Изгледи – България

Нова идеология за смъртта и погребалната обредност на държавния социализъм в България от 50-те – 70-те години на XX век

Искам да започна с един цитат на Цветан Тодоров, в който извежда ня­кои общи характеристики на тоталитарните държави: „Тоталитаризмът, незави­симо дали е нацистки, съветски или камбоджански, има своите кулминации, моменти, при които иска буквално да елиминира част от населението: изтреб­ват се „кулаци“, т.е. селяни, убиват се евреи и цигани, „превъзпитават“ се до смърт хора от градовете. Но през останалото време животът си тече и тогава се случва друго: гангрена в дълбочина, всеобщ морален упадък. Заличава се гра­ницата между публично и лично, закостенелият морализъм, уязвимостта на ин­дивида пред представителя на апарата на държавата – Партия“[1]

Тази констатация много точно насочва към явлението, което ще изслед­вам – един от аспектите на процеса на заличаване на границата между публич­но и лично в света на обикновения човек в България през времето на социализ­ма.[2]

Обект на анализ в статията са властовите механизми, чрез които тоталитарната система постепенно налага контрол върху семейната празничност, за да се стигне до края на 70-те години, когато в страната е въведен единен мо­дел на погребална обредност. Чрез него държавата започва да упражнява тота­лен контрол върху едно от най-интимните и лични събития в живота на хората, каквото е смъртта на близък.

Изследването има за цел да отговори и на следните въпроси:

• как смъртта от лично и семейно събитие се превръща в публично-институционално и как започва да се вписва в новата идеология на социалистическа­та семейна обредност?

• през какви етапи преминава този процес?

• защо семейната и по-конкретно погребалната обредност последна се подлага на целенасочена радикална промяна, като се въвежда единен нацио­нален погребален модел?

• каква идеология и нови кодове за ценностите на живота създава тоталитарната система чрез новата погребална обредност?

• как, чрез контрола на обредността, официалната политика налага пред­ставата за „новото време“ и чрез него упражнява насилие над личното и интимно пространство на човека?

Не се нуждае от доказване тезата, че във всяко пространство и време, във всяка общност и група краят на човешкия живот се отбелязва с цикъл от обреди, в които е закодирано не само отношението към смъртта, но и към живота. Именно в отношението към смъртта и мъртвите е заложена ценностна­та система на живите. Всяка нова идеологическа система (каквато в случая е социалистическата), идвайки на власт, се стреми да наложи нови ценности и нагласи към живота, в това число и към смъртта, като използва свои специфич­ни механизми и стратегии.

Семейната празничност до 1947 година

С какво трябва да се „пребори“ новата тоталитарна система след 1947 г., когато окупира цялата власт и ликвидира опозицията?

До 9 септември 1944 г. и малко след това – до 1947 г., според Търновска­та конституция, България е княжество с наследствена и конституционна монархия, а „господстваща в Българското Княжество вяра е православно-християнската от източно изповедание“[3].

До този период, в съответствие с официалната в страната религия, е изг­радена и празничната система. Ето какво пише за нея Георги Георгиев[4]:

„След Освобождението постепенно се поставят основите на про­мени в отделните структури и елементи на традиционната обичайно-празнична и ритуална система. В доосвобожденското общество тя дейс­тваше като стихийно явление, със сравнително ниска степен на ръко­водство от страна на църквата, която допуска структури и елементи, които не са в съответствие с ортодоксалната догматика. Още в самото начало, след Освобождението се проявява тенденция към налагане ръководната роля на църквата и през 1882 г. тя налага цялостна обичайно-празнична и ритуална система… След Освобождението офици­алната празнична система се изграждаше почти изключително на ре­лигиозна основа. Така например още в първата редакция на програма­та от 1882 г. от всичко 31 празника /без неделите/ 27 бяха религиозно- църковни и едва 4 държавни. В новите условия църквата получи реша­ващото съдействие на държавната власт не само срещу суеверно-паганистичните празници и обичаи, но и за налагане на религиозната об­редност. Традиционните обичаи, които имаха отношение към граж­данското състояние /преди всичко семейните обичаи – раждане, венчавка и погребение/ бяха реорганизирани в обредната си натоваре­ност по такъв начин, че да можеха да изпълняват функцията си едва след изпълняването на църковния ритуал. Това пролича най-добре при сватбените и погребалните обичаи. Тенденцията бе към все по-катего­рично налагане на религиозно-църковната сфера, най-вече в областта на публичните прояви на обичайната система.“

Религията /в частност става дума за източното православие като официална религия до 1947 г./ има цялостна завършена концепция за смъртта и сми­съла на човешкия живот на земята. В нея отношението към смъртта и ритуали­те, свързани с погребението и следпогребалните практики, минават пътя на духовното приобщаване на мъртвия в новото свещено пространство на вечния живот. Според религията и църквата, раждането, женитбата и смъртта са съби­тия в интимния свят на човека и неговото семейство, но в същото време те, като ритуали, са част от църковната обредност, тъй като в тях е заложена Бо­жествената концепция за човека и богословското разбиране за човешката лич­ност като Божие творение. физическата смърт не е толкова абсолютен край на живота, а е преход и начало на един нов, духовен живот. По тази причина в религиозните погребални обреди са заложени основно молбите на живите към Бога за приемане на мъртвия в лоното на „сакралното“ – на Божественото. Те са и момент на равносметка за живите, свързан с тленността на материалния свят, както и вяра в безсмъртието на душата във вечния. Зад тях стои христи­янската концепция за смъртта и ценностите на земния живот.

Промени в идеологията към семейната обредност след 1947 година

Отношението на тоталитарната държава може условно да се раздели на три етапа:

• Първи етап – замяна на официалната религиозна обредност, която съ­ществува до 1947 г., с нова официална празнична обредност със светски и ате­истичен характер – „борба с религията“, която започва непосредствено след 1944 г. и продължава приоритетно до края на 60-те години;

• Втори етап – фаза на същинска борба с религията в семейната обред­ност, която започва в края на 60-те и продължава до 1978 г., когато Държавния съвет на НРБ приема Основните насоки за развитие и усъвършенстване на празнично обредната система в НРБ;

• Трети етап – фаза на изграждане и въвеждане на единна държавна семейна обредна система, на пълно държавно институционализиране не само на публичната празничност, но и на интимно-семейната – погребалната.

Какво е характерно за първия етап?

Веднага след 1944 г. най-големият враг на новата социалистическа дър­жавност става религията като идеология и обредност.[5]

Първата основна задача на отечественофронтовската власт е да изземе от църквата църковния ритуал „граждански брак“. Така на 12 май 1945 г. влиза в сила Наредба-закон за гражданския брак. На 13 май е сключен първият граж­дански брак в София. Но така или иначе статуквото между власт и религия се запазва до Великото народно събрание /1947/, където се приема и новата конс­титуция[6] и църквата официално е отделена от държавата /чл. 78/, като, макар и формално, „на гражданите се осигурява свобода на съвестта и на изповедания­та, както и свободата на извършване на религиозни обреди“/чл. 78/. Но единс­твено законни стават гражданските бракове. „Бракът и семейството са под зак­рилата на държавата. Законен е само гражданският брак, сключен пред уста­новените органи“ /чл.76/.

Старата празнична религиозна система трябва да се замени с нова – со­циалистическа, тъй като „заварените празници стават несъвместими с кому­нистическата идеология и не отговарят на потребностите на новата власт… В първоначалния период от налагането на комунистическата власт отношението към традиционните празници е негативно, те са ограничавани, отричани и заб­ранявани“.[7] Промяната в семейната празничност на този етап се ограничава са­мо с ритуала – граждански брак.

С какво може да се свърже началото на втората фаза?

В края на 60-те години приключват процесите на колективизация на селс­кото стопанство и земята не е вече частна собственост. Започват процесите на масова миграция на хората от селото към града. В градовете се разраства промишлеността – строят се нови фабрики и заводи, които поемат като работ­ници, идващите от селото.

Започва изграждането в градовете на нови квартали за работниците, ка­то още през 1947 г. започва строежът и на първия младежки социалистически град.[8]

В началото на 70-те години повече от 70% от селското население живее в градовете и работи в заводи и предприятия. Обхващането на големи групи от хора в държавния сектор изключително увеличава възможността те да бъдат контролирани и манипулирани на работното си място и в свободното си време.

Населението масово е обхванато в различни общински и квартални орга­низации на Оф и подобните му сателитни организации.[9]

От особено значение за властта стават двете сфери на контрол, които по някакви причини досега са били на заден план – семейството и празниците и то не всички празници, а основно тези, които са свързани с интимния свят на чове­ка и семейството – кръщаване, сватба и погребение. Целта е една – партията да заличи разликата между публично и лично в посочените сфери, за да може да ги контролира и управлява с оглед новите антирелигиозни идеологии и кон­цепцията за социалистическата личност. Домът и семейството на човека, от негово лично пространство, трябва да се премести в обществото. Негов „истин­ски дом“са множеството „домове“, които „партията – майка“ изгражда и в кои­то той е принуден да живее „от люлката си до гроба“.[10]

Какво още предприема държавата?

На 27.12. 1966 г. излиза Решение на Секретариата на ЦК на БКП за нала­гане на контрол и институционализиране на празниците и обичаите, „…свързани с трите най-важни събития в живота на човека – раждането, създаването на младото семейство и отдаването на последната почит на починалите“. Не че досега нищо не е правено в тази насока. Още през 1963 г. е изградена Национална комисия по социалистическите празници и обреди към Комитета за кул­тура с председател Георги Йорданов, който същевременно е и кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП.[11] Към Изпълнителните комитети на Народните съвети са изградени Окръжни комисии, които се ръководят от секретаря на съвета или от зам.-председателя, който отговаря по културата, образованието и народното здраве. „Има изградени обредни домове, които се грижат за обреди­те именуване, венчаване и погребение, които се ръководят централно от МС/а не от Комитета за култура и по същество тяхната дейност се смята за услуга на населението. Някои от тях преминаха на стопанска сметка /в столицата/, което в известна степен измести идеологическите им функции на по заден план. Не е изяснено финансирането. Комисиите нямат самостоятелни бюджети.“[12]

Явно нещо в работата на тази Национална комисия не върви, а и се е променила ситуацията в страната. По този повод Пенчо Кубадински, член на политбюро на ЦК на БКП и председател на НС на Оф, пише през 1970 г. „Паметка до Председателя на Националната комисия по социалистически празници и обреди Георги Йорданов“, където настоява „да се внесат целесъобразни допъл­нения към Основните насоки на държавния съвет за развитие и усъвършенстване на празнично-обредната система в НРБ“.[13] В „паметката“ се разглежда зна­чимото място на празниците и ритуалите в живота на хората, изказва се недо­волство от дейността на Националната комисия и се правят нови предложения с оглед порасналите изисквания.

Кои са „порасналите изисквания“, според Пенчо Кубадински?

Сред многото реторични клишета в „паметката“ е доста трудно да се отк­рои същественото събитие, което налага промяна в структурата на системата. „Наред с това, извършващия се сега възродителен процес[14] в нашата страна, проявява нови, големи изисквания във всички области, в това число и към празнично-обредната дейност, като важно условие за общуване между хората. Това налага подобрение на работата и по-специално на нейното управление.“[15] Пенчо Кубадински категорично посочва, че Отечественият фронт е звеното, което тряб­ва да поеме, организира и управлява празнично-обредната дейност по местожи­веене.

Кръгът се затваря. Семейната обредност от приоритет на държавните структури, се прехвърля като важната идеологическа задача на НС на Оф и на неговите структури в страната. Още през 1970 г. с Решение на Секретариата на БКП от трети февруари в цялата страна започват да се изграждат Домове на атеиста, които са под шапката на Националния съвет на Оф.

Дом на атеиста и Дом за социалистически бит и култура

Как става това по места? /по примера на Благоевград/

В Благоевград Окръжен дом на атеиста се създава на 06.04.1971 г. с три секции:

• лекционно-методическа;

• бит и религия;

• социологически проучвания и индивидуална работа с вярващите.[16]

Паралелно във всички градове на окръга към Окръжните домове на ате­иста се разкриват клубове, които провеждат мероприятия по атеистичното въз­питание на трудещите се и въвеждането на новите граждански ритуали. Така ситуирани под шапката на ЦС на Оф и ОК на Оф, Окръжните домове на атеиста започват да развиват широка пропагандна дейност, като се отчитат регулярно на контролиращите ги структури и органи.

Разкрити в началото на 1970-та година, в края на 1972 г. Домовете на атеиста се трансформират в Домове за социалистически бит и култура.[17]

Какво всъщност се случва и защо в рамките на две години от Дом на атеиста, структурата се преименува в Дом за социалистически бит и култура?

Това не е просто терминологична промяна на името на структурата, не е и нова структура /тъй като ръководствата по места се запазват/, а по-скоро е свързано с приоритетно налагане на нови идеологически цели и функции.

И наистина, в Домовете за социалистически бит и култура приоритетна цел става идеологическата работа за промяна и усъвършенстване на социалис­тическите празници и обреди и особено тези, свързани с интимния свят на хора­та – погребенията.[18]

В страната Домовете на атеиста се трансформират в Дом за социалисти­чески бит и култура по различно време, независимо, че има Решение на Секре­тариата на ЦК на БКП за тяхното създаване още на 03. 02. 1970 г. Тогава е публикуван и Примерен статут на Дома за социалистически бит и култура. Ос­новните цели, задачи и функции на тези домове са: „Да бъдат помощни органи на Партията, а така също и на масово-политическите организации в тяхната работа за преодоляване на религиозните отживелици и за атеистичното възпи­тание на трудещите се… Да способстват за формиране на марксистко-ленинския мироглед в съзнанието и поведението на хората… Да дават своя принос за преодоляване на религиозния култ, за внедряване и популяризирането на соци­алистическите граждански ритуали и усъвършенстването на народната празнична култура.“[19]

В Статута на Дома за социалистически бит и култура са конкретизирани още структурата и ръководствата на йерархично подчинените звена, както и тяхната издръжка. Всички те са ситуирани, за да работят „Под ръководството на Партията в системата на Отечествения фронт и в най-тясна връзка и сътруд­ничество с Народните съвети, Димитровския комунистически младежки съюз, Българските професионални съюзи, Съветите на жените, научните, просветни­те, културните и др.институти“[20]

По Статут, всеки Дом за социалистически бит и култура има бюро, съве­ти и секционни комисии, като са отпуснати щатни бройки за сътрудници.[21]

За да се стигне до 1978 г., когато започва третият етап в развитието на социалистическата обредност, отново свързана с държавнически мерки. Отправна точка за него са приетите от Държавния съвет на НРБ на 12. 04. 1978 г. Основни насоки за развитие и усъвършенстване на празнично обредната систе­ма в НРБ. Страната е навлязла вече в етапа на изграждане на „зрялото социа­листическо общество. „

Няколко месеца по-късно Министерският съвет на НРБ издава Постанов­ление № 53 от 20 октомври 1978 г. за създаване на Комисии по социалистичес­ките празници и обреди и за приемане на Правилник за работата на комисиите по социалистическите празници и обреди.

В Постановлението се предвижда и изграждане на: Национална комисия – към Комитета за култура; Окръжни комисии – към Окръжните народни съвети и Общински комисии – към градските и селски Общински народни съвети. В Правилника подробно са разработени структурата, целите и задачите поотдел­но за всяка комисия. В задачите на националната комисия, чл.6, т.4 гласи: „При­ема разработения от Българската академия на науките единен национален кла­сификатор на събитията, които следва да се честват с празници и обреди, соци­алистическия тематичен календар и Единния именник и периодично да ги прег­лежда и осъвременява.[22]

Конференцията в Пловдив – единен сценарий за провеждане на погребения

В град Пловдив на 28 и 29 май 1981 г. се провежда на пръв поглед напъл­но безобидна научно-практическа конференция на тема: „Мястото на изкуства­та в съвременните празници и обреди“, която е втора поред конференция на същата тематика. Първата се провежда в Кюстендил през ноември 1980 г. Ма­териалите от пловдивската конференцията излизат в Сборник „За служебно пол­зване“.

Какво е „служебното“ в тази конференция?

На първо място участниците – служители в обредни домове, хора на из­куството, киното, музиката, архитектурата и т.н.

На второ – гостите, които присъстват, и инструкциите, които те трябва да сведат до участниците в конференцията. Ръководител на конференцията е То­дор Ив. Живков, в качеството си на председател на секция „Художествено­творческа“ към Националната комисия по социалистически празници и обреди. Той изнася и основния пленарен доклад.

На трето място – на конференцията се обсъждат обогатените сценарии на трите основни граждански обреди, един от които е и погребението.

Инструкциите за работата на участниците се дават от Е. Пунева, в качес­твото и на секретар на Националната комисия.

„След вашето обсъждане, целесъобразните предложения ще бъ­дат обсъдени и анализирани от работни групи за разработването на сценарни планове за задължителните елементи за унифициране в стра­ната и препоръки, които да се имат предвид в няколко варианта, съобразно регионалните особености. След утвърждаването им от секция „Художествено-творческа“ и Националната комисия по социалистичес­ките празници и обреди, сценариите ще бъдат внедрени в цялата стра­на. Всичко това ще подобри работата на Националната, окръжните, общинските комисии и обредни домове в страната и ще повиши още повече идейно-художественото ниво на гражданските обреди.“ ²² В пленарния си доклад пред конференцията „Социалистически обреди социалистическа култура“,[23] Тодор Ив. Живков обосновава необходимостта от въвеждане в страната на единна държавна обредна система, разкрива нейната философия и очертава идеологическите й рамки. „На първо място, това са па­раметрите, насоките и целите, които чертае пред нас нашата идеология, онези фундаментални принципи за функционирането и развитието на обществото, кои­то ни предлага марксистко-ленинската теория.[24] В следващата част от докла­да, авторът проследява в исторически план обредността – от Възраждането до наши дни, и прави паралел между християнската обредност и фолклорната, ка­то прави важното заключение, че „…християнската обредност в известен сми­съл се подчинява на фолклорната точно така, както по думите на Маркс, градът се подчинява на селото.[25]

Идеологически, Тодор Ив. Живков недвусмислено обосновава късната намеса на държавата в погребалната обредност.

„По-сложно се развиха нещата в сферата на битовата и по-специално на семейната обредност. Може да се каже, че тя последна бе подложена на една целенасочена радикална промяна. Причините за възникналите проблеми и труд­ности са много. Без опит да систематизирам ще посоча, че тука бяха основни­те сили и възможности както на християнската религия, така и на другите рели­гии, които имаха малко или повече място в живота на нацията. Това, което изграждащата се национална социалистическа култура още не можеше да пос­тигне, религията го беше постигнала преди векове.“[26]

Поставя пред участниците в конференцията и новата идеологическа зада­ча – пълен контрол върху погребалния обред – от началото на смъртта, до пола­гане на мъртвия в гроба. Тази идея ще стане отправна точка по-късно, при разработване „сценариите на обреда“.

„Най-сложен и най-труден си остава проблемът с погребалната обредност. Сегашната практика показа едно разнообразие от вариан­ти, което не би било смущавало, ако не е многообразие не само във формата, но и в съдържанието на обреда. Дори и отсъствието на цър­ковни лица много често не лишава обреда от религиозно съдържание. Да не говорим за случаите, когато обредът е разделен – официалната част е светска, а неофициалната част /отнасянето на покойния до гро­ба, полагането в гроба и пр./ е религиозна… Очевидно в случая е нужен диференциран подход, но във всички случаи у нас трябва да се преодо­леят формите на християнско и мюсюлманско погребение и погребени­ето трябва да стане изцяло светски обред.“[27]

На националната конференция в Пловдив се дискутира и по въпроса за последната раздяла с покойника.

„По-нов облик добива моментът на последна раздяла с покойни­ка. Аз не зная, не диря вина и упрек към никого не отправям, но в ника­къв случай не трябва да се приканват хората на събрание и да се казва накрая нещо като – закривам събранието другари, другари, събрание­то свърши. Предполагам, че режисьорът не е дал такива указания.“[28]

На широка дискусия се подлага и необходимостта от промяна в погребал­ната терминология. „Никак не е маловажно как ще казваме: гробище, мемориал или филиал за траурни ритуали/ФТР/. Смятам, че единствено думата гроби­ще има право на съществуване щом става дума за мястото, където общността години или векове наред погребва своите покойници. Превръщането на едно гробище в мемориал го издига в елитарна институция, а превръщането му във „филиал за траурни ритуали“ – принизява социалната му функция и го прави незначително градоустройствено явление.“[29]

Така постепенно се стига до разработването и внедряването в цялата страна на единен сценарий за провеждане на погребения в няколко варианта, според статуса на починалия. Няколко години по-късно Националната комисия издава и разпространява за служебно ползване специална брошура в рамките на 42 страници със заглавие „Погребение – граждански обред“.[30] Издава и кратко Методическо указание за провеждане на гражданския ритуал – погребение,[31] както и примерно слово при погребение.[32]

Реториката в „погребалния сценарий“

В тази част на текста подробно ще представя Сценария за гражданския ритуал погребение, като се позовавам основно на автентичния текст, тъй като в него е „заложена“ комунистическата идеология за смъртта и живота.

Сценарият започва с Въведение, в което са засегнати няколко основни теми, които очертават смисъла и задачите на социалистическия погребален ритуал, адресанта на погребението и евентуалните опасности, които могат да възникнат при провеждането на обреда.

На първо място това е вероятната възможност близките на починалия от скръб да потърсят опора в религията и църквата.

„Това потресаващо чувство тласка доста хора да търсят убежи­ще в религиозната вяра. Мистичният характер на църковното погребе­ние и цялата религиозна ритуална система, вкоренени в бита от хиля­долетия, дава възможност на църквата да влияе отрицателно върху известна част от населението. С какви оръжия разполага църквата? Първо с религия, изобилстваща със занимателни сюжети, даващи наи­вен, но не лишен от своя вътрешна логика, крайно елементарен, но ясен отговор на всички въпроси, свързани с най-тежкото събитие в жи­вота на човека – смъртта на близкия. Второ – богати, ярко театрални ритуални действия, почти непроменени през вековете, хилядократно изпробвани като сила на въздействие. И трето – богата материална база – храмове, манастири, одежди, художествена галерия от светци, кандилници с благоуханен тамян… църковни хорове, специално под­готвени служители и т. н.“[33]

Още в самото начало на Въведението, църковното погребение е характе­ризирано като „мистично“ и „театрално“, разполагащо с „богата материална ба­за“ и „подготвени служители“. Религията е заклеймена и показана като сбор от „занимателни сюжети“ – наивни и крайно елементарни. Но това, което и новата идеология не може да отрече е, че именно религията дава „ясен“ отговор и утешение на хората, загубили близък човек, затова сама по себе си е заплаха за новата погребална обредност.

Затова ритуала трябва да има възпитаващ характер, да „пропагандира“ марксистко-ленинската идеология.

„Социалистическият погребален ритуал трябва категорично да се противопостави /като съдържание и форма/ на църковния. Основна- та идея, която трябва да залегне в него е марксистко-ленинското схва­щане за човека като обществено същество в неговата цялост. Да се представи отделно този индивид като обществена личност и неговия принос в общественото развитие – това е една от главните задачи на погребението. Обектът на едно погребение е покойната личност – ри­туалът се извършва в нейна чест, но адресантът – това е опечалената аудитория, поради което ритуалът всъщност е пропаганда на идеи, борба за душевното равновесие на хората, потресени от непоправима загуба.“[34]

• Кое е новото поколение – „адресант на погребението“?

„Ново поколение, труженици на социалистическото общество – поколение с ново светоусещане и емоционална нагласа. Това поколе­ние е рационално, пределно сдържано във външната проява на чувст­вата, но това, че днес едва ли би се намерил човек, който да се развъл­нува от страданията на многострадалната Геновева, съвсем не значи, че нашият съвременник е с притъпена чувствителност. Напротив – лаконизмът на формата, говори за наличието на дълбоки, силни и сложни чувства. Съвременният човек много по-добре възприема поетическата условност, отколкото грубия символ; загатната мисъл от много подробно изложената; той предпочита семплото пред претрупаното; той е особено чувствителен към наивитета и неискреността.“[35]

• Какъв трябва да бъде новият ритуал?

„Не трябва да използва изразните средства на църквата… в стре­межа си да я надмине по въздействие. Преди всичко той трябва да респектира със своята строгост. Погребението не трябва да се превръ­ща в ярко зрелище, то не трябва да бъде интересно за присъстващите, а достойно за отишлия си човешки живот. За да постигне ритуала сво­ето възпитателно въздействие, необходимо е да се създаде подходя­ща атмосфера.“[36]

• Кои са факторите, определящи атмосферата?

„…залата, с нейното художествено оформление, костюмите на водещите ритуала, осветлението, ароматите, музиката и стиховете. Ни­кой от гореизложените фактори не трябва да изпъква от цялото – това ще разкъса вниманието на присъстващите. Всяка претрупаност на за­лата или на реквизита пречи на главната цел на ритуала – Присъства­щите трябва да се концентрират главно върху думите, казани за покой­ния и неговите близки. Това е което ще накара хората да се замислят върху проблемите и смисъла на живота, живот, който им предстои да живеят – човек си отива, но делата му остават – значи, накрая всичко е имало смисъл.“[37]

След Въведението, в следващия раздел са разгледани етапите на погре­бението.

Първият етап е „обозначен“ като „Подготовка“. „При смъртен случай, след като се състави акт за смърт – необходимо е веднага да се изпрати съобщение на най-близките обществени колективи – профкомитета на предприятието или учреждението, където е работил починалият, кварталната отечественофронтов­ска организация, съветника от района и т.н., за да се състави комисия по погре­бението. Тази комисия поема цялата организация на погребението. Нейните задачи са конкретни, описани подробно в повелителна форма:

• „Да се отиде в дома на починалия. Ако покойникът е вкъщи, трябва да се занесат цветя. Много е важно при изказване съболезнова­ния на близките да не се употребява по инерция фразата „Бог да го прости“. Тя трябва да се замени със „Светла му памет“, „Да го помним дълго“, „Вечна му памет“. Освен традиционното „Моите съболезнова­ния“, трябва да се изкажат топли утешителни думи към близките, след което внимателно да се премине към разговор върху организацията на погребението. Беседата с близките на починалия е много важен етап – тя трябва да подготвя психически за следващите трудни минути, часо­ве и дни, които им предстои да изживеят; те трябва да почувстват, че не са сами в трудния момент, да усетят уважението на обществеността към житейското дело на покойния техен близък.

• Комисията по погребението трябва да събере от близките биографични данни за починалия, необходими при съставяне на траурното слово, да се осведоми, имал ли е покойният някакви специални желания относно погребението, имат ли близките такива желания: нап­ример, любима музика, която да прозвучи на церемонията или стихове, които да бъдат прочетени и т.н. След уточняване на времето и мястото на церемонията, комисията трябва да предложи своето съдействие по разгласата на печалната вест – отпечатване на некролози и изпраща­не на телеграми, а също така, за доставяне на цветя и венци, за траурни знаци, за временния надгробен знак. Трябва да се поиска от близките портрет /снимка/ на починалия, за да може, ако по размери не е подхо­дяща за поставяне в траурната зала, по възможност своевременно да се увеличи.“[38]

• „Трябва да се изясни въпросът с гроба и изкопаването му.“[39]

• „Да се уточни, кой ще произнесе траурната реч или речи. Най- добре е това да направи някой от ръководителите на предприятието, където е работил покойният или от организацията, в която е членувал. Ако няма такава възможност, словото трябва да се произнесе от во­дещото ритуала длъжностно лице. Ако пък има желание за няколко речи, трябва да се уточни точно колко ще бъдат, за какво ще говори всеки от ораторите, по колко минути ще траят словата и в каква после­дователност ще се произнесат.“[40]

Следващият етап е подготовката на основното траурно слово.

„То е едно от най-важните звена от предстоящия погребален ри­туал, затова трябва да бъде подготвено много старателно, да не се допускат общи шаблонни фрази, да се отнася конкретно за починалия.

Това слово трябва да се състави от следните елементи:

• Важни събития в живота на покойния – раждане, женитба и т. н.;

• Семейни условия, брой на децата;

• Отношение към родители, братя и сестри;

• Професия, образование, преобладаваща дейност, специални успехи, заслуги, отличия;

• Обществено положение, принадлежност към партия и органи­зация;

• Особени характерни положения от живота, девиз в живота на покойния;

• Особено желание на близките, евентуално последно желание на покойника“.[41]

Според инструкциите, в сценария словото трябва да бъде издър­жано по композиция и да има следните основни части:

• „Увод – това е онази част от речта, в която се говори за връзката на човешкия живот с вечните закони на природата;

• Изложение – разказ за живота и дейността на покойния, почи­тане на заслугите му, утешителни думи към близките му;

• Заключение – сбогуване, благодарности и обещания за про­дължение на жизненото му дело. Изграждането на речта с литератур­ни цитати ще я направи по-богата и силно въздействаща.“[42]

По важното е, че речта „трябва да се напише и провери от комисията.“

В сценария следват примерни траурни слова от различни институции, ма­совите организации и от колектива, където е работил покойният. Интересното в тях е, че всички се отнасят до мъже и във всички варианти починалият е задължително производствен работник, за който ще тъгува завода и машините.

По какво си приличат и различават тези варианти?

От името на институцията са предложени три варианта, които са доста сходни в реториката си и затова цитирам само един.

„Човешкият живот прилича на разказ, който има различна дъл­жина, но важна е не дължината, а стойността му. Живее се само вед­нъж. Животът е скъп и неповторим дар на природата. Умира се само веднъж, но завинаги, и затова смисълът на човешкия живот е да живе­ем така, че и след смъртта да не умираме. Защото човекът, за да оста­не, за да е потребен, за да го има и след смъртта дори, трябва всяка вещ и образ покрай себе си да открие и отново да пресътвори… Живо­тът е като годишните времена. Пролетно слънце, цветя – младостта, която отминава като пролетна роса. Лято – зрялата възраст на човека, през която се твори. Но дохожда и си тръгва есента, времето лети не­минуемо. Нещо просто има в неговия неотменен ход. Болките и надеж­дите народни се смесват с песента, с хода на живота, както се менят стихийните природни – животът и смъртта. Тъй се сливат те с вечността. Тъй вечно се подновява всемира и всеки край е люлка на възход. Хора­та се раждат, живеят, трудят се и умират, такъв е биологичният закон, но светлата диря на човешките дела остава да живее вечно. Днес се събрахме тук пред тленните останки на покойния… /следва многото­чие/, да помълчим, да почетем паметта му и да си спомним за светла­та диря на неговия живот. Покойният… /следва многоточие/ е роден… /многоточието продължава/.“[43]

В сценария са заложени и примерни траурни слова от името на масовите организации от квартала – Оф и БКП, както и от колектива, където е работил починалия.

„Коварната смърт отне живота на вашия…, на нашия съкварталец… /роля в кварталната организация/. Днешният ден е мрачен не само за Вас, но и за нас. Нашият квартал днес е пуст. Мрачно е в души­те на хората. Скръбта ни е погълнала изцяло. Ние тъгуваме заедно с вас. Животът на другаря… е низ от трудови и граждански дела. Роден в трудово семейство, той от малък поема пътя на честността, трудолю­бието, всеотдайността. През целия си живот той предаваше на дело тези качества на децата си /на внуците си/. В тях той е оставил пламъка на родолюбие, закърмил ги е в български дух. Тежко е да се разделиш с такъв човек. Тежко е да знаеш, че вече не ще го срещнеш, не ще разговаряш с него, не ще ти каже блага дума. До болка боли сърцето по загубата на такъв човек. Но гордост изпълва сърцата ни, че неговият живот не премина напразно. Той ще бъде пример за подражание на всички отечественофронтовци. Той ще ни вдъхновява за нови дела, за разцвета на милото ни Отечество. Опечалени близки, вашата загуба е непреодолима. И най-топлите и човечни думи не ще могат да Ви уте­шат, но нека нашите дълбоки съболезнования намалят болката и ви помогнат по-леко да я понесете. В нашето общество вие никога няма да останете сами, и винаги край вас ще има другари и приятели, които с готовност ще протегнат ръка, за да Ви помогнат в трудни моменти. Да бъде вечна светлата памет на другаря … – нашият добър съкварталец и отечественофронтовец.“[44]

„Днес ние се разделихме завинаги с нашия другар и приятел… Днес остана свободно едно работно място. Тихо и безшумно, скръбно, мрачно е то. Коварната смърт отне от нашите трудови редици живота му, прекъсна трудовата му дейност в момент, когато трябваше да жи­вее и твори. Животът на другаря… беше една пъстра трудова песен. Създал семейство, създал щастливо семейно гнездо, умножил българ­ската нация със свидни рожби – това е един изпълнен дълг към родина­та и народа. Неговата трудова биография започва през… година в … Трудовият му портрет е изпълнен с големи подвизи, с делнична работа и безшумни съзидателни деца. Тих и скромен, всеотдаен и трудолюбив – това са качества, които го характеризират като човек, от който мо­жем да се учим. Скъпи другарю … – ние, твоите колеги, скърбим за теб, за твоята човечност, за твоя благ характер. Ние те загубихме безвъзв­ратно. Защо ни напускаш сега, когато Родината устремено върви нап­ред, когато в този поход крачим всички трудови хора от страната? Но ние се кълнем пред теб да продължим с неотслабващ темп трудовите си дела, да сътворим това, за което тъй много и ти мечтаеше. Нашата клетва ще бъде закон. Спи спокойно. Поклон пред светлата ти памет.“[45]

Не е по-различно като реторика и приложеното примерно траурно слово за млад човек.

„Опечалени родители, другарки и другари,

Мрачно е днес в душите ни. Сълзи напират в очите ни. Устните треперят, гърдите ни болят от болка. Защо, когато си на … години тряб­ва да напуснеш света, да затвориш поглед към всичко красиво в живо­та, да не участваш с ум и сърце в сътворяването на новото. Ние мечта­ехме с нашия приятел и другар… да извършим големи дела. Така мо­гат да мечтаят само млади хора, родени в социалистическото общест­во, окрилени от грижите на партията. Неговата мечта остана несътворена, но ние ще я осъществим. Скъпи наш другарю, тебе вече те няма. Няма я благата ти усмивка, топлия ти нрав. Няма я забързаната ти по­ходка, няма го кръшния ти смях. Оставаш да живееш като символ на всеотдайността и красотата. Твоят млад живот ни задължава да про­дължим изграждането на мечтаното щастие. Него ние ще го изградим, защото има партия, има мъжествен български народ. Скъпи опечале­ни, приемете от нас, комсомолците, най-искрените ни съболезнования. Ние ще бъдем с Вас в скръбта ви, смятайте ни за свои чеда. Гордейте се, че сте родили такъв комсомолец, оставил на нас и на вас очарова­нието на младостта си. Сбогом, скъпи приятелю, ние никога не ще те забравим.“[46]

Промени в елементите и символиката на светския обред – погребение

Една част от тях са свързани с въвеждане на нови елементи в обреда – траурни папки и телеграфни съболезнователни телеграми.

„Да се направи проект и изработят кожени папки, по подобия на тия, с които се поднасят адреси при женитби, тържества и др., като в тази папка се постави съболезнователен лист, подписан по възмож­ност от председателя на изпълнителния комитет на съответния наро­ден съвет и комитета на Оф и съболезнователен адрес, подписан от секретаря на низовата партийна организация, или председателя на профкомитета, или директора на предприятието и др. Тази папка дош­лият предава на оратора по време на церемонията. В тази папка по- късно близките на покойния могат да поставят всички съболезновател­ни телеграми, картички, некролози и други документи, свързани с по­чиналия, като негови ценни вещи. Тази папка трайно ще съхрани много спомени за починалия.

Предлагаме да се разработят специални телеграфни бланки за скръбна вест и съболезнования, а също така и съболезнователни кар­тички и пликове. Съболезнователните телеграми трябва да се разра­ботят по типа на луксозните поздравления, но с други мотиви и цветово решение. Например, може да се отпечата прекрасната скулптура на Ив. Лазаров, поставена на гроба на Яворов – майката – скърбяща за детето си, като символ на скръбта и величието на човешката любов. Може да се изработят телеграмни картички за смъртта на дете и юно­ша с изобразено прекършено цвете; този мотив може да бъде използ­ван и за некролозите, отнасящи се до същите възрасти.“^[47]

Комисията предлага в сценария и нова траурна символика с ново „поети­ческо съдържание.“

„Предлагаме траурните знаци да се изработват от пластмаса, във форма на розетка в червен цвят /за комунисти и комсомолци/, и сребрист – за безпартиен, пресечена от черна лентичка. Траурните знаци да имат металическа закопчалка по подобие на мартениците, което ще ги нап­рави по-удобни за поставяне и по-трайни. Временните надгробни зна­ци, заменящи кръста, предлагаме да изобразяват застинал пламък, като към него се прибавят някои символи, обозначаващи за:

• партийната принадлежност на покойния /петолъчна звезда за комунист/;

• възрастовата категория – разтворена книга /за студент и уче­ник/; прекършено цвете – за дете;

• професията – перо /за писател/; театрална маска /за театра­лен деец/; пушка, преплетена с клонка на мира /за граничар/; ноти, лира или пеещ славей /за музикант/; палитра и четка /за художник/; чайка /за моряк/; зъбчато колело /за хората на техниката/; пречупен житен клас /за селскостопанските труженици/; пушка и петолъчка /за ве­теран от Съпротивата/.“^[48]

По повод на символиката в сценария се правят и някои уговорки. „Тук трябва да не се прекалява в търсенето на символите, олицетворяващи дадена професия, не трябва да бъдат груби – например, ако покойният е бил обущар – да се изобрази обувка, или ако покойната е била шивачка – шевна машина, или на сладкаря – торта и т.н. Трябва да се употребяват символи, имащи поетичес­ко съдържание.“/с. 6/

Изваждането на смъртта от „интимния“ свят на семейството

През тоталитарното управление, по времето на социализма, партията, слята с държавата, разработва властови механизми и стратегии, чрез които посте­пенно започва да упражнява контрол над личното и интимно пространство на човека. Така крачка по крачка, бракът, раждането и смъртта – от най-интимни семейни събития – се превръщат в колективно публични. Както видяхме, тотал­ният контрол не закъснява и по отношение смъртта на обикновените хора и свързаната с нея погребална обредност.

В погребалния сценарий е предвидено да се създадат комисии по место­живеене и месторабота, които да поемат цялата организация на погребението. В задълженията на комисиите влиза и организацията по изнасянето на мъртвия от частното пространство на дома. Мъртвият трябва да бъде изнесен и оставен в Дома на покойника, където близките нямат достъп до него.^[49] Те го виждат едва на поклонението, едновременно с всички останали „гости“. Така се под­силва идеята, че мъртвият не е толкова член на конкретното семейство, а е преди всичко член на „цялото социалистическо общество“. Затова и на конфе­ренцията в Кюстендил се дискутира начинът, по който трябва да се „внесе“ мъртвият за поклонението. „Присъствал съм на погребения, в които пристига погребалната кола и започва внасянето на покойника и подреждането става успоредно с влизането на хората, които стоят настрана и гледат. В един момент всичко е подредено и им се казва: „Хайде да пристъпим“. В дадения случай, този човек, който довчера е бил жив – сега вече е неодушевен предмет, но за близките той не е неодушевен предмет, а негов баща например. С това под­реждане и внасяне започва един такъв момент, че опечалените гледат как към техния близък има едно отношение като към багаж, макар че внимателно се носи. Затова аз съм абсолютно убеден, че ковчегът с тялото на покойника трябва да бъде внесен от другата страна, всичко да бъде приготвено, и в мо­мента, в който вратите се отварят, за да бъдат поканени близките, вече да звучи музиката, жертвеникът да е запален и да започне самият обред.“ И малко по-долу: „Ние променихме мястото за поставяне на ковчега, вдигнахме го висо­ко, за да избегнем целуването при прощаването. Затова направихме нов постамент.“^[50]

Поклонението е само повод да се създаде една колективна публичност, която да се използва с възпитателна цел, като се натовари изцяло с идеология. Още във Въведението към „Сценария на гражданския обред погребение“, чрез „задачите, обекта и адресата на погребението“ е разкрита новата идеология за човека, не като личност и индивидуалност, а като „обществено същество в не­говата цялост“.

Каква концепция за човека и живота стои зад този лозунг?

Всеки, който е живял по времето на социализма знае, че това е марксистко-ленинската концепция за човека, който е преди всичко „труженик“ и може да съществува като такъв, единствено, ако е вплетен в сложни обществени отношения – на работното си място, в квартала – по местоживеене, в общест­вените организации, в които членува през целия си съзнателен живот – ДПО „Чавдарче“, ДКМС, Оф, БКП и по изключение БЗНС. Но над всичко стои работ­ническата класа, като „класа на тружениците“, начело с нейния авангард – ко­мунистическата партия. Затова е издигнат в култ не кой да е труд, а именно физическият, производственият труд.

„Соцвремето“ на индивидуалния човешки живот, зададено в погребална­та идеология е странна смесица между „време на машините“ и „време на сезо­ните“.

За идеологията, истинското време на човешкия живот е природното вре­ме. Затова в „погребалните слова“ цикличността в природата е съотнесена към фазите на живота – раждане и детство, младост, зрялост и старост и смърт. Всъщност на човека, който живее в това природно, циклично време му е отнето правото на екзистенциално време. За него времето не е линейно. В него няма минало, защото в индивидуалния му път нищо „значимо“ не се случва. Ражда се на една дата и умира на друга, но това са случайни, природни събития. От дру­гите хора го отличават само датата на раждане, възрастта, на която е починал, статусът му в трудовия и обществен колектив и именно това се подчертава като „значимо“ за него. Затова за тях е предвидена и съответната символика. Живо­тът на човека, според идеологията, има смисъл само като „достойно изпълнена задача“ – на труженик и възпитател на поколенията. Времето за него има сми­съл и посока към бъдещето, единствено ако е съотнесено към някакво светов­но време на „всеобща победа на комунизма и идеологията“. Единственото, ко­ето човек има, е неговото настояще – да бъде част от колектива – трудов и обществен и то не толкова като част от хората, а като част от машините, от трудовия процес. Машините са тези, които тъгуват основно за мъртвия, а не толкова неговите близки. Затова усещането е за „безвремие“, което незнайно защо се обозначава като „безсмъртие“, чрез „трудовия подвиг“. Това много хубаво личи в препоръчаната реплика по сценария – „Светла му памет“, а не „Вечна му памет“.

Човешката смърт не се разглежда като индивидуална загуба за близки­те, а предимно като събитие, което разстройва производството и трудовия про­цес. Прекалено дългата почивка, и въобще почивката, е заплаха за реда. „Няма човек, който през своя съзнателен живот да не е допринесъл според възмож­ностите си за развитието на обществото, за неговия прогрес, но времето днес иска от нас да бъдем други хора, непознаващи покой и умора, днес да кажеш – значи да можеш с ръцете и ума да работиш, да твориш. Когато сънят се докосва до устните, да са будни очите. Когато ръцете почиват отпуснати – да говорят техните творения.“

В марксистко-ленинската идеология семейството не е „свещен съюз между мъжа и жената“, не е интимно и свято пространство, а „клетка на обществото“ и „възпроизводствена единица“. Неговата основна социална роля се определя от „непосредственото му участие във възпроизвеждането на самия човек, в про­дължаването на човешкия род.“ Според конституциите на социалистическите страни семейството е под закрилата на държавата^[51], т.е. контрола на държа­вата. Затова в погребалните сценарии на „словото“ за ролята на починалия като родител се споменава само периферно, чрез качествата, които е възпитал у децата си или по-скоро, които партията иска да е възпитал. „През целия си живот той предаваше на дело тези качества на децата си /на внуците си/. В тях той е оставил пламъка на родолюбие, закърмил ги е в български дух.“ Това е приемствеността между поколенията – преданост към делото на социализма, партията и държавата. Мъртвите трябва да останат в съзнанието на живите не като близки и скъпи хора, а като „великани на трудовия фронт“. Те не са индиви­дуалности и личности, а „част от една трудова армия“.

В тази антихуманна идеология човекът няма никаква друга стойност ос­вен като „труженик“ и „възпроизводствена единица“. Разбира се на първо място се оценява всеотдайността му към Партията и социалистическата държава. Като ценни негови качества, освен трудолюбието, се споменават: скромността, мълчаливостта и сдържаността, качества, така необходими за хората от „но­вото социалистическо поколение“.

В заключение искам да обобщя, че комунистическата идеология, в жела­нието си да се противопостави на църковната обредност, създава нова такава, която, макар и идеологически натоварена, като цяло се мъчи да наподобява църковната. Резултатът е дълбоко ирационален и – бих казала – абсурден. Това може би се дължи и на факта, че идеологията няма и не може да предложи собствена цялостна концепция за смъртта, освен „безсмъртието чрез труда.“ Идеята за безсмъртие без Бог е комична в същността си.

Анастасия Пашова е преподавателка в Югозападен Университет„Неофит Рилски“.