Щутгарт, Германия – Малката сребърна звезда на мерцедеса на Александър Джорджевич свети ярко. Той я полира всяка седмица.
Г-н Джорджевич произвежда двигатели с вътрешно горене за Даймлер, един от водещите германски производители на автомобили. Той получава заплата от около 60 000 евро, осем седмици отпуск и гаранция, договорена от профсъюза, че не може да бъде уволнен до 2030 г. Притежава двуетажна къща и този Мерцедес, модел Е-250, който стои пред гаража му.
Всичко това е причината г-н Джорджевич да полира звездата на колата си.
„Звездата е нещо стабилно и силно: тя означава „Произведено в Германия“ – казва той.
Но през 2030 г. в Даймлер няма да има повече двигатели с вътрешно горене – или хора, които произвеждат такива двигатели.
„Гордея се с това, което правя“, каза г-н Джорджевич. „Неприятно ми е да знам, че след 10 години моята работа вече няма да съществува.“
Г-н Джорджевич е образът на една нова германска гордост и просперитет – но също и на една нова германска тревога.
Докато канцлерката Ангела Меркел се готви да напусне поста си след 16 години, страната ѝ е сред най-богатите в света. Широката и доволна средна класа е един от аспектите на Германия на г-жа Меркел, който беше от основно значение за нейното политическо дълголетие и способността ѝ да изпълнява основното си обещание за поддържане на стабилност. Но въздействието на тази класа върху обществото е много по-голямо.
Да се пътува из страната, която тя оставя, означава да се регистрират непрестанни и дълбоки промени. Ето само няколко от типичните образи на постоянно променящото се общество:
В католическа Бавария бащата ползва платен отпуск за отглеждане на дете. Съпружеската гей двойка, която отглежда две деца край Берлин. Жената с хиджаб, която преподава математика в гимназия близо до Франкфурт, където повечето ученици имат германски паспорти, но само малцина имат германски родители.
Работникът на въглища в бившия комунистически Изток гласува за крайнодясна партия, която не съществуваше, когато г-жа Меркел встъпи в длъжност. Двамата млади братя от остров в Северно море, застрашен от покачването на морското равнище, не помнят времето, когато г-жа Меркел не е била канцлер, и нямат търпение да видят как тя си отива.
„Тя е знаела за опасността от изменението на климата по-дълго, отколкото ние сме били на тоя свят“, каза ми единият от братята, докато стоеше на затревената дига, която предпазва малкия остров Пелморм от наводнения. „Защо не е направила нищо по въпроса?“
Докато г-жа Меркел превеждаше страната си през последователни кризи и оставяше други без внимание, настъпваха множество промени. Някои от тях тя направляваше, други просто допускаше.
Тя реши постепенно да се откаже от ядрената енергия в Германия. Прекрати задължителната военна служба. Тя беше първият канцлер, който заяви, че ислямът „принадлежи“ на Германия. Когато се стигна до разрушаване на консервативните семейни ценности на страната и партията ѝ, тя беше по-предпазлива, но в крайна сметка не застана на пътя на промените.
„Тя видя накъде отива страната и позволи нещата да отидат там“, казва Роланд Митермайер, архитект, който се е оженил за съпруга си малко след като г-жа Меркел прикани консервативните депутати да приемат закон, разрешаващ еднополовите бракове, въпреки че самата тя гласува против него.
Никой друг демократичен лидер в Европа не е издържал на поста си по-дълго. А г-жа Меркел привършва политическата си кариера като най-популярния политик в Германия.
Много от нейните следвоенни предшественици са имали силно изразено наследство. Конрад Аденауер закрепи Германия в сферата на Запада. Вили Бранд разшири германското влияние отвъд Желязната завеса. Хелмут Кол, нейният някогашен ментор, се превърна в синоним на германското единство. Герхард Шрьодер проправи пътя към икономическия успех на страната.
Наследството на г-жа Меркел е по-малко осезаемо, но също толкова трансформиращо. Тя превърна Германия в модерно общество – а също и в страна, която не е толкова обвързана с историята си.
Може би тя ще бъде запомнена най-вече с решението си да приеме над един милион бежанци през 2015-2016 г., когато повечето други западни държави ги отхвърлиха. Това беше кратък изкупителен момент за страната, извършила Холокоста, и я превърна в икона на либералната демокрация.
„Това беше един вид изцеление“, казва Карин Маре-Харрак, директорка на гимназия в мултикултурния град Офенбах. „В известен смисъл ние станахме по-нормална страна.“
Да се наречеш нормална страна може да изглежда недостатъчно убедително на други места. Но за Германия, страна, преследвана от нацисткото си минало и четири десетилетия на разделение между Изтока и Запада, нормалността е нещото, към което са се стремили всички следвоенни поколения.
Почти навсякъде обаче имаше и натрапчивото усещане, че новото нормално състояние е застрашено от епични предизвикателства, че нещата не могат да продължат така, както са.
Германската мечта
Г-н Джорджевич живее близо до Щутгарт, столицата на мощната германска автомобилна индустрия. През 1886 г. Готлиб Даймлер изобретява един от първите автомобили в градината си тук. В наши дни градът е дом на Даймлер, Порше и Бош, най-големият производител на автомобилни части в света.
Прибирайки се вкъщи след смяната си в един скорошен следобед, г-н Джорджевич все още носеше заводската си униформа – и освен логото на Мерцедес, отличителната червена значка на профсъюза на металурзите.
Повечето служители на Даймлер са синдикални. Представителите на работниците заемат половината от местата в надзорния съвет на компанията.
„Историята на успеха на германската индустрия е и история на силното представителство на работниците“, казва той. Сигурността, придобивките, възможностите за изграждане на умения – всичко това е в основата на „лоялността, която работниците изпитват към продукта и компанията“.
Ако американската мечта е да забогатееш, то германската мечта е сигурност на работното място за цял живот.
38-годишният г-н Джорджевич винаги е знаел, че иска да работи за Даймлер. Баща му е работил там до смъртта си. „Това беше като наследство“, казва той.
Когато на 16 години получава първата си работа, той смята, че е преуспял. „Помислих си: „Това е всичко“, спомня си той, „ще се пенсионирам оттук“.
Сега вече не е толкова сигурен. Подобно на други германски производители на автомобили, Даймлер закъсня с прехода към електрически автомобили. Първият му чисто електрически модел беше пуснат на пазара едва тази година.
Целта на Даймлер е до 2030 г. да се откаже от двигателите с вътрешно горене. Никой не знае какво точно означава това за работните места, но г-н Джорджевич прави собствени изчисления.
„В един двигател с вътрешно горене има 1200 части“, казва той. „В един електромобил има само 200“.
„Устойчивите автомобили са нещо чудесно, но се нуждаем и от устойчиви работни места“, казва той.
Даймлер продължава да се разраства. Но голяма част от ръста на работните места е в Китай, каза Михаел Хьоберле, един от представителите на работниците в управителния съвет на компанията.
Г-н Хьоберле също е работил в компанията през всичките 35 години от трудовия си стаж. Започва като механик и стига до диплома за икономист, а накрая и до място в управителния съвет.
Застанал в една от фабриките, където се произвеждат батерии за новата линия електрически автомобили EQS, г-н Хьоберле казва, че се надява компанията не само да преживее тази трансформация, но и да излезе от нея по-силна.
Основният въпрос, казва той, е: Ще успее ли Германия?
Имало е време, в което той е приемал експортните умения на страната си за даденост. Но сега, каза той, „Германия е в отбранителна позиция“.
Немският хиджаб
Германската автомобилна индустрия спомогна за следвоенното икономическо чудо на страната. А имигрантите винаги са подхранвали автомобилната индустрия. Но те не са представени като част от тази история.
Те бяха известни като „гастарбайтери“ и от тях се очакваше да дойдат, да работят и да си тръгнат. Допреди две десетилетия те нямаха редовен път към гражданство.
Сред тях са бабата и дядото на Икбал Сойсал, млада гимназиална учителка в град Офенбах, близо до Франкфурт, чийто баща работи в завод за части за Мерцедес.
Поколението на германските имигранти на г-жа Сойсал е част от историята на днешна Германия. Те не само имат германски паспорти, но и много от тях имат университетски дипломи. Те са лекари, предприемачи, журналисти и учители.
Имигрантското население на Германия се е превърнало във второто по големина в света след САЩ. Когато г-жа Меркел встъпи в длъжност през 2005 г., 18% от германците имаха поне един родител, роден извън страната. Сега това важи за всеки четвърти. В училището на г-жа Сойсал в Офенбах девет от десет деца имат поне един родител, който е емигрирал в Германия.
Много от учителите също са такива.
„Когато започнах да преподавам тук, всички учители бяха германци с немски корени“, казва директорката Карин Маре-Харрак. „Сега почти половината от тях са с различни корени.“
Г-жа Сойсал, мюсюлманка, винаги е искала да стане учителка, но е знаела, че това е свързано с определен риск. В нейния щат никога не е имало гимназиален учител с шал на главата.
Затова, когато я поканили на първото ѝ интервю за работа, тя се обадила предварително, за да предупреди училището.
Това било през 2018 г. Секретарката се консултирала с директора на училището, който веднага я успокоил: „Важно е какво има в главата на човека, а не какво е на нея“.
Тя получила тази работа, по-късно и други.
Не винаги е било лесно. „Учениците много бързо забравят за забрадката“, казва г-жа Сойсал. Но някои родители се оплаквали на главния учител.
Веднъж една ученичка потърсила съвета на г-жа Сойсал. Момичето носело забрадка, но не се чувствало сигурно с нея. „Ако не се чувстваш добре, трябва да я свалиш“, казала ѝ г-жа Сойсал.
За нея това е смисълът на свободата на вероизповеданието, залегнала в германската конституция. „Работата е там, че аз съм германка“, каза тя, „така че и шалът ми е германски“.
Алтернативата на Меркел
Напускайки Офенбах, следващата спирка е Ханау. Именно тук през февруари миналата година крайно десен стрелец влезе в няколко бара и застреля девет предимно млади хора, които имаха мигрантски произход.
Противопоставянето на диверсификацията и модернизацията, които г-жа Меркел наблюдава, става все по-жестоко. За по-малко от три години Германия претърпя три крайно десни терористични нападения. Идеологическата почва за това насилие в много отношения се олицетворява от една партия, която избра името си в опозиция на канцлерката.
Г-жа Меркел често оправдаваше непопулярните политики, като ги наричаше „alternativlos“ – без алтернатива.
Алтернатива за Германия (AfD) е основана през 2013 г. като опозиция на спасителната програма за Гърция, която правителството на г-жа Меркел разработи по време на кризата с държавния дълг в Европа. Когато тя прие над един милион бежанци през 2015 и 2016 г., партията възприе шумна антиимигрантска позиция, която я катапултира в германския парламент.
AfD е маргинализирана в западната част на страната. Но тя се превърна във втората по сила партия в бившия комунистически Изток – мястото, където е израснала г-жа Меркел.
Поне в политическо отношение Германия на г-жа Меркел е по-разделена между Изтока и Запада, отколкото когато и да било след обединението.
Във Форст, някога процъфтяващ текстилен център на полската граница, който е загубил хиляди работни места и една трета от населението си след падането на Берлинската стена, AfD зае първото място на последните избори. В центъра на града все още се виждат затворени фабрики и димящи комини.
Продължаващото неравенство между Изтока и Запада, три десетилетия след обединението, все още е очевидно, въпреки че парите на данъкоплатците са потекли на изток и нещата постепенно са се подобрили. Тъй като правителството планира постепенно да прекрати производството на въглища до 2038 г., са обещани още милиарди средства, които да компенсират загубата на работни места.
Но както казва Майк Балцке, работник в близкия въглищен завод в Йеншвалде: „Ние не искаме пари – искаме бъдеще.“
Г-н Балцке си спомня за своя оптимизъм, когато г-жа Меркел за първи път е станала канцлерка. Тъй като тя е източноевропейка и учен, той е очаквал тя да бъде посланик на Изтока – и на въглищата.
Вместо това по време на нейното канцлерство селото му е загубило една четвърт от населението си. Обещаната железопътна линия от Форст до Берлин така и не е построена. Пощата е закрита.
41-годишният г-н Балцке се притеснява, че регионът ще се превърне в пустош. Тази тревога е дълбока. И тя се е задълбочила отново с пристигането на бежанците през 2015 г.
Двама бащи и двама синове
Решението на г-жа Меркел да приеме бежанците е било една от причините г-н Балцке да престане да гласува за нея. Но за много други хора е вярно точно обратното.
Матис Винклер, служител в службата за подпомагане на развитието в Берлин, никога не е гласувал за партията на г-жа Меркел. Като хомосексуален човек той е ужасен от нейната тясна консервативна дефиниция за семейство, която само допреди няколко години изключваше от „нормалността“ него, дългогодишния му партньор и двамата им приемни синове.
Но след като г-жа Меркел стана обект на крайно десен гняв по време на бежанската криза, той се присъедини към партията ѝ в знак на солидарност.
Г-жа Меркел притиска собствената си база на няколко фронта. По нейно време беше прието законодателство, което позволява на майките и бащите да си поделят 14 месеца платен родителски отпуск. Консервативното крило на нейната партия беше вдигнато на крак, но само десетилетие по-късно това се превърна в новото нормално положение.
Г-жа Меркел никога не е подкрепяла еднополовите бракове, но позволи на законодателите да гласуват за тях, знаейки, че ще бъдат приети.
Г-н Винклер е напуснал партията отново през 2019 г., след като наследничката на г-жа Меркел като лидер на консерваторите, Анегрет Крамп-Каренбауер, пренебрегна еднополовите бракове. Но той признава дълга си към канцлерката.
На 30 юни 2017 г., в деня на гласуването, той ѝ написал писмо.
„Жалко е, че не можахте да подкрепите отварянето на брака за еднополовите двойки“, пише той. „Все пак Ви благодаря, че в крайна сметка направихте възможно днешното решение“.
След това я поканил да посети семейството му, „за да се увери сама“.
Тя така и не отговорила. Но той и семейството му живеят точно зад ъгъла, на който се намира жилището на г-жа Меркел, която никога не се е отказвала от апартамента си в центъра на Берлин. От време на време дори я виждали да чака на опашката на супермаркета.
„Тя беше с тоалетна хартия в кошницата си и пазаруваше като всички останали“, спомня си Роланд Митермайер, партньор на г-н Винклер. Дори след 16 години те все още се опитват да я разберат.
„Тя е енигма“, казва г-н Винклер. „Тя е малко като британската кралица – човек, който е наоколо от дълго време, но никога не чувстваш, че я познаваш истински.“
Поколението след Меркел
На шест часа северозападно от Берлин, покрай безкрайни зелени полета, осеяни с вятърни електроцентрали, и на 40 минути път с ферибот от брега на Северно море, се намира Пелворм – заспал остров, на който семейство Баксен се занимава със земеделие от 1703 г. насам.
Преди две години те дали под съд правителството на г-жа Меркел за това, че се е отказало от целите си за емисии на въглероден диоксид съгласно Парижкото споразумение за климата. Те загубили, но след това опитали отново, като подали жалба в Конституционния съд.
Този път те спечелили.
„Става дума за свобода“, казва 23-годишната Софи Баксен, която би искала един ден да поеме фермата на баща си.
По-малките братя на Софи, Ханес, 19 г., и Паул, 21 г., ще гласуват за първи път в неделя. Подобно на 42% от гласуващите за първи път, те ще гласуват за Зелените.
„Ако погледнете как гласува нашето поколение, то е точно обратното на това, което виждате в анкетите“, казва Паул. „Зелените ще управляват страната.“
Пелистер е на едно ниво с морското равнище, а на места дори под него. Без дига, ограждаща крайбрежието, той би се наводнявал редовно.
„Когато има постоянни дъждове в продължение на три седмици, островът се пълни като вана вътре в дигите“, казва Ханес.
Перспективата за повишаване на морското равнище е екзистенциална заплаха тук. „Това са едни от най-важните избори“, казва Ханес. „Това е последният шанс да се справим.“
„Ако дори държава като Германия не може да се справи с това“, добавя той, „какъв шанс имаме всички ние?“
