Белградските шофьори натискат здраво газта, но не и клаксона. В града се кара лудешки, но пък никой не притеснява пешеходците. Впрочем, тези два вида рядко се срещат в центъра на града. Бащите на Белград, сякаш обсебени от духа на Корбюзие, са разделили стриктно двукраките от четириколесните му обитатели. На улица Бранкова дълга опашка от коли се опитва да се натъпче в тунел, минаващ под огромна сграда, за да се появи отново от другата му страна, сред уличната шумотевица на центъра. За пешеходците пък на всяка крачка се откриват проходи между бетонните блокове и тунели под улиците. И навсякъде в тези под- или надземни проходи дребната търговия разцъфтява, всяка пора на неочаквано спечеленото обществено пространство се използва максимално. А онзи, който се отдалечи от тези търговски райове, трябва първо да се ориентира. Неведоми са пътищата в Белград.
Но не само улиците. „Аз издавам поредица с алтернативни сръбски автори“, казва роденият през 1968 писател Игор Марожевич. Буйната му коса и фланелката с разкривен надпис „Boss“ някак не искат да се впишат в спретнато подредените помещения на PEN, на улица Теразие. Кои по-точно автори? „Например Сретен Угричич“, казва Марожевич, чийто роман Разрез се занимава с нацисткото минало на Хуго Бос. „Сретен Угричич, директорът на националната библиотека, е алтернативен автор?“ „Да, да!“ Енергично кимане с глава. Очевидно някои неща в Сърбия са по-различни.
Белградското културно министерство е поканило немски журналисти, които да се запознаят със страната още преди специалното сръбско присъствие на Лайпцигския книжен панаир. Голяма част от авторите във всеки случай живеят в чужбина, поне от началото на югославските войни през деветдесетте години: Давид Албахари, Бора Чосич, Владимир Тасич и Владимир Пищало например. И точно след тези войни сръбската литература започна да се превежда много по-малко на немски от словенската или хърватската. Някога, по времето на Тито, сюрреализмът е бил „неофициалната държавна доктрина“, казва Драгослав Дедович – един лирик, който в момента живее в Кьолн, а преди е ръководел фондацията Хайнрих Бьол в Белград и е участвал в подготовката на представянето в Лайпциг. Днес сцената е градска, плуралистична и благословена със силни жени. Тоест, всичко нормално, така ли?
По-скоро непрегледно, отколкото нормално. Дали човек харесва или отхвърля националната традиция (тук може да се вмъкне трагедията или историята, по собствен вкус), или пък счита и двете неща за маловажни в литературата – личната позиция по този въпрос се е превърнала в „ключ към разпределението на постове и ресурси“. Дедович трябва да знае – именно по тези причини той е подал оставка през декември: важни лица в Белград са използвали лайпцигското представяне по един „личен, непрозрачен и егоистичен“ начин. Всичко е политика – младежите-борци от 1968 сигурно биха се учудили, ако видят колко всеобхватен е техният лозунг в днешна Сърбия.
Сръбското културно министерство е поканило и „алтернативния“ Сретен Угричич. Жилестият, будно изглеждащ мъж на 49 години не се опитва да говори завоалирано: „системата“ е навсякъде, в държавните издателства, в радиото и телевизията, както и във вестниците. Без съпротива срещу идеологическия мейнстрийм е невъзможно каквото и да е морално или интелектуално оцеляване. Но как тогава е възможно той да ръководи една важна национална институция? „Националната библиотека е грешка в системата“, казва нейният директор. Всъщност той е бил назначен още от министър-председателя Зоран Джинджич, който беше застрелян през 2003 заради приятелското си отношение към Европа.
В новия роман на Угричич На незнайния герой (издателство „Дитрих“, 2011 – като част от поредицата „Балкани“, чийто редактор и създател е нашата сънародничка Нели Еверт, бел. пр.), един сръбски диктатор от 2014 не се притеснява от никакви драстични средства, включително убийства и всякакви видове шовинизъм, за да запази позицията си. Заглавието е ироничен поклон пред по-малко триумфалния израз „на незнайния воин“ – и напомня за Паметника на незнайния воин пред вратите на Белград, създаден през тридесетте години от хърватския скулптор Иван Местрович. Черният храм, чийто покрив се носи от осем кариатиди, облечени в националните носии на сърби, хървати и словенци, е нещо като запечатан в камък акт на основаването на Югославия – а романът на Угричич е литературен атентат срещу националните символи от 1914, когато един сърбин застреля в Сараево Франц Фердинанд и съпругата му, с което започна Първата световна война.
Книгата на Угричич е една от 27-те, които ще бъдат представени на немски език по време на Лайпцигския панаир. В немалко от тях Белград и неговите предградия Нови Белград и Земун играят важна роля. Тук, по бреговете на Сава, където днес нощният живот бушува по стотици корабчета, превърнати в ресторанти с турбофолк и циганска музика, като например легендарния „Черната пантера“, армиите на османците и хабсбургите някога са си противостояли в течение на векове: Земун, чийто объркани улички Давид Албахари описва с много детайли в Плесницата, е бил австрийски. Комунистите пък – съвсем програмно – построиха на ивицата земя между Земун и Белград най-големия хотел на Балканите, „Югославия“, който днес стои празен, плюс отделни панелни блокове и многоетажната централа на комунистическата партия. След разрушаването й от бомбите на НАТО през 1999, партийната централа беше превърната в най-големия магазин в Сърбия. „Тук виждате една най-компактна версия на нашата трансформация!“, казва Угричич кисело.
Угричич, Игор Марожевич, Владимир Арсениевич, Горан Самарджич, Владимир Кецманович, Вуле Зурич, както и по-голямата част от сръбските автори, живеят не в провинцията, нито даже в Ниш, вторият по големина град в страната, в който нямало нито една книжарница – те живеят в Белград и неговите предградия, където се намират осемдесет процента от издателствата и почти всички книжарници. Единствената алтернатива е Нови Сад в многоезичната Войводина – тук живеят и работят Ласло Вегел, Синиша Тучич и Владимир Копицл, който – необичайно, но факт – е освен това и кмет на провинциалната столица.
Взаимни контакти, въпреки кратките разстояния, очевидно почти няма. Историята разделя: при Слободан Милошевич критично-реалистичната литература се е превърнала в обожател на властта, смята Сретен Угричич, докато постмодерната, която при Тито е била приятел на държавата, по-късно е оказвала съпротива. Сред присъстващите автори начаса се разпалва остра дискусия. За пристигналите от чужбина журналисти остава неудобното усещане, че присъстват на дискусия с разпределени роли, която си остава неразбираема за тях.
И така те се заемат със задаването на по-конкретни въпроси: дали югославските войни и ролята на Сърбия в тях, трибуналът в Хага и 700.000-те бегълци в една страна с население от седем милиона са литературни теми? Предпазливите намеци за ГДР, за собствен опит, не се превеждат от преводача и реакцията е остра. Присъстващите автори и авторки възприемат въпросите като укори и се защищават, говорейки за свободата на изкуството – точно оная свобода, която задаващите въпросите, в момента чувстващи се като окупатори от ЕС, са се надявали да видят използвана от авторите.
На другия ден авторката на кратки разкази Йелена Йенголд разказва за една книга, занимаваща се с войната: Горски дух от Горан Самарджич. Но критиците се преструват, че тази книга никога не е съществувала.
Йелена Йенголд е една от онези споменати от Драгослав Дедович силни авторки. Освен нея това са Драгана Младенович, Радмила Лазич и Верица Тричкович, преводи от които се появиха на немската сцена през февруари. Ана Ристович, която според Петер Хандке е по-добра от Ханс Магнус Енценсбергер, е представена в Neue Rundschau. Те пишат като жени, казват единодушно Йенголд и колежките й, но за Бога, само не и женска литература. Нито пък са група и, не, на традиции също не се облягат. Авторките – също като авторите – просто са доволни, когато седят сами пред лаптопите си.
Авторките и авторите се съпротивяват енергично против книжния пазар и маркетинга. Очевидно тук навсякъде цари отвращение от политиката. Тя се просмуква във всичко в Сърбия – в икономиката също толкова, колкото и в културата. Често става дума за едни и същи хора. Това е „системата“, за която говори Сретен Угричич. Който се съпротивява като издател, получава при следващия Белградски панаир, където се продава по-голямата част от книгите, лошо изложбено място. Това не може да се докаже и е изключително ефективно.
И въпреки това в Сърбия съществуват политически автори. Един от тях се казва Саша Илич, изглежда като Джак Никълсън от Shining, само че по-приятелски, и работи като редактор в националната библиотека. Сретен Угричич цени високо 38-годишния автор, който, заедно с Милош Живанович и Томислав Маркович, както и критикът Саша Чирич издава Бетон – приложение в четири страници към малкия вестник Danas и излиза на всеки 14 дни.
Идеята за приложението се появила когато никой в Сърбия не искал да издаде един текст на Горан Петрович (чийто роман Вилата на края на времето току-що се появи в Германия). От 2006 насам различни сръбски и други автори пишат безплатно в Бетон за всичко, което се премълчава в Сърбия: вината и жертвите от войната, национализмът. Тонът е непочтителен и ироничен, понякога сърдит и груб: „който е дребен, трябва да крещи здраво“, казва красноречивият Живанович. Дълги, теоретични статии с цитати от Фуко и Дельоз стоят редом с атаки срещу важни личности от страната, някои от които със сигурност могат да бъдат определени като клеветнически. Бетон вече е удържал няколко съдебни процеса. Сръбската десница и без това смята издателите за „банда на четиримата“, за болшевики, писачи по поръчка на ЦРУ или предатели, служещи на хърватските и босненски специални служби.
Но, ако се оставят настрана тези нападения, Бетон е заобиколен от плътна стена на мълчание. Това обаче също може да се промени, защото четиримата смелчаци току-що са започнали нова инициатива, този път свързана с Косово. Докато сръбските представители са инструктирани да напускат помещението, щом само при някакви официални събития се появят представители на Косово, Бетон подготвя две публикации, в които за пръв път, под надслова „От Албания (от Сърбия) с любов“, през тази пролет ще се преведат на ответния език млади албански и сръбски автори. Това са първите преводи от Косово от 13 години насам. Томислав Маркович, който очевидно отговаря тук за нервните вицове, цитира лозунга на сръбската десница: „Косово е сърцето на Сърбия!“
Четиримата мъже гледат скептично към бъдещето. Опозиционното радиопредаване Пясъчен часовник (Pečanik), излъчвано от независимия предавател B 92, не съществува от юли 2010. След десет години борба то се е прехвърлило в Интернет (http://www.pescanik.net), където получава по около 10.000 посещения дневно. Русата, пушеща цигара след цигара авторка на предаването, Светлана Лукич, се е уморила от опитите да просвещава слушателите на предаването, изпълнени с расизъм и омраза към малцинствата, особено ромите. „Не съм психотерапевтка“, казва тя просто.
Pečanik.net се финансира чрез дарения и представя на сръбски и английски език есета за югославските войни, ролята на сръбските интелектуалци, насилията срещу гей- и лесбийски демонстранти – но също и нови стихотворения от Чарлз Симич. Мнозина от сръбските писатели, историци, социолози, живеят в чужбина. „Искаме да разчупим националистическата самоизолация“, казва Лукич, която е писала като журналистка от местата на военните действия, докато е била обявена за национална предателка и уволнена. Местните автори на „Часовника“ нерядко се сблъскват с трудности: например ако някой пише критично за сръбската православна църква, му се отказва достъп до Централната църковна библиотека.
Независими медии, каквито е имало дори по времето на Милошевич, вече не съществуват, смята Лукич. „Правителството метастазира“. Доверениците на президента посягат към телефона когато го считат за нужно. Мнозина сръбски интелектуалци и автори междувременно мълчат, някои от тях работят като коректори на книги. Успех в Сърбия могат да имат единствено хора, подкрепящи правителството, но не и ония, които са против него.
Pečanik също издава книги. Книжарниците ги продават, но не винаги заплащат. Не по политически причини: много книжари са принудени първо да плащат непрекъснато покачващите се наеми.
Сръбските автори, пише Драгослав Дедович в Neuer Rundschau, се стремят да „осъществят текстовете си“, а не да променят нещо в действителността. Това е и начинът, по който може да се опише онова, което разкъсва страната – и атомизира нейните интелектуалци. Сърбия живее под проклятието на югославските войни – просто защото повечето хора в страната не желаят да говорят за това.
