През 1889 Spectator публикува една статия, озаглавена Интелектуалните последици от електричеството, чиято цел е да провокира тогавашните викториански читатели. Робърт Сесил, министър-председателят, наскоро е произнесъл в Института на електроинженерите една реч, в която признава, че „единствено бъдещето може да покаже дали последиците от откриването на електричеството… ще бъдат за добро или за зло.“ Авторите на статията го обвиняват, че се отнася прекалено меко към електричеството. Материалните последици от него са добре дошли – „представете си стотиците милиони волове, работещи днес в Азия, заместени от електрически акумулатори!“ – но не и интелектуалните му последици.
Електричеството е довело до появата на телеграфа, който на свой ред е довел до „огромно натрупване на онова, което се нарича ‚новини‘, отбелязването на всяко събитие, и по-специално на всяко престъпление.“ Предхождайки Маклуън с почти цял век, списанието описва един свят, който „за целите на ‚интелекта‘ е сведен до размерите на село“, в който „една катастрофа, предизвикана в Ню Йорк от някой строителен предприемач, след два часа пробужда усещане за състрадание у целия цивилизован свят.“ И докато „това със сигурност повишава пъргавината на ума… то си има и своята цена. Всички хора са принудени да мислят за всички неща, едновременно, въз основа на недостатъчна информация, и при много кратко време за размисъл.“
Нека се прехвърлим със сто и двадесет години напред – и ние отново се срещаме с подобни критики. Нека да разгледаме например оплакването против Twitter, направено през миналия февруари от нюйоркския писател Джордж Паркър – и публикувано, от всички възможни места, на неговия блог: „Няма как читателите да бъдат онлайн, разхождайки се из мрежата, пишейки и четейки имейли, постинги, туитове, а в скоро време и нещата, които ще последват Туитър, без да плащат за това висока цена под формата на изразходвано време, внимание, ограничена способност за разбиране на прочетеното и за преживяване на обкръжаващия ги свят.“ През месец май дори американският президент Барак Обама – един човек, който сам признава, че е зависим от своето BlackBerry – се оплака от „едно медийно обкръжение, което функционира на принципа 24/7 и което ни бомбардира с всевъзможни съдържания и ни излага на всевъзможни спорове, някои от които не са особено високи откъм съдържание на истина“, добавяйки, че „ с iPod-ове and iPad-ове… информацията се превръща в разсейване, отклонение, форма на забавление, а не толкова средство за увеличаване на собствения обхват.“ Разбира се, за преработването на информация винаги се плаща определена цена. Въпросът е: не е ли тази цена прекалено висока?
И тук се появява Никълъс Кар, един автор, пишещ по въпроси на технологиите и любим противник на Силиконовата долина, чиято книга Плитчините: Какво върши Интернет с нашите умове току-що излезе в САЩ и Великобритания. Това е една разширена версия на есето Кара ли ни Гугъл да оглупяваме, отпечатана в списание Атлантик през 2008, която предизвика широка дискусия сред определени групи. Хората, безпокоящи се от мисълта за все по-увеличаващия се контрол на Гугъл над нашата култура, сметнаха, че Кар има добри основания да го напада (макар че в самата статия почти не ставаше дума за гигантската търсачка). Онези пък, които се чувстват загрижени от все по-засилващото се темпо на модерния живот, разсейването на вниманието и претоварването с информация – все неща, за които се твърди, че се влошават под влиянието на Интернет – си намериха нов съюзник. Трети, загрижени за тривиализацията на интелектуалния живот от блогове, туитове и клипове от Ютюб, също приеха ентусиазирано посланието на Кар. Онлайн-списанието Slate вече сравни Плитчините с Тиха пролет, книгата на Рейчъл Карсън от 1962, с която се постави началото на движението за защита на околната среда.
Каквото и да си мисли човек за по-широките твърдения на Кар относно Интернет, мнозина читатели ще бъдат впечатлени от неговото обобщаване на последните открития в областта на неврологията. Той се позовава на работите на нобеловия лауреат Ерик Кандел и други, които показват, че човешкият мозък се приспособява и физически към новия опит – една способност, позната под името „невропластичност“. Това е много полезно от гледна точка на еволюцията, но същевременно то означава и че някои функции на мозъка атрофират, ако не бъдат използвани. Тук Кар споменава едно често цитирано изследване, в което се открива, че в мозъчните структури на лондонските таксиметрови шофьори са се появили определени промени във връзка с факта, че те са започнали все повече да използват помощта на навигационни устройства, вместо да разчитат на собствената си памет при намирането на определени адреси. Той смята, че невропластичността е „липсващата брънка“ при разбирането на начина, по който медиите „са упражнявали своето влияние върху развитието на цивилизацията и са помагали да се направлява, на биологично равнище, историята на човешкото съзнание.“
Това твърдение се подкрепя от изследванията, показващи как нашите мозъци преработват информацията. Някои от тези открития са обезпокояващи, ако и предсказуеми: едновременното занимаване с много задачи ни прави по-малко продуктивни; хората, четящи онлайн, прескачат информация; използването на мултимедии за представяне на информация може да я направи по-трудна за разбиране и пр. По-конкретно, Кар цитира работите на Гари Смол, професор по психиатрия от Калифорнийския университет в Лос Анжелис, който е открил, че използването на модерни медии „стимулира промяната на мозъчните клетки и на невронните трансмисии, с което постепенно засилва нови нервни пътечки в нашите мозъци, като същевременно отслабва старите“. Неговите експерименти показват, че дори само пет часа използване на Интернет показват засилена активност в отделни части от дотогава дремещия пре-фронтален кортекс – доказателство, според Кар, за това, че Интернет „препрограмира мозъците“.
Според Кар ние сме хванати в капан, защото Интернет е програмиран по начин, който „разпръсква вниманието ни“ и утежнява вредните последици от някои видове преработки на информация. Той признава, че е възможно „да се мисли задълбочено“ и докато се сърфира из Интернет“, само за да добави, че това не е „мисленето, което се възнаграждава от технологиите“. Мрежата ни „превръща в лабораторни плъхове, непрекъснато натискащи лостчета, за да получат миниатюрни късчета социална и интелектуална храна.“ Кар заключава, че „с изключение на азбуките и цифровите системи, мрежата може би е най-мощната умо-променяща технология, която някога е попадала във всеобща употреба.“ А това води до една още по-мрачна визия: „Ние еволюираме от същества, които култивират лично познание, към ловци и събирачи в гората на електронните данни.“
Кар приема, че Интернет, като всеки друг инструмент, ще окаже върху потребителите си влияние по определен начин. Подобен технологически детерминизъм отдавна вече е излязъл от мода сред академичните среди. Но Кар с удоволствие преповтаря тези, изтъкнати от по-ранни мислители и преди всичко от американския историк и философ Луис Мамфорд. Например, Кар твърди, че както географските карти, така и часовниците „са поставили един нов акцент върху неща като измерването и абстракцията, върху възприятието и определянето на форми и процеси, намиращи се извън обхвата на нещата, очевидни за сетивата“, като „методичното тиктакане на часовника е подпомогнало появата на научния разум и научния човек.“
Но доколко си приличат един часовник и Интернет? Първият е инструмент; вторият е по-скоро ново измерение на обществения живот. Това е същата грешка, която е направил и Spectator 120 години по-рано, приравнявайки телеграфа с електричеството, което го захранва. И докато телеграфът може би наистина е съкратил обхвата на вниманието, същото съждение трябва да бъде сериозно преосмислено, преди да бъде изказано по отношение на множеството положителни ефекти на електричеството върху обществения живот – от електрическото осветление в библиотеките, през киното, та чак до все по-разпространяващото се по цялото земно кълбо познание. Интелектуалните последствия от една нова технология трябва да бъдат оценявани въз основа на това, което тя върши със социалната организация, а не само от гледна точка на това как тя въздейства на мозъците ни. Аргументите на Кар водят до заключението, че по отношение на Интернет трябва да се направи нещо драстично, но те потулват очевидното възражение, че „по-плитките“ индивиди може би са цената, която трябва да се заплати за един по-дълбок обществен разговор.
Регулирането на всяка медия трябва да започва с някаква концепция за общественото благо, която се простира далеч по-нататък от микро-нивата на неврологията. Как например тази медия засяга способността на гражданите да бъдат чувани, образовани, да печелят пари или да се придвижват по-нагоре по социалната стълбица? Имайки предвид глобалната природа на Интернет, под внимание трябва да бъде взета също и глобалната справедливост – регулативните решения, взети в САЩ и Европа, ще засегнат и хората от развиващия се свят. Дали най-бедните хора по света ще изпуснат ползите от Интернет, в случай че той ги прави по-повърхностни?
За негова чест, Кар не храни илюзията, че ние сме в състояние да се завърнем към някакво по-просто племенно минало. Но облягането на неврологията също няма да помогне особено много – не и без преди това да стане възможно да се докаже защо определени конфигурации от неврони са по-важни от други. А освен това, изследвайки повърхностния разговор, който се осъществява с помощта на Интернет, Кар се изправя пред проблема за разграничението между старата „добра“ литературна култура на книгите и списанията, която той желае да спаси, и новата, „лоша“ пост-литературна култура на Туитър и блоговете. Че тези две сфери са разделени една от друга е нещо далеч от очевидното – особено ако границите на Интернет бъдат разширени, за да включат устройства за четене от рода на iPad и Kindle. Според Кар, „логиката“ на Интернет диктува, че в края на краищата тези устройства ще започнат да включват по страниците и текстовете си линкове. Но това в никакъв случай не е нещо задължително. Докато iPad може би наистина се оформя като нова машина за разконцентриране, то Kindle изглежда така, сякаш ще бъде изнесен на пазара като машина за концентрация.
А освен това си остава и въпроса за политическата икономия на Интернет – една тема, която, съдейки по блога му, Кар разбира добре, и все пак в Плитчините не успява да я анализира в каквато и да е реална дълбочина. Потребителите на Интернет прекарват времето си в щракане от връзка на връзка, но това не е неизбежна специфика на мрежата. Гугъл и други компании създават тези „линкови капани“, за да ни подмамят да щракаме отново и отново, тъй като, колкото повече знаят за нещата, които ни интересуват, толкова по-добре могат и да прецизират рекламите и другите си услуги. Но нашето отвличане не е предварително дефинирано; то е страничен продукт от една сделка, в която ние сме приели да бъдем превърнати в обекти на агресивни и натрапчиви реклами, в замяна на свободния достъп до благата на Интернет. Но човек спокойно може да си представи как в бъдеще Гугъл предлага една специална версия на услугите си, при която потребителите ще плащат за възможността да търсят информации, но няма да получават реклами. По същия начин можем да си представим и специална версия на сайта на New York Times, която не включва линкове към външни източници. Всъщност това беше начинът, по който сайтът на вестника изглеждаше допреди десет години – и по който изглежда днес електронното му издание за Kindle. При всичките си прозрения относно пластичността на мозъка, Кар си остава сляп за пластичността на самия Интернет. Днешният Интернет – с неговото изобилие от хиперлинкове, микропрограми, туитове и изплуващи прозорци – е само един от възможните „Интернети“ на бъдещето. По същия начин, степента на концентрация, която сме склонни да поддържаме при четенето на New York Times, има значение единствено в случая, при който все още има някой, който желае да го публикува. Да атакуваме мрежата заради начина, по който тя разрушава способността ни за концентрация, като в същото време пропускаме да отбележим как тя разрушава икономиката на издателския бизнес е все едно да се оплакваме от това че храната, сервирана на „Титаник“ съдържала прекалено много калории.
Основният проблем на Кар все пак си остава неговата склонност да вижда всеки социален проблем, с който той се сблъсква, като или причинен от Интернет, или в сериозна степен повлиян от него. Той се безпокои от появата на пост-литературния ум; от факта, че само малко хора имат време за романи като Война и мир; от липсата на време и пространство за разгръщане на съзерцателно мислене; и дори от „бавната ерозия на нашата човечност и нашето човечество“, без да споменаваме постоянното му безпокойство относно това, че бъдещето на западната цивилизация е заплашено от повърхностните туитове на кинозвездата Аштън Катчър. Не че тези неща не дават основания за загриженост, но повечето от тях произхождат от времето преди Интернет. По същия начин частите, в които Кар разглежда съвременния роман, представляват консервативна защита на линеарния наратив, стабилните истини и високо-структурирания, рационален дискурс. Но всичко това вече беше попаднало под сериозна атака от страна на постмодернизма далеч преди времето, в което основателите на Гугъл са били ученици в средното училище.
И все пак нещото, което разочарова най-много при Плитчините е това, че в опита си за изследване на нашите скрити нервни пътища, Кар пропуска възможността да разгледа далеч по-належащи социални злини, които действително могат да бъдат свързани с дигиталната култура. Да вземем например прозрачната култура на социалните мрежи, която бавно преоформя човешкото поведение по обезпокояващи начини. Застрахователните компании се опитват да получат достъп до Фейсбук-профилите на своите пациенти, за да опровергаят твърденията, че те страдат от трудни за доказване здравни проблеми като депресия; работодателите проверяват сайтовете за социални връзки с цел да проверят здравословното състояние на бъдещите си служители; университетските ръководства претърсват мрежата за снимки, показващи как техните студенти пият или пушат трева. Имайки предвид разпространеността на модерната технология – особено на камерите и видеорекордерите, идващи заедно с мобилните телефони – естествената ни реакция може да се окаже въздържание от всякакви форми на необичайно поведение, от страх, че то може да бъде направено публично достояние. В резултат на това може в края на краищата да получим един вид по-страхливи, по-избягващи-рискове граждани, особено сред хората, кандидатстващи за обществени служби. Мрежата може и да ни е дала една нова революция в областта на прозрачността – но една революция в областта на мълчаливото съгласие със сигурност е нещо, от което не се нуждаем особено много.
Още по-обезпокоителен е фактът, че младите хора може да се окажат не само по-конформистки настроени, но и по-зле информирани. Едно изследване, публикувано миналия февруари от учени от Университета Южна Каролина, дава престава за информационните навици на 3.500 млади хора на възраст между 18 и 24 години по време н президентската кампания в САЩ от 2008. Целта е била да се установи дали хората, научаващи новините от кабелната телевизия, комедийните сериали, подкастовете и сайтовете за социално общуване, са добре информирани относно политиката. Резултатите не дават особени основания за оптимизъм. „Потребителите на подобни сайтове са склонни да търсят гледища, съвпадащи със собствените им; те знаят за политиката не повече от приятелите си, а всъщност и по-малко… те не изглеждат особено склонни да гласуват.“ Както казва Дейвид Гелернтер, компютърният учен от Йейл: „Ако това наистина е информационната епоха, то за какво толкова сме добре информирани?“
Налице е опасността, че ние ще станем и още по-зле информирани, в процеса на по-нататъшно персонализиране и социализиране на мрежата. Грижите относно това, че Интернет затваря потребителите в непретенциозни информационни гета не са нови – те се простират назад поне до 2001 и книгата на американския юрист Кас Сънстийн Republic.com. Сънстийн твърди, че за разлика от други медии, Интернет позволява на потребителите си да търсят мнения и новини, с които вече са съгласни, създавайки информационни гета, при които гледищата на хората от ляво и дясно рядко се смесват едни с други.
Учудващото обаче е това, че днешните технологически компании изглежда използват тази книга като списък от нещата, които трябва да правят. Гугъл например вече отдавна се опитва да предостави на потребителите си възможности за персонализирано търсене, което означава, че двама души, търсещи една и съща дума, могат вече да получат различни резултати, в зависимост от това върху какво са щракали преди това. През декември 2009 Гугъл промени правилата си по такъв начин, че дори и потребители, които не са се регистрирали при тях – тоест не са предоставили на фирмата информация за историята на предишните си търсения – ще получават персонализирани резултати. Фейсбук не е далеч от това; през април миналата година те обявиха интеграцията в собствената си платформа на Yelp – един сайт за оценяване на местни бизнеси, и Pandora Radio – онлайн-услуга за получаване на музикални препоръки. Всеки човек, който идва на тези сайтове, докато същевременно използва Фейсбук, незабавно ще види онези съдържания – ресторанти, кафенета, музикални групи – които приятелите му вече са маркирали като любими. Никак не е ясно как хората ще бъдат в състояние да развият някакъв независим вкус в едно толкова колективистично обкръжение. Филмовата и кулинарна критика вече започва да бъде замествана от автоматизирани едносрични рецензии, доставяни чрез Интернет. Съдейки по здравето на медийната индустрия, сериозната литературна критика също е на път да изчезне, разчиствайки пътя за анонимните рецензенти от Amazon. Като цяло, въздействието на Интернет върху критиката и интелектуалците е малко изследвано – и все пак тези въпроси имат дългосрочни последици в областите на социалния и политически живот.
Експлозията на социалните мрежи изглежда е поставила в ход и една лавина от нарцисизъм, особено в университетските кампуси. Едно изследване, проведено през 2009, показва, че 57 процента от студентите в САЩ смятат, че тяхното поколение използва социалните мрежи за целите на авто-рекламата и търсенето на внимание, като 40 процента са съгласни с твърдението, че „ да бъдеш авто-рекламиращ се, нарцистичен, свръх-самоуверен и търсещ вниманието на околните е нещо полезно за успеха в един конкурентен свят“. Джийн Туендж, съавторка на книгата Епидемията на нарцисизма, смята, че самата структура на сайтовете за социална комуникация възнаграждава нарцисизма. Разбира се, загрижеността относно прекомерния нарцисизъм е също толкова стара, колкото и онази, засягаща края на съзерцателното мислене – но социалните мрежи изглежда достигат нови висоти в това отношение.
Всички тези проблеми – ерозията на личната сфера; триумфът на колективното мислене над индивидуализма; несигурното бъдеще на критиката; напасването на мрежата към личните вкусове; разцветът на нарцисизма; все по-засилващата се зависимост от технологиите – са сложни социални и политически проблеми, които не могат да бъдат решени с помощта единствено на технологиите. Интернет подпомага появата на много от тях – но не изглежда да предлага особено много решения. Политиците и гражданското общество ще трябва да поемат тежестта на работата по регулирането и организирането на кампании за подкрепа на различните активистки инициативи.
За разлика от всичко това, повечето от грижите на Кар изглеждат – по ирония – вече разрешени от самия Интернет. Компютърни програми като Freedom позволяват на раздвоените потребители да се откъсват от мрежата, за да успеят да свършат някаква работа; услуги от рода на Instapaper правят текстовете по-четивни, прочиствайки ги от реклами. Налице е движението за „бавно четене“, което дава надежда, че някой ден хората могат да бъдат убедени да намалят и скоростта, с която сърфират из мрежата. Всичко това е лесно за правене и вероятно може да се появи на пазара в течение на около година, в зависимост от шумотевицата около книгата на Кар. Ако само всички проблеми на Интернет – не само плитките – биха могли да бъдат решени толкова лесно.
