От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2011 08 Gladwell Outliers 

 

„Това, че знаете коефициента на интелигентност на едно момче,
няма да ви свърши работа,когато пред вас има цял клас умни момчета.“

1.

Малкълм Гладуел, „Изключителните“
Изд. „Жанет 45“, 2011

2011_08_Gladwel_outliers

В петия епизод на американското телевизионно състезание „Един срещу всички“ през 2008 г. участва специален гост на име Кристофър Лангън.

„Един срещу всички“ е сред многото телевизионни игри, изникнали след феноменалния успех на „Стани богат“. В нея участва постоянна маса от сто редови зрители – т. нар. мафия. Всяка седмица те мерят сили със специално поканен гост, като отговарят на въпроси от различни области. Залогът е един милион долара. Гостът трябва да е достатъчно умен, за да отговори правилно на повече въпроси от мафията и по това мерило малцина са тези, които са се справили по-блестя-що от Кристофър Лангън.

„Тази вечер мафията се изправя срещу своя най-ожесточен съперник досега – обявява гласът зад кадър. – Запознайте се с Крис Лангън, наричан от мнозина най-умният човек в Америка“. Камерата бавно показва отвисоко набит, мускулест мъж на около петдесет години. „Средният коефициент на интелигентност при човека е 100 – продължава гласът. – Коефициентът на Айнщайн е 150. На Крис е 195. В момента той е съсредоточил колосалния си мозък над теория за вселената. Но дали огромният му череп ще бъде достатъчен, за да разбие мафията в битката за един милион долара? Ще разберем сега в „Един срещу всички“!“

На сцената излиза Лангън, посрещнат с бурни аплодисменти.

– Според вас не е необходим забележителен интелект, за да се представи човек добре в „Един срещу всички“, нали така? – обръща се към Лангън водещият на шоуто Боб Сагет, вперил в госта особен поглед, все едно наблюдава опитен екземпляр.


Small Ad GF 1

– Честно да ви кажа, мисля си, че интелектът може дори да попречи – отговаря Лангън с дълбок, уверен глас. – Хората с висок коефициент на интелигентност са склонни да профилират познанията си, да задълбават, като избягват незначителните подробности. Но като ги гледам тези тук – добавя той и хвърля към опонентите си насмешлив поглед, който издава колко нелепо му се струва всичко това, – ми се струва, че ще се справя.

През изминалото десетилетие Крис Лангън се сдоби със странна слава. Той се превърна в популярното лице на гения в Америка, знаменитост сред изключителните хора. Канят го в новинарски емисии, представят го в списания, а режисьорът Ерол Морис направи за него документален филм. И всичко това заради мозък, който явно не подлежи на описание.

Телевизионното шоу „20/20“ дори наема психолог, който да направи на Лангън тест за интелигентност. Резултатът буквално излиза извън таблиците – твърде е висок, за да бъде измерен точно. Друг път Лангън е подложен на тест, специално разработен за хора, които са твърде умни за стандартните тестове за интелигентност. Отговаря вярно на всички въпроси, с изключение на един[1]. На шестмесечна възраст вече говори. На три години, докато слуша приказки по радиото в неделя, Крис следи текста по своите книжки и така се научава да чете. На пет задава на дядо си въпроси за съществуването на Бог и си спомня, че е разочарован от отговорите, които получава.

В училище Лангън може да влезе на контролно по чужд език без изобщо да се е готвил. Достатъчни са му две-три минути, за да прегледа учебника преди идването на учителя, и решава теста с отличен резултат. В началото на юношеството си, докато помага в една ферма, Кристофър започва да поглъща жадно книги от областта на теоретичната физика. На шестнайсет се справя с прочутия със своята неразбираемост шедьовър на Бертран Ръсел и Алфред Норт Уайтхед „Принципи на математиката“. Получава максимален брой точки на теста SAT, въпреки че заспива по време на изпита.

„Един час учеше по математика – разказва брат му Марк за заниманията на Крис през лятната ваканция в гимназията. – След това отделяше час за френски, после още толкова за руски. А после четеше по философия. И правеше това добросъвестно всеки ден.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Другият му брат, Джеф, споделя: „Да ви кажа, когато Кристофър беше някъде на четиринайсет-петнайсет години, обичаше да си рисува разни неща просто ей така, на шега, а се получаваха като снимки. На петнайсет свиреше досущ като Джими Хендрикс на китарата, акорд по акорд. Бум, бум, бум. Половината от времето въобще не ходеше на училище. Появяваше се само за контролните и никой нищо не можеше да му каже. За нас това беше адски забавно. Той прехвърляше материала, предвиден за изучаване цял срок, само за два дни, вършеше каквото се изискваше от него, след което се връщаше към своите си занимания[2].“

На сцената на „Един срещу всички“ Лангън е съсредоточен, излъчва увереност. Дълбок, плътен глас, присвити очи, които проблясват яростно. Не говори общи приказки по темите в търсене на вярната фраза, не се връща, за да повтори вече казано изречение. Не вмята „ъъъ“ или „ммм“, или други форми на паразитни изрази – изстрелва изреченията бързо едно след друго, стройни и бляскави като войници на парад. Отмята с лекота задаваните от Сагет въпроси. Когато печалбата му достига 250.000 долара, сякаш пресмята наум, че рисковете да загуби всичко вече са по-големи от потенциалните ползи от оставането му. Внезапно спира. Казва „ще взема парите“, здрависва се енергично със Сагет и приключва докато е на върха, както си представяме, че би направил един истински гений.

2.

Малко след края на Първата световна война Луис Търман, млад преподавател по психология в Станфордския университет, среща забележително момче на има Хенри Кауъл. Хенри расте в бедност и безпорядък. Тъй като не се разбира с другите деца, седемгодишен престава да ходи на училище. Работи като чистач в една школа недалеч от кампуса на университета и при всеки удобен случай се измъква от задълженията си, за да посвири на пианото. Музиката, която излиза изпод пръстите му, е прекрасна.

Търман се занимава с измерване на интелигентността. Стандартният тест, който през следващите 50 години ще направят милиони хора, т. нар. „Станфорд-Бине“, е създаден от него. Търман решава да измери интелигентността на Кауъл. Това момче сигурно е интелигентно, мисли си той и, разбира се, е прав. Коефициентът на Хенри се оказва над 140, което граничи с резултат, подобаващ на гений. Търман е очарован. Колко ли още необработени диаманти се валят в калта?

И той започва да ги търси. Открива момиченце, което на година и седем месеца знае азбуката, и друго, което чете Дикенс и Шекспир на четири. Попада на младеж, изгонен от юридическия факултет, защото преподавателите му не можели да повярват, че е възможно човек да възпроизведе дословно дълги пасажи от правни разсъждения.

През 1921 г. Търман решава да посвети живота си на изучаването на надарените хора. Със солидната финансова подкрепа на фондация „Комънуелт“ той събира екип от учени и ги изпраща в началните училища в Калифорния. От учителите се иска да посочат най-умните деца в класовете си, които да преминат тест за интелигентност. Десетте процента с най-добри резултати правят втори тест, а тези, чийто резултат от втория тест надхвърля 130 точки, получават и трети. Въз основа на събраните данни Търман селектира най-добрите и най-умните деца. В процеса на работата си психологът успява да прегледа досиетата на около 250 000 ученици от средния и горния курс. Подбира 1470 деца, чийто коефициент на интелигентност надхвърля 140 и дори достига удивителните 200 пункта. Тази група млади гении става известна като „термитите“. Те са обект на едно от най-популярните психологически изследвания в историята.

До края на живота си Търман се грижи за своите избраници като квачка за пиленцата си. Развитието им се проследява, непрекъснато биват проверявани, измервани и проучвани. Постиженията им в образователния процес биват записвани, браковете им се наблюдават, болестите им се нанасят в таблици, психологическото им състояние се превръща в диаграми, а всяко повишение и смяна на работата се записват надлежно. Търман пише на своите избраници препоръчителни писма при кандидатстване за работа и молби за аспирантури. Постоянно раздава съвети и дава консултации и през цялото време записва данните в дебели червени тетрадки, които издава под заглавието „Генетични изследвания на гениите“.

„Няма нищо по-важно за един човек от коефициента му на интелигентност. С изключение може би на неговия морал“, казва Търман. Според него именно между хората с най-висок коефициент на интелигентност „трябва да търсим бъдещите лидери, които ще дадат тласък на науката, изкуството, управлението, образованието и социалното благополучие като цяло“. С порастването на изследваните деца Търман публикува сведения за техния напредък и техните изключителни постижения. „Почти невъзможно е – пише той въодушевен, когато децата са вече в гимназията – да попаднеш на статия във вестника за някакво състезание или събитие с участието на момчета и момичета от Калифорния и сред победителите да няма поне един член на нашата надарена група“. Търман показва на литературни критици откъси от текстове на най-творчески изявените деца, за да бъдат съпоставени произведенията им с ранните творби на прочути писатели. Разлики няма. Според психолога, по всичко личи, че избраната група притежава потенциал за „велики дела“. Той е убеден, че неговите „термити“ са предопределени да формират бъдещия елит на Съединените щати.

И до днес много от идеите на Търман лежат в основата на нашите възгледи за успеха. Училищата имат програми за „надарени деца“. Елитните университети често изискват от студентите да полагат тестове за интелигентност като SAT при кандидатстването си. Поради същата причина високотехнологични компании като „Гугъл“ и „Майкрософт“ внимателно измерват когнитивните способности на бъдещите си служители – те са убедени, че кандидатите, озовали се най-отгоре на скалата за интелигентност, притежават най-голям потенциал. („Майкрософт“ са известни с това, че бомбардират кандидатите за работа с куп въпроси с цел да проверят интелигентността и находчивостта им, включително и класиката: „Защо капаците на канализационните шахти са кръгли?“. Ако не знаете отговора, значи не сте достатъчно умни, за да работите в „Майкрософт“[3].)

Ако бях вълшебник и ви предложех да увелича коефициента ви на интелигентност с 30 точки, щяхте да се съгласите, нали? Щяхте да допуснете, че това би ви помогнало да се издигнете в живота. А когато чуем за човек като Крис Лангън, реагираме така, както е реагирал Търман при първата си среща с Хенри Кауъл преди повече от век – обзема ни страхопочитание и благоговение. Гениите са абсолютно изключителни. Нищо не може да ги спре.

Дали?

Досега в книгата видяхме, че изключителните постижения се дължат повече на възможностите, отколкото на таланта. В тази глава искам да разнищя това твърдение, като разгледам най-чистата и изкристализирала форма на изключителни хора – гениите. Дълги години мнението ни за ключовата роля на високата интелигентност се формираше под влияние на хора като Търман. Но, както ще се убедим, изследователят допуска грешка. Той не е прав за своите „термити“ и ако беше попаднал на младия Крис Лангън, който прочита „Принципи на математиката“ на шестнайсет, със сигурност щеше да допусне същата грешка и по отношение на него – поради същата причина. Търман не разбира какво всъщност означава да си изключителен и това е грешка, която продължаваме да допускаме и до ден днешен.

3.

Един от най-разпространените тестове за интелигентност са т.нар. „Прогресивни матрици“ на Рейвън. Той не изисква езикови умения или специално придобити знания. С него се измерват уменията за абстрактно мислене. Стандартният тест на Рейвън се състои от 48 задачи с прогресивно увеличаваща се сложност. Коефициентът на интелигентност се изчислява въз основа на това на колко въпроса е отговорено правилно.

През годините са правени огромен брой изследвания в опит да се разбере как резултатът от един такъв тест за интелигентност като Рейвъновия се отнася към успеха на практика. Хората в дъното на скалата – с коефициент под 70 – са смятани за умствено изостанали. Резултат около 100 е среден, може би ви трябва малко повече, за да се справите в колежа. А за да влезете в сравнително конкурентна университетска програма и за да се представите добре там, ще ви трябва коефициент най-малко 115. Като цяло, колкото по-висок е резултатът ви, толкова повече ще се образовате, толкова повече пари е вероятно да спечелите и – ако щете вярвайте – толкова по-дълго ще живеете.

Но има и уловка. Взаимовръзката между успеха и коефициента на интелигентност важи само до един момент. Щом човек достигне коефициент около 120, допълнителните точки изглежда престават да носят осезаеми и полезни от практическа гледна точка предимства[4].

„Доказано е категорично, че човек с коефициент на интелигентност 170 е много по-вероятно да разсъждава по-добре от някой със 70 – пише британският психолог Лиам Хъдсън, – и това важи и за по-близки граници, например 100 и 130. Но тази зависимост изглежда става невалидна, когато се сравняват двама души с относително високи коефициенти. Един завършен учен с коефициент 130 има същите шансове да спечели Нобелова награда като някой с коефициент 180.“

Хъдсън всъщност ни казва, че коефициентът на интелигентност е нещо като ръста в баскетбола. Човек висок 1.70 м има ли реален шанс да играе баскетбол професионално? Не съвсем. Трябва да си най-малко 1.82 м или 1.85 м, за да играеш на това ниво и, при изравнени други условия, може би е по-добре да си 1.90 м, отколкото 1.85 м, а още по-добре 1.92 м вместо 1.90 м. Но след определена стойност височината вече няма толкова голямо значение. Играч, висок 2.07 м, не е непременно по-добър от друг, който е с 5 сантиметра по-нисък. (Ето, Майкъл Джордан, най-великият играч на всички времена, е висок 2.01 м.) Баскетболистът трябва просто да е достатъчно висок. Същото важи и за интелигентността – има праг.

Шоуто „Един срещу всички“ започва с факта, че Айнщайн има коефициент на интелигентност 150, а Лангън – 195, тоест с 30% по-висок. Което не означава, че е с 30% по-умен от Айнщайн. Това е нелепо. Единственото, което можем да кажем, е, че що се касае до наистина сложна материя като физиката, и двамата очевидно са достатъчно умни.

Осъзнавам, че идеята за праг на коефициента на интелигентност е в противоречие с нашата интуиция. Мислим си, че носителите на Нобелова награда за постижения в науката например би трябвало да имат най-високия възможен коефициент на интелигентност; че това би следвало да са хора, влезли в колеж с най-добрите оценки, спечелили всички възможни стипендии и постигнали такива умопомрачителни академични резултати в гимназията, че най-добрите университети в страната направо са се избили за тях.

Но нека разгледаме следния списък на университетите, където са завършили последните 25 американци, носители на Нобелова награда за медицина.

Колеж „Антиох“
Университет „Браун“
Университет „Бъркли“
Вашингтонски университет
Колумбийски университет
Технологичен институт „Кейс“
Масачузетски технологичен институт (МТИ)
Калифорнийски технологичен институт („Калтек“)
Харвардски университет
Колеж „Хамилтън“
Колумбийски университет
Университет на Северна Каролина
Университет „Депо“
Пенсилвански университет
Университет на Минесота
Университет „Нотр Дам“
Университет „Джонс Хопкинс“
Йейлски университет
„Юниън Колидж“, Кентъки
Илинойски университет
Тексаски университет
„Холи Крос“
Колеж „Амхърст“
Колеж“Гетисбърг“
Колеж „Хънтър“

Никой не би твърдял, че този списък е представителен за избора на висше училище на най-добрите гимназисти в Америка. „Йейл“, „Колумбия“ и МТИ са вътре, но тук са и „Депо“, „Холи Крос“ и „Гетисбърг“. Това просто е списък с добри учебни заведения.

В този ред на мисли, ето къде са учили последните 25 американски нобелови лауреати по химия:

„Сити Колидж“, Ню Йорк
„Сити Колидж“, Ню Йорк
Станфордски университет
Дейтънски университет, Охайо
Колеж „Ролинс“, Флорида
МТИ
Колеж „Гринел“
МТИ
Университет „Макгил“
Технологичен институт на Джорджия
Университет „Уеслиън“, Охайо
Университет „Райс“
Университет „Бригам Янг“
Университет на Торонто
Университет на Небраска
Колеж „Дартмут“
Университет „Харвард“
Колеж „Бириа“
Колеж „Аугсбург“
Масачузетски университет
Вашингтонски университет
Университет на Флорида
Калифорнийски университет „Ривърсайд“
Харвардски университет

Явно, за да спечелиш Нобелова награда, трябва да си достатъчно умен, за да влезеш в колеж от класата поне на „Нотр Дам“ или Университета на Илинойс. Това е всичко[5].

Радикална идея, нали? Да предположим, че дъщеря ви е приета в два университета – „Харвард“ и „Джорджтаун“, Вашингтон. Кой бихте предпочели? Навярно „Харвард“, защото е „по-добро“ училище. На приемните изпити кандидат-студентите там изкарват с 10-15% по-високи оценки.

Но предвид това, което научаваме за интелигентността, идеята да класираме учебните заведения като лекоатлети в надбягване звучи абсурдно. Абсолютно погледнато, студентите в „Джорджтаун“ може да не са толкова умни, колкото студентите в „Харвард“. Но и едните, и другите очевидно са достатъчно умни, така че бъдещи нобелисти излизат и от „Джорджтаун“, и от „Харвард“.

Неотдавна психологът Бари Шуорц предлага елитните училища да се откажат от сложните процедури за прием и просто да проведат лотария между всички, минали прага. „Разделете хората в две категории – казва Шуорц: – достатъчно добри и недостатъчно добри. Сложете имената на достатъчно добрите в една шапка и теглете печеливши, а тези, които не минават прага, отхвърлете.“ Шуорц признава, че няма никакъв шанс идеята му да бъде приета. Но е абсолютно прав. Както пише Хъдсън (а помнете, че той прави проучването си в елитни английски мъжки училища през 50-те и 60-те години на ХХ век): „Това, че знаете коефициента на интелигентност на едно момче, няма да ви свърши работа, когато пред вас има цял клас умни момчета“[6].

Нека ви дам един пример за ефекта на прага в действие. Правният факултет на Мичиганския университет, както много други елитни американски образователни институции, упражнява политика на положителни действия по отношение на кандидати в неравностойно положение. Около 10% от първокурсниците всяка година се числят към малцинствени групи и ако университетът не намаляваше значително изискванията си за прием на такива кандидати и не ги допускаше с по-нисък бал от гимназията и с по-ниски резултати на входящите тестове, то процентът щеше да падне под 3. Нещо повече, ако направим сравнение между оценките на студенти от малцинствата и извън тях, ще установим, че втората група се справя по-добре. И нищо чудно – те са имали по-добър бал от гимназията, по-добри резултати на приемния тест, така че е почти сигурно, че ще имат по-високи оценки и по време на следването. Това е една от причините тези положителни програми да са толкова противоречиви. Всъщност скорошна атака срещу подобна програма на Мичиганския университет стигна чак до Върховния съд на САЩ. За мнозина е притеснително елитна образователна институция да приема студенти, които не са на нивото на своите колеги.

Но в един момент от юридическия факултет на „Мичиган“ решават да видят как се справят студентите от малцинствата след дипломирането си. Колко печелят? Докъде са се издигнали в професията? Доволни ли са от своята кариера? С какво са допринесли за благото на обществото и на своята общност в частност? Какви награди са спечелили? Вземат под внимание всичко, което може да се смята за показател на реален житейски успех. И резултатите се оказват изненадващи.

„Знаехме, че доста от студентите ни от малцинствата се справят добре – казва Ричард Лемпърт, който участва в екипа, провел изследването. – Очакванията ни бяха, че половината или две-трети няма да са се реализирали достатъчно успешно, но все пак би трябвало да има и приличен брой успели. Каква беше изненадата ни, когато установихме, че тези наши възпитаници се справят точно толкова добре, колкото и колегите им от немалцинствените групи. Нямаше никакви сериозни несъответствия.“

Лемпърт всъщност казва, че по единственото мерило, което би трябвало да интересува един юридически факултет, а именно, дали възпитаниците му се справят достатъчно добре в живота, студентите от малцинствата се представят не по-зле от останалите. Те са точно толкова успели, колкото и колегите си с бял цвят на кожата. А защо? Защото въпреки че академичните им постижения не са блестящи, все пак нивото във факултета по право като цяло е достатъчно добро и те са прескочили прага. Достатъчно умни са. Това, че знаете резултатите от изпитите на един студент по право, няма да ви свърши работа, когато пред вас има цяла стая умни студенти по право.

4.

Нека доразвием още малко идеята за прага. Ако интелигентността е от значение само до определена граница, то преминем ли я, би трябвало да са важни други неща, които нямат нищо общо с интелигентността. Нека пак да направим аналогия с баскетбола – при положение, че един играч е достатъчно висок, започват да ни интересуват качества като бързина, усет за терена, пъргавина, владеене на топката и точна стрелба.

И така, какви ли са тези други неща? Да предположим, че вместо да измерваме вашия коефициент на интелигентност, ви предложа един съвсем различен тест.

Напишете всички видове употреба, които ви идват на ум, на следните предмети:

1. тухла
2. одеяло

Това е пример за така наречения дивергентен тест (за разлика от тестове като Рейвъновия, в които от вас се иска да разгледате няколко варианта и да решите по конвергенция, тоест по сходство, кой е верният отговор). Тук от вас се иска да отпуснете въображението си и да насочите ума си в колкото се може повече различни посоки. В дивергентните тестове очевидно няма един-единствен правилен отговор. Изследователят се интересува от броя и уникалността на вашите отговори. Тестът не измерва аналитичната интелигентност, а нещо коренно различно – нещо, което стои много по-близо до творческото мислене. И дивергентните, и конвергентните тестове са еднакво предизвикателни, а ако не ви се вярва, ви предлагам да оставите за малко книгата и да се опитате да направите теста с тухлата и одеялото точно сега.

Ето какви отговори получава Лиам Хъдсън на теста „За какво се използват предметите“ от ученик на име Пул от елитна гимназия във Великобритания:

(Тухла). Използва се при кражби с взлом за чупене на витрини. Поддържа конструкцията на къщи. Използва се при разновидност на дуела – нареждаш по една тухла през 10 стъпки, обръщаш се и мяташ – на другия му е забранено да избягва удара. За да се придържа юрганът върху леглото, се завързва по една тухла във всеки от четирите краища. Става за чупене на празни бутилки от кока-кола.

(Одеяло). Може да се използва върху легло. За да се скриете под него, ако правите тайно секс в гората. Вместо палатка. За изпращане на димни сигнали. Като платно за лодка, количка или шейна. Вместо хавлиена кърпа. Като мишена, ако този, който стреля, е късоглед. Като платнище, върху което да скачат хора от горящи небостъргачи.

Не е трудно да анализирате отговорите на Пул и да получите представа как работи мозъкът му. Той е забавен, беладжия, похотлив, с вкус към драматичното. Умът му прещраква от картини на насилие, секс и хора, които скачат от горящи небостъргачи към чисто практични въпроси като този как да задържим завивката върху леглото. Създава впечатлението, че ако имаше още десетина минути, щеше да измисли още двайсет приложения на двата предмета[7].

Нека сега за сравнение прегледаме и отговорите на друг ученик, участвал в изследването на Хъдсън. Името му е Флорънс и според психолога е дете-чудо, коефициентът му на интелигентност е сред най-високите в училището, където учи.

(Тухла). За построяване на неща, за хвърляне.

(Одеяло). Да пази топло, за потушаване на огън, да се завързва на дървета и да се спи в него (като ха-мак), като импровизирана носилка.

Къде е въображението на Флорънс? Той се ограничава само с най-тривиалните и практически приложения на тухлата и одеялото. Неговият коефициент на интелигентност е по-висок от този на Пул, но какво значение има това, след като и двамата са прескочили прага. Важното тук е, че умът на Пул сменя образи на насилие, секс и хора, които скачат от горящи небостъргачи, без дори да се замисли, докато при Флорънс не се получава. Според вас кой от двамата е по-вероятно да се справи по-добре с изключителната и творческа работа, която би могла да му спечели Нобелова награда?

Това е втората причина, поради която нобелисти излизат както от „Холи Крос“, така и от „Харвард“ -защото в „Харвард“ не приемат студентите въз основа на това колко добре са се представили на теста „За какво се използва тухлата“. А това навярно е по-точен индикатор за бъдещи качества на нобелисти. Поради същата тази причина юридическият факултет на Мичиганския университет не намира разлика между студентите, приети по програмата за насърчаване, и другите си възпитаници. За да си успешен адвокат, се иска много повече от коефициент на интелигентност. Нужно е да имаш богато въображение като това на Пул. И това, че студентите от малцинствата имат по-ниски резултати на конвергентните тестове, не означава, че при тях не изобилстват онези други важни качества.

5.

Това е грешката, която допуска Търман. Той се оставя да бъде запленен от идеята, че неговите „термити“ са на абсолютния връх на интелектуалната скала – в деветдесет и деветия процентил от деветдесет и деветия процентил[8], – без да осъзнава, че този на пръв поглед изключителен факт не означава почти нищо.

След съзряването на „термитите“ грешката на Търман се вижда ясно. Някои от неговите деца-чудо вече са публикували книги и научни статии и преуспяват в бизнеса. Други се кандидатират за държавни постове, двама стават съдии във Върховния съд, един е общински съдия, двама са членове на законодателния орган на щата Калифорния, а един е известен политик. Но малцина от гениите се прочуват в национален мащаб. Печелят добре, но не чак толкова добре. Болшинството градят кариера, която спокойно може да мине за обикновена, а изненадващо голяма част от тях се оказват неудачници, както признава дори самият Търман. В тази изключително внимателно подбрана група от гении няма нито един Нобелов лауреат. Всъщност сътрудниците на Търман тестват и отхвърлят двама ученици от началния курс – Уилям Шокли и Луис Алварес, – които по-късно са удостоени с Нобелова награда. Причината да не ги приемат в групата на гениите е недостатъчно високият им коефициент на интелигентност.

В една унищожителна критика социологът Питирим Сорокин изтъква, че ако Търман просто беше събрал случайна група деца, произхождащи от семейства като тези на „термитите“, без изобщо да взема предвид коефициента им на интелигентност, щеше да се сдобие с възпитаници, постигнали същите впечатляващи резултати като тези на старателно подбраните деца-чудо. „Тази „група на надарените“ не може да бъде наречена „надарена“ нито с въображение, нито по някакви критерии за гениалност“, обобщава Сорокин. Докато Търман публикува четвъртия том от своите „Генетични изследвания на гениите“, думата „гений“ е вече напълно изчезнала от езика му. „Видяхме – заключава Търман с истинско разочарование, – че взаимовръзката между интелекта и постиженията изобщо не е съвършена.“

С други думи, това, което ви казах в началото на тази глава за изключителната интелигентност на Крис Лангън, въобще не ни помага, ако трябва да пресметнем шансовете му да постигне успех в живота. Да, той е човек с ум, който се среща веднъж на милион и още на шестнайсет успява да се справи с „Принципи на математиката“. И да, изстрелва изреченията си едно след друго, строени и излъскани като войници на парад. И какво от това? Ако искаме да разберем какви са шансовете му да стане наистина изключителен човек, постигнал успех в живота, трябва да знаем за него много повече от това.



[1] Супертестът за интелигентност е създаден от Роналд К. Хьофлин, който също има изключително висок коефициент на интелигентност. Ето един примерен въпрос от раздела с аналогии на думи. „Зъби се отнася към кокошка както гнездо към...?“. Ако искате да научите отговора, боя се, че не го знам. Б. а.

[2] За да получите представа за Крис Лангън като малък, нека ви разкажа за едно дете – нека го наречем Л., – което също има коефициент на интелигентност около 200. Цитирам Лита Стетър Холингуърт, която е един от първите психолози, изучавали надарени деца с изключителни способности. Както става ясно от описанието, коефициент на интелигентност 200 е наистина много, ама много висок: „Младият Л. е изумително начетен. Страстта му към научна точност и изчерпателност поставя високи критерии за оценка на постигнатото. Той е относително едър, як и внушителен на вид, на галено му казват Професора. Както учители, така и ученици оценяват неговия начин на мислене, отношение и способности. Често го оставят да говори (по цял час) по конкретна тема, например история на времевите частици, древни теории за конструиране на машини, математика, история. Сглобява от отпадъци (сред които макари за ленти за пишеща машина) самоделен часовник с махало, за да демонстрира някои от принципите на хронометрията. Моделът му е показан пред класа по време на допълнителен урок на тема „Време и времеизмерване“. Тетрадките му са впечатляващ пример за научно изложение. Неудовлетворен от откъслечната информация за наземния транспорт, дадена в урока за транспорта, Л. се съгласява, че времето е твърде ограничено, за да бъдат разгледани всички въпроси както подобава. Но настоява, че все пак е редно да се обърне внимание „поне на древната теория“. Като допълнителен и доброволен проект разработва „сложни скици и систематизира древните теории за задвижващи механизми, движещи се машини и т.н...“. Тогава е на десет.“ Б. а.

[3] Отговорът е, че кръглият капак няма как да падне в шахтата, колкото и да го въртите, докато правоъгълният пада лесно – стига само да го наклоните. Ето, вече имате шанс да получите място в „Майкрософт“. Б. а.

[4] Основоположникът на тестовете за интелигентност Артър Дженсън разглежда този въпрос в книгата си от 1980 г. „Предразсъдъци в изследванията на ума“: „Четирите най-значими от социална и индивидуална гледна точка прага в скалата на интелигентност са тези, които с голяма степен на вероятност поставят разграничения между хората, които – предвид нивото на умствените си способности като цяло – могат или не могат да посещават обикновено училище (IQ 50); могат или не могат да усвоят учебния материал по отделните предмети в началния курс (IQ 75); могат или не могат да изкарат подготвителната програма за колеж или университет в гимназията (IQ 105); могат или не могат да завършат акредитиран четиригодишен колеж с оценки, които им осигуряват достъп до професионално висше училище или университет (IQ 115). Отвъд това коефициентът на интелигентност става относително неважен по отношение на обичайните професионални стремежи и критерии за успех. Това не означава, че няма съществени разлики между интелектуалните способности на хора с коефициент 115 и на такива със 150, или дори между тези със 150 и 180. Но разликите в коефициента за интелигентност в тази горна част на скалата оказват далеч по-малко влияние върху личността, отколкото описаните по-горе прагове и, общо взето, не са толкова важни за успеха в общоприетия смисъл на думата, колкото определени черти на личността и характера.“ Б. а.

[5] Само за пояснение: все пак от „Харвард“ излизат много повече носители на Нобелова награда, отколкото от което и да е друго училище. Погледнете още веднъж двата списъка. „Харвард“ присъства доста често, докато „Холи Крос“, например, само веднъж. Но нима не очаквате от университет като „Харвард“ да завоюва още повече Нобелови награди? Все пак това е най-богатото, най-престижно учебно заведение в историята, което подбира най-талантливите и умни кандидат-студенти в целия свят. Б. а.

[6] За да получите представа колко абсурден е станал процесът на подбор в елитните училища от Бръшляновата лига, разгледайте следната статистика. През 2008 г. 27 462 от най-добрите гимназисти в света кандидатстват в ,Харвард“. От тях 2 500 получават перфектния резултат от 800 точки на теста SAT по четене с разбиране и 3 300 имат най-високия резултат на математическата част на SAT. Повече от 3 300 ученици са класирани като първи в класа си в гимназията. А колко приемат в „Харвард“? Около 1 600, което означава, че са отхвърлили 93 от всеки 100 кандидати. Възможно ли е наистина да се определи, че този студент става, а този – не, когато академичните досиета и на двамата са абсолютно еднакви, и при това безукорни? Разбира се, че не. В ,Харвард“ не постъпват честно. Шуорц е прав – трябва просто да организират лотария. Б. а.

[7] Ето отговорите на още един ученик. Те може би са дори още по-добри от тези на Пул: „(Тухла) За чупене на витрини и прозорци при обир, за определяне дълбочината на кладенци, като оръжие, като махало, за упражняване в резбарство, зидане на стени, за демонстрация на Принципа на Архимед, като част от абстрактна скулптура, косинус и катет, баласт, тежест при пускане на нещо в река и пр., като чук, за да държи врата отворена, за изтриване на обувки, като чакъл за покриване на пътеки, като подпора, като тежест на кантар, за подпиране на клатеща се маса, за затискане на хартия, за изграждане на огнище или камина, за запушване на заешка дупка.“ Б. а.

[8] Величина (число), разделяща извадката на сто групи, съдържащи по равен брой наблюдения. Обикновено се определя и от число, което е възможен процент, т.е. >0 и <100. Например: 90-и процентил е стойност, под която са 90% от стойностите на извадката. Б. р.

 Превод от английски: Мария Йолова

Малкълм Гладуел е американски журналист, автор и бизнес консултант от британски произход. Той е автор на няколко книги, две от които стават номер едно в списъка с бестселъри на „Ню Йорк таймс“ – Повратната точка: Как малките неща могат да доведат до големи промени (2000) и Проблясък: Силата да мислиш без да се замисляш (2005).

Pin It

Прочетете още...