи „вечните“ артикулации на демокрацията, свободата, хуманната справедливост и пр. Митингът-празник промени радикално външните условия на съществуване на тези тела, но не можеше да се намеси по същия радикален начин в техните татуировки и гравюри. Телата оставаха мутанти, преживяващи травматично себе си като „ненормални“.

По презумпция празникът не можеше да разреши това. Той е консервативен в самата си функция – има за задача да разреди зреещите деструктивни енергии в една символна реалност, за да я възпроизведе и да я направи по-устойчива. Празникът е ритуално действие по очистване-обновление-възпроизвеждане на делника – властващия символен ред. Революцията е катастрофично провиденциална, празникът е цикличен; революцията сменя властващия ред, празникът го възпроизвежда и заздравява. След революцията следва тотално нов делник, след празника – стар, традиционен делник.

Революцията-която-се-представя-като-реставрация извика за живот площадния празник – чрез него трябваше само да се очисти и утвърди „редът на нормалността“. Този празник трябваше да е гласът на един „живот в истината“ и да възстанови цикъла на един нормален делник. Това означаваше, че тялото трябва да осъществи процедури и актове по очистване и отхвърляне на предишни символни наслоения – наслоения на тоталитарния „неестествен“ символен ред. Но за разлика от терора празникът не преартикулира веднъж завинаги тялото (поставяйки го в близост до смъртта), а само му поставя маски, дегизира го. Терорът гравира тялото, празникът рисува по него – рисува, хиперболично удвоявайки собствените му артикулации. Терорът гравира-артикулира едно ново тяло, празникът само експлицира традиционните символни елементи на старото тяло.

Тоталитарните гравюри трябваше да бъдат отхвърлени чрез празнични викове, гримаси и танци. Това, разбира се, не можеше да стане. Празникът на нежните революции рисуваше по телата собствената им нормалност, обаче отдолу напираха техните разкривени, нефокусирани, мутирали членове. В преобърнатото публично и архитектурно пространство телата танцуваха, гримасничеха и се кривяха, силейки се да отхвърлят своите татуировки, да откъснат собствените си, гравирани от тоталитарния терор чудовищни членове.

Това беше невъзможно. Защото в първите години на прехода празникът се повтаряше и повтаряше, но площадните жестове и гримаси на силещото се да се освободи и очисти мутирало тяло застиваха в тикове.

Тикът е празникът на мутанта, превърнат във фиксация. Празникът-тик трябваше да компенсира липсата на терор, затова в движенията на танцуващото тяло прозираха и условно изиграните мистериални форми на ужаса. Общ беше блянът по някакъв грандиозен Оргазъм-Катарзис-Покаяние, по някакво отвъд-Ужаса, което да позволи нов живот.

Вместо това тикът се повтаряше.

Непоносимият делник

Традиционният празник налага и утвърждава един космически ред; един делник. Празникът представя забравения (конвенционализиран и изтласкан) ужас като хармония и смисъл, които пронизват делника.

Посттоталитарният делник не можа да излъчи мечтаните от празника на нежните революции ред и смисъл. Той беше мрачно пространство на глада и безперспективността. В него мутацията се беше разпространила не само върху телата, а и върху всички точки на социума – в хлебарниците нямаше хляб, но продаваха ризи, в разгара на глада се изхвърляха тонове

месо, писатели и ченгета ставаха бизнесмени, в Черно море плуваха разлагащи се животни и рибите умираха, улиците бяха заринати от мръсотия, опозиционери се оказваха мошеници, мутирали комунисти разширяваха мутиралия си електорат…

В този смисъл посттоталитарният делник беше терор, но особен вид терор. Той не противостоеше на телата като външна, безпрекословна сила, тъй като извираше отвсякъде, включително и от тях самите: социалното пространство се самотероризираше чрез един иманентен терор. Всеки традиционен терор налага един ред-смисъл. Посттоталитарният терор произтичаше от болезненото преживяване на липсата на ред и смисъл: една хаотична машина, която вписва набор от безсмислени букви и псевдознаци върху телата – татуира върху тях драскулки, будещи отвращение рисунки, артикулира ги според формите на хаоса. За разлика от всички други видове терор, които се трансцендираха в конвенционален ред и смисъл (и затова бяха поносими), това беше непоносим терор. Той не довеждаше до териториите на прозрението.

От непоносимия терор има само едно спасение – бягството. Някои бягаха към пространството на Запад, което сияеше в очите им със своята Нормалност (една географска утопия). Бягството на други беше религиозно – безсмислицата на посттоталитарния делник беше обявена за мъчително Изпитание по пътя на бъдещото Просветление. Бягството на трети беше непрекъснато завръщане в Празника-тик, който позволяваше да се крещи до изнемога „Долу комунизма!“ и продължаваше, без да спира, като едно перманентно площад- но обещание за Големия Катарзис.

Всички побягнали носеха своите мутирали тела, от които всъщност извираше безсмисленият терор – върху самите тях.

Този текст спира тук – в точката, в която е спряла историята. Той не иска да се изражда в прогнози и в оптимистични варианти. Това го прави безсмислен текст, четиво без перспектива и без надежда, излъчващо онзи терор, който описва.

1991 г.

Първоначална публикация в:
Александър Кьосев, „Лелята от Гьотинген“,
изд. Фигура, София 2005, стр. 52–64.
Публикува се със съгласието на автора.

 

Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).

Pin It

Прочетете още...