Статията за мен в Уикипедия ме идентифицира (поне тази седмица) като филмов режисьор. Вярно е, че преди около десетилетие и половина аз направих един кратък експериментален филм. Идеята беше ужасна: опитах се да си представя какво би станало, ако Мая Дерен[1] разполагаше с техника за морфинг[2]. Той беше показан веднъж на един филмов фестивал, не беше разпространяван никога и аз бих се чувствал най-добре, ако никой не го види повече.
В реалния свят е лесно да не режисираш филми. В алтернативната вселена на Уикипедия аз се опитах да се пенсионирам от филмовата режисура вече на няколко пъти, но все някой ме връща обратно. Всеки път когато статията е коригирана, в течение на един ден аз отново се превръщам във филмов режисьор. Не мога да си представя по-добро наказание за тия решителни уикипедийски таласъми от това да бъдат задължени наистина да гледат моя малък стар филм.
На два пъти през последните няколко седмици репортери ме питаха за моята филмова кариера. Фантазиите на таласъмите са навлезли в онази част от света, която се опитва да остане реална. Знам, че съм се отървал евтино. Грешките в моята уикипедийска статия бяха (поне до публикуването на тази статия) очарователни и дори ласкателни.
Да четеш някоя статия от Уикипедия е все едно да четеш внимателно библията. Откриват се неясни следи от гласовете на различни анонимни автори и редактори, макар че е невъзможно да бъдеш сигурен. В моя случай, както изглежда, таласъмите са най-вероятно членове или потомци на доста сладката стара култура на Mondo 2000[3], свързваща психеделични експерименти и компютри. Изглежда, че те отдават голямо значение на връзката между моите собствени идеи и тези на психеделичните знаменитости от това отминало време (при това по начин, който аз намирам немарлив и неточен). Редакциите, отклоняващи се от съвкупността от идеи, важни за тази малка и особена субкултура, биват незабавно отстранявани. Това обяснява нещата. Кой друг би се заел да им обръща толкова много внимание и да върши цялата работа?
* * *
Проблемът, който ме занимава тук, е не самата Уикипедия. Тя бе критикувана достатъчно, особено през последната година. Уикипедия е експеримент, който все още може да се променя и расте. Във всеки случай тя е успех поне що се отнася до оповестяването на онова, което мислят хората от мрежата, или ония от тях, разполагащи с най-много решителност и време – и това е една доста интересна информация.
Не, проблемът всъщност е в това как Уикипедия бива разглеждана и използвана; как тя беше въздигната толкова бързо до такава важност. И това е част от по-големия модел на привлекателността на новия мрежов (online) колективизъм, който не е нищо по-малко от едно възраждане на идеята, че колективът е все-мъдър, че е желателно да имаме нечие влияние, концентрирано по начин, позволяващ канализирането и направляването на колектива да бъде осъществявано с най-голяма истинност и сила. Това гледище е различно от онова на представителната демокрация или меритокрацията. Тази идея вече е имала ужасни последици, когато е била захвърляна върху нас от крайно левите или крайно десните през различните исторически периоди. Фактът, че днес тя отново се въвежда от важни технологисти и футуристи, хора, които в много случаи аз познавам и харесвам, не я прави по-малко опасна.
Миналата година в Nature имаше едно добре известно изследване, сравняващо точността на Уикипедия и Енциклопедия Британика. Резултатите бяха доста произволни, при това дебатът относно точността на това изследване все още продължава. Пунктовете, подбрани за сравнението бяха точно онези, в които Уикипедия е най-добра: научни статии, от които по-големият колектив не се интересува особено. „Кинетичен изотопен ефект“ или „Везалиус, Андреас“ са примери за статии, които правят Британика трудна за поддържане, защото е необходима доста работа, за да се намерят подходящите автори за изследване и рецензиране на множество различни теми. Но те са перфектни за Уикипедия. Около тях съществува само малко полемика, а плюс това мрежата предлага лесен достъп до разумно малък брой от компетентни специалисти, например аспиранти, притежаващи маниакалната мотивация на младостта.
Едно от основните убеждения на уики-света е, че каквито и проблеми да съществуват в Уики, те ще бъдат постепенно отстранени в процеса на развитие. То е сходно на убежденията на крайните либертарианци[4], които вярват абсолютно в свободните пазари, или на крайно левите, които по някакъв неразбираем начин изглежда са способни да изчакат докато се стигне до решение по консенсус. Във всички тези случаи, струва ми се, опитът е показал смесени резултати. Понякога свободно структурираните колективни дейности наистина създават постоянни подобрения, а понякога – не. Често ние просто не можем да доживеем толкова дълго, че да разберем кое от двете е вярно. По-късно в това есе аз ще посоча кои ограничения правят един колектив умен. Но най-първо, важно е да не губим от очи ценностите просто защото въпросът за това дали един колектив може да бъде умен е толкова увлекателен. Точността в един текст не е достатъчна. Един желателен текст е нещо повече от сбор от точни позовавания. В същото време той е и израз на една личност.
Например, повечето от техническата или научна информация, която се намира в Уикипедия, вече се намираше по мрежата преди Уики да бъде създадена. Освен това, вие винаги можете да ползвате Гугъл или други търсачки, за намерите информация за неща, които не са уикизирани. В определени случаи за съм забелязвал как някои текстове биват клонирани от оригиналните им сайтове по университети или лаборатории към уики-страници. И когато това се случи, всеки текст губи част от стойността си. Тъй като търсачките ви отпращат с по-голяма вероятност към уикизираните страници, мрежата губи част от вкуса си при случайно ползване.
Когато виждате контекста, в който нещо е било написано и знаете кой е автора отвъд простото споменаване на името му, вие научавате много повече, отколкото когато откриете същия текст поставен в анонимната, псевдо-авторитетна, анти-контекстуална попара на Уикипедия. Въпросът е не просто този на идентификацията и отчетността, макар че те са важни, тук става дума за нещо много по-фино. Един глас трябва да се долавя като цяло. За да може езикът да получи пълното си значение, вие трябва да получите шанс да почувствате личността зад него. Личните Уеб-страници правят точно това, както и нечии дневници или книги. Дори Британика има един редакторски глас, който някои хора критикуват за това, че е прекалено онзи на „мъртвите бели мъже“[5].
Ако някой ироничен уеб-сайт, посветен на разрушаването на киното, би утвърждавал, че аз съм кино автор, то това изведнъж би получило смисъл. Това би било един автентичен текст. Но поставено извън контекст в Уикипедия, то се превръща в празнословие.
Myspace е друг скорошен експеримент, който стана дори по-влиятелен от Уикипедия. Също като нея, той прибавя само мъничко към силите, вече присъстващи в мрежата, за да вдъхнови една драматична промяна в начина на нейната употреба. Всичко в Myspace се върти около авторството, но той не претендира да бъде всемъдър. Вие винаги можете да кажете поне нещичко за характера на личността, която е направила определена Myspace-страница. Но много рядко може да се стигне дотам, че някоя Myspace-страница да накара хората да възприемат нейния автор като достоверен авторитет. Ура за Myspace в това отношение!
Myspace е по-богат и по-многопластов източник на информация от Уикипедия, макар че темите на двата сайта почти не се припокриват. Ако искате да изследвате едно телевизионно шоу в смисъл какво хората мислят за него, Myspace ще ви разкрие повече от аналогичните и огромни статии на Уикипедия.
* * *
Уикипедия в никакъв случай не е единствения фетишистки сайт за глупав колективизъм. В мрежата е налице една безумна надпревара по въпроса кой сайт да бъде най-много „мета-“, да бъде „събирач“ на най-високо ниво, включвайки в себе си идентичностите на всички други сайтове.
Надпреварата започна достатъчно невинно, с идеята да се събират списъци от мрежови адреси, каквито например бяха ранните въплъщения на Yahoo. След това дойде Alta Vista, където човек можеше да търси чрез използване на база данни, представяща съдържанието на цялата мрежа. После се появи Гугъл, който прибави алгоритми за оценяване важността на страниците. Появиха се и блоговете, които се различаваха безкрайно много по качество и важност. Това доведе до мета-блогове от типа на Boing Boing, управлявани от ясно идентифицирани хора, които служеха за обобщаване на блоговете. Във всички тези формулировки нещата все още се управляваха от реални хора. Един индивид или индивиди представяха своята личност и поемаха отговорността за това.
Тези мрежово базирани дизайни предпоставяха, че стойността им идва от участието на хора. Все още беше ясно, при всички тези реализации, че мрежата се прави от хора и че в края на краищата тяхната стойност винаги идва от предоставената възможност за връзка между реални човешки същества.
Дори и самият Гугъл (такъв, какъвто е днес) не е достатъчно „мета“, за да бъде проблем. Един пласт от класификация едва ли е заплаха за авторството, но поредица от множество такива пластове вече може да създаде безсмислена тъмнина – и това е нещо съвсем друго.
През последните една-две години тенденцията е да се премахне усещането за присъствие на хора, така че да се стигне колкото е възможно по-близо до симулирането на съдържание, появяващо се от самата мрежа, като че ли тя ни говори от позицията на някакъв свръхестествен оракул. Това е мястото, на което използването на интернет пресича границата със заблуждение. Кевин Кели, бившият редактор на Whole Earth Review и редактор-основател на Wired, е мой приятел и човек, мислещ от доста време насам по един въпрос, който той и други хора наричат „кошерен разум“ (Hive Mind[6]). Той има свой Уеб-сайт на име Cool Tools, който е нещо като смесица от блог и стария Whole Earth Catalog. Участниците в Cool Tools, включително и аз, не са рояк, защото са идентифицирани. През май Кели направи един преглед на различните „консенсусни мрежови филтри“, като например Digg и Reddit, които всеки ден събират материал от безбройните останали събирателни сайтове. Такива сайтове обикновено са по-“мета“ от сайтовете, които те сумират. Няма човек, който да поеме отговорността за това, което се появява по тях, само алгоритъм. Както изглежда, надеждата е, че най-“мета“ сайтът ще стане нещо като фокус на всички пресечни точки и ще получи неограничено финансиране.
Тази нова величина на „мета“-ичност продължи само около месец. През април Кели рецензира един сайт, наречен „popurls“, който сумира съдържание, породено от „консенсусните мрежови филтри“ … и се появи един нов „най-мета“. Сега ние четем онова, което един колективен алгоритъм извлича от други колективни алгоритми, които пък на своя сметка са извлекли съдържанието си от колективи, подбрали извадки от онова, което пише цяла една популация от най-вече анонимни, непрофесионални автори.
Но струва ли „popurls“ изобщо нещо? Аз пиша този текст на 27-ми май, 2006. През последните няколко дни беше оповестен един нов експериментален подход към лечението на диабет, който би могъл да предотврати някои нервни увреждания. Това е огромна новина за десетки милиони американци. Тя не се споменава на popurls. В замяна на това сайтът обръща вниманието ни на следната новина: „Студент поставя нов световен рекорд по ядене на сладолед; най-ужасното главоболие, причинено от сладолед, за всички времена“. Всички главни източници на информация започват днешните новини със сериозно земетресение в Ява. Popurls включва няколко споменавания на събитието, но те са зарити вътре в сбора от сборни сайтове за новини като например Google News. Причината, по която земетресението изобщо се появява на popurls може да бъде открита само ако разровите всички сборни пластове, за да достигнете до първоначалните източници, които са онези редки статии, действително създадени от професионални автори и редактори, подписващи се с имената си. Но на нивото на popurls, историите за сладоледа и земетресението са в най-добрия случай равни, без контекст или авторство.
Кевин Кели казва за popurls, че „Няма по-добър начин да се види кошерния разум“. Но кошерният разум е глупав и скучен през по-голямата част от времето. Защо тогава да му обръщаме внимание?
* * *
Читателите на предишните ми пустословици сигурно ще забележат един паралел между моето неудобство по въпроса за така наречения „изкуствен интелект“ и надпреварата да се изтрие от мрежата личното, да бъдеш най-“мета“. Във всеки от случаите налице е предпоставката, че нещо доста сродно с индивидуалния човешки интелект или ще се появи всеки момент, или вече се е появило. Проблемът с тази предпоставка е, че хората са прекалено склонни да понижават стандартите си, за да направят така, че този вече предпоставени пришелец да изглежда умен. По същия начин, по който хората са съгласни дори да се превият назад и изглеждат абсолютно глупави, само и само да представят някой изкуствено интелигентен интерфейс като умен (както например става, когато някой умее да работи с печално известния Microsoft Word кламер), така също те са склонни да станат безкритични и помътени, за да направят някой мета-агрегатен сайт да изглежда последователен.
Съществува една поучителна връзка между културата на изкуствения интелект и странното изкушение на анонимния онлайн колективизъм. Бързите сървъри на Гугъл, както и Уикипедия биват често споменавани като началната памет на нещата, които тепърва ще се появяват. Лари Пейдж[7] е цитиран чрез линк, представен ми от popurls тази сутрин (кой знае дали този линк е точен), спекулирайки, че изкуствен интелект може да се появи в Гугъл в течение на следващите няколко години. Джордж Дайсън[8] пък се чуди дали такова нещо вече не съществува някъде по мрежата, навярно кацнало някъде по Гугъл. Моята позиция тук е не да споря относно съществуването на метафизични единици, а просто да подчертая колко преждевременно и опасно е да се понижават очакванията ни относно индивидуалните човешки интелекти.
Прелестта на интернет се състои в това, че той свързва хора. Стойността е в другите хора. Ако започнем да вярваме, че самият интернет е същност, която има какво да каже, ние обезценяваме тези хора и правим идиоти от самите себе си.
Проблемът се усложнява от това, че новият бизнес модел за хора, които мислят и пишат, не се появи така скоро както се надявахме. Вестниците, например, като цяло са изправени пред безжалостен спад докато интернет поема захранването на любопитни очи, реещи се над утринното кафе или, още по-лошо, поема дребните обяви. В новото обкръжение Гугъл Нюз за момента е по-добре финансиран и се радва на по-стабилно бъдеще, отколкото повечето (доста малобройни) репортери по света, които в края на краищата създават неговото съдържание. Събирачът е по-богат от събиращите.
Въпросът за нови бизнес модели за създателите на съдържание за интернет е сам по себе си дълбока и трудна тема, но в тази връзка е необходимо поне да се спомене, че да се пише професионално и добре отнема време и че повечето автори трябва да бъдат заплатени, за да могат да си позволят отнемането на това време. В тази връзка, писането по блогове не е писане. Например, лесно е да бъдеш харесван като блогър. Всичко, което трябва да правиш, е да се харесваш на тълпата. Или можеш да насъскваш тълпата, за да получиш внимание. Няма нищо лошо в която и да било от тези дейности. Онова, което обаче аз разбирам под истинско писане – писане, предназначено да остане, е нещо друго. То включва артикулирането на една перспектива, която е не просто реакция на вчерашните развития, в някакъв разговор.
* * *
Изкуственото въздигане на всякакви мета-неща не е ограничено до онлайн-културата. То има дълбоко влияние върху това как се вземат решения в Америка.
Онова, на което сме свидетели днес, е тревожният възход на заблудите на непогрешимия колектив. Многобройни елитни организации са главозамаяни от тази идея. Те са вдъхновени от възхода на Уикипедия, от богатството на Гугъл и от наплива на предприемачи, стремящи се да бъдат най-“мета“. Държавни организации, висши корпоративни планови отдели и големи университети, всички те са вече заразени от тази треска.
Като консултант, аз обикновено получавам задачата да тествам една идея или да предложа нова, с която да се реши даден проблем. През последните години доста често получавах задачата да работя по съвсем различен начин. Ще ме намерите доста често, както и другите консултанти, да попълвам анкетни формуляри или да пощипвам поредната редакция на някакво колективно есе. Казвам и върша много по-малко, отколкото го правех преди, ако и да ми се плаща по същия начин. Може би не би трябвало да се оплаквам, но действията на големите институции имат значение, така че вече е време да заговорим против модата на колективизма, която ни обкръжава.
Не е трудно да се разбере защо заблудата на колективизма е станала толкова популярна в големите организации: ако принципът е верен, то няма защо да се изисква от индивидите да поемат рискове или отговорности. Ние живеем във времена на огромна несигурност, съчетана с безкраен страх от юридическа отговорност, при това обикновено трябва да функционираме като част от институции, които нямат отговорност към който и да било ръководител, камо ли пък към някой редови член. Всеки индивид, който се страхува да каже нещо погрешно вътре в неговата или нейна организация, е много по-сигурно защитен ако се крие зад някакъв уики- или друг подобен събирателен ритуал.
Напоследък участвах в доста елитни, добре заплатени уики- и мета-изследвания, така че имах възможността да наблюдавам резултатите. Бях дори участник в едно уики за уики-тата. Онова, което видях, беше загуба на проницателност и финес, неуважение към нюансите на разглежданите мнения и една повишена тенденция към неприкосновеност на нормативните убеждения на организацията. Защо никой не крещи за тази епидемия по неподходящо използване на колективното? Обяснението според мен се крие във факта, че вредните стари идеи изглеждат объркващо свежи, когато са пакетирани под формата на технология.
* * *
Колективното се въздига около нас по най-разнообразни начини. Например, всеизвестно е, че е много трудно да се въведе нова звезда в музикалния бизнес. Дори и най-успешните нови участници почти никога не успяват да надминат нивото на пръв албум през последните десетина години. Изключението е Америкън Айдъл[9]. Както и при Уикипедия, няма нищо лошо в това. Проблемът се състои в неговата централна позиция.
Както изглежда, повече хора гласуват в тази поп-надпревара, отколкото в президентските избори – и една от причините за това е моменталното удобство на информационната технология. Колективът може да гласува по телефона или SMS, при това някои гласуват повече от веднъж. Той е поласкан и реагира съответно. Победителите са привлекателни и мили, почти по дефиниция.
Но Джон Ленън не би спечелил. Той дори не би достигнал финала. Или, ако би го достигнал, той би свършил като съвсем различен тип личност или човек на изкуството. Същото може да се каже за Джими Хендрикс, Елвис, Джони Мичъл, Дюк Елингтън, Дейвид Бърн, Грандамастър Флаш, Боб Дилън (моля!), както и всеки друг, чието влияние върху развитието на поп музиката е било неизмеримо.
Както отдолу, така и отгоре. От всички възможни места, тъкмо Ню Йорк Таймс публикува в последно време серия от лични коментари, поддържащи псевдо-идеята за разумен дизайн[10]. Това е поразително. Таймс е станал вестник на посредствените мнения. Нещо е изгубено щом Америкън Айдъл става лидер вместо последовател в поп музиката. Но когато интелигентният дизайн споделя сцената с истинската наука на страниците на меродавния Вестник, то тогава всичко е изгубено.
Как е можал Таймс да падне толкова ниско? Не знам, но мога да си представя, че процесът е бил сходен с нещата, които наблюдавам напоследък в консултантската област. По-сигурно е да бъдеш събирач на колективното. Събираш всякакви видове материал без да се обвързваш с каквото и да било. Можеш да бъдеш повърхностно интересен без да е необходимо да се тревожиш относно възможността да грешиш.
Освен в случаите, в които интелигентната мисъл наистина има значение. В тези случаи средната идея може да бъде много погрешна – и само най-добрите идеи притежават продължителна стойност. Науката е нещо такова.
* * *
Колективът не винаги е глупав. В определени специални случаи той дори може да бъде блестящ. Например, съществува един демонстративен ритуал, често представян на новоприети студенти в бизнес-университети. В една версия на ритуала, голям буркан с бонбони е поставен пред аудиторията. Всеки студент прави предположение относно броя на бонбоните в буркана. Независимо от това как варират отделните предположения, средният резултат винаги е точен до някакво почти свръхестествено ниво.
Това е пример за специалния вид разум, който колективът притежава. Именно това е отличителната черта, която е прословута под името „Мъдростта на тълпите“[11], макар аз да намирам думата „мъдрост“ подвеждаща. Тя е част от онова, което прави „невидимата ръка“ на Адам Смит разумна – и е свързана с причините, поради които функционират алгоритмите за оценяване на страници в Гугъл. Още отдавна тя е била адаптирана за целите на футуризма, където е известна под името „техниката Делфи“. Феноменът е реален и извънредно полезен.
Но той не е полезен до безкрайност. Колективът може да бъде и глупав. Вземете например неща като лудостите по лалетата или борсовите мехури[12]. Истериите около предполагаеми сатанински култове или отвличания на деца. Манията по Y2K.
Причината, по която колективът може да бъде ценен, се състои точно в това, че връхните точки на неговата интелигентност и глупост не са същите както ония, които обикновено се демонстрират от индивидите. И двата вида интелигентност са крайно необходими.
Това, което например прави възможен пазара, е съединението на колективен и индивидуален разум. Той не може да функционира само на основата на цени, определяни единствено от конкуренцията. Освен това той преди всичко се нуждае от индивидуалните предприемачи, които да дойдат със стоките, които се конкурират едни с други.
С други думи, умните индивиди, героите на пазара, задават въпросите, на които отговаря колективното поведение. Те слагат бонбоните в буркана.
Но има и отговори, за които не е нужно да бъдат давани от индивиди. Когато един държавен бюрократ задава определена цена, например, то резултатът често ще бъде по-лош от онзи, който би дошъл от един разумно информиран колектив, който е разумно свободен от манипулация или неудържими вътрешни резонанси. Но когато колективът проектира продукт, вие получавате дизайн от комитет, което е един доста принизяващ израз на разум.
Тук трябва да отделя момент за Linux и подобни нему опити. Различните формулировки на „отворен“ или „свободен“ софтуер се различават от Уикипедия и надпреварата за най-“мета“ по много съществени начини. Linux-програмистите не са анонимни и по същество личната слава е част от мотивационния двигател, който поддържа такива предприятия в движение. Но съществуват и прилики – и липсата на един последователен тон или дизайнерски усет в естетически смисъл е едно отрицателно качество както на отворения софтуер, така и на Уикипедия.
Тези движения са най-ефективни когато създават скрити информационни водопроводни нива, като например уеб-сървърите. Те са безнадеждни, когато трябва да създават рафинирани потребителски интерфейси или преживявания. Ако кодът, който управлява потребителския интерфейс на Уикипедия беше толкова отворен, колкото са съдържанията на отделните записи, той почти моментално би се разбъркал до непрогледна мътилка. Колективът е добър при решаването на проблеми, които изискват резултати, годни за оценяване чрез безспорни параметри за постижение, но той е слаб когато става дума за неща като вкус или преценка.
* * *
Колективите могат да бъдат толкова глупави колкото и всеки индивид – а в определени важни случаи дори и по-глупави. Интересният въпрос тук е дали е възможно да се опише кога единият е по-умен от многото.
Съществува огромна история по този въпрос – и отделните дисциплини могат да кажат много неща. Ето тук един бърз пас относно това къде аз виждам границата между ефективен колективен разум и нелепост: по-вероятно за колектива е той да бъде умен когато той не определя сам собствените си въпроси, когато доброкачествеността на даден отговор може да бъде оценена чрез прост резултат (като например единична цифрова стойност) и когато информационната система, която му подава информация, се филтрира чрез качествен контролен механизъм, който до голяма степен се осланя на индивиди. Нарушете което и да било от тия условия – и колективът става ненадежден, или още по-лошо.
Междувременно, един индивид постига най-чиста, оптимална глупост при онези редки случаи, в които му е дадена както огромна власт, така и изолация от резултатите на собствените му действия.
Ако тези критерии притежават някаква истинност, то налице е едно доста злощастно припокриване помежду им. Предпоставките за най-глупав колектив са същевременно и предпоставки за най-глупав индивид.
* * *
Всеки автентичен пример за колективен разум, който познавам, същевременно демонстрира как този колектив е бил ръководен от вдъхновени или доброжелателни индивиди. Тези хора са фокусирали колектива и в определени случаи са коригирали някои от обичайните форми на провал на кошерния разум. Балансът на влияние между хора и колективи е ядрото на дизайна, по който функционират демокрациите, научните общности, както и много други дългосрочни проекти. В това отношение е налице огромен опит, с който може да се работи. Някои от тези стари идеи предлагат интересни нови начини за подход към проблема за най-добро използване на кошерния разум.
Пред-интернетският свят предлага някои великолепни примери за това как личностно базираният контрол може да подобри колективния разум. Например, независимата преса може да предлага пикантни новини за политици, от репортери с висока репутация и гласове, като Уотъргейт-репортажите на Удуърд и Бърнстийн. Други автори предлагат обзор на продукти, като например Уолт Мосберг в Уол Стрийт Джърнъл и Дейвид Пог в Ню Йорк Таймс. Такива журналисти информират колективното определение за изборни резултати и продукти. Без независима преса, съставена от героични гласове, колективът става глупав и ненадежден, както е било демонстрирано в много исторически случаи. (Най-новите събития в Америка отразяват отслабването на пресата, по мое мнение).
По подобен начин постигат качество и научните общности, чрез кооперативен процес, който включва проверки и баланси (checks and balances), и в края на краищата се основава на една основа от добра воля и „сляп“ елитизъм – сляп в смисъл, че в идеалния случай всеки може да получи достъп до общността, но само въз основа на собствени заслуги. Системата за доживотна длъжност (tenure), както и много други аспекти на академичния живот, имат за цел да поддържат идеята, че индивидуалните учени имат значение, а не само процесът или колективът.
Друг пример: Предприемачите не са единствените „герои“ на пазара. Ролята на централната банка в една пазарна икономика не е същата като тази на комунистическия функционер е една централно-планова икономика. Дори и ако централното определяне на лихвения процент звучи като отговор на определен въпрос, то всъщност е по-скоро задаване на въпрос. Федералната банка моли пазара да отговори на въпроса как той да бъде оптимизиран най-добре с цел намаляване на инфлацията, например. Докато това може и да не е въпросът, който всеки би желал да зададе, то той поне е последователен.
Да, имало е множество скандали във връзка с управлението, академичния живот и пресата. Никой механизъм не е перфектен, но все пак ние сме тук, извлекли не лоша полза от всички тия институции. Със сигурност е имало много лоши репортери, самозалъгващи се академични учени, некомпетентни бюрократи, и така нататък. Може ли обаче кошерният разум да ни помогне да ги държим под контрол? Отговорът, който ни предоставят експериментите от пред-интернетския свят е „да“, но само в случай, че в преработването на сигнала е предоставена възможност за пречистване.
* * *
Някои от най-успешните регулиращи механизми за колективи от пред-интернетско време могат да бъдат разбирани отчасти като модулиращи времевата сфера. Например, какво би станало, ако един колектив се движи с прекалено голяма готовност и бързина, нервничейки вместо да се съсредоточи върху намирането на еднозначен отговор? Това се случва по най-активните Уикипедия-записи, например, а така също е било наблюдавано при някои лудешки борсови спекулации в отворени пазари.
Една от функциите, които ни предоставя репрезентативната демокрация, е филтрирането на ниско ниво. Представете си нервните прехвърляния, които биха се получили, ако на едно уики би била поставена задачата да се пишат закони. Ужасно дори за предполагане. Свръх-енергични хора непрекъснато биха се борили едни с други, за да променят формулировката на данъчния закон до безкрайност. Самият интернет би бил задръстен.
Такъв хаос би могъл да бъде избегнат по същия начин, по който това вече се прави, макар и несъвършено, чрез бавните процеси на избори и съдебни процедури. Успокояващият ефект на уредената демокрация постига нещо повече от простото изглаждане на перипатетичните борби за постигане на консенсус. Тя също намалява потенциала на колектива най-внезапно да се намери в състояние на превъзбуденост, когато прекалено много бързи промени в отговорите се случват едновременно, при това по начин, при който те не се изключват взаимно. (Технически грамотните читатели ще разпознаят познатите им принципи от областта на обработката на сигнали).
Напоследък Уикипедия ни зашлеви един груб филтър на ниско ниво при най-променливите ѝ записи, като например „президентът Джордж У. Буш“. Вече има ограничения относно това колко често даден участник може да премахва нечии чужди текстови фрагменти. Аз предполагам, че с времето това евентуално ще трябва да се развие до някакво подобие на демокрация, както по времето преди да се появи интернет.
Обратният проблем също може да се случи. Кошерният разум може да се намира на прав път, но да се движи прекалено бавно. Понякога колективите биха могли да постигнат брилянтни резултати, ако биха разполагали с време – но време няма. Например, един проблем като глобалното затопляне със сигурност би бил подхванат от пазара, ако той би имал достатъчно време да му отговори. Застрахователните тарифи биха се покачили, и т. н. За съжаление, в този случай няма достатъчно време, защото промяната на пазара е забавена от наследения ефект на вече съществуващите инвестиции. Ето защо някакъв друг процес трябва да се намеси, като например политика, предизвикана от индивиди.
Друг пример за бавния кошерен разум: имало е много технологии, развити бавно през хилядолетията преди да се появи ясна представа за това как да се работи емпирично, как да се създаде техническа литература, основаваща се на оценки от колеги, както и образование, основаващо се на нея, и преди да е съществувал пазар, който да определя стойността на изобретенията. Решаващото наблюдение по въпроса за модерността е, че структурата и ограниченията са били част от онова, което е ускорило процеса на технологическо развитие, а не просто или само отвореността на системата и отстъпките пред колектива.
Нека предположим, че Уикипедия наистина ще се подобри в известни отношения след известно време, както твърдят нейните правоверни. Ние все пак можем да се нуждаем от нещо по-добро, при това по-скоро.
Някои Уикитописти открито се надяват да видят едно образование, включващо уики-та. Възможно е, най-малкото, в доста близко бъдеще, достатъчно комуникация и образование да започнат да се получават чрез анонимно интернетско събиране, така че ние да станем уязвими за евентуално опасно засилване на кошерния разум. Историята ни е демонстрирала, отново и отново, че кошерният разум е жесток идиот когато се движи на автопилот. Отвратителни изблици на кошерен разум са получавали маоистки, фашистки и религиозни разцветки – и това са само няколко примери. Аз не виждам защо в бъдеще да не се случат нови социални бедствия под прикритието на технологически утопизъм. Ако уики-тата действително трябва да получат повече влияние, то те трябва да бъдат подобрени от механизми, подобни на ония, които вече са функционирали приемливо добре в пред-интернетския свят.
За кошерния разум трябва да се мисли като за сечиво. Неговото упълномощаване не упълномощава и индивидите – по скоро обратното е вярно. Може да са налице полезни обратни връзки между индивиди и колективния разум, но колективният разум е прекалено хаотичен, за да получи обратна връзка със самия себе си.
* * *
Това са само няколко идеи относно как да се обучи един потенциално опасен колектив, без той да бъде оставен да дерайлира. В случай, че се появи проблем, вие бихте искали той да лае, но не и да ви ухапе.
Илюзията, че онова, което вече имаме, е близо до достатъчно доброто или че то е живо и ще се поправи само, е най-опасната илюзия от всички. Чрез избягването на подобни безумия би трябвало да е възможно намирането на един хуманистичен и практичен начин за увеличаване ценността на колективното в мрежата, без при това да се превръщаме в идиоти. Най-добрият ръководен принцип е винаги на първо място да се ценят индивидите.
[1] Виж съответната статия в Медиа Таймс Ревю, http://www.mediatimesreview.com/march06/Deren.php (бел. пр.)
[2] Компютърна техника, с помощта на която се получава гладко преминаване от един образ в друг, като например в Терминатор 2 (бел. пр.)
[3] Луксозно списание от 80-те и 90-те години, в което се обсъждаха теми като киберкултура, виртуална реалност и интелигентни дроги (бел. пр.).
[4] Последователи на учението за неограничената свобода на волята, бел. пр.
[5] Т. е., „европо-“ и „мъжко-центристки“, бел. пр.
[6] Друг възможен превод е „разумът на рояка“, но това ми звучи прекалено тромаво, бел. пр.
[7] Един от основателите на Гугъл, бел. пр.
[8] Историк на науката, член на фамилията Дайсън, известна с много интелектуалци, бел. пр.
[9] Най-успешното телевизионно шоу понастоящем в Америка. Състои се в търсенето на нови „суперзвезди“, които се избират чрез гласуване от зрителите. Бел. пр.
[10] (intelligent design), общопризната като ненаучна теза, според която, в противоречие на идеята за естествения подбор, развитието в природата се дължи на намесата на интелигентен, външен участник. Бел. пр.
[11] По този повод виж „The Wisdom of Crowds: Why the Many Are Smarter Than the Few and How Collective Wisdom Shapes Business, Economies, Societies and Nations“, от James Surowiecki, Random House 2005. Бел. пр.
[12] Понятия, с които се обозначава евентуалното абсурдно покачване на цените на борсата, под влияние на ирационални, спекулативни фактори. Бел. пр.