…или всичко, което ненавиждам в днешна България
„Гледа ли филма за Стоичков?“ – попита ме приятел, докато се разхождахме в един иначе доста приятен ден. Дотогава не бях имал честта да се запозная с това творение на родната документалистика, така че трябваше да го разочаровам. „Този филм може да разплаче и зрял човек!“ – каза прочувствено моят иначе много сдържан и мъжествен приятел, докато се опитваше да ме убеди, че съм изпуснал нещо наистина феноменално. Обещах му, че непременно ще поправя пропуска, стиснахме си ръце и всеки пое по пътя си.
Тъй като не съм голям спортен фен, отлагах дълго гледането, докато един ден собственият баща не ме помоли да му потърся филма в интернет. Прецених, че това трябва да е заветният момент, когато цялата Вселена се опитва да те накара да направиш нещо, съдействайки ти по всички възможни начини. Настанихме се удобно и баща ми пусна филма. Горе-долу след около един час, докато гледах как тумбестата футболна легенда посещава роднини и приятели, рита топка с децата от махалата и пуска дебелашки шеги, внезапно ме осени прозрение: този човек е символ, икона на която се кланя цяла България. Просълзените очи на баща ми сякаш го доказваха.
Оттогава мина значително количество време и темата може би вече не е актуална, но аз продължавам да си блъскам главата върху този въпрос – какви са нашите съвременни герои? Като изключим Григор Димитров, който съвсем отскоро е в полезрението на масовата публика, мисля, че съвсем спокойно можем да се спрем на три образа, които генерират огромно количество възхищение. Христо Стоичков, който наскоро се появи в реклама за бира, където за пореден път демонстрира своето „Чшш, я дай това тука уе“ поведение, Мариан Вълев-Куката, който за последно показваше среден пръст в предаването на Карбовски, където всъщност имаше и репортаж за последния ни герой – добрият Дядо Добри. Е, как е възможно, питам се днес, тази група от откровени простаци да трогва толкова много моите сънародници?
Във филма, Стоичков прочувствено заявява, че сега сигурно е щял да бъде престъпник, но ето на, виждаш ли, ритал е топка и е успял. Сериозно ли, това ли е нашият Франк Синатра? На какво ще научи децата ни? Че успехът е по-важен от всичко? Че не е важно дали си образован, а е важно да си напорист? Веднъж попитах приятелка: как преподаваш чужд език, който самата ти не разбираш добре? Отговорът беше чисто откровение: Важното е да си уверен в себе си, няма значение колко знаеш. Е, явно формулата работи.
Чашата преля, когато през 2011 г. футболистът получи почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ – изключително звание, което се присъжда за заслуги към развитието на науката, образованието, културата и обществения живот. Предполагам, че академиците са били впечатлени от забележителната приложимост на думата „майка“ в неподозиран контекст, както и от впечатляващите му полиглотски умения. Социологът Цветозар Томов бил толкова впечатлен, че дори си подал оставката. Със сигурност най-адекватната в случая реакция.
Куката е образ от сериала „Под прикритие“ и е символ на новата мъжественост. Престъпникът със сърце от злато, който със своята орангутанска походка всява респект в сърцето на всеки кандидат-мафиоз. По улиците все по-често виждам наперени пичове с тениски на Тони Монтана и Дон Корлеоне. Със сигурност това не е продиктувано от голяма любов към киното. Вместо да се поучат от трагичния край на тези образи, те се впечатляват от тях, имитират ги. Или Де Палма и Копола не са си свършили добре работата, или при нас нещо не е съвсем както трябва. Разбира се, тук говорим за филмов образ. Мариан Вълев не е Куката. Не познавам човека, но адмирирам решението му да се оттегли от публичното пространство. Искрено се надявам и другите образи, споменати в заглавието на този текст да последват примера.
Дядо Добри – религиозният фанатик с тъмно минало, който прилича на архетипния образ на благия старец, страдащ от лошотията на света, но всъщност запраща хора в Ада, без да му мигне окото. За разлика от другите двама, които се радват на завидно охолство, Добри е безумно беден. Но какво прави той с малкото, което има? Дава го на отдавна дискредитираните православни попове, които винаги са били част от престъпното status quo, подкрепяйки властимащите, забележително незаинтересовани от някакви си „морални принципи“. Тук ще си позволя да цитирам една приятелка, която съумя да побере мислите ми в само няколко реда: „У нас сякаш винаги е имало някаква архаична прослава на крайно нерационалната църковна езотерика, окичена с ореола на каноничната „святост“ – грях, смирение, откуп, които, малко или много стилизират църквата като свято, чисто и благо място. Да, ама не! Ни святост, ни благост лъхат от там, и съм сигурна, че ако имаше полза роду от даренията, трябваше да отидат за нуждаещи се на този свят, не за индулгенции от институцията (формални)“.
Всички тези хора са събирателен образ на нашата лицемерна вяра. Погледнете големия кръст, който Куката носи, или футболистът, който благодари на бога за отбелязания гол. Аз имам проблем с вярата като цяло, но лицемерната вяра е нещо далеч по-противно и заслужаващо презрение. И като говорим за двуличие, няма как да не спомена журналиста, който от ревностен защитник на алтернативното се превърна в пропагандатор на чалга културата. Вижте какво казва той в ефир, точно след като Дядо Добри е осъдил неверниците на вечни мъки: „Хората, които ходят по моловете са молци. Хората, които празнуват Коледа, за да се натряскат, са идиоти. Хората, които пускат стотинка в чашката на Дядо Добри, са добри хора, но не е достатъчно.“ За Карбовски това е примерът, който трябва да следваме. Но кой ще пуска стотинките в чашката на „последния светъл и чист човек“, ако всички сме като него? Кой в крайна сметка ще работи? Стоичков рита топка, Куката краде, а Добри проси. Честно да ви призная, не знам дали някога сме били по-неориентирани.
