Дали повече от стотина души в България знаят къде се намира гробът на граф Николай П. Игнатиев? Дали учениците от едноименното 6-то основно училище в София проучват неговия пълен с превратности живот? У нас има и с. Граф Игнатиево (Пловдивска област), улици „Граф Игнатиев“ в София и Панагюрище, както и град Игнатиево (Варненска област). Колко от жителите на тези населени места обаче са посетили гроба на своя патрон? Мястото за вечен покой на тази толкова заслужила за освобождението ни личност… Дипломатът, подписал Сан-Стефанския мирен договор на 3 март 1878 г., великата дата, дала начало на новата ни история.
Саркофагът на граф Н. П. Игнатиев.
Един прояден от дупки и изгърбен от стотици бабуни полуасфалтиран път води към село Круподеринци, намиращо се на 70 км от гр. Винница, град, основан през 14 в., смес от древност и съвременност, важен ж.п., промишлен и търговски център в сърцето на Украйна.
Но нищо по пътя не подсказва, че наближаваме графско имение, нито табели, нито бюст или какъвто и да е знак в израз на почит към великия дворянин.
Лепкава тишина, нарушавана само от епизодични крясъци на гъски и жужене на комари, е полегнала над с. Круподеринци. Заслепяващите лъчи на следобедното слънце проникват в грозния скелет на полуразрушена мелница, зад храсталаци и плетове надничат петдесетина едноетажни селски къщи, хора не се мяркат, още по-малко – деца. Зеленясало езеро приютява миналата слава в огромните си тръстики и в ръждясали останки от рибарски кей. Запустението е видимо почти навсякъде, включително и в неугледния смесен магазин, и по неравните селски улици. А магазинерът с учудване установява, че българи се интересуват от музея на тяхната историческа гордост:
„Тук не съм виждал българи от много години, експозицията е затворена, беше в училището, но то е закрито. Поддържа се единствено храмът, отчето е някъде тук, на 88 години е, той ще ви отвори, там е гробницата на графа и роднините му.“
В това село прекарва последните двадесет години от живота си граф Игнатиев. След Октомврийската революция имението е национализирано и болшевиките изнасят цялото имущество. Натоварват го във вагон и дълго време потомците му смятат, че е безвъзвратно загубено, защото на битпазарите в Киев се появявали скъпите портрети от дома му. Но българската изследователка Калина Канева открива, че целият архив на графа се съхранява в Държавния архив на Руската федерация. През 60-те години на 20-ти век тя се свързва в София с единствения жив син на графа – това е живеещият на ул. „Венелин“ Николай Николаевич Игнатиев, по онова време вече 90-годишен. В продължение на десетилетия именно Калина Канева събира стотици снимки, писма, спомени и предмети от внуците и правнуците на графа, пръснати по целия свят. Тази нейна уникална колекция е представена няколко пъти на изложби в София през 90-те години и след 2000 г., а впоследствие става основа за написването на книгата ѝ „Н. П. Игнатиев – графът на българите“ (2008) – впечатляващ историко-биографичен том, съдържащ над 500 стр. и 400 илюстрации.
Колко обаче от нашите съвременници са прочели книгата и дали поне виртуално са се докоснали до интелекта, благородството и дипломатичността на този стожер на българската национално-освободителна кауза?
Роден на 29 януари 1832 г. в Санкт Петербург, Николай Павлович Игнатиев завършва с отличие военно училище и генерал-щабна академия. На 26 години става най-младият генерал в Руската армия. Последователно е военен агент в Лондон, военен експерт на Парижката мирна конференция (1856 г.) в края на Кримската война, началник на руската мисия в Хива и Бухара (Средна Азия), посланик в Пекин. От 1861 до 1864 г. е директор на Азиатския департамент в Министерството на външните работи.
От 1864 г. до 1878 г. е посланик в Цариград. Именно тогава се проявява неговият дипломатически гений – тактично подпомага културното и просветно движение на поробените българи, съдейства за извоюване на независима българска църква. След разгрома на Априлското въстание организира международна комисия за разследване на кланетата. По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) той се намира в Главната руска квартира. За малко да загине при преминаване на прохода „Шипка“. Каляската му се обръща, но той успява да се задържи за един храст над пропастта. Благодарение на дипломатическите му усилия Санстефанска България граничи с три морета. В изповедите си той написва: „Моят идеал беше свободна България. Аз мечтаех за това още от 1862 г. и в душата си съм благодарен, че можах да го видя осъществен. Моето сърце принадлежи на българите и аз желая на българския народ да процъфтява в тези мои мечти“. Друг въпрос е, че Великите сили твърде скоро прекрояват картата на България.
През 1881-1882 г. Граф Игнатиев е министър на вътрешните работи на Русия. В разцвета на силите си той е отстранен от държавна служба от Александър ІІІ и се оттегля в имението си в с. Круподеринци. Тук той се отдава на строителство в полза на хората: строи черква, захарен завод, мелница, училище за селските деца, лазарет и казарми. Неговите дъщери – Екатерина и Мария (Мика) – правят кампания за набиране на средства за построяване на лазарета, издигнат и с личния труд на синовете му.
Умира на 3 юли 1908 г. в имението си и е погребан в криптата на семейната черква „Рождество на Пресвета Богородица“, построена с негови средства и по проект на архитекта на софийския храм-паметник „Св. Александър Невски“ – арх. А. Померанцев.
Храмът „Рождество на Пресвета Богородица“ в с. Круподеринци.
Днес наследниците полагат огромни усилия да съхранят паметта за прочутия си прародител. Те не се надяват да си върнат имението, защото нито в Украйна, нито в Русия има реституция.
Стенописи в черквата.
Мраморната плоча, поставена до входа на храма от фондация „Славяни“.
На фасадата на реставрираната със средства на наследниците черква е поставена и мраморна плоча с дата 2008 г. от българската фондация „Славяни“, но не става ясно с какво тази фондация е допринесла за съхраняване паметта на великия граф. Разбира се, имало е периоди от атеистични изблици в някогашния СССР, когато даже са се прокрадвали идеи великолепният храм да бъде съборен. Но прозорливи селяни са припомняли, че това е светиня за българската държава. За да оцелее и до днес.
Отец Сергий разказва за историята на храма и родословното дърво на графския род.
С големи усилия 88-годишният отец Сергий, който стопанисва черквата и гробницата, отваря вратите. Разказът му е изпълнен с мъка и безнадеждност: храмът е действащ, но през повечето време е затворен; селото е обезлюдено, безобразници и безбожници в лицето на долни крадци са се опитали да откраднат камбаната, тежаща тонове, разбивайки камбанарията и захвърляйки я от 20 м на земята… В края на земния си път той съзнава, че няма достоен Божи служител, който би дошъл да го замести в това забравено от Бога място. Иначе храмът притежава аристократична осанка, чист и светъл е, с множество икони и стенописи; специален кът, посветен на граф Игнатиев, приковава вниманието на посетителите. В криптата се намира огромният мраморен саркофаг на граф Н. П. Игнатиев, както и по-малките гробници на съпругата му Екатерина Леонидовна и на дъщеря му Екатерина Николаевна.
Документална експозиция за граф Игнатиев в храма.
До наши дни се е съхранило описанието на къщата в с. Круподеринци (сградата е била дълги години училище през 20. в.), което показва колко близко графа е бил свързан с България. „Грамадна библиотека в шкафове, дори по коридорите, една старинна колекция от картини, стотици портрети в рамки красяха коридорите и салона. В една от витрините посетителят можеше да види най-скъпия спомен, на който графът и семейството му държаха. Едно стъкло от половин килограм розово масло, една трета от него раздадена на скъпи гости, беше поставено като спомен от Казанлък между десетина други български предмети. Там видях български шевици от разни краища на България, копринени отрезки и платна, кустарни изделия. А в другия! Там бяха черновите на всички проекти за Санстефанска България. На преден план – в една кутия от зелено кадифе, със сребърни орнаменти, лежеше писалката, с която граф Игнатиев подписва свободата на България.“ Свидетелството е на дипломата Димитър Йоцов, който бил негов чест гост.
Затворената сграда на училището, където би трябвало да се намира музеят на граф Игнатиев.
Но днес къщата, която би трябвало да е музей, е затворена, защото…
Няма кой да я посети.
Вътрешното пространство на храма.
Къде са българските туроператорски фирми, които търсят интересни маршрути? Хиляди украински туристи посещават ежегодно страната ни, а защо ние да не пътуваме в Украйна? Къде са многобройните фондации и организации с културно-историческа насоченост в България, които биха могли да финансират ежегодно програми за посещение на този музей, на този невероятен храм, и чрез реални действия, не толкова финансови, колкото хуманистични, просветни и благотворителни, да изразят почитта на новите поколения? Още повече че в град Винница се намира и богатият музей и уникален мавзолей на още една крупна фигура от българската история – Н. И. Пирогов. Историческата памет трябва да се обновява периодично, за да не си мислят тийнейджърите, че Граф Игнатиев е някаква улица с трамвай, а Пирогов само болница, където ще попаднат след сбиване.
Засега ни остава да се осланяме на случайността, както и стана в нашия случай: украинският поет и журналист Виктор Мелник организира това посещение за мен и колежката ми – поетесата Бойка Драгомирецкая. За да усетим през времето невидимите траектории на славянската всеобщност, на пречистващата глътка непарадна благодарност към една личност, без която нямаше да я има България. Пренаписването на историята от гледна точка на днешното геополитическо преразпределение на влияния не би трябвало да поставя в забвение заслугите на руската дипломация, на загиналите за българската национална кауза хиляди руски и украински войници.