Вечерта на 29 април миналата година [т. е. 2014, бел. пр.] в градчето Уасека в южната част на щата Минесота една жена миела чинии, когато погледнала през прозореца на кухнята си и видяла млад мъж да се разхожда в задния ѝ двор. Той носел раница и чанта за бърза закуска и вървял по посока на склада MiniMax Storage, който се намирал до къщата ѝ. Нещо в него ѝ се сторило странно. Защо минавал през двора ѝ, вместо да използва тротоара? Вървял през локвите, а не около тях. После зачовъркал ключалката на складовата единица номер 129, сякаш се опитвал да проникне вътре. Тя се обадила в полицията. Пристигнала група от трима полицаи, които отворили вратата на склада. Младият мъж стоял в центъра на помещението. Бил със слабо телосложение, късо подстригана кестенява коса и бледа кожа. Около краката му били разпръснати различни кутии и контейнери: моторно масло, цимент за покриви, няколко хладилни чанти от стиропор, кутия с боеприпаси, камуфлажна чанта и картонени кутии с надпис „железен оксид“, пълни с червен прах. Името му било Джон Ладю. Бил на седемнадесет години.
Един от полицаите започнал да претърсва Ладю. Според полицейския доклад „Ладю веднага започна да се оправдава, като заяви, че това е неговият склад, попита ме какво правя и се дърпаше“. Полицаите го помолили да обясни какво прави. Ладю им казал да отгатнат. Друг от полицаите, Тим Шрьодер, казал, че според него Ладю прави бомби. Ладю признал, че е така, но казал, че не иска да говори за това тук в склада. Четиримата отишли в полицейския участък в Уасека и Ладю и Шрьодер седнали, с диктофон между тях. „Какво става днес, Джон?“, попитал Шрьодер. Ладю отговорил: „Ще ми бъде трудно да говоря за това“. Разговорът започнал в 19:49 ч. и продължил почти три часа.
Ладю казал, че е приготвял коктейли „Молотов“, но по-смъртоносен вариант на традиционния вид, като вместо бензин използвал моторно масло и катран. Оттук нататък възнамерявал да премине към по-големи и по-сложни бомби, каквито са използвали братята Царнаеви по време на бомбения атентат на Бостънския маратон. „В този модул има много повече неща, отколкото се вижда на пръв поглед“ – казал той на Шрьодер, изброявайки различни видове взривни прахове, хиляди лагерни сачми, тръби за тръбни бомби, петнадесет килограма калиев перхлорат, девет килограма алуминиев прах и „магнезиева лента и ръжда, които използвам за направата на термит, който гори при пет хиляди градуса по Целзий“.
Шрьодер го попитал какви са намеренията му.
„Имам една тетрадка под леглото си, в която е обяснено всичко“, отговорил Ладю.
Шрьодер: „О.К. Можете ли да ми разкажете за тези намерения, които са в тетрадката?“
Ладю: „О.К. Някъде преди края на учебната година планът ми беше да открадна кошче за отпадъци от училището и да взема една от [бомбите в] тенджера под налягане, които направих, да я сложа в коридора и да я взривя по време на междучасието.... Щях да я взривя, докато хората бягаха, точно както при бомбените атентати в Бостън, и да взривя и тях. След това плановете ми бяха да вляза и да хвърлям коктейли „Молотов“ и тръбни бомби и да унищожа всички, а когато дойдат спецчастите, да убия и себе си.“
В спалнята си той имал автомат SKS с шестдесет патрона, пистолет Beretta 9 mm, сейф с допълнително огнестрелно оръжие и три готови взривни устройства. В деня на нападението той щял да започне с пушка 22-ри калибър и да премине към пушка-помпа, за да докаже, че за ефективно нападение в училище не са необходими автомати с голям капацитет.
Шрьодер: „Имате ли братя и сестри?“
Ладю: „Да, имам сестра. Тя е с една година по-голяма от мен.“
Шрьодер: „О.К. Тя също ли ходи на училище?“
Ладю: „Да.“
Шрьодер: „Тя е в по-горен клас?“
Ладю: „Да.“
Шрьодер: „О.К. Значи бихте направили тези неща и докато тя е в училище?“
Ладю: „Забравих да спомена една подробност. Преди този ден планирах да се отърва и от семейството си“.
Шрьодер: „Защо щяхте да се отървете от семейството си? Какво, какво са направили те?“
Ладю: „Не са направили нищо лошо. Просто исках да имам колкото се може повече жертви.“
На 2 февруари 1996 г. в Моузес Лейк, щата Вашингтон, четиринадесетгодишният Бари Лукайтис влиза в гимназията Frontier, облечен в дълго черно манто и с два пистолета, седемдесет и осем патрона и ловна пушка. Той убива двама ученици и ранява трети, преди да застреля в гърба учителя си по алгебра. През следващите две години имаше още шест големи инцидента, които се случиха в бърза последователност: шестнадесетгодишният Еван Рамзи в Бетел, Аляска; шестнадесетгодишният Люк Уудхам в Пърл, Мисисипи; четиринадесетгодишният Майкъл Карнеал в Западен Падука, Кентъки; тринадесетгодишният Мичъл Джонсън и единадесетгодишният Андрю Голдън в Джоунсбъро, Арканзас; четиринадесетгодишният Андрю Вурст в Единборо, Пенсилвания; и петнадесетгодишният Кип Кинкел в Спрингфийлд, Орегон. През април 1999 г. Ерик Харис и Дилън Клеболд извършиха прословутото нападение в гимназията „Колумбайн“ в Литълтън, Колорадо, и оттам нататък кланетата продължават с тридесет и двама убити и седемнадесет ранени от Сеунг-Хай Чо в Техническия университет във Вирджиния през 2007 г.; двадесет и шестте убити от Адам Ланза в началното училище „Санди Хук“ през 2012 г.; и деветте убити от Кристофър Харпър-Мерсър по-рано този месец в колежа „Умпкуа“ в Орегон. От „Санди Хук“ насам в училищата в Съединените щати са се случили повече от сто и четиридесет престрелки.
Стрелбата в училище е съвременно явление. В годините преди Бари Лукайтис е имало единични случаи на стрелци или атентатори, които са атакували училища, но те са били по-малко известни. В стрелбите в училищата участват предимно млади бели мъже. И не е изненадващо, че предвид лесната достъпност на огнестрелни оръжия в САЩ, явлението е предимно американско. Но освен тези факти голямата загадка е колко малко от стрелците в училищата се вписват в някакъв модел.
Еван Рамзи, който е влязъл в гимназията си с пушка 12-и калибър и е убил двама души, е имал хаотичен семеен живот. Майка му е била алкохоличка, която е живяла с редица агресивни мъже. В продължение на две години той е живял в десет приемни семейства и е бил подложен на сексуално и физическо насилие. Когато Еван бил на шест години, баща му изпратил обява до местния вестник, който отказал да я публикува, поради което той взел два пистолета, оковал вратата на вестника с вериги, изстрелял няколко димни гранати и държал издателя на прицел в течение на часове.
Но Кип Кинкел, който застреля родителите си, а след това уби други двама и рани двадесет и пет души в гимназията си, не е бил травмиран. Той е имал любящо семейство. Бил е дете на учители, които са били толкова обичани, че на панихидата им са дошли хиляда и седемстотин души. Кинкел е бил психопат: смятал е, че китайците се готвят да нападнат Съединените щати, че „Дисни“ има планове за световно господство и че правителството е поставило компютърен чип в главата му.
Междувременно, инициаторът на убийствата в Колумбайн, Ерик Харис, е класически психопат. Той е бил очарователен и манипулативен. Редовно нарушавал законите: крадял, извършвал вандалски прояви, купувал незаконно оръжия, взривявал самоделни бомби и в един момент хакнал компютърната система на училището си. Написал е „Ich bin Gott“ – на немски „Аз съм Бог“ – в училищния си календар. Дневниците му са пълни с фантазии за изнасилване и осакатяване: „Искам да разкъсам нечие гърло със собствените си зъби като консерва. Искам да изкормя някого с ръцете си, да откъсна главата и да изтръгна сърцето и белите дробове, да забия нож в корема на някого, да го натикам до сърцето му.“ Оказва се, че стрелецът в училище може да бъде човек, който е бил жестоко малтретиран от света, или такъв, който само си представя, че светът го малтретира жестоко, както и човек, който сам иска да малтретира света.
Случаят с Ладю също не разрешава тази загадка. Той не е чувал гласове. Не е емоционален, злонамерен, гневен или отмъстителен. Шрьодер го пита за [компютърните] игри с насилие и той казва, че напоследък не ги е играл много. След това говорят за музика с насилие и Ладю казва, че свири на китара от осем години и няма вкус към „дебилната“ музика на „групи като Bullet for My Valentine или Asking Alexandria или някакви подобни глупости“. Той харесва Metallica: солиден, нормален, хеви метъл от старата школа. „Изобщо не съм бил тормозен“, казва Ладю на Шрьодер. „Не мисля, че някога през живота си съм бил тормозен.... Имам добри родители. Живея в добър град.“
Когато разпитът приключва, полицията заминава да види родителите на Ладю. Те живеят на няколко минути от тях, в спретната двуетажна къща на ъглов парцел. Ладю са разтревожени. Часът е 22:30, а синът им никога не излиза след девет часа вечерта. Майка му се опитва да го проследи на лаптопа си чрез акаунта на мобилния му телефон. Обаждат се на всички хора, на които е писал последните си съобщения, и се опитват да го открият. Тогава полицията пристига с новината, че синът им е заплашил да убие семейството си и да взриви гимназията в Уасека – и те са принудени да си дадат сметка за факт, който се намира изцяло извън сферата на съзнанието им. Не, синът им никога не е бил диагностициран с психично заболяване или депресия – казва Дейвид Ладю, бащата на Джон, на полицията. Не взема никакви лекарства. Никога не е изразявал желание да нарани някого. Прекарва много време пред компютъра си, гледайки видеоклипове в YouTube. Обича да експериментира с това, което баща му нарича „интересните му устройства“. Носи много черно. Но не е ли това нещо, което правят всички тийнейджъри? Дейвид Ладю отчаяно се опитва да измисли нещо – каквото и да било, за да осмисли това, което току-що са му казали. „Дейвид ми каза, че след като синът му е останал при брат му за няколко месеца в началото на миналото лято, той се върнал, обявявайки се за атеист, заявявайки, че вече не вярва в религията“ – се казва в полицейския доклад.
И след това:
Дейвид Ладю разказва за инцидент, при който Остин Уолтърс и Джон Ладю са отишли на лов за елени. Съобщава се, че Джон е застрелял елен, който не е умрял веднага и е трябвало да бъде „довършен“. Дейвид Ладю заявява, че е чул, че мобилният телефон на Остин е бил използван за заснемане на видеоклип на елена, което според него е било неподходящо, въпреки че никога не е виждал видеото. Дейвид Ладю ми показа снимка на лаптопа си, на която се вижда как Джон Ладю се хили, държейки полуавтоматична пушка до убития елен. Дейвид Ладю посочи снимката, като заяви, че „това“ е изражението на лицето, за което говори и което според него е притеснително.
Това е най-доброто, което той може да направи.
Това е и най-доброто, което изобщо някой може да направи през тази нощ. Уасека е община с около десет хиляди души сред царевичните полета на южна Минесота: една гимназия, [супермаркет] „Уолмарт“, красиво езеро край града. Минеаполис е на повече от час път. В културните разбирания на всички хора тук просто няма място за действията, които Джон Ладю описва. Към края на разговора сякаш настъпва някаква умора и нормалните кодове на цивилизованост от Средния Запад отново влизат в сила. Единственото, което разпитът, признанието или разговорът – каквото и да е било – между Шрьодер и Ладю установява, е, че изглежда се нуждаем от нови начини да осмислим феномена на стрелбата в училище.
Шрьодер: „Докато успеем да разберем, хм, с какво точно си имаме работа, просто ще ви вдигнем и, хм, ще ви сложим във временна арестантска килия, докато не успеем да го разберем.“
Ладю: „О.К.“
Шрьодер: „О.К.“
Ладю: „Хм, хм.“
Шрьодер: „Ще ви позволя да си обуете обувките. Да, засега ще задържа телефона ви.... Добре. Преди това ще ви позволя да си обуете обувките.“
Ладю: „Между другото, нося контактни лещи. Какво да правя с тях?“
Шрьодер: „Можете да ги запазите.“
Ладю: „О.К.... Ще ми сложите ли белезници?“
Шрьодер: „Ще ви сложа белезници.“
Ладю: [не се чува]
Шрьодер: „Ще ви претърся още веднъж.“
След това, почти извинително, добавя: „Знам, че вече го направих веднъж“.
В едно известно есе, публикувано преди четири десетилетия, станфордският социолог Марк Грановетер си поставя за цел да обясни един парадокс: „ситуации, при които резултатите не изглеждат интуитивно съвместими с основните индивидуални предпочитания [на участниците в тях]“. Как може да се обясни факта, че при определени обстоятелства даден човек или група хора правят неща, които изглеждат в противоречие с онова, което са или което смятат за правилно? Грановетер взима за пример бунтовете, тъй като те са случай на разрушително насилие, в което участват голям брой иначе съвсем нормални хора, които обикновено не са склонни към насилие.
Повечето предишни обяснения са се фокусирали върху това как нечии убеждения могат да се променят за броени мигове. Една от ранните теории гласи, че тълпата хвърля върху своите участници някакво „опияняващо заклинание“. След това аргументите се насочват към идеята, че участниците в бунта могат да бъдат рационални: може би в момента, в който бунтът започва, хората променят убежденията си. Те са видели какво е заложено на карта и са преизчислили оценките за разходите и ползите от участието си.
Но Грановетер смята, че е грешка да се фокусираме върху процесите на вземане на решения на всеки участник в бунта поотделно. Според него бунтът не е съвкупност от индивиди, всеки от които е стигнал самостоятелно до решението да чупи прозорци. Бунтът е социален процес, в който хората правят неща в отговор на и в комбинация с онези около тях. Социалните процеси се определят от нашите прагове – които той дефинира като броя на хората, които трябва да извършват някаква дейност, преди да се съгласим да се присъединим към тях. В елегантния теоретичен модел, предложен от Грановетер, бунтовете се започват от хора с праг нула – подбудители, готови да хвърлят камък през прозореца при най-малката провокация. След това се появява човек, който ще хвърли камък, ако някой друг тръгне пръв. Той има праг от едно. След него идва човекът с праг две. Неговите притеснения се преодоляват, когато види подстрекателя и неговия съучастник. След него е човекът с праг три, който никога не би чупил витрини и не би грабил магазини, ако точно пред него няма трима души, които вече правят това – и така нататък до стотния човек, праведен и почтен гражданин, който въпреки това може да захвърли убежденията си настрана и да вземе фотоапарат от счупената витрина на магазина за електроника, ако всички около него грабят стоки от магазина.
Грановетер се интересува най-много от ситуациите, в които хората правят неща по социални причини, които противоречат на всичко, в което те инак вярват като отделни личности. „Повечето от тях не смятат за ‚правилно‘ да извършват незаконни действия и дори не искат да го правят особено много“, пише той по повод резултатите от изследване на момчета, извършили престъпления. „Но груповото взаимодействие е такова, че никой от тях не може да признае това, без да загуби статут в групата; в нашите условия прагът им за кражба на коли е нисък, защото смелите мъжки действия носят статут, а нежеланието да се присъединиш, след като другите са го направили, носи високата цена на това да бъдеш наречен слабак.“ Не можете да разглеждате само нормите и мотивите на даден индивид. Трябва да разгледате цялата група.
Аргументът му има и второ следствие. За да опишем заразното поведение ние използваме думата „подражател“ по подвеждащ начин – предполагайки, че новите участници в епидемията действат по начин, идентичен с онзи на източника на тяхната инфекция. Но бунтовниците не са хомогенни. Ако в хода на разпространението си бунтът се развива, започвайки от буйния младеж, който веднага започва да хвърля камъни и се стигне до почтения гражданин, то бунтовниците са дълбоко хетерогенна група.
И накрая, моделът на Грановетер предполага, че понякога бунтовете са нещо повече от спонтанни изблици. Ако те се развиват, това означава, че имат дълбочина, продължителност и история. Грановетер смята, че хипотезата за прага може да се използва за описание на всичко – от избори до стачки, и дори за толкова прозаични въпроси, като това как хората решават, че е време да напуснат дадена партия. Той пише статията си през 1978 г. – много преди момчетата на тийнейджърска възраст да придобият навика да се разхождат из училищата си с автомати. Но дали най-добрият начин да обясним епидемията от стрелба в училищата не е да се върнем назад и да използваме модела на Грановетер – да мислим за нея като за бавно развиващ се бунт, в който поведението на всеки нов участник има смисъл най-вече като реакция и в комбинация с действията на онези, които са го правили преди тях?
Първите седем големи случая на стрелба – Лукайтис, Рамзи, Уудъм, Карнел, Джонсън и Голдън, Вурст и Кинкел – бяха несвързани и идиосинкратични. Лукайтис е бил обсебен от романа на Стивън Кинг „Ярост“ (написан под псевдонима на Кинг „Ричард Бахман“), разказващ за гимназист, който убива учителя си по алгебра с пистолет. Сутринта на нападението Кип Кинкел си пускал отново и отново арията „Liebestod“ на Вагнер. Бащата на Еван Рамзи смята, че синът му е бил под влиянието на видеоиграта Doom. Родителите на няколко от жертвите на Майкъл Карнел съдят създателите и разпространителите на филма „Баскетболни дневници“.
След това дойде ред на [убийствата в гимназията] Колумбайн. Социологът Ралф Ларкин твърди, че Харис и Клеболд са създали „културния сценарий“ за следващото поколение стрелци. Те са имали уебсайт. Направили са домашни филми, в които се снимат като наемни убийци. Написали са дълги манифести. Направили са свои „подземни записи“. Мотивите им са изложени с грандиозна конкретност: Харис казва, че иска да „даде началото на революция“. Ларкин разглежда дванадесетте големи стрелби в училища в Съединените щати през осемте години след Колумбайн и установява, че в осем от тези случаи стрелците изрично се позовават на Харис и Клеболд. Ларкин твърди, че от единадесетте училищни стрелби извън Съединените щати между 1999 и 2007 г., шест са явни версии на „Колумбайн“; за единадесетте случая на осуетени стрелби през същия период Ларкин твърди, че всички са вдъхновени от „Колумбайн“.
По същия начин социоложката Натали Е. Патън анализира онлайн видеоклиповете, създадени от стрелците след Колумбайн, и открива повтарящ се набор от стилизирани образи: момент, в който убиецът насочва пистолета си към камерата, след това към собственото си слепоочие, а после разперва широко ръце с по един пистолет във всяка ръка; близък план; махане за сбогом в края. „Училищните стрелци изрично се назовават или представят един друг“, пише тя. Тя споменава един, който „нарича [Сонг-Хуи] Чо ‚брат по оръжие‘“; друг, който „изтъква, че културните му вкусове са като тези на „Ерик и Дилън“; трети, който „използва изображения от камерата за наблюдение в Колумбайн и посвещава няколко видеоклипа на убийците“. И отбелязва: „Този аспект подчертава факта, че момчетата активно участват в асоциирането си към дадена група“.
Ларкин и Патън описват динамиката на праговия модел на груповото поведение на Грановетер. Люк Уудхам, третият в тази прогресия, описва в дневника си как заедно с приятел измъчват кучето си Спаркл: „Никога няма да забравя воя, който тя нададе. Звучеше почти като човешки. Засмяхме се и я бихме силно.“ Участник с нисък праг като Уудхам не е имал нужда някой да моделира акта му на насилие вместо него: въображението му е било повече от способно да се справи със задачата.
Но сравнете го със стрелеца след Колумбайн като Дарион Агилар, деветнайсетгодишният младеж, който миналата година уби двама души в магазин за скейтборд в търговски център в Мериленд, преди да се самоубие. Агилар е искал да стане готвач. Имал е страст към растителната биология. Бил е тих, но не и маргинализиран или тормозен. „Той беше добър човек. Винаги вярваше във вътрешния мир“, казва негов приятел пред „Вашингтон пост“. „Беше просто много забавен човек.“ В месеците преди стрелбата той отишъл на лекар, оплаквайки се, че чува гласове, но според полицията гласовете му били „неспецифични, ненасилствени и наистина не го насочвали да прави нищо“. Момчето, което иска да стане готвач и чува „неспецифични, ненасилствени“ гласове, се нуждае от прецизно разработен сценарий, за да извърши нападението си. Точно това имат предвид Патън и Ларкин: ефектът от примера на Харис и Клеболд се изразява в това, че той е направил възможно присъединяването към бунта на хора с много по-високи прагове – момчета, които обикновено никога не биха си помислили да стрелят с оръжие по съучениците си. Агилар се преоблича като Ерик Харис. Той използва същите оръжия като Харис. Носил е раница като тази на Харис. Скрил се е в съблекалнята на магазина до 11:14 ч. – точният час, в който е започнал инцидентът в Колумбайн – и след това е излязъл да стреля. Няколко месеца по-късно Аарон Ибара влиза в кампуса на Сиатълския тихоокеански университет и застрелва трима души, един от които смъртоносно. След това той казва на полицията, че никога не би могъл да го направи без „напътствията на, на Ерик Харис и Сонг-Хуи Чо в главата ми. Особено Ерик Харис, той беше майсторът на всички стрелци“.
Между Колумбайн и Аарон Ибара естеството на бунта се променя: той става все по-самостоятелен, по-ритуализиран, все повече се отъждествява с традицията на училищните стрелби. Ерик Харис е искал да започне революция. Агилар и Ибара са искали да се присъединят към нея. Харис вижда себе си като герой. Агилар и Ибара вече са поклонници на героите.
А сега си представете, че бунтът прави голяма крачка напред в прогресията – към човек с още по-висок праг, за когото идентификацията с групата и потапянето в културата на стрелбата в училище са още по-доминиращи съображения. Това е Джон Ладю. „Има един, за когото вероятно никога не сте чували, още през 1927 г., който се казва Андрю Кехоу“, казва Ладю на Шрьодер. „Убил е около четиридесет и пет души с динамит и други неща.“ Ибара е бил студент в Техническия университет във Вирджиния и ученик в Колумбайн. Ладю е изследовател на жанра, който говори за хората, които са му повлияли така, както начинаещ режисьор би могъл да говори за Фелини или Бергман. „Другият е Чарлз Уитман. Не знам дали знаете кой е той. Той е човека, когото наричаха ‚снайпериста‘ в Тексаския университет в Остин. Бивш морски пехотинец. Убил е шестнайсет [души], доста впечатляващо“.
Ладю има собствено мнение. Той не харесва „страхливците“, които се самоубиват веднага щом се появи полицията. Не одобрява действията на Адам Ланза, защото той е застрелял деца от детската градина в Санди Хук, вместо хора на неговата възраст: „Това е просто жалко. Имайте малко достойнство, по дяволите.“ Не харесва някакъв „стряскащ шизофреник, когото бихте погледнали в клас и бихте игнорирали“. Предпочита известна изтънченост, „някой, за когото бихте казали: никога не съм знаел, че ще направи нещо такова. Някой, когото не бихте заподозрели.“ Един човек отговаря на изискванията: „Моят идол номер едно е Ерик Харис.... Мисля, че просто виждам себе си в него. Като че ли той е човекът, с когото бих искал да бъда. Ако го познавах, просто щях да си мисля, че е готин.“
Джон Ладю е обвинен в четири опита за убийство, две повреди на имущество и шест притежания на експлозиви. Не след дълго обаче делото се сблъсква с трудности. Първият проблем е, че според законите на Минесота да разкажеш на полицай за плановете си да убиеш някого не е равносилно на опит за убийство и най-сериозните обвинения срещу Ладю са отхвърлени.
Вторият проблем е по-сложен. Обвинението вижда човек, който иска да бъде Ерик Харис, и явно смята, че това означава, че той трябва да е нещо подобно на Ерик Харис, че под доброкачествената външност на Ладю трябва да се крие мрачно сърце. Но поуката от прогресията на Грановетер, разбира се, е, че това не е непременно вярно: колкото по-дълго продължава един бунт, толкова по-малко хората, които се присъединяват към него, приличат на онези, които са го започнали. Както пише Грановетер, погрешно е да се приема, „че ако повечето членове на дадена група вземат едно и също поведенческо решение – например да се присъединят към бунт – то можем да заключим, че в крайна сметка повечето от тях споделят една и съща норма или убеждение относно ситуацията, независимо дали са го правили в началото“. А през юни тази година, по време на изслушването, на което бяха представени резултатите от психиатричната оценка на Ладю, стана ясно колко хетерогенен е станал бунтът.
Свидетелските показания през деня започват със съдебната психоложка Кейтрин Кранбрук. Тя е разпитвала Ладю в продължение на два часа и половина. Тя казва, че е изследвала много непълнолетни, замесени в тежки престъпления, и те често са имали ескалираща история на агресия, започваща с кражби, бой в училище и други антисоциални прояви. Ладю не е имал такива. Освен това му е била направен пълен набор от тестове за човек в неговата ситуация – Структурирана оценка на риска от насилие при младежи (SAVRY), младежката версия на контролните листове за психопатия (PCL) и Инвентаризацията за третиране на риска (R.S.T.I.) – и резултатите не са предизвикали никакви предупредителни заключения. Той не е бил насилник или психично болен. Проблемът му е нещо много по-незначително. Той просто е малко неадекватен. „Той използва доста странни изрази, малко прекалено формален език“, казва Кранбрук. „Изглежда, че му липсва типичната способност за взаимоотношения с членовете на семейството. Посочва, че би извършил такива действия, но не проявява никаква загриженост или съпричастност към въздействието, което това би могло да има върху другите.“ Заключението и на тримата психолози, които се изказват по време на изслушването, е, че Ладю има лек до умерен случай на аутизъм: той има разстройство от аутистичния спектър (РАС) или това, което преди се наричаше синдром на Аспергер.
Това разкритие преобръща делото с главата надолу. Фактът, че Ладю признава намеренията си с такава готовност, го прави хладнокръвен. Но се оказва, че това е типично за хората от аутистичния спектър при срещите им с полицията: буквалното им мислене ги кара да отговарят директно на въпросите. Ладю е бил очарован – както много момчета в тийнейджърска възраст – от оръжия и експлозии. Но той не е знаел приемлив начин да изрази тези си мании. „Джон е склонен да казва разтърсващи неща, без да е в състояние да прецени въздействието им върху хората“, казва по време на изслушването Мери Кенинг, друга от психоложките, които са го изследвали. Той говори без съпричастност, когато обсъжда идеята за убийството на семейството си, което го прави да звучи като психопат. Но дефицитът на емпатия при хората от аутистичния спектър – който ги прави социално изолирани и уязвими за хищничество – е далеч от този на психопатите, чиито дефицити се използват в името на манипулацията и експлоатацията.
Голяма част от това, което е толкова обезпокоително в обмяната на мнения на Ладю с Шрьодер, всъщност е просто неговата версия на квинтесенциалния симптом на аутистичния синдром – „ограничен кръг от интереси“. Той е обсебен. Настоява да прилага логика и анализ към неща, за които повечето от нас знаят, че не би трябвало да са логични и аналитични. Какво трябва да носи? Стандартната униформа за стрелците в училище е черно манто. Но няма смисъл да се носи черно манто в училище, обяснява Ладю, „защото това е малко подозрително“. Ето защо той ще го съхранява в шкафчето си. Къде трябва да отидат бомбите? Харис и Клеболд са избрали кафенето. Но Ладю смята, че това е твърде очевидно и че от логистична гледна точка поставянето им в коридора до фонтаните за пиене на вода е по-разумно. Кога трябва да атакува? Най-разумно било през април, „защото през този месец се случват всички наистина лоши трагедии, като например… Титаник, Колумбайн, атентатът в Оклахома, атентатът в Бостън“. А какво се е объркало в Колумбайн? Нападението е било замислено каъто бомбена атака. Тогава защо устройствата, заложени от Харис и Клеболд, не са избухнали? „Те са се опитвали да създадат верига, която да запали малко бензин, който да се взриви пропан-газа и да предизвика BLEVE – тоест експлозия на кипяща течност с разширяващи се пари… което по същество е същото като, да речем, тръбна бомба, само че с газове“ – търпеливо обяснява Ладю на Шрьодер, преди да се впусне в дълго техническо отклонение за относителните предимства на хидразина, амониевия перхлорат, чедита, нитроглицерина и флаш-праха. Още по-язвителен е по отношение на бостънските атентатори и техните бомби. Смята, че те са направили „гадна конструкция“. Използвали са гвоздеи и черен прах от фойерверки. Много по-разумно би било да се използват флаш-прах и сачмени лагери, смята Ладю, защото „сферичните шрапнели“ „превъзхождат по щети пироните“. Ладю разказва на Шрьодер, че в YouTube има два канала, посветени на работата му. Но всеки, който гледа сглобените видеоклипове, очаквайки да види нещо мрачно, ще бъде разочарован. Това са домашни филми, в които Ладю проверява дали малки предпазители ще се запалят, когато са поставени в пластмасова бутилка за вода, или дали може успешно да взриви дупка с размер на монета в стената на пластмасова пързалка на детска площадка. В света преди Колумбайн хора като Ладю са си играли с химически комплекти в мазетата си и са мечтали да станат астронавти.
Идеята, че хората с разстройства от аутистичния спектър могат да се впуснат в модели на сериозна престъпност, си има име: фалшива девиация [counterfeit deviance]. Тя отдавна е предмет на дела, свързани с тийнейджъри с аутизъм и детска порнография. „Те са интелектуално непокътнати хора, с добри компютърни умения, но с изключителна мозъчна наивност, които действат в социална изолация, натрапчиво преследвайки интереси, които често несъзнателно ги отвеждат в забранена територия“, пише адвокатът Марк Дж. Те попадат на онлайн изображение, което привлича незрялата им сексуалност, и не разбират неговите социални и правни последици. Изображението може да бъде „маркирано“ за останалите сред нас, защото детето е в някакъв вид страдание. Но точно този вид емоционални сигнали са това, което тийнейджърите с аутизъм трудно разбират. Те започват обсебено да събират подобни изображения не от някакъв извратен сексуален нагон, а просто защото така е конфигурирано любопитството им. Това, което вкарва тези младежи в неприятности със закона, „не са необичайните сексуални желания“, пише Махони, „а склонността им да изразяват или преследват нормални интереси по начин, който е извън социалните конвенции“.
Фалшива ли е девиацията на Джон Ладю? Той казва на Кранбрук, че би продължил с плана си, ако не го биха спрели, и тя му вярваа. Вторият от психолозите, които го изследват, Джеймс Гилбъртсън, също смята, че заплахата на Ладю е реална: обсебващата му подготовка е създала мощен импулс за действие. Но на всяка крачка проличава неговата неохота и двойнственост: той е деветдесет и деветият човек, който се оглежда предпазливо. В един момент Шрьодер го пита защо, ако април – като месецът на „Титаник“, „Уейко“, „Оклахома сити“ и „Колумбайн“ – е толкова критичен от символична гледна точка, той не е нападнал училището още сега. В края на краищата вече е 29 април. Ладю, който през цялото време е бил образец на яснота, изведнъж започва да се вълнува. „Хм, исках да го направя около април, но реших да не го правя на 19 април, защото мисля, че не, 19 април нямаше да свърши работа, защото беше събота, мисля, че беше 14 април, защото, хм, реших, че не искам да го правя на 18 април, защото реших, защото наближаваше 20 април“ – 20 април е националният ден на марихуаната – „и си помислих, че може би ще имат някакви кучета там и ще намерят нещата, които бях скрил в коридора. Но сега не е така, защото сега е май и просто исках да го направя преди края на учебната година.“
Той е планирал щателно всеки аспект на нападението, с изключение на частта, в която действително го извършва. Очевидно е, че се чувства неудобно. Когато Шрьодер го притиска допълнително, той си измисля още оправдания. „Трябваше да купя газов котлон“ – казва той, което означава, че все още не е купил централния компонент на бомбите си. А след това: „Трябваше да открадна и пушка“. Той се бави, удължава планирането, отлага действието. После двамата започват да говорят за боеприпаси и Ладю измисля трето оправдание: бил купил двайсет патрона, но „те не пасваха към затвора на пушката, защото бяха прекалено широки и имаше проблем с подаването им, когато влизаха“.
Нископраговите стрелци се намират в плен на мощни вътрешни напрежения. Но Ладю изглежда няма никакви истински оплаквания. Вместо това в тетрадките си той изглежда изразходва доста усилия, за да се опита да ги създаде от нищо. Протоколът на училищния стрелец изисква от него да убие родителите си. Но той харесва родителите си. „Вижда ги като добри хора, които го обичат и се грижат за него“ – казва Гилбъртсън. „Но според [неговия] манифест той трябва да отнеме живота им, за да докаже, че е готов за задачата, да докаже, че вече няма човешки чувства, че е изчистен.“ След като предизвиква лека експлозия на местна детска площадка, той пише писмо до полицията. „Предполагам, че така и не сте го намерили“ – казва той за писмото. „Дали? Пуснах го в нечия пощенска кутия с молбата да ви го предадат, но те така и не са го направили“. Изглежда, че той добре осъзнава, че манията му го е вкарала в опасна ситуация. „О.К., хм, първо, бих искал проверка от психиатър или нещо подобно“, казва той в един момент. И после отново: „Искам просто да разбера какво всъщност не е наред с мен“; „Искам по-скоро само психиатричен тест и това е наистина всичко“; „Исках да потърся [психолог] много пъти, но, очевидно, не исках родителите ми да знаят за това, защото исках да го държа под око“. Когато тримата полицаи се появяват в складовото му помещение, това сигурно е облекчение. „Помислих си, че сигурно ме търсите“, казва по-късно той на полицията.
Случаят на Джон Ладю претърпя окончателен обрат миналия месец. Изслушването се е състояло в сградата на окръжния съд на окръг Уасека – строга готическа сграда на главната улица в центъра на града. Ладю, облечен в оранжев гащеризон с надпис „Waseca County Prison“ на гърба, е воден от двама полицаи. Преди да бъде преместен през юли в местния затвор, той е прекарал предишните седемнадесет месеца в няколко различни заведения за непълнолетни. Косата му е по-дълга. Носи дебели очила с черни рамки. Не поглежда към никой от зрителите, дошли на изслушването. Прокурорът и адвокатът на Ладю обявяват, че са постигнали ново споразумение за признаване на вина. Ладю ще се признае за виновен по обвиненията за взривни вещества в замяна на продължителен курс на психиатрично лечение и от пет до десет години условно. Съдията го запознава с особеностите на споразумението и той отговаря на всеки въпрос с дълбок, странно възрастен глас. Изглежда уважителен и учтив, освен когато прокурорката го пита дали разбира разликата между запалително взривно устройство. Взривното устройство – добавя тя, сякаш говори на дете – е нещо, което може да „избухне“. Когато той отговаря („Да“), в гласа му се появи кратка нотка на раздразнение: Шегувате ли се с мен?
След края на изслушването Дейвид Ладю застава на тротоара пред сградата на съда и отговаря на журналистическите въпроси. Той е по-нисък и по-едър от сина си, силен и прям. Казва, че за да се срещне с Джон предишната вечер и да обсъди споразумението за признаване на вина, е трябвало да работи две шестнадесетчасови смени една след друга. Изтощен е. Дошъл е, казва той, „защото го обичам, не мога да го оставя и да си тръгна, просто да го забравя и да го изхвърля от съзнанието си“. Иска да напомни на света, че синът му е човек. „Той имаше любов“, казва Ладю. „Обичаше човешката привързаност, като всеки друг. Видях изражението на лицето му, когато говореше със сестра си. Видях в него неща, които той, със сигурност по онова време, би отрекъл.“ Той говори за това колко трудно е за мъжете – и по-специално за момчетата в тийнейджърска възраст – да признаят своята уязвимост. „Знаете ли, той завърши училище с отличен успех“, продължава той гордо, визирайки затвора за непълнолетни, където синът му е завършил последната си година в гимназията. „Имал е шестица по математика. Изпратиха ни дипломата му по пощата.... Нямаше как да го направя.“
В деня на Ерик Харис можехме да се опитаме да се утешим с мисълта, че не можем да направим нищо, че нито един закон, нито една интервенция, нито едно ограничение на оръжията не може да промени нещо в лицето на някой толкова зъл човек. Но сега бунтът е обхванал момчетата, които някога са били доволни да си играят с химически комплекти в мазето. Проблемът не е в това, че има безкраен запас от дълбоко разстроени млади мъже, които са готови да обмислят ужасяващи действия. Проблемът е, че вече не е необходимо младите мъже да са дълбоко разстроени, за да обмислят подобни ужасяващи действия.
