Краят на света се отлага
Защото предстои стогодишна война за очовечаването на човечеството
Краят на света се отлага не защото древните погрешно са провидели настоящето ни или ние лошо сме си превели предсказанията им. Напротив: през 2012 наистина идва краят, но не на света, а краят на ХХ в. И започва новото столетие, тръгва нова епоха, след финала на безсъзнателното ни поведение. Защото не хронологията на датите са важни, а същността на събитията, които предизвикват трайните промени в историческия календар на света. Точно те разчертават относителните граници между живите и мъртви времена, между застоя и еретичното му отрицание, между безвремията и междувремията.
Светът едва днес започна да прозрява, че след смъртта на комунизма умря и старият капитализъм.
За първи път кризата на християнските добродетели, или кризата на морала като общочовешка ценност, доведе до световна икономическа криза. Тя е свързана както със светотатствения светоглед на безсмислено богатите, както с алчността и душевната затлъстялост на умиращата от преяждане средна класа, но и с отчайващата духовна нищета на нищия обслужващ персонал, наречен най-общо народ.
За първи път демокрацията и пазарната икономика се изправиха една срещу друга, като две отровени от собствената си отрова, змии. Пазарът продаде себе си. И изяде гражданско общество. То оцелява на части: в него или няма демократично неподчинение или ако го има, то само до-писва, а не пренаписа дневния ред на обществото.
Защото механизмите на амортизираната демокрацията са изхабени и демодирани, и спряха да произвеждат устойчиво бъдеще, както и надеждно настояще.
Тя възпроизвежда миналото: работническата класа уж живееше в рая, но преди да бъде разбогатена, бе превърната в плоскодънна лодка, върху която средно богатата прослойка дълго време се носеше по средата на течението. Но лодката взе, че се обърна, защото течението тръгна назад. И средната класа започна да потъва и да се преселва от вчерашния кредитен рай към днешния ад от задлъжнялости. Пита се кой е по-луд: който предлага банковата баница или който я яде, без да мисли, как ще я плати? Кой е по-алчен – банкерът-лихвар или средно класовият алчник, който е свикнал да взима заем от едно място, за да го върне на друго, пък каквото ще да става? Как се казват онези, които плюскат в луксозен ресторант, а сетне не им стигат парите да покрият сметката... Подсетете ме, на български имаме стотина думи за подобен тип паразитиране, но ако на американски няма такова понятие, трябва да си го измислят... За да стане нарицателно за следващите поколения англосаксонско говорящи люде, които днес са мнозинство на планетата ни.
За това не идва краят на света, а идва краят на моралната агония, която тресе целокупния християнски свят. Той вече много лошо управлява света, живее без страх и без любов от Бога, безчестен е спрямо собствените си морални устои и не размножава вярата в силата на доброто.
Западната цивилизация уби хуманните си идеали, заради които води тежки стогодишни войни: за просвещение, за просветление, за повече граждански права, за повече човечност, за макс справедливост, за защита на обществена чест и частната собственост, за лично достойнство на човека.
След 1990 г., когато комунизмът формално рухна, цивилизованото човечество си отдъхна – Студената война свърши, термоядрената се отдалечи като възможност. Но Западът като цяло, остана без видим враг, без онова, което го стимулираше да бъде верен на принципите си. И най-неочаквано той се оказа по-глупав от очакваното: нито за миг не се осъзна, че в безпощадната битка със своя противен противник е заприличал на него, че се е превърнал в негово мрачно подобие. Че новите глобални условия изискват от Запада да бъде съвсем нов, а не пиян от щастие победител, да бъде умен лидер, загрижен за предстоящото сражение със
собствените и недостатъци.. Да бъде силно притеснен кой път води към Съвършенството.
Вместо това Западът се оказа повече от противен и не само до доказване на противното. Той не успя да се самоопровергае, за да дръпне човечеството към поредния етап на духовното усъвършенстване, а ръгна да печели нови пазари, да прави виртуални сделки, да се сработва с назначените комунистически капиталисти, да души с разширени ноздри за по-евтина работна ръка... И да обръща гръб на родните си наемни работници.
И в така внезапно възникналия аморален вакум задълго се настани черната дупка на глобалната икономика, през която продължава да изтича излишъкът от ненужното ни време и да протичат неуправляеми световни процеси.
Един от тях е събуждането на мъртвия комунизъм, но не като държавен капитализъм, а като религиозен фанатизъм. Този нов вид комунизъм обаче няма идеологическа основа, а има религиозно-етичен фундамент. Вместо доверие в диалектически материализъм и вярност към марксизма, вместо култ към личността – той намира опора и утешение, вяра и доверие във Високия, в Невидимия, в Идеала за Идеалния.
Докато в същото време настроеният новаторски, елитен авангард на западната идеализация бързо се превърна в уморен, застаряващ, ретрограден и самодостатъчен елит. Така Средновековието на мюсюлманството дочака своя нов век, своя пик, своя самозащитен Ренесанс. А хрисимият хуманизъм на християнството озверя.
Ето защо днес не мохамеданите заплашват устоите на цивилизацията ни, обратно, тя се руши от нашето безверие, безбожие, лицемерие и алчност.
А бедните слоеве на яростните мюсюлмани са като озлобени деца,
Които няма никога да пораснат, но те са обхванати от ужаса на отвратително си настояще и безнадеждната си безбъдещност.
Демодираната ни демокрация никога не е била толкова безпомощна да се справи със старите си е недъзи. А те станаха очевидно по-силни от отделните й, все по-отслабващи добродетели.
Причините вече се знаят: плътта надделя над духа, материята взе своето от нематериалното, видимото разката майката на невидимото... Консумативното общество изконсумира себе си.
Глобалният ни проблем обаче не е в противопоставянето на религиите, а в противопоставянето на моралите – при нас формата остана без съдържателна, ние си източихме морала с фалшиви фактури. Докато отсреща морала още търси своята обществена и държавна форма. И напоследък успешно, за себе си, я намира: виж арабската пролет как набира сила в религиозен фанатизъм. В него Бог не е Ленин или Сталин, Хитлер, Мао или Ким Ир Сен, а самият Бог. И култът към него не може да се развенчае на поредния партиен конгрес.
Идеята на американските служби, че нововъзникналите видове мюсюлмански братя ще вземат властта, но бързо ще се корумпират и ще провалят, за да отстъпят място на следващите прозападно настроени правоверни лидери, не е въпрос с повишена трудност, е жалка смешка с повишена тъга като последствия. Защото прилика на простодушните пролетарии с много бедната, но бързо размножаваща се мюсюлманска маса, е формалната страна между религиозния фундаментализм и фанатичния комунизъм. Неформалната разликата обаче е същностна – едните вярват в Небесния, в Незримия, в Идеалния, а вторите във Вожда, във Фюрера, във уж вечния Генерален секретар. Това показва, че онези, които решиха да демократизират с износ на демокрация арабския свят, са същите атеисти, каквито и колегите им от бившите КГБ-та и ДС-та. Че едните и другите вярват повече на парите, а не на любовта към Бога. Че разчитат повече на разврата на властта, отколкото на морала на набожния. И че искат светът да продължава да се върти между хладилника и тоалетната чиния, да се води само от глад, секс и страх, което принизява Човека до Животно и най-често го превръща в Звяр.
Проблемът не е и във факта, че православието, католицизмът и протестантството продължават да бъдат разединени, а в това, че непрестанното търсенето на различните начини за духовно израстване бе изоставено, с малки изключения, от почти всички народи и страни, където се проповядва христовата любов. Вместо това населението в тези държави се втурна в надпреварата във въоръжаването с нови предмети и ненужни вещи.
Проблемът е, че подобно на съвременната демокрация, и многовековните християнски постулати са безпомощни пред безвремието на Безчестието. И христовите паства на практика припознават, но не спазват нито Новия завет, нито Десетте божи заповеди от Вехтия.
Ето защо мисля, че ние, християните, обезсмислихме саможертвата на Христос. Нашата духовна недъгавост ни прави опасни за света. А не агресивния атеизъм, нито хрисимите секти, нито юдаизмът или мохамеданството. Ние водим, като водеща сила, човечеството по грешните, по греховните пътища, а тези пътища ще ни отведат до края на света. Ако продължаваме да самопредаваме като порядъчност и да изповядваме нехристиянското зъб за зъб, око за око, кръв за кръв.
В глобален план го няма Бунтуващият се човек, има бушуващи футболни фенове. Няма го вече Интелектуалецът. Вместо творчески и обществено активен модел на интелект, ни пробутват дъвки с подсладители като кухия Куелю и безумния Букай. Отсъствието на Големия световен писател, иначе е запълнено от сръчни и по-сръчни занаятчии на тиражни четива. Тези автори работят здраво за всеобщото задоволяване на непретенциозните художествените потребности на световната масовка.
Тези дилъри на масовата култура обслужват първия слой на треторазрядната средна класа, забавляват я, заблуждават я, красиво я развращават. Как ли? Като не я карат да мисли, да разсъждава на ум и на глас. Щото на самите не им е даден Дух, за да бъдат изразители на Нещо значимо, а само на Нищото. И няма как да могат да събудят индивида у личността.
Затова и избираемия от народите елит е съставен предимно от популисти, трагични в усилията си комици и ужасяващи смешници, палави палячовци и медийни месии. Сякаш Световната банка за елитни личности е фалирала и политическият подиум се препълни от профани, от простаци, по които обаче много си пада световна тълпа. Да, тълпите винаги са играли решаваща роля в израждането на историята. Но ролята им никога не е била толкова определяща, колкото днес, в хранителната среда на демокрацията. Защото демокрацията има дава право да гласуват и те масово гласуват за себеподобните – стадото гласува за овчаря си...
Управниците ни могат толкова, защото толкова изискваме от тях. Те са шоумени по нрав и като такива са много близки и разбираеми до нрава и нравствеността на Масовия човек.
Няма го вече и Интелигентът като събирателно същество. Днес малцина създават арт, изкуството най-често е в рамките на удобната за консумация култура. Тук, у нас, Хленчещият интелигент, провинциал по манталитет, е трайно забит в ъгъла на сеирджиите, изгуби се в множеството от Уплашени и Объркани човеци.
Ето защо краят на света се отлага: защото предстои стогодишната войни за очовечаване на човечеството.
Затова 2012 г. ще е фатална за мнозина от мнозинството, тя ще бъде финална за общите ни безобразия. Понеже почти всички сме в опиума на бързоликвидните си цели и на необезпечени кредити.
Но живеенето на заем свърши. Започва живот без никакви аванси.
Започна обратното летоброене на фалшивото начало на фалшивия нов век – той продължи вместо 100 години, цели 112 лета.
Тази високосна година ще бъде стартова към друг, по-висш етап на планетното, а дай Боже, и на планетарното ни развитие. Тъй като е видно, че без невидимите сили сами няма да можем да се справим със себе си.
Но оттук на сетне светът ще започне много бавно да си възвръща човешкия облик. Много бавно, защото много дълго се саморазрушавахме като мислещо животно. Трябва много време, за да може озверялото ни лице на хищник изцяло да се преобрази до своя изначален образ и подобие.
