Според историка Рой Фостър, след векове на нещастия, ирландците най-после са късметлии. В края на седмицата можете да видите много от новите късметлии по големите ирландски хиподруми – фермери с груби ръце и пачки банкноти, които пристигат с хеликоптери заедно с добре облечените си съпруги. По време на последното ми посещение на конни надбягвания видях един такъв господин да излиза от голяма фирмена палатка, с чаша шампанско в едната ръка и халба тъмна бира – в другата. Това беше много подходяща картина за образа на новобогаташа в Ирландия.
За пръв път в ирландската история някои от тези хора се превърнаха, почти за една нощ, в част от голяма, истински богата класа. При население от 4 милиона в страната има, според Ирландската Банка, повече от 30 000 евро-милионери (в сравнение с няколкостотин от преди двайсет години) – и поне 300 души, притежаващо повече от 30 милиона. Почти всички те са преуспели сами и по-голямата част от тези пари са направени в течение само на около едно десетилетие.
Тази нова класа е резултат от продължителния икономически бум в страната, както и от свързания с него скок на цените на недвижимите имоти. Страната навлезе в 90-те години с една необичайно благоприятна комбинация от нарастващо, добре образовано население и силно търсене на работна ръка, последното – резултат от високия ръст на инвестициите, най-вече от САЩ, привлечени от ниските данъци и слабо регулираната икономика. В един момент се говореше, че всяко пето работно място, създадено в Европа, се намира в Ирландия. Средният ръст на икономиката от 7,2 % през последните десет години окуражи ирландските емигранти да се завърнат у дома, а в най-ново време поляци и други имигранти поддържат високия ръст на работната сила. Всичко това помогна на Ирландия да достигне втория в Европа доход на глава от населението (след Норвегия), доста по-напред от Великобритания и САЩ. Но ако по въпроса за причините за ирландския икономически успех съществува широко съгласие, то това се отнася в много по-малка степен до хората, които го оглавяват, т. е. ирландските новобогаташи. Оставят ли те дълготрайна следа в икономическия живот или това са в по-голямата си част просто спекуланти? До каква степен те са склонни към благотворителност? Какво е влиянието им върху ирландското общество и начина, по който то вижда себе си?
Ирландците печелеха пари и по време на по-ранните поколения, но за да го направят, те обикновено трябваше да напуснат родината си. Фирмените съвети в САЩ са пълни с ирландски имена. В Англия няколко от водещите компании са ръководени от ирландци, като Тери Лийхи от Tesco или Найъл Фитцджерлад, бившият шеф на Unilever. Но преуспяващата икономика обърна в обратна посока потока от емигранти и позволи на последното поколение ирландци да разгърнат предприемаческите си способности вкъщи.
През 80-те години се появиха нови предприемачи-мултимилионери, различни от старите богаташки ирландски фамилии. Един от най-известните сред тях е Майкъл Смърфит, който превърна една дъблинска фабрика за картон в глобален концерн за хартия и опаковъчни материали. Неговият конкурент Тони Орейли се издигна до позицията на шеф на HJ Heinz, първият шеф на американския гигант за хранителни стоки, който не принадлежеше към семейството на основателите на фирмата. Той реинвестира парите, спечелени там, в няколко ирландски компании, включително Independent News & Media, една група от вестници, както и Wedgwood, производител на кухненски принадлежности.
Редиците на свръх богатите включват само малцина индустриални производители, тъй като този сектор се доминира от компании, притежавани от чужбина, предимно Америка – около 70% през 2004 г. Но все пак има и някои предприемачи в областта на технологиите, като например Денис Обрайън. Освен това съществува и група от бивши банкери, които мълчаливо изграждат големи международни компании. Бари Окалахън например осъществи през миналата година най-голямото фирмено изкупване в историята на Ирландия, като неговата фирма за образователен софтуер плати 5 милиарда долара за американското издателство Houghton Mifflin. Популярната култура също създаде няколко мултимилионери, най-известен сред които е Боно, водещият вокалист на U2.
Смърфит и Орейли се нуждаеха от 30 години, за да достигнат настоящите си позиции. Много от големите имена от следващата вълна също стигнаха до богатство сравнително бавно. Но най-новото множество от мултимилионери – повечето от които са слабо известни в Ирландия, а още по-малко извън нея – направиха състоянията си в течение на десет или по-малко години, мнозина от тях в сферата на недвижимите имоти или строителството.
Ирландските експертни познания в областта на строителството са добре известни; няколко големи английски строителни фирми водят началото си от ирландски емигранти. Но корените на новите ирландски строителни състояния се намират у дома – всъщност, както толкова често по света, те са резултат от сливането на политика и бизнес. На практика някои хора свързват строителния бум с една-единствена среща, проведена през 1982, при която Чарлз Хои, водачът на управляващата партия Fianna Fáil, потърси поддръжката на Тони Грегъри, един яростно независим член на ирландския парламент, за да формира правителство на малцинството. Двамата сключиха споразумение, включващо обещание от страна на Хои да насочи големи инвестиции към изграждането на онези части от Дъблин, които принадлежаха към избирателния район на Грегъри. Данъчните облекчения към частния сектор се оказаха успешни, така че правителството ги разшири в сферите на туризма и свободното време, като по този начин стартира цяла нова индустрия.
Когато икономиката започна да расте стремително през 90-те години, предприемачите, работещи в сферите на недвижимото имущество и строителството бяха позиционирани много добре. Нарастващата заетост и доходи, съчетани с много ниски кредитни цени, разпалиха търсенето на частни и фирмени сгради, като повишиха цените още повече. Във вътрешността на страната плановият контрол беше минимален, което насърчи цяла вълна от малки строителни проекти, докато фермери, притежаващи земя в близост до големи градове станаха моментални милионери, а фамилните вериги от магазини видяха собствената си цена да скача до небето, в резултат от пристигането на местния пазар на британски фирми. Но най-големите печалби реализираха онези, които бяха имали предвидливостта да закупят големи парцели земя преди цените да подскочат през 1994.
Не е лесно да се опишат успешните ирландски магнати в областта на недвижимите имоти. Мнозина от тях идват от селска Ирландия, а не от Дъблин или другите градове. Някои от тях имат университетско образование; неколцина са с частно образование. Но някои започнаха и като фермери или работници. Много от тях днес пътуват с хеликоптери, но те все още обичат да обикалят на крак земите си. За тях се казва, че с по-голямо удоволствие строят игрища за голф, отколкото да играят на тях. Ще ги видите по-често на конни надбягвания или народни спортни игри, отколкото на мачове по ръгби или футбол. И те вероятно се опитват по-малко от предшествениците си да се кичат със социални придобивки. Трудно е да си представи човек някой от тях да приеме от кралицата рицарска титла, както направиха Тони Орейли и Майкъл Смърфит.
Джони Ронан, с дълга коса и смолисто черна брада, е най-забележимият „играч“ от индустрията. Син на богат фермер от Типерери, той е получил частно образование, след което завършил счетоводство. За неговите дела като бизнесмен и човек на живота се разказват множество истории. Например, след като спечелил една трудна битка за недвижими имоти, той отпразнувал събитието като наел частен самолет и отлетял заедно с 50 приятели за Италия, където Лучано Павароти пял за тях в градината на своята вила. Друг път той информирал бизнес-конкурентите си, че в чест на всеки от тях той е нарекъл с името му по едно гватемалско прасе, отглеждано като част от благотворителна операция на фондацията Трокер.
Всички магнати разполагат със солидни политически връзки. И все пак е трудно да се каже до каква степен политическите връзки са определящи при техния възход. Непотизмът и корупцията, характерни за управлението на Чарлз Хои, не са изчезнали напълно в наши дни. Например начина, по който се преоценява земята, се намира в центъра на обвиненията, според които Дъблин все още толерира културата на „кафявия плик“, така увреждала образа на страната през 80-те и 90-те години. През 1996 бизнесменът Шон Мълрайн закупи един терен недалеч от дъблинското летище, за 30 милиона евро. През 2004, след преоценяване, той продаде половината от парцела за 95 милиона. Същевременно един антикорупционен трибунал откри, че той е платил около 50 000 ирландски паунда на Лиам Лоулър, един от общинските съветници в Дъблин и влиятелен член на Fianna Fáil.
Някои критици сравняват ирландските имуществени магнати с руските олигарси. Според едно проучване, почти цялата търговска недвижима собственост в Дъблин се притежава от шест или седем души. Такава концентрация на собственост е съществувала единствено в дните преди ирландската независимост. Но в онези дни земята в Ирландия е струвала само нищожна част от същата площ в Англия, докато в наши дни тя носи огромни печалби, независимо от много по-ниската гъстота на населението тук.
Едва ли е за учудване, че появата на новобогаташи в Ирландия не се посреща с всеобщо одобрение. Макар че модерна Ирландия никога не е имала силно профсъюзно движение или ясно определена ос на ляво и дясно в политическия живот, националното самосъзнание притежава ясно изразени егалитарни и безкласови черти, които не се съчетават добре с новата богаташка класа. Но докато по-голямата част от ирландските гласоподаватели продължават да печелят от успеха на страната, едва ли може да се очаква някаква по-силна враждебност срещу магнатите. Ирландците изглежда са развили силна емоционална обвързаност към недвижимите имоти, което може би е наследство от британския колониализъм. Частта от националното богатство, свързана с жилищна собственост, е 74 процента, в сравнение със средната за Европа стойност от 57 процента. Собствеността върху жилищата в Ирландия възлиза на 77 процента, срещу 71 процента във Великобритания, 56 процента във Франция и само 43 процента в Германия. Търсенето на жилища също нараства много бързо. През 2006 тук бяха построени 88 000 нови жилища, сравнени със 155 000 в Англия и Уелс, където живеят 13 пъти повече хора. През 2004 The Economist класира качеството на живота в Ирландия като най-високо в света, заявявайки, че Ирландия „съчетава в едно най-желателните елементи на новото, като ниска безработица и политически свободи – и запазването на някои уютни елементи на старото, като стабилни семейства и съседски живот“.
Но макар че неравенството нараства и по улиците на големите градове все още могат да се открият множество бедни хора, протестите са минимални. Една от причините за това е, че ирландският икономически модел винаги е бил по-силно ориентиран към САЩ, отколкото към Европа. Например, Ирландия няма задължително всеобщо здравеопазване: почти половината от населението живее с частни здравни застраховки, а около 30 процента разполагат с държавно-субсидираната „медицинска карта“, която дава права на безплатно медицинско обслужване.
Една група, която често се отнася с презрение към новобогаташите, е старият ирландски елит, състоящ се най-вече от живеещи в Дъблин висши държавни служители, юристи, журналисти и хора на изкуството. Това е свързано не толкова със самите тях, колкото с усещането, че внезапният приток на пари е накарал старата, уютна Ирландия да изгуби душата си. През ноември 2007 Бренда Фрикър, известната ирландска актриса и носителка на наградата Оскар, заяви, че продава дома си в Дъблин, за да избегне онова, което тя нарече „парично-мотивираното нещо“. Градът е станал много бездушен и коравосърдечен, каза тя.
Когато Кристиан Паулс, посланик на Германия в Ирландия, беше изразил подобни усещания два месеца по-рано, той получи плесница от един от говорителите на външното министерство и беше принуден да се извини официално. Но потока от съчувстващи писма до Irish Times показа ясно, че мнозина ирландци са на същото мнение.
Разбира се, крайности има. Богатите ирландци не мигват с око, когато стане дума за пътуване до САЩ в края на седмицата, просто за пазаруване. Поканите за парти нерядко съдържат указания за ония, които пристигат с хеликоптер. Но мнозина от новобогаташите са от скромен произход и осъзнават ясно вредата, която демонстрирането на тяхното богатство може да причини. В ирландските пристанища няма да видите яхти, по-дълги от 20 метра. „Не че те не ги притежават, но ги държат на други места“, както казва един данъчен съветник.
Едно следствие от всичко това е, че днес ирландците гледат на себе си с други очи. Образът на скромния, но поетичен католик, живеещ в сянката на скования и снобски настроен протестант вече няма смисъл, нито дори като карикатура. Нацията на „светци и учени“ показа през последното десетилетие, че притежава и талант за бизнес.
Някои от ирландците, разбира се, се чувстват изгубени в това ново време. За пръв път в своята история днес Ирландия преживява масова имиграция (в момента около 10 процента от населението е родено в чужбина). Освен това, единствената институция, която постоянно се съпротивяваше срещу новия хипер-капитализъм, Католическата църква, днес е маргинализирана и по-слаба от всякога, отчасти поради скандалите, свързани със злоупотребите с деца.
За много хора липсата на ориентация в новото време беше символизирана от изграждането на един огромен стоманен пилон на улица Оконел в Дъблин, на мястото на старата Нелсънова Колона, взривена от ИРА през 1966. Някои възприеха появата му като липса на вкус, за тях това беше просто голям пилон със знаме на върха. Но за други това е символ на нова Ирландия и нейното ново богатство, позволяващо й най-после да се измъкне от сянката на големия си съсед.
От друга страна, отношенията между Ирландия и Великобритания, и особено между ирландците и англичаните, вероятно никога не са били толкова добри колкото в наши дни. Забогатявайки, ирландците постепенно се освобождават от комплексите си за малоценност, докато английските комплекси за превъзходство отслабват. Разбира се, отношенията никога няма да бъдат истински равни и Великобритания продължава да хвърля огромна културна сянка над Ирландия. Както казва един от местните наблюдатели, „не може да има равенство между 4 милиона и 60 милиона. Но със сигурност неравенството намалява“.
