Бурната пролет на 1988-а година. Гласност и преустройство. Съветски вестници и списания. Клубове и комитети. Преливане от пусто в празно.
„А българите са майстори в приказките, затова самоанализът и самобичуването продължават ден и нощ с прекъсване за следобедния сън, който тук е ненарушим обичай.“ (Ришард Кошински, в. „Трибуна люду“, 17 февруари 1988 г.) А ръководството на Съюза на българските писатели вече заседава в реставрираната къща на улица „Ангел Кънчев“ № 3. За реставрацията са хвърлени големи пари и тъй като къщата стои празна и предизвиква недоволството на писателите, реши се там да заседаваме.
И заседаваме епично.
Събираме се в приземния етаж. Сядаме около тежка кръгла дървена маса. На тежки дървени столове. Въпреки яркото осветление на полилеите, сякаш се намираме в манастирска изба. А липсата на дневна светлина и почти пълната изолация от уличния шум натрапват усещането за призрачност и болнавост. През малкото прозорче виждам когато някой крачи по тротоара над главите ни – ту на високи токчета, ту по маратонки, ту с дебели подметки, ту с ботуши… Дали над главите ни не крачи Историята и чуваме ли ние нейните стъпки?
Ние бяхме шепа духовни пастири, отдавна зарязани от своето стадо.
Ние бяхме файтон царедворци, низвергнати от своето царство.
Ние бяхме пациeнти, заболели от мистериозна болест и настанени в изолационно отделение до установяване на заболяването ни.
Ние бяхме живи експонати, достойни за показване на чуждестранни туристи.(Показвали са ми будистки лами – туристи зяпат как насядалите лами непрестанно ломотят на неразбираем език.)
Ние бяхме дребни винтчета в огромния механизъм на тоталитарната бюрокрация, които тракват и потракват на празни обороти.
Нашите заседания нямаха край, както нямаха и смисъл. Едно важно събитие отминава, друго – още по-важно – се задава. Очакваме пленуми, готвим събрания, обсъждаме доклади, докладни записки, тезиси, съображения… Какво ли не правим! И всичко, което правим, няма нищо общо с писателския труд, с литературата, с реалната действителност.
В това подземие на реставрираната къща може би за първи път добих представа за мистичното. Виждам жестове. Дочувам човешки гласове. Поскърцване на тежки столове. Посръбване на кафе. Шушукане. Кикотене. Прозявка. Въздишка. Извън времето. Извън пространството.
Ето го Андрей Гуляшки. Винаги в изискани и скъпи костюми и жилетки. Кърпичка в малкото джобче. Пуши ту цигара, ту лула. Ако се изказва, говори дълго и монотонно, постоянно се връща към нещо, което вече е казал, все има нещо да добави и да припомни. Отегчен и скептичен, в един момент Богомил Райнов ще се оттегли от тази компания, макар никой да не го е освобождавал от поста му на първи заместник-председател на писателския съюз. Преди оттеглянето Богомил Райнов ще изнесе няколко гневни тиради: за надвисналата опасност посредствеността да залее Съюза на българските писатели (цитира Емилиян Станев, който твърдял, че истинските писатели били десетина, а от себе си добавяше, че са стотина); за криворазбраната демокрация; за настъпващата анархия… Като старозаветен пророк говореше Богомил Райнов, раздразнението му нарастваше, докато чашата на гнева му преля и той достойно се оттегли.
Това са едни от най-безсмислените дни в живота ми. По-безсмислени и от денонощията, пропилени по кръчмите. Там, в кръчмите, също е било безделие, също е било губивреме, но поне съм бил наясно, че в кръчмите кисна ей така, без да си въобразявам, че върша съдбовни дела. С какво все пак мога да осмисля висенето си по тези умопомрачителни заседания? На въпроса – с въпрос: а кога ще седя редом до Йордан Радичков, ще го наблюдавам, ще го слушам? От няколко години все на подобни писателски сбирки съдбата ме среща с Йордан Радичков. С часове мога от непосредствена близост да се взирам в него, да прониквам в думите му, да тълкувам жестовете му, да разгадавам мълчанието му: как опипва всяка дума; как не се доизказва; как говори, а очите му не гледат в никого и в нищо, защото са втренчени в невидими за нас светове; как изрича само част от това, което може да каже, а останалото запазва за себе си, разисква го със себе си, мълвейки на себе си „Да… да…“
И започнах да си записвам казаното от Радичков, да си припомням казаното от него преди години. И всичко си дойде на мястото. Вече тръгвам към реставрираната къща със скрита радост, че отивам да върша някаква работа.
2.
Радичков обича да говори с притчи, които в момента съчинява. През лятото на 1986 г. излезе романът на Ивайло Петров „Хайка за вълци“. Отначало около романа настъпи неловка тишина. На мнозина им се искаше тази тишина да не бъде нарушавана и романът да бъде отминат с мълчание. Други се опитваха да го съсекат, като го обявят за кулашки роман, в който се разстрелват партийни секретари. Все пак дискусия стана, романът получи признание. Какво е мнението на Радичков – мнението на един жив класик за друг жив класик? Чувал съм Йордан Радичков да се произнася с уважение за Ивайло Петров. Даваше го за пример как отишъл в Добруджа – там живее, там пише, нека и други да направят като него…
При обсъждането на някакъв доклад пак се завърза разправия около „Хайка за вълци“. Отправят се сериозни обвинения, и то главно политически. Вдига се врява. Неколцина подкрепят обвиненията – романът бил старомоден, събитията около 9 септември се отразявали само в няколко страници…
Радичков изчаква да поутихне пукотевицата. Спокойно, внимателно, почтително казва, че „Хайка за вълци“ предизвика много спорове:
– Истината е, че този роман е един тежък сноп в нашата литература. Добруджански сноп. Ние го обикаляме, връзваме го, развързваме го, вършеем го, но той си е сноп.
Радичков добавя и поуката от притчата:
– Може би този роман ни завари малко неподготвени.
И врявата утихва.
Друг път обсъждаме конфликт в писателската гилдия. Георги Константинов ни чете дълго и невъздържано писмо на Надежда Драгова до Любомир Левчев. Любомир Левчев ни чете дълго и усукано обяснение във връзка с писмото на Надежда Драгова. Един по един си казваме думата. Всеки – според ума си. Някои се възползват от обстоятелството, че заседанието е в кабинета на Левчев, за да плонжират върху килима на Левчев.
Йордан Радичков гледа към килима, но не се готви за плонж, а сякаш там е написано това, което започва да говори:
– Работил съм с Левчев. В работата ни са възниквали спорове, при които ако единият излезе, така ще блъсне след себе си вратата, че подире му ще пада мазилка. Такива спорове обаче не могат да стават поводи за обиди, оскърбления и генерални оценки. Ако Левчев е обидил Драгова, защо тя не му напише едно лично писмо, в което да му каже всичко, и то така да му го каже, че да му горчи цял живот!? И да си го знаят само те – двамата, никой друг да не знае, защото нещата, казани между двама души, са много по-страшни.
Загледан в килима, Радичков чете притчата за килима:
– Ето, този кабинет е застлан с мокет. А отгоре – персийски килим. Това е наследство от Георги Джагаров. Килимът постоянно се набира. Ето вижте – гънки, гънки… Това е статично електричество. От него са тези гънки. Какво да се прави – винаги ще има статично електричество! За нас е важно да не се припъваме в гънките на килима.
Дни след 10 ноември 1989 г. беше свикано специално заседание на Управителния съвет на СБП. Група интелектуалци внасят предложение в „Литературан фронт“ да бъде поместен призив за митинг на площад „Александър Невски“. Такова чудо нечувано се случваше за първи път в нашата ферма – няколко души да свикват митинг!
Радичков разказва притчата за стадото:
– Сега ние сме като стадо овце. Едно стадо, което винаги е държано затворено. И когато оградата на кошарата, на егрека, е паднала, когато вратата е широко отворена, ние не излизаме, не отиваме в ливадата да пасем. Ние се въртим, блъскаме се, блеем, но не излизаме в зелената ливада. Гледаме ливадата, гледаме, че вратата е широко отворена, поблейваме, побутваме се, но не излизаме от кошарата.
3.
Радичков често се връща на проблема за писателската дума.
И все напомня:
– Да бъдем писатели във всичко!
Предстои събрание за запознаване с поредната докладна записка на Тодор Живков „за некои слабости и недостатъци в нашето общество“. Кои писатели да бъдат поканени за изказвания? Един от тях трябва да е Радичков.
Радичков не е въодушевен от всеобщото доверие, но започва да споделя гласно какво би могло да се каже по въпроса. Станал призори, прави си чайове и докато се въртял из къщния мрак, размишлявал:
– Три безопасни теми има за българските писатели: чистотата на българския език, преподаването на български език и литература в училищата, опазването на околната среда. Там писателите се движат като космонавти, могат спокойно да се разхождат в открития космос. По другите въпроси писателите говорят под сурдинка или фалшиво, двулично…
С характерната си напрегната интонация Радичков заключава:
– Нашият език, езикът на писателите, трябва да бъде мъжки, глаголен, действен!
Друг път се въртим около въпроса как да се подготвят писателите за предстоящата международна писателска среща.
– Да говорим не като глупаци, а като писатели – идва си на думата Радичков. – Докога ще повтаряме колко е важен мирът? Има ли идиот, който да каже, че иска война? За да не изглеждаме невежи, трябва да погледнем нещата малко по-иначе. Например, борбата за мир означава въобще усмиряване на света. Ние искаме мир и спокойствие, но хората от Африка искат сътресения, революции, промени. Има ли право ситата Европа да дава мъдри съвети на измъчената Африка?…
Радичков е стигнал до убеждението, че ефектът от писателската дума е равен на нула, особено в публицистичните изяви на писателя. Отдава го на обстоятелството, че не се вземат никакви мерки по повдигнати от писатели обществени проблеми. И друго:
– Писателската дума няма тежест, защото писателят е откъснат от народа. Ние нямаме устои, висим като паяци, отдалечени сме от народа си, хората ни гледат с пренебрежение, а в някои случаи – с омраза.
При друг случай Радичков ще подхване същата тема:
– Светът се пука по шевовете си, ние обсъждаме нашите си проблеми. Най-тежкото събрание от години насам беше за Творческия фонд – до два и половина през нощта. Ние човека и човечеството не сме обсъждали толкова, колкото личните си проблеми. Почиваме в писателски станции, правят ни зъбите, мерят ни кръвното налягане, даже се предложи да се прави техническа работилница за автомобилите на писателите. Ние сме едно литературно гето, ние сме се изолирали, както навремето изолираха болните от сифилис, оградили сме си плажа с въженце…
– А къде да лежим? – някой си изкряска.
– А народът къде лежи? – крясва и Радичков. – Писателите не влагат толкова страст в литературните си герои, колкото в мазетата си.
По повод на дискусия за дискусиите в печата:
– Дискусиите трябва да дискутират живота. Бабуваме на нещо, което още не е заплодено. Дъвчем един биберон, който не пуска нищо. Дискутираме за литературата, за езика, а животеца край нас – него кой да го погледне!
Радичков винаги прави пауза, поема си дъх, преди да си довърши мисълта:
– Сякаш седим на един литературен кантон и пропускаме всякакви влакове: бързи, бавни, товарни…
По същата тема доразвива метафората:
– Ние твърдим, че сме готови да приемем предизвикателствата на двайсет и първия век. Как ще стане това? Ние се возим във вагончета на един пътнически влак, на един товаро-пътнически влак, а животът се е качил на експрес.
Още по въпроса:
– Едно е да четем вестници, да слушаме радио, да гледаме телевизия, а съвсем друго е да се сблъскаме с реалните проблеми на живота. Писателят се страхува да се сблъска с животеца, обича да си живее с удобствата, със званията, с кариерата…
4.
Радичков рядко се намесва в разговорите пръв, но и рядко остава безучастен. За начало нещо подхвърля, навлиза предпазливо, постепенно се разпалва. Разпали ли се, Радичков става вулкан, който бълва метафори:
„Литературните критици, които стоят встрани от текущия литературен процес, са като някои локомотиви на сточна гара. Другите локомотиви ги изкарват, маневрират, пиукат, а те си стоят в депото.“
„Обедняхме откъм духовни лидери. Къде са духовните ни водачи? Аз говоря за един духовен упадък. Ние сме като попови лъжички в една локва – мигаме на парцали и нямаме какво да кажем.“
„В днешната ни литература въобще няма герои. Вазов насели с герои цяла България. Елин Пелин засели Шоплука и Софийското поле. Йовков – Добруджа и Стара планина. Къде е Боримечката?
Нямаме литературни герои. Нямаме литературни светове. Това е скудоумието на днешната ни литература. В литературата ни има многолюдност, навалица – като хлебарки нахлуват отвсякъде.“
„Младите писатели са като всички ни: не познават живота, езика ни не познават, смучат си от пръстите, не са усвоили някои основни неща от писателския занаят, не могат да разказват.
Младите поети са ми много еднакви. Като бройлери в месарския магазин: всички по 850 грама, чисти, опаковани. Мислят правилно, но мислят скучно. А като минат и през Софийския университет, стават гладки като паркет.“
„Наблюдавам, че в нашия език ударението се измести назад, назад, назад и той стана като старо четирикрако животно – схванато в задницата и все прикляква и се тътри, влачи се като пребито куче със схванат гръбнак.“
„Първите книги винаги наподобяват някого и нещо. Личи кога един човек е бил аргатин, слуга. И постепенно, след няколко книги, той се мъчи да излезе от този литературен чифлик и ако се е сдобил с едно малко парче орница, все пак решава да се труди до края на живота си на него. Може нищо да не ражда, но все пак човек оре, засява, прибира оскъдната жътва-градобитна, но се труди.“
„За разлика от критиката, аз виждам недостатъците на своите писания. Виждам ги, както добрият шивач вижда къде лошият шивач е тропосвал, къде виси.
А критиката прилича на онзи продавач, който гледа да продаде цялата стока на сергията – и добрата, и лошата.“
„Чета поезия, но малко, понеже тя е много сгъстена в сравнение с прозата. Има един руски чай – пресован. Човек трябва да сложи малко парченце от него.“
„Аз лично предпочитам младите години, когато човек е още езичник. Гледам писателите как са работили на стари години… Пишат като едни добри християни, които знаят кое е праведно и кое е грешно, кое е вярно и кое е невярно, кое е правилно и кое е неправилно. Докато ранните години на човека са пълно варварство. Като грехопадение – нищо друго няма. Прошката е измислена от старците. По-късно, когато човек не може да греши, човекът иска прошка, иска милост.“
5.
Радичков се отнася подозрително към всяка подредба. Умуваме как да подредим писателите в отчетен доклад. Един предлага – по възраст, друг – по азбучен ред. Радичков кипва:
– Това е ужасно. Все мислим как да се подредим на опашката, как да подредим влаковете, как да наредим ешелоните. Значи – по азбучен ред. Ама коя буква да вземем – на името или на презимето? Всичко да наредим и да подредим по наш вкус!
Друг път с буйна страст обсъждаме неразбориите в писателските станции. Силно сме разтревожени от лудориите на децата. Гневни изказвания. Предложения за мерки – например, децата на писателите да не ходят в някои станции.
Радичков шава на мястото си неспнокоен, кани се да вземе думата. Отначало е саркастичен – предлага дори и жените на писателите да не ходят на писателските станции. После – направо:
– Аз съм разрушител. Човекът е разрушител. Светът е един пукнат глинен съд, една пукната делва. Ние плюем, плюнчим, лепим. Ленин бил казал, че бъркотията е естествено състояние на света, а ние всичко искаме да подредим… Преди години Вежинов прави рожден ден в писателската станция във Варна. Всички са пияни. Методиев и Левчев се бият. Трошат се бутилки… Друг път – пак във Варна, Васил Попов ударил по мраморната маса, отчупил малко парче – колкото за комка. Вдигна се врява, че е спукал масата на две… Ето, няма го Вежинов, няма го Васил Попов, няма ги някои други…
Радичков негодува от подредбата, но забелязва всяка нередност в живота. На два пъти бил срещал по световните пътища наши специалисти, които ходят до Англия да купуват бик. Не се знаело дали бикът е вече купен, или още ще се пътува до Англия и обратно.
Пролетта отпечатали нови ловни книжки, на които пишело, че са издадени от Министерството на горите. Докато председателят на ловната дружинка Дончо Цончев се накани да завери книжките, Министерството на горите било вече закрито. Създадено е през пролетта, есента – вече закрито. И издадените през пролетта ловни книжки през есента вече са невалидни.
6.
Личният състав на редакцията на списание „Септември“ заедно с редколегията и поканени външни лица посреща новата 1985 година. Наздравици, настроението се повдига. Радичков се е загнездил в един ъгъл, тихо обменя мисли с Герчо Атанасов, пийва лимонада и си зобва по някой фъстък, безучастен към общата врява. Наздравица обаче трябва да вдигне – изключения не се приемат. Става като примерен ученик:
– Какво мога да кажа аз, който пия една гола лимонада?… Когато работех в „Литературен фронт“, Славчо Васев ни събираше преди Нова година да мислим заедно за новогодишния брой. Получаваше се най-сивият брой… На фона на миналото не виждам нищо утешително в настоящето. От ученическите си години помня майката на присъстващия тук Боян Ничев. Тя беше една учителка от Берковица. Невероятно интелигентна. И аз не знам – Боян Ничев, който е професор, доктор, дали ще достигне нейната интелигентност.
7.
Събираме се един по един на поредно заседание. Седя до Калин Донков.
Влиза Радичков и от вратата тръгва към Калин. Гледал е постановка на пиесата му „Обичан до смърт“ в Младежкия театър. Искрено му завидял на една сцена – човек върви по залез, светкат огньове… Повтаря – искрено му завидял:
– Залезът е една особена зона на денонощието. Вероятно бог е започнал да замесва човека по залез, а не сутринта. Не утрото. Не петлите. Не Аврора… Залезът!
8.
В най-новата история имаше времена, когато около кръгли маси се обсъждаха остри проблеми. Радичков излиза от Полиграфическия комбинат с още трима-четирима души. Оживени, разгорещени, продължават някакъв недовършен разговор. В съзвучие с грейналото му настроение го питам да не би да е бил на кръгла маса по някой остър проблем. Да, обсъждали въпроса за културното общуване между народите. И веднага нещо му щуква, приканва събеседниците си за внимание – щял да разкаже виц, който е във връзка с обсъждания проблем:
– Магарето видяло конете на селската мера и хукнало към тях. „Готово!“ – рекло магарето. „Какво готово?“ – изгледали го конете. „Това, за което сме се събрали“ – отвърнало магарето. Конете му казали, че са се събрали да се надбягват. „Ех, да му еба майката! – изпсувало магарето. – А аз мислех, че ще си ги мерим.“
9.
Преди заседание по запалянковски разпалено се обсъжда срамното ни представяне на световното първенство по футбол в Мексико. Намесата на Радичков внася смисленост дори в запалянковщината:
– Нашата работа е все едно да бягаш на конни състезания с магаре. Магарето – храни го, зоби го, пои го, то си е магаре и кон не може да стане.
10.
Пак сме насядали около тежката кръгла маса на тежките дървени столове в подземието на реставрираната къща на „Ангел Кънчев“ № 3. Поднесли са кафе. Андрей Гуляшки е подшушнал на сервитьорката – бутилка водка. В очакване сме на Председателя: ще ни донесе важна информация. Водката идва преди Председателя и докато разливат от огненото питие, някой отваря дума, че всички големи писатели сме ги запомнили с по една-две техни фотографии, а днешните писатели се явяват по вестници, списания, книги с различни снимки и не можеш да запазиш трайна представа за техния образ. Обясняват това с напредъка на фотоизкуството или на писателската суетност.
Радичков има друго мнение и по този въпрос:
– Обезличили сме се.
И разказва една случка.
В България гостува Артур Лундквист. На срещата с госта дошъл и Атанас Далчев. Дошъл в някакъв дъжд, с някакъв стар чадър, от който се стичала вода, мокър шлифер, мокри очила…
Когато Далчев си тръгнал, Лундквист казал:
– С идването на този човек при нас влезе Стара Европа.
– Ето как само с едно влизане, с едно появяване Далчев остави следа! – довършва разказа си Радичков.
При нас влиза Председателят. От вратата – с новина. Състоял се е поредният пленум на ЦК на БКП. Извънреден. Изключително важен. Начертал мерки за реализиране в живота на Юлската програма. Проявено е пълно единодушие. Тодор Живков се изказал три пъти. Засегнал най-кардиналните въпроси. Например – увлечението по демократизъм.
– Редно ли е чистачката и потриерът да избират директора? – пита като в театрален монолог със зазубрени реплики Председателят. – Не е редно! Целият колектив заедно с чистачката ще избира управителен съвет, а управителният съвет ще избира директора.
– Да, ама при нас няма чистачки – влиза в диалог Радичков. – Ние сме писатели.
– Има чистачки – излиза от монолога със зазубрени реплики Председателят. – Има и чистачи…
След като ни информира, Председателят ни напуска и почти всички стават с него. С Андрей Гуляшки, Йордан Радичков и Кирил Апостолов оставаме на доброволни начала да изпием водката.
– От сто години не съм видял нищо ново – отпива от чашката Радичков.
– Не от сто години – потропва с лулата Гуляшки. – От десетте божи заповеди нищо ново не се е случило.
Кирил Апостолов – главен редактор на издателство „Български писател“, напира да разбере колко страници ще бъде ръкописът на Андрей Гуляшки, заплануван за издаване.
– Около двеста и петдесет – казва Гуляшки. – Не повече от двеста и петдесет.
– Как двеста и петдесет! – реагира на мига Радичков. – Един български писател разполага с не повече от сто думи и с тия сто думи да изпише най-много стотина страници. Не повече!
Обръща се към мен:
– Бориславе, вие сте млад човек, запомнете от мен: стотина страници, не повече! – сякаш ме заклева Радичков. – Някои правят изявления: пиша роман, триста страници! Откъде толкова много думи?
Става шумно и весело – като в кръчма. Гуляшки е направил изчисление: стотина страници са мислите на писателя, другото е пряка реч.
Радичков не признава никакви изчисления:
– Започне ли с пряката реч, писателят се освобождава от отговорност. Пряката реч не е литература. Голямата литература я пишат онези писатели, които не търсят спасение в пряката реч…
От пряката реч минава на битови теми:
– Другарю Гуляшки, дай да слезем в ресторанта да поръчаме да ни направят по една скара за вкъщи.
Гуляшки приема предложението с добавка: докато приготвят скарата, да поседят и да изпият по нещо.
Докато излизаме от подземието на реставрираната къща, препирнята продължава: Гуляшки настоява да поседнат и да изпият по нещо, Радичков упорито се съпротивлява. Навън, на тротоара, Радичков вече не използва обръщението „другарю Гуляшки“. Може би защото вече не сме в заседателната зала. Казва:
– Андрей, искам да си ида у дома, да си хвърля обувките, да съблека жилетката и да се нахраня като писател, а не да ям долу, в ресторанта, като нищожество.
декември 1984 – декември 1989
