Макар че не можете да ме видите, аз съм на снимките, публикувани на сутринта след последните полски избори. На повечето от тях Доналд Туск, премиер-министърът, стои в челната редица, широко усмихнат. Непосредствено зад него, ръкопляскайки, стои Радек Сикорски, външният министър – и мой съпруг. На няколко от тези снимки се вижда и част от кестеняв перчем, едва видим зад министъра. Това съм аз.
Поради професията на съпруга ми аз винаги имам вътрешен поглед към полската политика. Но в нощта на изборите, на девети октомври, разполагах с почти перфектен зрителен ъгъл: можех да гледам над главата на премиер-министъра към тълпата долу, точно в момента когато полската телевизия обявяваше окончателните резултати от изборите. Гражданска платформа, управляващата дясно-центристка партия, спечели 39 процента от гласовете; нейният земеделски коалиционен партньор получи 8 процента. Законност и справедливост, популистката опозиция, получи 30 процента. Тълпата полудя – и не само от радост. Те бяха и много изненадани.
Всъщност никой не беше очаквал, че коалицията ще спечели с такава голяма преднина. От 1989 насам, никое правителство тук не е било преизбирано: поляците имат навик да изхвърлят водачите си. „Реалните цифри ще бъдат по-ниски“, казваха си хората едни на други по време на празненството след победата. Но те грешаха.
По всякакви обективни критерии резултатите от изборите не би трябвало да изглеждат съмнителни. Туск беше премиер в продължение на четири години. През това време Полша беше единствената страна в обединена Европа, в която нямаше рецесия. Тя не се присъедини към еврозоната и поради това не й се налага да спасява Гърция. След финансовата криза тя не се впусна в големи харчове и поради това не е заплашена от фалит. В същото време Полша се превърна в най-големия печеливш от щедростта на ЕС: нови пътища, железопътни линии, паркове, музеи и дори комунални съоръжения бяха построени с пари от ЕС. Миналото лято аз пътувах до Гданск по магистрала, която беше толкова нова, че дори не се виждаше на навигационната система в колата.
Промени се и собственото усещане на Полша за мястото й в Европа. В наши дни човек често чува поляците да описват страната си като северна, а не източноевропейска: те идентифицират себе си със северната трезвост и аскетичност, а не с източноевропейската назадничавост. Най-тесните дипломатически връзки на Полша са с Швеция, а най-големият й търговски партньор – Германия. По време на тяхното президентство на ЕС, поляците се стремяха, преди всичко друго, да демонстрират своята ефективност, своята компетентност – и увереността си в успеха на Европа.
И действително, в момента Полша може би е най-проевропейски настроената страна в цяла Европа. Присъединяването към ЕС означаваше търговия, мобилност, интеграция и, в един по-трудно доловим аспект – край на усещането, че поляците са „втора ръка“ европейци. Всички, които познавам, от чистачките до университетските професори, имат деца, които искат да учат и работят в чужбина. Преди двадесет години много от тези хора никога не бяха напускали страната.
И все пак – дори и след 22 години на демокрация и седем години в ЕС, бурната полска история продължава да хвърля дълга сянка. За онези, които не се оказаха директно печеливши от бързия икономически растеж, особено за хората в малките градове, където безработицата си остава висока, отворените граници и връзките с ЕС не приличат на прогрес, а призракът на чуждата доминация, дали от германци във военни униформи или в бизнес-костюми, си остава нещо реално. Самолетната катастрофа от Смоленск, при която миналата година загинаха президентът Лех Качински и антуражът му, издигна ксенофобията до нива, непознати от 1989 насам. Макар че причините за катастрофата са известни – пилотска грешка, ненужно бързане, тежка мъгла и примитивна уредба за контрол на трафика – тук все още има хора, които вярват в някаква конспирация. Ярослав Качински, водач на опозицията и брат-близнак на загиналия президент, е сред тях. По време на изборната кампания той подхвърляше намеци по адрес на Ангела Меркел – най-полскофилският немски канцлер за всички времена – говорейки мрачно за нейните „империалистически“ намерения. Думи като „предател“ бяха подхвърляни по адрес на политици, които желаят да поддържат нормални дипломатически отношения с Русия.
Мощните емоции, породени от катастрофата, все още са в състояние да овладеят цялата нация, ако тя бъде изправена пред нова криза. Стремежът за интеграция с богатата, демократична западна Европа мотивира полската външна и вътрешна политика от 1989 насам. Но ако западна Европа престане да бъде богата – или изглежда по-малко демократична – някои хора може би ще поставят под въпрос постиженията на последните две десетилетия, и ще се опитат да ги разнищят. Тридесет процента от гласоподавателите все още поддържат Качински: един човек, който преди време заяви, че Полша „в действителност“ се управлява от Германия и Русия.
Европейците трябва да се чувстват облекчени от победата на Туск, дори и само защото не е много вероятно той да започне да трупа нов куп от претенции към Европа във време, когато, нека бъдем откровени, тя има достатъчно други грижи. Но Туск не може да си позволи да почива на лаврите си. Темпото на модернизация трябва да се увеличи, и повече хора трябва да печелят от това, ако правителството, насочило поглед към бъдещето, а не към миналото, би искало да остане на власт. И, ах да – аз ще кажа всичко това на външния министър – следващия път, когато го видя.
