Самотният опонент на нацизма, 1936 (предполага се, че става дума за индустриалния работник Август Ландмесер) Wikimedia Commons
Защо все още сме обсебени от нацистите? Почти няма ден, в който да липсва телевизионно предаване или вестникарска статия за тях. Филми, които ги представят, продължават да се изливат от филмовите студии, от Гадни копилета на Тарантино до Пианистът на Полански. Престъпленията на нацистите продължават да ни преследват. Една от последните демонстрации на темата е огромният брой произведения на изкуството, които те са заграбили от еврейските им собственици. Хиляди от тези културни обекти си остават в галерии и музеи по целия свят, очаквайки наследниците на онези, които са ги изгубили, да се появят и да изискат реституция. От време на време има дори и случаи на съдебни преследвания за военни престъпления срещу бивши нацисти – неотдавна например беше определена датата за съдебния процес срещу 93-годишния Оскар Грьонинг, „счетоводителя на Аушвиц“, за съучастие в повече от 300,000 убийства в лагера.
Из цяла Европа политическите протести в някои странични или сполетени от криза региони изглежда все повече придобиват неонацистки характеристики, независимо дали става дума за гръцкото движение Нова зора, с неговото подобно на пречупен кръст лого и склонност към насилие, или за антисемитските главорези от Азовския батальон, които се бият в източна Украйна под знаме, което изглежда дори още повече като свастика от онова на гърците. Или пък унгарската партия Йобик, с нейните ултра-националистки искания за връщане на огромни парчета територия от съседните страни, отнети на Унгария по договора от Трианон през 1920.
Повечето от водачите на Златната зора са в затвора по обвинения, свързани с убийството на един антифашистки настроен рапър, макар че партията все пак получи повече от 6 процента при последните гръцки избори. Привлекателността на нацизма, както изглежда, продължава да живее сред някои части на антиимигрантската и антисемитска крайна десница. Такива групи може и да отричат каквато и да било връзка с нацизма, но това не попречи на основателя на ислямофобското движение Пегида в Източна Германия, Лутц Бахман, да позволи да бъде фотографиран като Хитлер, с мустак-четка и хитлеров перчем.
Жестът на Бахман, който му струваше водачеството на движението, указва един жизненоважен фактор в мощното влияние на спомените за нацизма върху нашата култура. Хитлер продължава да ни хипнотизира – не на последно място, защото в ретроспектива той ни се явява като окончателно въплъщение на злото. Сталин унищожи милиони хора в името на онова, което за него беше социален прогрес; Пол Пот разпореди провеждането на „авто-геноцид“ в Камбоджа, за да изличи всякакви следи от модерния свят. Хората от народността Хуту в Руанда избиха, застреляха и изклаха един милион от етническите си съперници, Тутси, с увереността, че само по този начин ще могат да се освободят от потисничество. Младотурците от късната Османска империя изклаха повече от един милион арменци в името, както те го виждаха, на националната сигурност, религията и етническата хомогенност. Но само Хитлер умишлено изтреби милиони хора единствено поради расовата им принадлежност. Само Хитлер използва конструирани специално за тази цел газови камери и разпореди систематичното използване на телата на враговете си за икономически цели. Само Хитлер умишлено започна война, целяща да завоюва Европа и, в края на краищата (поне по идея) – света, планирана още от момента, в който дойде на власт, ако не и по-рано.
Смъртоносните политики на Хитлер, също като онези на Сталин, не могат да бъдат наречени просто „варварски“ или „средновековни“, подобно на множество други. Идеологията, върху която се основаваха сталинските политики за масово унищожение, умря в 1989 г. с падането на комунизма, но расизмът, който мотивираше Хитлер, продължава да живее в безброй много форми, които продължават да тормозят света и в наши дни. Третият райх представлява расизма в неговата най-крайна форма: в нацистка Германия всичко в края на краищата се свежда до расата.
Браковете там са разрешавани по расов признак, а хората са снабдявани с удостоверения за „арийски“ произход. Модернисткото изкуство е осъждано като „изродено“, защото според Хитлер то е част от световна еврейска конспирация, целяща разрушаването на германската култура. „Асоциалните“ германци, алкохолиците, дребните престъпници, бездомните, хората от смесен расов произход, „нежелаещите да работят“, са насилствено стерилизирани, за да не могат да предадат предполагаемите си генетични дефекти на следващото поколение. Хомосексуалните хора са избивани, защото са заплаха за арийската раса, те намалявали плодовитостта ѝ. Циганите са унищожавани, защото според нацистите те са наследствено обременени със склонност към престъпност. Официалният военновременен „Всеобщ план за Изтока“ предвижда умишленото изтребление чрез глад и болести на до 45 милиона славянски обитатели на Източна Европа, след окончателната победа на нацизма, за да се направи място за немски заселници. Това е геноцид, планиран в почти невъобразими мащаби.
Освен това налице е и факта, че нацистите идват на власт в модерно европейско общество – общество на големи градове, класически сгради, оживени градски улици. Икономически силно развита, технологически изтънчена и културно грамотна, това е страната на Бах, Бетовен и Брамс, на Рихард Щраус, Томас Ман и Бертолт Брехт, на Гьоте и Шилер, Каспар Давид Фридрих и модернистичните художници от кръговете Die Brücke (Мостът) и Der Blaue Reiter (Синият ездач). Нацистите и онези, които им служат, са неразривно свързани с модерните технологии, с неща като състезателни коли, автомагистрали, кино, телевизия, ракети, реактивни самолети, та дори и с атомната бомба, макар и никога да не успяват да я изградят. Това прави толкова по-лесно за самите нас да си представим себе си в тяхната ситуация и да се питаме какво ли бихме правили в Третия райх, ако бихме били в него.
Нацизмът, обществото, което той е изградил, светът на Третия райх и хората, които са живеели в него – всичко това ни се вижда като вид морална драма, в която въпросите са изложени пред нас с яснота, която вече не сме в състояние да постигнем в морално сложния, объркан и компрометиран свят, в който живеем днес. Вече е нещо обичайно да се класифицират жителите на нацистка Германия и страните, които тя е завоювала и окупирала, като „нападатели“, „жертви“ или „наблюдатели“, сякаш Третият райх е бил някакъв единичен, гигантски акт на престъпление, което може да бъде осъждано респективно, все едно, че историята е съдебна зала. Понякога може и да кимаме по посока на неколцината, които са се съпротивявали, но броят им се свива до невидимост в сравнение с онези, считани за виновни или невинни – активно-престъпните и техните пасивни жертви.
И все пак ние не винаги сме подхождали към историята на нацизма по този начин. Действително, предимно моралната перспектива, от която Хитлер и създадената от него Германия се разглеждат днес, е нещо сравнително скорошно. В продължение на дълго време след края на войната, която той започва през септември 1939 и губи пет и половина години по-късно, Хитлер е бил сравнително игнорирана от историците тема, каквито са били и нацисткото движение, и нацистката държава. За Нюрнбергските процеси са събрани голямо количество свидетелства, но фокусът при тях е до голяма степен върху „военните престъпления“, а годините преди 1939 се намират повече или по-малко извън визуалния обхват не обвинителите, докато лагерите на смъртта в Треблинка, Аушвиц и по други места не са сред централните пунктове на разследването.
Процесите са бързо забравени, поне за известно време. В Германия ги следва един вид колективна амнезия, подкопавана единствено от негодувание срещу самите процеси, наложения процес на „денацификация“, бруталното прогонване на 12 милиона етнически германци от източна Европа в края на войната и масовите бомбардировки на германски градове в късните ѝ фази. В страните, преди това окупирани от нацистка Германия, като Франция, хората искат да помнят съпротивата. В Източния блок комунистическите правителства прославят (и преувеличават) ролята на комунистическите борци, но предпочитат да интегрират бившите нацисти в новото общество, което изграждат, вместо да разчистят сметките с техните престъпления. Във Великобритания хората си спомнят войната, стоицизма на населението по време на блица и постиженията на британските въоръжени сили, но не много повече от това.
Едва през 1960-те години всичко това започва да се променя. За германците ключовият въпрос е как и защо нацистите са дошли на власт. Федералната република, със столица в рейнския университетски град Бон, си спечелва легитимност чрез „икономическото чудо“ от 1950-те, но все още не е много по-възрастна отколкото е била първата германска демокрация, Ваймарската република, по времето, в което отстъпва място на хитлеровия Трети райх. Хората се питат нервно „Дали Бон не е Ваймар?“ Политолозите и историците изследват причините за уязвимостта на ваймарските институции и откриват, за всеобщо облекчение, че отговорът е „Не“.
Към 1970-те години на сцената вече се появява социалната история. Нацистките документи са станали достъпни в големи количества, над тях започва да работи едно по-младо поколение западногермански историци, а изследователи от Великобритания и Америка пътуват до Германия, за да се възползват от тяхното вече разрешено ползване. Фокусът се обръща към въпроса как „обикновените“ германци са прекарвали ежедневието, до каква степен са поддържали режима, дали са му се противопоставяли. Едва ли е за учудване, че изследванията разкриват огромен брой отговори, вариращи от фанатичен ентусиазъм до нелегална опозиция, най-вече от страна на бивши комунисти и социалдемократи.
Първопроходецът на този подход в Германия, Мартин Бросцат, директор на намиращия се в Мюнхен Институт за най-нова история, е ръководил масивен проект, чиито резултати, публикувани в шест дебели тома, показват, че германците са били съгласни с режима в много отношения, но са се съпротивявали когато той е засягал най-дълбоките им вярвания, особено в областта на религията. Множество обикновени хора са мърморели поради спадането на стандарта на живот, били са песимистично настроени към войната, критикували са корупцията сред водещите нацисти и като цяло са били съвсем не ентусиазирани по отношение развоя на нещата, особено когато икономиката се намира в спад, както през 1935, или когато войната започва да отива на зле, от ранната 1943 нататък. Но Хитлер има тяхната преданост почти до самия край.
За историците от 1970-те и 1980-те, и то не само в самата Германия, беше важно да останат колкото се може по-обективни, имайки пред вид политическите уклони и особено дясната parti pris[1] на по-старата историографска традиция, която беше довела германските историци до симпатизиране с нацистите, а по-късно, след войната, до опити да се твърди, че нацистките идеи не са били реално немски, или пък че падането на Ваймарската република е било причинено от суровото третиране на победена Германия от страна на Съюзниците чрез Версайския договор. Нацистка Германия беше представяна като страна, намираща се под окупацията на малка група бандити, с които мнозинството хора са си оставали неангажирани. За по-младото поколение историци основната помощ при създаването на една по-малко едностранчива и по-истинна картина на Третия райх трябваше да се търси в теорията и методите на социалните науки.
Ето защо се считаше, че нацизма трябва да се третира като всяко друго историческо събитие, чрез използване методите на модерната историческа наука и избягване на морални съждения или осъждане. Защищавайки това гледище, Бросцат се основаваше на своя собствен, а и на колегите си, опит от предоставянето на експертни мнения във връзка с процесите на нацистките военнопрестъпници, особено т. нар. „Аушвиц-процеси“ от 1964. В тях мюнхенският институт беше предоставял експертни анализи по въпроси от рода на „Дали есесовските надзиратели в лагерите са били принудени да избират между извършването на жестокости и изправянето пред военен съд за неподчинение?“, или пък „Как концентрационните лагери са били създадени и как са функционирали?“.
Но този хладен подход, който Бросцат нарече „историзация“ на Третия райх, се сблъска с критика от страна на израелския историк Саул Фридландер, който смяташе, че е погрешно да се третира нацистка Германия по същия начин, по който се третира Франция от 16 век или средновековна Италия. Престъпленията на нацистите са толкова извънредни, толкова екстремни, че да се историзира Третия райх по този начин би означавало да се игнорира централността на антисемитизма и унищожението на евреите за Хитлер и нацистите. По-младите историци от 1970-те и 1980-те се съсредоточиха върху въпроси като съучастието на германските елити, възхода и триумфа на нацизма, както и по-дълбоките причини за появата на Третия райх в социалната и политическа история на Германия от 19 век. Да се направи една такава историзация, твърди Фридландер, би означавало да се омаловажи пропастта, която разделя нацистка Германия от всяка друга нормална историческа епоха.
И двамата родители на Фридландер са убити в Аушвиц, а самият той е автор на едно от най-важните, двутомно изследване върху нацистка Германия и евреите (публикувано през 1997 и 2000), което по вълнуващ начин обединява лични истории на преследваните и убитите с подробно представяне на по-голямата картина на антисемитската политика и нейните приложения. То отговаря на всички изисквания на модерната историческа наука, като в същото време създава близко усещане за идентификация с жертвите, които са негова основна тема.
Но по времето на неговата поява вече целият исторически пейзаж се беше променил. През 1990-те поколението германци, които бяха навлезли в юридическите, медицински и други професии по времето на Третия райх, вече беше навлязло в пенсия, давайки път на по-млади хора, които нямаха какво да крият. Цяла поредица от исторически изследвания посочи въвличането на множество съдии и адвокати в несправедливите процеси и екзекуции на хиляди обикновени хора, които не са направили нищо повече от това да критикуват режима. Беше разкрито и доведено до вниманието на обществеността тясното участие на хората от медицинските професии в убийствата чрез газ и смъртоносни инжекции на хора с умствени или физически увреждания. Направено беше пътуващо изложение с фотографии, документиращи жестокостите, извършени от редовните германски военни сили на източния фронт, което в Мюнхен предизвика демонстрации и призиви за отменянето му. Критиците откриха някои неточности в представянето, но те бяха бързо отстранени и не омаловажиха цялостното послание на изложението.
Един от левите германски външни министри, Йошка Фишер, разгневен от умилителните некролози на стари нацистки дипломати, които разкрасяват или премълчават дейността им по времето на Хитлер, поръча голямо изследване от професионални историци, което показа в подробности колко тясно дипломатите от професията са били обвързани с основното престъпление на Третия райх: арестите, депортациите и унищожаването в Аушвиц на евреи от окупираните страни. Особено под натиска на американското обществено мнение, някои от главните германски компании с големи инвестиции отвъд Атлантика, също поръчаха исторически разследвания, касаещи собствената им роля в нацистката икономика, използването на робски труд при мизерни и често убийствени условия, експлоатацията на златни пломби, извлечени от телата на мъртви евреи, както и други престъпления.
Разбира се имаше, и все още има, опити за прикриване на всичко това, в последно време под формата на официалната история, публикувана за отбелязването на двестагодишнината от основаването на заводите Круп (2011), която не се занимава адекватно с бруталния начин, по който компанията е третирала работниците-роби, които е използвала по време на Втората световна война, а се опитва да разкраси и много други аспекти от нейното минало. Но от време на време, особено през последните години, германският бизнес демонстрира желание да разгласи открития и честен подход към проблема за собственото си участие в престъпленията на нацизма, за да покаже моралното си неодобрение и разграничаване от всичко това.
Тези работи са подхранвани от силен морален импулс, който черпи енергия от най-различни източници. Падането на Берлинската стена и колапсът на комунизма през 1989 отвориха шлюзите за цял порой от искове за компенсация от страна на хора, забягнали от комунистическа Източна Германия след 1949, които желаят да си възвърнат отнетото имущество. Голям брой от тях са били нацисти, разбира се, и тези искове накараха някои бивши робски работници от Източна Европа да изискват компенсация и за своето страдание. А много еврейски фамилии, чиято собственост, особено техните колекции, са били иззети или ограбени от нацистите, сега започнаха да отправят искове и за тяхното възвръщане.
Към края на века една голяма международна конференция във Вашингтон беше определила някои от основните правила, в съответствие с които тези случаи трябва да бъдат разглеждани, а отделните държави започнаха да създават свои собствени органи в тази област. Във Великобритания например това е Съветът по дела за военните грабежи, който дава експертни мнения, свързани с културни обекти от британски музеи и галерии, които са били придобити по време на нацистката епоха. С времето този въпрос придобива все по-голяма видимост, отчасти с помощта и на филми като The Monuments Men (2014) на Джордж Клуни, а все повече музеи и галерии издават по уебсайтовете си списъци на творби с недоказан произход, намиращи се в техните колекции, така че броят на исковете се увеличава. Миналият октомври Съветът препоръча връщането на голяма сребърна кутия за сол от 16 век, която се намираше в музея Асмолиън, на първоначалните собственици – семейство еврейски колекционери от Хамбург, ограбени от нацистите. Множество други подобни искове очакват съдебни решения.
1990-те години бяха време, в което паметта за Холокоста започна постепенно да навлиза в основното русло на европейската и американска култура. Мемориални музеи бяха създадени в многобройни градове в САЩ, включително Вашингтон, а в лондонския Imperial War Museum беше създадено постоянно изложение, посветено на тази тема. Холивуд също изигра определена роля в този процес с филми като Списъкът на Шиндлер от Стивън Спилбърг (1993). Бивши концлагеристи започнаха да публикуват мемоари след десетилетия на мълчание. Във Великобритания, основаният през 1988 Holocaust Educational Trust се опитва да доведе до съзнанието на британските ученици тематиката за нацисткото унищожение на евреите в Европа.
От началото на новия век насам тези развития имат огромно влияние върху начина, по който историците подхождат към нацисткото минало. В определен смисъл Фридлендер спечели дебата, който беше започнал с Бросцат през 1980-те. Днес е почти невъзможно да се пише за Третия райх и годините на неговото съществуване, без да се пише и за наследството му в наши дни и близкото минало. Отчасти това отразява факта, че вниманието на историците от известно време насам е съсредоточено върху следвоенните години в Германия, с постепенното публикуване на документи, излезли извън обсега на правилото за 30-годишна давност. Разкрито беше голямо количество свидетелства за оцеляването през следвоенните десетилетия – често във властови и влиятелни позиции – на бивши активни нацисти, отговорни за многобройни престъпления. Възходът на т. нар. „изследвания на паметта“ усили това развитие още повече. Историята все повече се преплита с паметта, а представата, че за Третия райх би могло да се пише по същия начин, по който се пише за Франция от 16 век, вече не е особено широко разпространена.
Следвоенната трансформация на паметта често придобиваше странни форми, като например възприемането от страна на мексиканците на Фолксвагена-бръмбар, оригиналната нацистка „народна кола“, олицетворяваща движението „Сила чрез радост“, като национален символ на 20 век. Боядисан в жълто, малкият vochito, както Фолксвагенът се нарича в Мексико, все още е широко използван като такси. Бръмбарът е и немски национален символ – икона на чудото от 1950-те години. Днес компанията произвежда един нов Бръмбар, който пък е пример за ретро-шик. Притежателите на стари Фолксвагени си организират срещи на местата, по които някога са се състояли прословутите Нюрнбергски нацистки митинги, без да се интересуват ни най-малко от нацисткия произход на колата.
По-важно е обаче да се отбележи, че през последните години паметта по правило надвива амнезията. Това от своя страна си има собствени проблеми. При някои случаи емоционалната потребност от конфронтация със злодеянията на нацизма и разкриване на съучастничеството и вината на хората, участвали в тях, довежда до груби и буйни обвинения там, където историците би трябвало да правят внимателни разграничения […].
Във все по-голям брой исторически изследвания от последното десетилетие и половина се прави опит за утвърждаване на тезата, че огромното мнозинство обикновени германци са поддържали нацистите още от самото начало, че нацисткото поемане на властта през 1933 е било прокарано без каквото и да е насилие освен онова срещу някои силно мразени малцинства, че Хитлер действително е успял да обедини всички германци в една приветстваща, „национална общност“, а следователно всички са виновни.
Не трябва обаче да се възприема като опит за оневиняване това, че в действителност е имало масивно насилие, извършвано срещу опонентите на нацистите, най-вече срещу комунистическата и социалдемократическа партии, в процеса на формиране на хитлеровата диктатура, при което 100,000 души са хвърлени в концентрационни лагери, насилвани, бити, измъчвани и брутално убивани (в минимум 600 случая, а вероятно много повече). В края на краищата Третият райх е диктатура, в която несъгласието, дори и под формата на вицове за Хитлер, е могло да се наказва със смърт. Време е да си припомним, че нацистка Германия всъщност е диктатура, в която гражданските права и свободи са били смазани, а опонентите на режима не са били толерирани. Репресиите са прилагани не само срещу социални аутсайдери, но също и срещу цели огромни групи от работническата класа и нейните политически представители. Само поради това, че хората са били принудени да упражняват моралния си избор при такива масивни ограничения, не може да се заключи, че те не са вземали каквито и да е морални решения, или че не са отговорни за ония, които са вземали. По същия начин, от факта, че хората са отдавали хитлеристкия поздрав на публични места, не може да се заключи, че те са вярвали в режима и в частния си живот.
Мащабни заключения по адрес на „германците“ нямат място нито в сериозната историческа наука, нито в просветената публична памет. Военновременната пропаганда осъди всички германци от миналото и настоящето за възхода на нацизма и унищожителния триумф на антисемитизма, но не трябва да се забравя, че до самия край на 1920-те години нацизмът всъщност е едно безкрайно малко и лишено от влияние движение. Режимът трябва да положи огромни усилия, за да спечели обществената поддръжка след идването си на власт през 1933, а насилието играе в нея също толкова голяма роля, колкото и пропагандата. Влиятелни евреи от времето на Ваймарската република, особено външният министър Валтер Ратенау, в никакъв случай не са били някакви презирани, маргинални фигури, а са се радвали на огромна подкрепа и възхищение, което получава израз в националния изблик на скръб при новината за убийството му.
Друга важна тенденция е, че става все по-трудно да се поддържа гледището, основаващо се на следвоенната пропаганда (и получило по-изтънчен израз в работите на доминиращата школа от ляво-либерални западногермански историци от 1970-те и 1980-те години), че корените на нацизма се намират дълбоко в германското минало. Често разглеждан на фона на новата германска история от епохата на Бисмарк и обединението на страната през 19 век, днес Третият райх все повече се анализира в един по-широк международен, дори глобален контекст, като част от епохата на империализма, а неговият стремеж към доминация – като основаващ се на една по-широка традиция от германските опити за изграждане на империя.
Нацистките политики в Източна Европа са силно свързани с личните представи на Хитлер за американската колонизация от Големите равнини, извлечени от четенето на предвоенния автор на приключенски романи Карл Май. Хитлеровият убийствен опит за основаване на нова германска империя се провежда основно в Европа, а не в Африка или Азия, но той се основава на много от заветите на епохата на европейския империализъм, най-вече на неговите учения за расово превъзходство. Хитлер е казвал многократно, че шепа англичани е била в състояние да управлява милиони индийци; със сигурност германците трябвало да успеят да направят същото в Източна Европа. Това, че Британският Радж е бил управляван индиректно, чрез самите структури на индийското общество, никога не е минавало през ума му. За него единственото обяснение е било в предполагаемото расово превъзходство на управляващите.
Според новото, транснационално разбиране, оформящо се в новото време на глобализация, нацизмът се явява като идеология, чиито източници произхождат от множество страни, от Русия до Франция, от Италия до Турция, а не толкова като кулминация на някакви изключително германски интелектуални традиции, както са считали историците от следвоенното поколение. Расовите доктрини, заети от френския теоретик Артур де Гобино, са обвързани с една изкривена версия на социалния дарвинизъм, чийто произход е от Великобритания. Антисемитизмът е извлечен от руски и френски автори, и смесен с анти-болшевизъм, привнесен от Белите след Руската гражданска война. Преклонението пред насилието и омразата към парламентаризма са заети от италианското фашистко движение на Мусолини, и смесени с идеи за национално пробуждане, взети от Кемал Ататюрк и неговата националистическа революция в Турция.
Следвайки тази тенденция, историците вече започват да разглеждат нацисткото унищожение на евреите не като уникално историческо явление, а като геноцид, който има паралели в други страни по други времена – не само в по-раншното германско изтребление на племето Хереро от времената на кайзеровата колонизация на Намибия, но и действията на турците от 1915, на Сталин в Украйна от ранните 1930 г., и на племето Хуту в Руанда, за да споменем само няколко от масовите унищожения на хора от 20 век.
И макар че подобни сравнения без съмнение обогатяват познанията и разбирането ни за онова, което Хитлер и нацистите са извършили, те могат и да размият разграниченията, като обобщят всички актове на масови убийства до степен, при която е невъзможно те да бъдат различавани едни от други. Единствено в Германия обърканата смесица от европейски идеи, формираща идеологията на националсоциализма, се въздига, триумфира и бива приложена на практика. А геноцидът, вдъхновен от нея, е различен от останалите геноциди: за Хитлер евреите са не просто малоценни човешки същества, които трябва да бъдат елиминирани в интерес на една предполагаемо по-висша раса. Освен това те са и „световни врагове“ на арийците, надарени с почти свръхчовешки качества, които трябва да бъдат преследвани и ритуално унижавани, преди да бъдат убити, без никакви изключения. Ето защо днешните неонацисти считат за толкова важно да се разграничават от ужасите на Аушвиц. Това е и най-важната причина, поради която нацистите продължават да витаят толкова мощно и упорито в колективната ни памет.
[1] Предубеденост (Бел. пр.)
