„След като завземат властта през 1944 година, българските комунисти си поставят за цел да осъществят и ‚социалистическия начин на живот‘ – всички аспекти на ежедневния живот трябва да бъдат преустроени в съответствие с определени идеологически цели“[1] „Новият човек“ трябва да е носител на „нов комунистически морал“ – дисциплиниран и мобилизиран чрез труд, да води своя семеен и личен живот по предварително указани предписания и пр.
В България със специалната задача да се „превъзпита“ и „дисциплинира“ населението чрез „колектива“ са натоварени идеологически „другарските съдилища“[2], които са и обект на тази разработка.
Целта на изследването е да се проследи практиката им в комунистическа България като една от формите на всевластие на тоталитарната държавата, контролираща публичното и личното пространство на хората. Приемам идеята, че властовите механизми на тоталитарната държава не винаги са само механизми на забраната. Те може да са и техники за наблюдение, следене, надзор, контрол на поведението на индивидите в комунистическото всекидневие. Тяхната цел е да дресират и дисциплинират обектите си. Като акцентирам върху механизмите на институционализиране и функциониране на „другарските съдилища“ ще се опитам да поставя на дискусия и темата за ирационалността и дисфункционалността на комунистическия манталитет[3], който е създал тази институция. От тази гледна точка ще разгледам и „другарските съдилища“ като една ирационална псевдоинституция, разбира се възникнала под влияние на „челния съветски опит“[4]. Ще хвърля светлина и върху един друг аспект, който е останал засега встрани от вниманието на научната общност, а именно – „другарският съд“ като публично място за прилагане на репресивни техники, типични за тоталитарната държава: широка публичност и показен характер; колективно засрамване и опозоряване, всеобщо следене и доносничество и за традиционната за комунистите „самокритика“.
Архивните документи от държавните архиви и периодичния печат, които са използвани, позволяват да се разкрие и интерпретира и фактът, че в България „другарските съдилища“ се създават институционално и много бързо обхващат почти всички селища в страната в самото начало на 1960-те години.[5] Но през 1970-те, особено втората половина, те са неработещи и остават само като следа в номенклатурните документи от периода, въпреки че законът за тяхното създаване и функциониране продължава да действа чак до 1991 г.
Първообраз на идеята за другарски съдилища: Идеята на Ленин за промишлени съдилища
Идеята на Владимир Илич е формулирана в статия още през 1899 г., а е напечатана за първи път през 1924 г. в списание „Пролетарска революция“.[6] Времето преди революцията през 1917 година и може би обяснява замисъла на автора за изграждане на промишлените съдилища като алтернатива на „обикновените съдилища, в които съди един назначен от правителството или избран от богатите класи съдия, без да е избран от работниците.“ Още тук прозира идеята за дублиране на институция, която да бъде в полза на работниците.
Какви „изгоди“, вижда за работниците В. Ленин?
На първо място тези съдилища ще бъдат много по-достъпни за тях. Съдът ще е в състав поравно от работниците и фабрикантите. Няма да се пише жалба от адвокат, няма да се чакат срокове, няма да се губи време да се явяваш на съд като се откъсваш от работа и няма да търсиш свидетели. Процедурата, която предлага за промишления съд е максимално опростена – устна жалба към избрани от работниците съдии и насрочване на заседанията на съда през свободното време, за да не се откъсват от работа работниците.
Втората „изгода“ за работниците е, че съдиите в тях в по-голяма степен ще разбират фабрично – заводските дела и тъй като половината от тях са работници „…няма да гледат на работника като пияница, нахалник и невежа, както гледат съдиите-чиновници, които са от буржоазията“.
Най-голямо недоумение обаче предизвиква третата посочена „изгода“ за работниците. „Работниците ще се учат в тях и чрез тях ще се запознаят със законите. Масово те не ги знаят и не могат да ги знаят …Те от малки работят във фабриката, едва, едва се ограмотяват, а някои дори, и не и затова няма как и от кого да познават законите…Работниците могат да се запознаят със законите, само тогава, когато им се налага сами да прилагат тези закони, да слушат и виждат съд по тези закони.“[7] Още от самото начало идеологът на другарските съдилища не се притеснява да изтъкне правовата некомпетентност на работниците и въпреки нея да иска да ги включи в институция, в която те ще са абсолютно неподготвени и безпомощни. Ще прилагаш законите, без да ги познаваш, като едновременно с това се и учиш.
Четвъртата полза, за която говори Ленин е свързана с факта, че чрез промишлените съдилища работниците ще взимат участие в обществените и държавни дела и така ще си създадат свой работнически елит, който да поведе работническата класа на борба. Ще огласяват всякакви злоупотреби. Ще приучат фабрикантите към прилично обръщение към работниците, „а не да се отнасят с тях надменно като с глупаци и крепостни“.[8]
Владимир Илич не пропуска да подложи на унищожителна критика институцията съд. За него тя е свързана със съдии – чиновници, които са от буржоазията. За него те са „тунеядци“, „буквояди“ и „непознаващи фабричните проблеми“, които се грижат делата да се решат на книга, като се подмазват на началниците си и не решават справедливо работническите дела. Разбира се, към тези критики авторът не привежда никакви доказателства.
Държавното регулиране на трудовата дисциплина в този си замисъл е постигнато на практика след революцията от 1917 година в периода на военния комунизъм.
Съветският модел на дисциплинарен другарски съд
Съветският модел на „дисциплинарен другарски съд“ подробно е описван и коментиран в съветското научно пространство.[9] Повечето автори от този период го разглеждат като форма на убеждение и категорично отхвърлят факта, че използването на принуда е метод в дейността на социалистическата държава. Основната цел на закона според авторите е да „възпитава и превъзпитава“ – „да изкоренява стари привички, да коригира простъпки и нарушения в правилата на социалистическото общежитие“[10]. За съжаление, след промените, за репресивния характер на съветския закон, са написани твърде малко критични материали.[11]
В тази част на текста ще се опитам да проследя кога и как започва да действа „дисциплинарният другарски съд“ след „ВОСР“ през 1917.
Законът е създаден с Декрет на Съвета на народните комисари на РСФСР от 14 ноември 1919 година. Променен е с Декрет от 5 април 1921 г. – подписан от В. И. Ленин.[12] Предложеният „дисциплиниращ другарски съд“ има нещо общо с първообраза на идеята на В. И. Ленин за „производствен съд“, дотолкова че се предлага изграждане на съдилища във всички предприятия и учреждения в РСФСР – „без изключения“. Тяхната цел обаче е „Да издигне трудовата дисциплина и производителността на труда до най-висши предели“.[13] В Декрета е уточнено къде се създават/по предприятия и учреждения/, кой отговаря за тях – /Всерусийският централен съвет на професионалните съюзи/, как и от кого се избират техните членове и за какъв период от време. Право да подават граждани на съд имат профсъюзните органи, управителят на учреждението и фабрично – заводските комитети. Заседанията на „дисциплиниращите другарски съдилища“ са периодически, публични, в неработно време и техните решения широко се популяризират.
Още тук се вижда репресивния характер на новата, дублираща народния съд, псевдоиституция – да контролира и санкционира, с цел дисциплиниране, което е отразено и в самото му наименование.
В Декрета са посочени като подлежащи на санкция 17 нарушения на трудовата дисциплина, качеството на работа и охраната на труда.[14]
Това, което говори пряко за открито репресивния характер на Декрета, са предвидените в него сурови наказания. От „безобидното“ предупреждение до затваряне в концентрационен лагер за срок от 6 месеца. Малко по-леки са наказанията: „…изпращане на тежка принудителна работа без лишаване от свобода чрез бюрото за принудителна работа и уволнение от предприятието или учреждението и лишаване от избирателни права за срок от шест месеца“[15], но също толкова зловещи като лагера. Явно по това време се поставя основата на репресивния характер на последващия сталински апарат и към обикновените работници.[16]
Другарските съдилища са ликвидирани по времето на НЕПА- 1923 година и са възстановени на 20 февруари 1931 г. В началото на 1933 г. в СССР отново действат 20 648 „производствени дисциплинарни другарски съдилища“. Много бързо след това-през 1940-те и 1950-те-техният брой достига до 330 000 и в тях ежегодно са привличани към отговорност около 40 000 човека.[17]
През 1956 г. XXI конгресна КПСС приема нови разпоредби за „другарските съдилища“ и им се възлага да се занимават не само с дела, свързани с трудовата дисциплина, но и с такива от „битово-морален характер“ – оскърбление, клевета, леки телесни повреди, побоища и др. В закона от 1960-те са премахнати санкциите – концентрационен лагер и лишаване от избирателни права.[18]
На 11.03.1977 е приет и Указ за утвърждаване на другарските съдилища, като определението им като „дисциплиниращи“ отпада.
Българският закон за „другарски съдилища“ от 1961 – копие на съветския
Законът за другарските съдилища в България е обнародван в „Известия“, бр. 50 от 23 юни 1961 г.[19] След това претърпява множество несъществени изменения[20], като поне по документи просъществува до 1991 г., когато с Указ №370 е отменен.
Официалната версия на идеологическия замисъл за създаването на „другарски съдилища“, така както е формулирана в закона, е свързана стри неща: „Да оказват възпитателно въздействие върху гражданите в дух на комунистическо отношение към труда…Някои функции на държавните органи по опазване на обществения ред да се поемат от обществените организации… Да предотвратяват различни престъпления, нарушения и други противообществени прояви, свързани със социалистическата собственост и морал.“[21]
С други думи, официално те имат обществено-наказателна и превантивна /възпитателна/ функции, а неофициално – стават част от системата за пропаганда и колективно осмиване и осъждане.
Задачите на съдилищата, както са отразени в закона, са. „Активно да съдействат за възпитанието на гражданите в дух на: Комунистическо отношение към труда; Спазване на установения правов ред; Спазване правилата на социалистическото общежитие; Опазване на социалистическата собственост; Да развиват у трудещите се чувство на колективност, другарска взаимопомощ и зачитане честта и достойнството на гражданите.“[22]
Обект на другарските съдилища са недисциплинираните индивиди по предприятия, заводи, ТКЗС-та, по организации – квартални ОФ, по села; по висши и полувисши училища – по факултети и курсове – отделно за преподаватели и студенти.
Освен организациите и институциите, които следят трудовото и морално поведение на гражданите, гражданите също са в непрекъснато дебнене и контрол помежду си по местоживеене и месторабота. Чрез тази квазиисттитуция /имитация на народния съд/ идеологическата система налага и контролира спазването на определени морални норми, вменява „нов социалистически морал и норми на поведение“.
По статут, формулиран в закона, „другарските съдилища“ са „изборни обществени органи по месторабота и местоживеене, облечени в доверието на колектива, които изразяват неговата воля. Те не са народни съдилища и в тях няма адвокати. Процедурата е облекчена – до 14 дни другарският съд трябва да назначи заседание.“[23]
Мотивиране на създаването на „другарските съдилища“.
Отношенията „другарски съд“- народен съд през погледа на комунистическата идеология
Първите крупни законодателни реформи след 9 септември 1944 г. се извършват, както и всяко случващо се събитие през тоталитарния период, в духа на съветския опит. Със специален закон за устройство на съдилищата /7 ноември 1952 г./ се създава единна съдебна система – нов Наказателно-процесуален кодекс и единно съдопроизводство по всички наказателни дела.[24]
Осем години по-късно, като контрапункт на народните съдилища се създават „другарски съдилища“. Комунистическата идеология мотивира тяхното изграждате по следния начин: „Създаването на другарските съдилища у нас в никакъв случай не означава, че нарушенията са се увеличили, че органите на народната милиция и съда не са в състояние да се борят ефикасно с тях. Напротив, това означава, че държавните органи все повече ще се освобождават от тези свои функции, които постепенно ще преминат към обществените организации. Това всъщност означава, че нашата социалистическа обществена система достатъчно е укрепнала и има сили и средства, без да се опира на изпълнителната власт на държавата, да се бори с успех срещу нарушителите на обществения ред“[25].
Новата квазиюридическа институция е планирана да дублира държавната под претекст, че така се облекчава работата на съда: „Много често народните съдилища се затрупват с дела, както се казва ‚за нищо и никакво‘. Касае се да инцидентно възникнали недоразумения между близки и съседи, разменили обиди и непристойни етикети…които обикновено приключват с помирение…Разглеждането на дела от подобен характер е свързано със загуба на много ценно време на страните, на техните свидетели, с изразходване на излишни средства за съдебни разноски, адвокатска защита и т.н.“[26]
В написана от Стефан Папалезов брошура „Другарските съдилища“, официално издадена от Националния съвет на ОФ през 1962 г., абсурдно се изтъкват предимствата на „другарските съдилища“ пред народните такива: „В сравнение с народните съдилища другарските съдилища имат известни преимущества, както от гледна точка на бързото и ефикасно правораздаване, така и от гледна точка на голяма икономия на време и средства. Най-главното им преимущество е, че те действат от името на колектива, който ги е избрал, част от който колектив са привлечените под отговорност, за да не допускат в бъдеще нарушаване на обществения ред.“[27]
Интересно дали авторът е чувал, че народните съдилища също действат от името на народа и в тях за разлика от „другарския съд“ работят професионални юристи с висше образование и обикновено членове на БКП.
Затова още по-голямо недоумение буди фактът, че не е целесъобразно прокурори и съдии да бъдат членове на „другарските съдилища“, тъй като те са обществен, а не административен орган. „Включването на такива лица в съдилищата ще придаде на последните правно – процесуален облик, в ущърб на тяхното обществено политическо и възпитателно значение. При тяхното участие има опасност за пренасяне на съдебната процедура в работата на другарските съдилища.“[28]
Доколко „правораздаването“ е „ефикасно и компетентно“ се вижда, като се направи анализ на учредителните протоколи от създаването на „другарските съдилища“ в селищата на област Благоевград.[29] На 21 декември 1961 г. в Благоевградски окръг са изградени 230 „другарски съдилища“, като в селата са 186 и избраните „съдии“ в тях са 1 763, от които мъжете са 1 285, а жените 263, т.е. 15 %. – приблизително на всеки съдебен състав са пада по една жена. В мюсюлманските села членове са само мъже, но в Кочан и Брезница има и по една мюсюлманка – Фатма Чанталиева и Атидже Юрукова., които са с образование четвърти клас и безпартийни. В целия регион с висше образование /не юридическо/ са само 6 човека, а с полувисше са 5 и те са в градовете. Всички останали са предимно с основно и начално образование. В голямата си част избраните съдии по селата са членове на БКП, по-малка част на БЗНС и ДКМС, като безпартийните са нищожен процент.[30]
Друго преимущество на „другарските съдилища“, според пропагандатора Стефан Папалезов е, че „Те разглеждат делата извън работно време. Това обстоятелство е твърде важно, като се вземе под внимание фактът, че обикновено при разглеждане на делата от народния съд в най-добрия случай трудещите се губят един цял ден, с което се лишават от възможността да работят на стопанския фронт, а това води до намаляване на техните лични доходи, до намаляване продукцията за народното стопанство. При това трябва да се има предвид, че изтъкнатото се отнася не само до страните по делото , които обикновено са двама души, но така също и за редица други граждани, призовани като свидетели и вещи лица… Друго преимущество е, че те право- раздават безплатно. За подаването на молби и призоваването на свидетели не се събират никакви такси. Следователно трудещите се от нашата страна печелят от въвеждането на другарските съдилища от две страни – не внасят собствени суми за такси, адвокатска защита и свидетели и второ-не пропускат трудовото си възнаграждение в деня на разглеждане на делото“[31].
Подробно разгледах „предимствата“ на „другарските съдилища“ пред народните за да подчертая абсурда и ирационалността на тази квазиюридическа институция.
Ако се направи критически прочит на номенклатурните документи от периода на комунизма, се вижда, че истинската цел на законотвореца е, да може да контролира личното и публично пространство на хората извън предприятието и местоработата. „Особено широки възможности за възпитателно въздействие върху провинилите се дава Кодексът на труда. Член 130 от него позволява да се налагат според характера на нарушенията наказания от най-лекото „мъмрене“ до уволнение от работа. Но по Кодекса на труда не може да се налагат санкции за деяния, извършени в неработно време, извън предприятието. А такива нарушения има. В много случаи нарушенията на обществения ред, буйство в пияно състояние, нездрави семейни отношения и прочие нямат пряко отношение към непосредствената работа на проявилия се. Но колективът е заинтересован от правилното възпитание на всички свои членове, от изграждането на нови социалистически семейства“[32].
От цитата много добре личи с какво не може да се справи тоталитарната система и към какво са насочени дисциплиниращите мерки – нарушенията на „социалистическия морал“. Неофициално целта е всеки да следи всеки и да доносничи, особено в селата, където няма тайни за никого. Нека не забравяме, че може да се обвини всеки дори по устна „молба“ до председателя и подателят е анонимен, т.е. по донос. Не са необходими доказателства, достатъчно е двама свидетели да го потвърдят. Обвиненият няма право на защита и адвокат. Единственият възможен изход е да си направи „самокритика“.
В държавен архив Благоевград са запазени архивни единици[33], в които има стотици протоколи от разглеждани дела, като една голяма част от тях са свързани с отношения в семейството, което е най-брутално навлизане в най-личното пространство на хората. В подробни указания за работата на „другарските съдилища“ от 25 април 1960 г. четем:
„Другарските съдилища ще имат възможност да се занимават с различни въпроси, които будят негодувание от страна на трудещите се, но поради това че не са въздигнати в закононарушения, народните съдилища не могат да се занимават с тях. Така например другарският съд може и трябва да разгледа поведението на съпруг, който иска да изостави семейството си, без за това да има сериозни основания и чрез метода на убеждението да го застави да признае своята грешка и отново да заживее със семейството си нормален живот.“[34]
Масова практика е личните и интимни отношения да се популяризират чрез публичността на съдебния процес и масовото разгласяване по радиоточките. За заклеймяването в Благоевградски регион особено допринася и партийният официоз „Пиринско дело“.[35]
Още през 1960 година, преди да е влязъл в сила законът, на страниците на вестник „Пиринско дело“ се открива специална рубрика „Да поговорим за любовта, семейството и морала“, където се отпечатват материали от „другарски съдилища“ с пълните имена и местоживеене на съдените.[36] Публикациите във вестника, свързани с конкретни дела на „другарските съдилища“ продължават докъм края на 1960-те, след което внезапно изчезват.
Организация, състав и правомощия на „другарските съдилища“
Некомпетентността като всеобщ закон на комунистическото общество[37] не подминава и „другарските съдилища“. Съставът им се избира на общи събрания на съответните колективи по месторабота и местоживеене с явно гласуване за срок от 2 години. Събранията се свикват от профкомитетите, управителните съвети на ТКЗС-тата и от общинските и районните комитети на ОФ, а за учащите – от комитетите на ДКМС. За членове се избират „изтъкнати и ползващи се с доверието на колектива граждани“[38] без изискване за каквото и било образование и компетентности. Броят им не може да бъде по-малко от 6 души. Това са, особено по селата, партийни членове и верни на властта хора.
Характерът на делата, които са в правомощията да решават „другарските съдилища“, подробно е описан в критична публикация на Жени Пимпирева[39] след демократичните промени и затова няма подробно да ги разглеждам.
В научното и медийното пространство през комунизма темата за „другарските съдилища“ присъства почти до края на 1970-те, след което изчезва. Пропагандирането й в множество популярни брошури[40] и диплянки от 1960-те години цели по-скоро популяризирането на тази „комунистическа институция“, а не критичното й разглеждане. В по-голямата си част в тях се разглеждат процесуалните проблеми на прилагането на Закона за другарските съдилища, описват се „добри практики“ на случили се дела и се проследява ефектът от публичното заклеймяване на „виновните.“ Обикновено отделните простъпки са заклеймени в брошурите с партийни лозунги. Интересни са лозунгите свързани с чл. 3, които имат по-скоро характер на проклятия, – За безделничество, отклонение от обществено полезен труд, водене на паразитен живот, пиянство или други противообществени прояви.“Попадналите в тази категория са определени като: „Плевели в нашия живот“; „За хулиганите – усмирителна риза“; „Ядат, пият, а кой ще плати?“; „Хора, които искат да живеят леко и без труд“; „Недостойно и недопустимо“; „Възгледите на безделниците и съдът на хората.“; „Колко унизително е да крадеш от общото“; „Това не е ли тунеядство?“; „Бягство от благословения съзидателен труд“; „Заслепени от капиталистическата треска“; „Който ще опетни името на родината си“ и много други.[41]
Тук искам да отворя една скоба и да цитирам Асен Игнатов и неговото изследване, свързано с психологията на комунистическия манталитет, в което разглежда лозунгите като „къси магически волеви форми, които нямат рационално прагматична стойност, но могат по чудотворен начин да предизвикат желаните събития…Те имат магическа функция да отслабват злото. Партийните лозунги фигурират в партийните документи, с тях завършват речите на партийните функционери от всеки ранг. Те са написани по стените на стаите, върху фасадите на сградите, по покривите и понякога по скалите…Два пъти в годината – на Първи май и на националния празник те биват публикувани в номерирана форма върху цяла страница на вестниците.“[42] Това обяснява и използването на лозунгите при представянето на Закона за другарските съдилища.
Докато в българския ЗДС пиянството се посочва като причина само в член 3 и то доста бегло, то в съветския закон на него е посветен самостоятелен член – 5, в който подробно са описани забраните и нормите. „Пълна забрана за пиене на спиртни напитки по улиците, на стадионите, в парковете, във всичките видове обществен транспорт и в други обществени места, освен обществените заведения, в които се продават спиртни напитки; за появяване на обществени места в пияно състояние; за пиене на спиртни напитки на работа или работа в нетрезво състояние; за участие на майсторите и началник участъците и др. ръководители в пиене на спиртни напитки с подчинените им работници; за производство на спиртни напитки; за дребно хулиганство в нетрезво състояние“[43].
Явно българският законодател, който дословно е преписвал съветския закон, не е посмял да включи такъв член в закона, поради това че пиянството в България не е такъв масов проблем както в СССР.
Ако се погледне в сравнителен план съветският и българският закон – начинът, по който са подредени категориите дела в двата закона се вижда как са задават нормите на обществено одобреното поведение и степента на приоритетност за съответната страна. България и СССР Например, в българския закон членът, свързан със семейството гласи . „Неизпълнение на задължения към семейството и особено по възпитанието и издръжката на децата и за неоказване на помощ на нуждаещи се родители“. В съветското законодателство семейството е на осмо място и към формулировката в българския закон е прибавен и още текст: „Недостойно поведение в семейството, недостойно отношение към съпругата, недостойно отношение към родителите“. В съветския закон на комуналното съжителство са отделени цели три точки, които точно фиксират възможните проблеми: „повреждане на жилищни и нежилищни помещения и комунално оборудване, неспазване на правилата за противопожарна безопасност, правилата на вътрешния ред в квартирите и общежитията, спорове на живущите за ползване на общи помещения, домовите служби, неплащане на наема, неплащане на разходи по текущи ремонти на местата за общо ползване, за реда на ползване на строежите, съставляващи обща собственост на двама или повече граждани, за раздяла имуществото между съпрузите, при съгласие на спорещите страни да се разгледа делото в другарски съд.“ В българския закон такъв текст отсъства.
На девето място в българския закон са посочени: „за обида, клевета или лека телесна повреда, които се преследват по тъжба на пострадалия или по предложение от обществена организация“, а в съветския закон те са на седмо място и са аналитични.
Интерес представлява и редът на разглеждане на делата от другарските съдилища според законите и регламентирането на това и кой може да предлага нарушителите на „другарски съд? Както се вижда от българския закон, право на това имат всички граждани, обществени организации, МВР доброволните отряди, изпълнителните комитети на народните съвети и постоянните комисии изградени при тях; ръководните органи на предприятията, ТКЗС-тата, кооперациите и учебните заведения.
Процедурата предвижда подаване на молба, като в начало на приемането на закона, преди направените в него изменения, молбата може да е и устна. Изрично подчертавам този факт, който според мен обяснява огромния брой подадени молби от граждани до „другарските съдилища“в първите години на 1960-те.
По закон председателят определя кои лица да бъдат привлечени като свидетели. Делото задължително се обявява публично и гражданите се приканват да присъстват-чрез радиоточки, вестници, радиоуредби по селища и предприятия. Като места на провеждане на съда се определят публични сгради, които могат да съберат много хора-читалища, киносалони, площади. Привлечените „обвиняеми“ нямат право на адвокат. Присъстващите граждани могат да задават въпроси, да изяснят факти, да се изказват и взимат критично отношение. Цялата дейност на „другарските съдилища“ се провежда в неработно време, като това се изтъква като едно от големите му „предимства“ пред народния съд. Решението на съда се обявява публично и се съобщава чрез вестници и радио в организациите по месторабота и местоживеене. Ако съдът сметне за необходимо, може да привлече нарушителя към наказателна и административна отговорност, като прекрати делото и го изпрати за разглеждане от съответните органи. Решението на съда е окончателно и не подлежи на обжалване. В закона законодателят си е оставил и една „вратичка“ – „По предложение на Профсъюзната организация, общинският или районният комитет на ОФ или комитетът на ДКМС може да предложи на другарския съд да разгледа наново делото, ако взетото по него решение противоречи на законите.[44] Явно „законотворецът“ не е бил много убеден в юридическата компетентност на „съдиите“ в „другарските съдилища“. В публикация на Улф Брунбауер, дори се цитират думите на бивша прокурорка, която казва: „Това е най-абсурдното, което се е появявало в моята юридическа практика. […] По мое мнение тези неща бяха съвсем наивни и ненужни, защото те нямаха никакъв ефект. […] Ние прокурорите гледахме с усмивка на другарските съдилища. Това беше наистина една абсурдна форма за „правно дирене – правораздаване“ в кавички – защото самите участващи в това хора не бяха компетентни. Всички изхождаха от някаква лична, субективна позиция…“[45]
Ръководството на „другарските съдилища“ в предприятията, учрежденията и организациите е предвидено в закона да се извършва от профсъюзните комитети. Във ВУЗ – от комитетите на ДКМС, а във всички останали „другарски съдилища“ – от съответните общински /градски, селски/ или районни комитети на Отечествения фронт. На национално ниво ръководството и контрола над тях е от Националния съвет на Отечествения фронт; Централния съвет на професионалните съюзи; Централния комитет на ДКМС и разбира се „коствено“ – от Централния комитет на БКП и Окръжния комитет на БКП по места.
Практиката на ДС – широкомащабното начало
В какъв демографски и икономически контекст започват да функционират „другарските съдилища?
В края на 1940-те и 1950-те години България е предимно селско аграрна страна. Това се вижда и от проведените преброявания на населението в страната по години.[46]
1905 |
1934 |
1946 |
1956 |
1965 |
1975 |
|
Общо население |
4 035575 |
6 077939 |
7 029 349 |
7 613 709 |
8 227 766 |
8 727 771 |
В градовете |
829 522 |
1 302 551 |
1 735188 |
2 556 071 |
3 822 824 |
5 061 087 |
В селата |
3 507 991 |
4 775 388 |
5 294 161 |
5 057 638 |
4 405 042 |
2 787 765 |
Стартиралият процес на индустриализация и кооперирането на земята и създаването на ТКЗС-та по селата принуждават селяните да се превърнат в граждани – индустриални работници – през 1970-те и 1980-те години.
През 1950-те години селското население надвишава почти два пъти градското за да се стигне до 1960-те години, когато градското и селско население почти се изравняват, а през 1969 в резултат на бързата концентрация на жители в градовете броят на градските жители за пръв път надвишава броя на селското население. В този период за социалистическия режим задачи от първостепенна важност са „борбата с изостаналостта на селото и за модернизиране чрез бърза индустриализация“.[47]
Тоталитарната държава трябва да „изобрети“ властовите механизми, чрез които да контролира първоначално огромната маса селско население в неговото всекидневие в началото на 1960-те. Тази функция е призван да изпълни „заимствания“ от съветския модел „другарски съд“, който не е механизъм на забраната, а по-скоро е техника за наблюдение, следене, доносничество и контрол .
Още преди да се приеме закона за „другарските съдилища“ в много села от страната пробно се изграждат и започват да работят съдилища.[48]
Веднага след публикуването на Закона в цялата страна масово и кампанийно се изграждат такива.[49] До края на 1961 /само за шест месеца/ се създават 5 496 съдилища. Не са изградени такива в 1064 селища. Инициатор за това са структурите на Отечествения фронт като 4 396 „съдилища „ са в селата, а 1 100 в градовете.[50] Това е обяснимо, като се отчита преобладаващо селския характер на населението. По стряскащ е огромният брой дела, които са постъпили до края на календарната година – 41 307 дела, от които са разгледани 36 670 дела, т.е. средно на „съдилище“ се падат по 6.6 разгледани дела.[51] Тази масовост на участие на населението в дейността на „новата форма“ може да се обясни до известна степен и с манталитета на селското населението.[52]
Като „съдии“ в „другарските съдилища“ се включват 38 577 души, от които 30 331 – мъже и 8 246 – жени, (20%). Интересен е и членският състав на съдиите. От тях почти 30% са членове на БКП, 28% са на БЗНС, 10% са на ДКМС, а останалите са безпартийни.[53]
Тази масовост и активност продължава и през следващата 1962 година. Броят на изградените „съдилища“ се е увеличил с още 208 – и е достигнал цифрата 5 704. От тях градски са 626, а селски – 5 078, т.е може да се приеме, че тази практика е повече селски феномен. Нараснал е и броят на съдиите в тях на 39 917, като 22.6% от тях са жени. Най- висок е процентът на участващите жени в Коларовградски окръг – 45% и в големите градове – София – 27%; Варна – 36% и Пловдив – 32% и това може да се обясни с по-високата грамотност на жените, въпреки че в самия закон няма изискване за грамотност. Най-нисък е процентът на жените в Сливенски окръг – 15%, Ловешки – 17% и Силистренски – също 17%.[54]
Броят на постъпилите дела е нараснал повече от 2 пъти. Предишната година са били 36 670, а 1962 са 75 470. Заведени са от:
– граждани-50 957-68%
– съд и прокуратура – 12 875 – 17%
– МВР-3291 -4%
– ТКЗС-3771 -5%
– ТПК-433-1%
– Народните съвети – 1 023 – 2%
– Обществените организации-3 120 — 4%[55]
Вижда се, че най голям процент от делата са заведени от граждани. Какъв е характерът на тези дела:
– Обида и клевета – 36%
– Кражби и присвоявания-20%
– Разправии в семейството – 14%
– Хулиганство -15%
– Самоуправство-8%
– Парични спорове-2%
– Пиянство-4%
– Други – 1 %[56]
Изнесените данни от Петър Иванов за „другарските съдилища“ за периода 1963 – 1966 г.[57] показват, че частните дела значително доминират над делата от общ характер.
година |
Общ брой дела |
Дела от общ характер |
Дела от частен характер |
1963 |
36 226 |
15 675 |
20 551 |
1964 |
36 617 |
15 522 |
21 095 |
1965 |
35 672 |
15 454 |
20 218 |
1966 |
31 112 |
13 563 |
17 549 |
Както се вижда от таблицата, общият брой на заведените дела като цяло, макар и бавно, намалява.
Изнесените от архивните документи данни и тези от П. Иванов подкрепят констатацията, отразена в статията на Женя Пимпирева, че най-голям е процентът на делата, заведени от граждани срещу граждани. Моето несъгласие е с друга нейна теза от същата статия, че: „На практика хората приспособяват другарския съд към своите нужди като в противоречие с официалния замисъл той се превръща в орган за разглеждане на дела от частен характер. Българите успешно използват тази институция за комунистическо възпитание за решаване на всекидневните си проблеми. Делата, водени от другарските съдилища, свидетелстват за разнообразните стратегии за справяне с проблемите на социалистическото всекидневие.“[58]
Какви са доводите ми за това?
Смятам, че „другарските съдилища“ са феномен на 1960-те години, а през 1970-те, особено втората половина, те почти не функционират и съществуват само на хартия – в партийните документи, независимо че законът е в сила до 1991 г и търпи няколко промени през годините – 1966, 1975, 1979 и 1984.[59]
Като квазиюридическа институция съдът изиграва своята функция на контрол на публичното и особено на личното пространство и най-вече в селските общности. С промяната през 1970-те на демографско-икономическата ситуация в страната и превръщане на селяните в индустриални работници в градовете тази форма на контрол става неефективна и започва да буксува, което ще се опитам да покажа в следващата част от текста.
Променената ситуация е отразена и в статията „Звуците на социализма“ на Росица Генчева.[60]„Към края на 1960 – те години официалната политика на ускорена индустриализация и урбанизация оказват значителна промяна върху българския градски и селски пейзаж. През 1969 г. в резултат на бързата концентрация на жители в градовете, броят на гражданите в България за пръв път надвишава броя на селското население. Именно високата скорост и темп на урбанизацията предизвикват радикалните промени във всекидневието на българския гражданин, свързано с рязка концентрация на населението в многоетажни блокове“.
Новото градско пространство има нужда от нови, по-гъвкави форми на обществен контрол върху личното пространство на дома. Функциите на контрол се поемат от домоуправител и „домсъвет“, които в дейността си се ръководят от Правилник за управлението, реда и надзора в етажната собственост, изработен от Министерството на правосъдието, като „целта е предотвратяване на между- съседски конфликти и осигуряване на мирно социалистическо съжителство.“[61]
Разбира се, „другарските съдилища“ по квартали се запазват, но вече със затихващи функции, както ще стане ясно по-долу.
Разрив в отношенията на институциите и „другарските съдилища“ – върху модела на Благоевградска област
В официален доклад от 1972 г. от Благоевградска област, четен на отчетно – изборната конференция на „другарските съдилища“, се заявява: „Само за година и половина Народният съд в 33 общини са издали 5 212 наказателни постановления по предложение на „Горско стопанство“, 6079 от Народните съвети, ТКЗС и ДЗС и 5 992 – от други органи и институции. За 7 829 от тези случаи гражданите са глобявани сглоба от 10 лева, а голям процент от останалите – с глоба до 20 лева. Ето колко много случая могат да се поставят за разглеждане в „другарските съдилища“.[62]
В същия доклад между редовете на написаното разбираме, че „другарските съдилища“ вече имат дефицит на дела. От тях са се отдръпнали и гражданите и институциите. За това в доклада цинично се посочва къде да се търсят нови дела: „Малко ли са пияниците, които пренебрегват семейните си задължения. Надниквали ли сте в дневниците на Детските педагогически стаи! Колко безделници и хулигани сме изправили на обществен съд, а ежедневно срещаме младежи и девойки, които не се трудят и чийто външен вид ни възмущава, защото е чужд на здравите български традиции?“[63].
В доклада е поставен с „острота“ и въпросът за активизиране на „другарските съдилища“ в региона. Независимо, че през 1970 г. са проведени 18 курса и семинари с 1361 участници със съставите на „другарските съдилища“ – 70 не са се отчели пред избирателите си, от всички 267 са работили 69%, а 89 или 31% са бездействали.
За това, че има проблеми с функционирането на „другарските съдилища“, можем да подразберем от Решението от 22 април 1970 г. на бюрото на НС на ОФ, в което се отделя специално внимание за активизиране работата на „другарските съдилища“, като се посочват и недостатъците:“Някои съдилища действат бавно при разглеждане на делата, не извършват предварителна подготовка за тях, недостатъчно проучват изнесените в молбите факти, поради което делата се отлагат или се вземат неправилни решения.. .Някои надхвърлят своята компетентност, а някои фактически не функционират и съществуват само на книга“ [64].
Тук бих искала да се позова отново на Асен Игнатов, който смята, че при комунизма се залага не толкова върху реалните постижения, колкото върху формата на отчета за тях. „Не фактът сам по себе си, а докладът за нега има първостепенно значение… Партийният апарат превръща тотално отношението между видимост и реалност: да съществува нещо в действителност, за апарата означава то да съществува на хартия.. .На хартията, а не на фактите се отдава най-голямо значение. В абсурдния театър на партията именно хартията се оказва живототворящия фактор.“[65]
Всичко това, може би обяснява и факта, че на практика „другарските съдилища“, съществуват в номенклатурните документи, но по-голямата част от тях престават реално да действат и това предполагам е свързано с ускорената урбанизация в страната в края на 1960-те години.
Като документални следи за тях, в архивите се съхраняват множество документи – тематични планове,[66] критични доклади[67], указания за отчетно изборни събрания[68], отчети[69], отчитат се обучения на „съдиите“[70], но делата, които се разглеждат стават все по-малко.[71] Като съдържание самите документи са в един и същ рутинен ритъм – повтарят се едни и същи грешки, отправят се все същите критики на грешките, поставят се едни и същи въпроси, което ги прави пожелателни и безполезни. В тях има недостиг на съществен, ясен и еднозначен анализ, а езикът е „комунистически новоезик“.[72] Подобен характер имат и документите през следващите години и десетилетия.
През 1973 г. 47% от „другарските съдилища“ в страната не са разгледали нито едно дело, а останалите 53% са разгледали 15 647 дела, за разлика от 1961 г., когато за шест месеца са разгледани 36 670 дела. През 1973 г. година в страната има 5 600 съдилища, а низовите организации на ОФ са над 33 000[73], което красноречиво илюстрира затихващите функции на „другарските съдилища“ като изкуствено създадени псевдоинституции.
Репресивният характер на практиката на „другарските съдилища“
За да докажа репресесивния характер на „другарските съдилища“ ще си позволя да цитирам един документ – писмо, написано на ръка, който е внесен в ОК на БКП – Благоевград. Изпратено е до Борис Аврамов и през 1964 г.
„На 27януари 1964 г. другарският съд при 30 низова ОФ организация – Гоце Делчев, взе решение да ви уведоми за гнусните и мръсни постъпки на Мария Ил. Корпривленска, която живее и членува в същия квартал. Същата в продължение на 18-20 години въпреки десетките предупреждения от органите на народната милиция продължава да уронва авторитета на организацията със своите неморални качества, цинизми, садизми и безделничество. На открито заседание на другарския съд, което се проведе през месец септември 1963 г., бяха разобличени нейните мръсни деяния. Събранието единодушно, с над 200 човека, взе решение да бъде изселена извън окръга за пет години Мария Ил. Копривленска, за което се направи протокол от няколко страници и бе представен на отговорни хора в града, прокуратурата и народната милиция. Не знаем по какви причини този въпрос още не е разрешен и сега едва след пет месеца е образувано дело и е насрочено за 4 февруари 1964 г. в 9 часа в Народния съд в гр. Гоце Делчев. Но на пръв поглед изглежда, че прокурорът иска този въпрос да го замаже, като й вярва на лъжите и демагогствата. Нека се има изпредвид, че тя е кадърна за заблуди и стотици хора, като лъже, маже и т. н. Сега е извадила фалшива заповед, че уж е била назначена в Благоевград. Ето защо ние молим да вземете бързи и енергични мерки за придвижването на този въпрос, като непременно се обадите по телефона на съдията, който ще гледа делото. Също така необходимо е ГК на ОФ да назначи обществен обвинител, компетентен човек, който да защитава правата на хората от квартала…От ръководството. „[74]
От писмото се вижда, че тези така наречени „другарски съдилища“ съвсем не са толкова безобидни, каквото впечатление оставя Закона за другарските съдилища. Санкциите, които се предвиждат в него, са обозначени като „Мерки за обществено въздействие“, или по друг начин казано, с езика на комунистическата риторика – „за възпитание и превъзпитание“, преекспонирани като понятия във времето на комунизма. Реално зад тези мерки стои посланието „Внимавайте, защото това и на вас може да ви се случи“, което не е нищо друго, освен внушаване на страх.
В Закона за другарските съдилища е записано: „Другарският съд“ може да се ограничи и с публично разглеждане на делото. В какво се изразява всъщност тази публичност. Ако делото е в квартал или населено място една седмица преди обявения ден се излъчва по радиоточката. Някои по „интересни“ според поръчителите си дела се публикуват и в местен казионен вестник. За Благоевградска област такъв е „Пиринско дело“[75] Там подробно се описват фактите, т.е. непроверените факти, защото до този момент на виновния никой не му е дал право да се защити. Това той може да направи на самото събрание. Логиката е обратната на формулата от римското право „Обвиненият е невинен до доказване на обратното“. Тук важи правилото „Обвиненият е виновен до доказване на обратното“. Този юридически парадокс би смутил всеки рационално мислещ човек, който утре може да е на мястото на обвиняемия. А как би могъл да се защити в такава ситуация човек, като няма и по закона право на адвокат. На събранията на „другарския“ съд се канят всички – цялото население, или предприятие. Там всички имат право да го „клеймят“ и разпитват. Накрая на обвиняемия се дава думата, но не да се защити, а да си направи самокритика. Самият процес отново широко и публично се тиражира. „Разобличаването на нарушителя пред целия колектив или село оказва по-добро въздействие не само върху нарушителя, но и върху останалите“[76].
Какви са по закона другите мерки за обществено въздействие?
Те започват от най-безобидната „Да се задължи нарушителят да се извини пред пострадалия и колектива“. След като не си виновен и си тотално „омаскарен“ какво друго ти остава, за да приключи този „спектакъл“? Следващите три мерки си приличат и след като не е обяснена в закона тяхната тежест, те изглеждат дори смешни – другарско предупреждение, обществено мъмрене, обществено порицание. Глобата в размер на 100 лева е на трето място. За „другарските съдилища“ в предприятията, учрежденията, ТКЗС-тата и ТПК-тата в закона е предвидено съдиите да могат да правят до директора предложение за: преместване на по-ниско платена работа; за понижаване в длъжност или за уволнение от работа. За съдилищата по местоживеене „виновните“ могат да се предават на прокуратурата или МВР. А самите тези институции е трябвало да предават на „другарските съдилища“ вече осъдени от тях нарушители. Явно това невинаги се е случвало, ако съдим по един от множеството доклади за дейността на „другарските съдилища“ в окръга[77], в което се казва:
„В село Лъжница, лицето Мустафа Ходжов има над 15 глоби по постановление на народния съд, но нито едно обществено порицание и никакви признаци на поправяне. А така ли щеше да бъде, ако беше съден от „другарски съд“. В Петрово за 1969 г. за нарушения на обществения ред са съставени 30 акта, които са могли да бъдат повод за дела е „другарските съдилища“. Така Петър Илиев е глобен 20лева, че отвива крана и пуска водата, като лишава от вода за пиене долния край на селото за един ден…Катерина Каркелова, Атанас Дамгов, Стефан Шарков и други са глобени по 15лева за побой… Божидар Щърбанов при опит за изнасилване на момиче от Лехово е глобен 5 лева. Това разбира се не го е стреснало и втори път прави опит за изнасилване на ученичка в от Катунци, за което го осъждат на 15 дни поправителен труд. Такива опити правят и Лазар Никатов, Кръстан Шушаров и Грозден Валгелов от Петрово с ученичка от селото. Ако още при първата проява другарският съдя бе разгледал публично, сигурно би изчезнало влечението на Щърбанов и не би имал подражатели.[78]
Цитирах по-голям откъс от документа по две причини. Едната, за да обърна внимание на селско-клюкарския стил на официален документ, който се чете пред отчетно – изборна конференция през 1972 година. А втората е за да покажа как „другарските съдилища“, след 1970 г. навлизат в един нов период на пренебрегване и забрава.
Вместо заключение
Искам да се върна на края към това с което започнах. През комунизма в България, за налагане „социалистическия начин на живот“ се създаде мрежа от псевдоинституции в които трябваше хората да се включат и дейно и колективно да участват. Налагането на комунистическия морал засегна не само обществената, но и частната сфера на живота на хората. „Именно привидно тоталният контрол на държавата върху частния живот и нейните претенции да подчини и него на своята идеология, се определят като доказателство за тоталитарния характер на комунизма“[79]
В този смисъл „другарските съдилища“ се оказаха поредния неуспял комунистически експеримент за грубо навлизане в пространството на „дома“ и семейството.
сп. „Балканистичен форум“, кн. 1/2011
[1] Брунбауер, Улф: „Идеология, общество, семейство и политика в България /1944-1989/“ – http://librev.com/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1203-2011-04-12-11-07-48
[2] В текста поставям „другарските съдилища“ в кавички, защото те са всичко друго, но не другарски и не съдилища в смисъла на понятието.
[3] Асен Игнатов, Психология на комунизма, С., 1991, с. 9. Изцяло приемам и идеята на автора за другите характеристики на комунистическият манталитет – страх от отговорност, паралелизмът на партия и държава, приоритет на догмата пред живота, амбивалентност на комунистическото съзнание, екзалтация и прозаичност, догматизъм и прагматизъм, псевдорелигиозност и сциентизъм, демоничност и посредственост.
[4] Вж. Данкин, Цветан, Другарските съдилища, С., 1961; Папалезов, Стефан Другарските съдилища, С., 1962.
[5] Още през 1961 г., когато излиза законът, са изградени „другарски съдилища“ в 496 селища, като 4 396 от тях са в селата, а 1 100 в градовете. ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 1, л.18.
[6] Владимир Ленин. О промншленннх судах, сп. „Пролетарская Революция“, 1924, № 8-9. Напечатана е по ръкопис, ръчно преписан от Надежда Крупска.
[7] Пак там, с. 12
[8] Пак там, с.13
[9] Валеева, Р. Товарищеские суды, Уч. пособие, съст. А. Б. Сахаров, M., 1966; Солодкин, И.И. О товарищеских судах, „Правоведение“, 1959/3; Ульянов, 3. Всемерно помогать товарищеским судам, „Социалистическая законность“, 1959/1; Ясинский, В. Суд в селе Маркино, „Известия“, 19 март, 1959; Доброволский, П, А. Сахаров, А. Черноголовкин, Н. Юдельсон. Товарищеские суды. Учебное пособие для слушателей факультетов товарищеских судов народных университетов правовых знаний, M., 1966; Кригер, В., Лесницкая, Л., В. Малов, И. Михайловская, Б. Сахаров, М. 1974; Ил Михайловская, Организация и деятельность товарищеского суда. Практический комментарий к положению о товарищеских судах РСФСР, М. 1975.
[10] Солодкин, И. И. О товарищеских судах, „Правоведение“, 1959/3, с. 118
[11] Киселов, И. Трудовое право России: Историко – правовое исследование. М. „Норма-Инфра“, 2001; Ковалева, Л., В. Журавлева. Государственное регулирование трудовой дисциплины 30-е годы XX века, Актуальные проблемы права России, 2004; Сафонова Е. „Преступления и наказания“ в промышлености России в начале 1920 г. www.rustrana.ru: Бондаренко, П, И. Зозуля Товарищеские народные суды – форма народных судов, Ставрополь, 2007.
[12] Василев, А. Товарищеские суды: история, перспективы деятельности в условиях рынка. Сб. Товарищеские суды, съст. A.B. Сахаров, M., 1966.
[13] Декрет от 5 април 1921 г. Положение о дисциплинарных товарищеских судах Сб. Товарищеские суды, съст. A.B. Сахаров, M., 1966.
[14] На тях ще се спра по-подробно по-късно, тъй като те се повтарят и в следващите варианти на съветския и българския закон.
[15] Декрет от 5 април 1921 г. Положение о дисциплинарных товарищеских судах Сб. Товарищеские суды, съст. A.B. Сахаров, M., 1966.
[16] Луис, Бен. Сърп и чук /История на комунизма, разказана с анекдоти/, C., 2010.
[17] Василев, А. Товарищеские суды: история, перспективы деятельности в условиях рынка. Сб. Товарищеские суды, съст. A.B. Сахаров, M., 1966.
[18] Указ от 11 март 1977 об утверждении положения о товарищеских судах, www.kadis.ru
[19] в. „Известия“, бр. 50 от 23 юни 1961 г.
[20] Изм. ДВ, бр.101 от 1966 г.; Изм. ДВ, бр.27 от 1975 г., с. 5, обн. с Указ № 637 на основание чл. 84, ал.1 и чл. 93 от Конституцията.; Изм. ДВ, бр.36 от 1979 г.;Изм. ДВ, бр.27 от 1986 г.
[21] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е.57, л.291
[22] в. „Известия“, бр. 50 от 23 юни 1961 г.
[23] Пак там.
[24] Вълканов, Вълкан. История на България /1944 – 1989/, част I, Варна, 2006, с. 148.
[25] Данкин, Цветан. Другарските съдилища, С., 1960, с. 36.
[26] Пак там, с.37.
[27] Папалезов, Стефан. Другарските съдилища, НСОФ, С, 1962, с. 9.
[28] ДА – Благоевград, Ф.628, оп. 3, а.е. 57, л. 396.
[29] ДА – Благоевград, Ф.628, оп. 3, а.е. 57, а.е. 59 Запазени са почти всички учредителни протоколи от селищата в региона и те дават възможност да се направи статистика на състава на първите „другарски съдилища, което е обект на друга разработка.
[30] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп.З, а.е. 59, л. 108–116; а.е. 57, л. 256 -262, л. 366–385.
[31] Папалезов, Стефан. Другарските съдилища, НСОФ, С, 1962, с. 24.
[32] Пак там, с. 38.
[33] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 2; а.е. 57; а.е. 59
[34] ДА- Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 57, л. 159 -167 Предимства на „другарските съдилища“ пред народните.
[35] В. „Пиринско дело“, бр.68, от 31.08. 1960, „Другарският съд действа; бр. 65, от 20.08.1960, „Съдят го другарите“; бр. 66, 24.08.1960, „Обществените органи в Петрич помагат“
[36] Пак там, бр. 27, 6.04.1960, с. 4, „Муса възмути Брезница.“
[37] Игнатов, Асен , Цит. съч., с. 21.
[38] Папалезов, Стефан Другарските съдилища, НСОФ, С, 1962, с. 42.
[39] Пимпирева, Жени. Другарският съд в социалистическото всекидневие, „Българска етнология“, С., 2003/2-3, с. 110 -127.
[40] Данкин, Цветан. Другарските съдилища, С., 1961; Папалезов, Стефан. Другарските съдилища, С., 1962; Каменов, Н. Другарските съдилища и помирителни комисии, С., 1963; Павлов, Стефан Другарските съдилища в НРБ, С., 1964; Цанков, Петър /съст./ Ролята на другарските съдилища за ограничаване отрицателните явления в нашия живот, С., 1978.
[41] Цветан, Данкин. Другарските съдилища, С., 1961, с. 23
[42] Игнатов, Асен. Психология на комунизма, С., 1991, с.112-113
[43] Валеева, Р. Товарищеские суды. Цит. съч.
[44] Вж. Закона за другарските съдилища.
[45] Брунбауер, Улф. „Другарски съдилища“, http://librev.com/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1210-------2
[46] Вж. Демография на България, С., 1977
[47] Вълканов, Вълкан. История на България /1944 – 1989/ – част I, Варна, 2006, с. 203 -210, с. 255.
[48] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 1.
[49] В запазените учредителни протоколи по населени места се вижда, че данните са нанесени върху готови бланки, в които са посочени имената на избраните „съдии“, тяхното образование и партийна принадлежност.
[50] ДА-Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 1 , Ръководство за дейността на ОК на ОФ., л. 18.
[51] Пак там , л.19.
[52] Вж. Воденичаров, Петър Социолингвистика, С., 2007; Хаджийски Иван. Бит и душевност на нашия народ, първи том, С., 2002.
[53] ДА-Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 1, Ръководство за дейността на ОК на ОФ, л. 19.
[54] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 2, л. 13.
[55] Пак там, л.14.
[56] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 57, л. 56
[57] Иванов, Петър. Отечественият фронт и другарските съдилища, С., 1973
[58] Пимпирева, Женя. Другарският съд и социалистическото всекидневие, сп. „Българска етнология“, 2003, книга 2 – 3, л. 125
[59] Вж. Брунбауер, Улф.“Другарски съдилища“, http://librev.com/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1210-------2
[60] Генчева, Росица. Звуците на социализма, сп. „Социологически проблеми“, 2003, 1- 3, с. 182
[61] Пак там, с. 190
[62] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 30, л. 61
[63] Пак там, л. 63
[64] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 59, л. 82
[65] Игнатов, Асен. Психология на комунизма, С., 1991., с.26
[66] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 5, а.е. 4, л.1.
[67] Пак там, л. 16 – 17
[68] Пак там, л. 226
[69] Пак там, л.126.
[70] Пак там, л. 189.
[71] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп.З, а.е. 57, л. 17
[72] Вж. Игнатов, Асен. Психология на комунизма, С., 1991; Воденичаров, Петър „Ислямът“ – ръководство на атеиста за борба срещу исляма, сп. Балканистичен форум, 2011, кн. 1
[73] Пак там, л. 67
[74] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 3, а.е. 30, л. 4-5
[75] в. „Пиринско дело“ – 1960, 1961, 1962.
[76] Папалезов, Стефан. Другарските съдилища, НДОФ, С., 1962, с.14
[77] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп. 5, а.е. 38, л. 24.
[78] ДА – Благоевград, Ф. 628, оп.5, а.е. 38, л. 47.
[79] Брунбауер, Улф. „Идеология, общество, семейство и политика в България /1944-1989/“ – http://librev.com/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1203-2011-04-12-11-07-48