Pin It

 

2015 08 Rumbotavar

 

(Румен Леонидов пред литературния разследовател Владимир Янев)

Цезарски звучат констатациите от истинската ти дебютна книга „И огънят си спомни за искрата“: „Дойдох. Видях. Предупредих.“ Май и досега си предупредител… Носител на лошите вести…

Лошите вести се появиха в есето ми „Към къщата на съновиденията“, която прочетох на четвъртата конференция на младите писатели, проведена в НДК през 1984 г. Помня, че по време на изказването ми Богомил Райнов стана от официалната трибуна и напусна залата. Която пък избухва в ръкопляскания, след като приключих четенето. Припомням това, не за да се фукам с късна дата, а за докажа своята непредвидливост – патосът ми на вестител на лоши новини бе към онова време, към онези порядки, към фасадния социализъм. Години по-късно се оказвам в глуповато положение – същите лоши вести ги повтарям към сегашната фасадна демокрация. Преди обаче се плашеха от свободата на словото, от волнодумството, сега тия тарикати дори не се крият зад свободата на медиите, а чрез тях манипулират уплашените, разочаровани и готови на реваншизъм човечета у нас. „Дойдох. Видях. И промених!“ при мене не се случи. Нито себе си, нито околните. А както знаем, само мъртвите остават на едни и същи позиции…

Сборникът ти „Румботавър“ съдържа стихотворения, писани от 1976 до 1996. В лабиринтите ли пребива Румботавърът, или ги е разрушил? Сразен ли е, или сразяващ? Апропо, „все едно ли е нищожен ли си, или унищожен“?

Моят лабиринт не е разрушен, защото намерих изход от него, от себе си, от суетата ми и грандиозните самозаблуди. Радвам се на всичко, което се нарича прости сетива, макар че от време на време и у мен се завръща звярът. Но не го пущам извън емоциите си, защото искам да съм безупречен пример за собствените ми деца. От време на време успявам, а когато не успея, искам прошка. Към днешна дата не съм сразен, но не ми и липсват сраженията. Обаче ако се наложи тази сган да бъде сепната, ще си туря най-големия грях – събрал седемте куршума, последният е за мен. Нека последното се приеме като лошо предвестие.


Small Ad GF 1

Не „зачеркваш“ ли Иван Пейчев и Христо Фотев с футуристичното ти определение – „лигите на тихия идиот – морето“?

Не. Ако беше така, нямаше да изтръгна от сълзата си прощалния си плач по Малкият принц на поезията. Есето ми за Христо го има в интернет, всеки може да се удави в него. А лигавеното с морето е друга тема. Христо не си го позволяваше, защото бе роден в Константинопол и рицар от Бургас. Казват, че геният умира в своите епигони. Днес мнозина му подражават, но може би без да осъзнават това. И пишат многообразно, без връзка с малкия мозък, опияняват се от образната му система ала Фотев и се опитват да бъдат фантастични. Но само за лелките и каките, които чупят кунки по тях. Да бъдеш любовен поет, любовник или лига на морето, това са различни съдби. Но мнозина разчитат на сърдечна безмозъчност, която се шири у нас. Не е важно да ли четеш, а какво четеш. Това е за Фотев. А Иван Пейчев не ми е никакъв.

„И като те гледам,
забързан за никъде
как
си загърбил звездната карта
над себе си
и как
ако спреш,
все изправен стоиш,
с ръце в джобовете,
с лице към стената на живота
като в обществена тоалетна,
аз се питам:
защо така е стегната душата ми
в този бял и много мръсен шлифер?“.

Това е финалът на ранното ти стихотворение „Мой малък, уплашен по рождение човек“. От него ли изскачат демончетата в книгата ти „Уплашеният човек“.

Донякъде. В първата ми книга с есета преобладават недоизказаните ми помисли към любими поети – Коста Павлов, Иван Радоев, Емил Попов, (поет в метала, камъка и дървото), Фурнаджиев, Фотев, Радичков (поет в прозата), Иван Методиев, Ботев, Смирненски, Яворов, одяконяването ми с Левски – извънбрачното дете на Свободата, за озаренията на сляпата светица Преподобна Стойна и за феноменалната Слава Севрюкова плюс осветлени, живи примери от мъртвите духовни настойници, както и няколко десни прави крошета, разтърсващи ченето на съвремието… А есето „Уплашеният човек“ е друга бира. Написах го специално за лекцията ми в Медана, Словения. И не бях сам, за пореден път, в написаното.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В едно друго интервю изреждаш доста благи свои качества – „справедлив, всеотдаен и почтен“. Но не си ли прекомерно безапелационен и еднозначен в преценките си? Иначе твоята стряскаща предизвикателност показва, че си погнусен и отвратен от неща, които конформистки приемаме с равнодушно примирение…

Да си справедлив, всеотдаен и почтен не са кой знае колко ценни особености от днешна гледна точка на глобалния ракурс към личността. Ако някой мисли обратното за мен, нека пръв хвърли камък по мене. Дали не съм ли прекомерно безапелационен и еднозначен в преценките си? Думата „прекомерно“ не я разбирам. Не съм модел, само съм алтернатива.

Както си споделял, стихотворенията от книгата „Сляпа неделя са се родили изненадващо, според трудно обяснима мистична логика. В нея избликват подземните течения на фолклорното, тътнат ботевски и фурнаджиевски интонации…

Да, предизвикваш ме да ти докажа част от това мое твърдение, осмислено пет години след появата на тези стихове. Да вземем заглавието „Духовден“. То веднага ни отвежда към празника Свети дух – 51-вият ден след Великден, в който идват русалките. Духовден е винаги в понеделник, а цялата седмица наричат Русалската неделя. Този ден се смята за празник на душите, на духовете на починалите, които на Духовден се завръщат в света и присъстват на църковна служба. Според народните вярвания, запаметени от времето преди покръстването, в този ден духът на покойниците имат чисто човешки потребности – да се хранят и да пият. Затова на гробовете се поставят храна и вино. Българите вярват, че от Велики четвъртък до Св. Дух душите на всички мъртви са на свобода – на земята. Ходят обикновено по цветята, по дърветата, а с орехова шума ги мамят, за да се съберат в този ден. На Духовден душите се прибирали и затваряли чак до идната година на Велики четвъртък, когато се отварят небесните двери. За изпроводяк на душите хората колят курбан, правят общи трапези, пеят и се веселят. А според православната църква учениците на Христос, кръстени с Духа, започват да говорят на ангелски езици и са превърнати в „живи души“, които тръгват по света да проповядват Неговото слово.

Това обяснение е необходимо, защото докато го пишех това нещо, и аз не осъзнавах метафоричната му наситеност, която трудно се подава на тълкуване от първи прочит. Тук всеки стих и всяка строфа е населена със символи, знаци, кодове и тайнственост, сякаш смисълът и внушенията са бродирани по принципа на народните шевици – бяло, черно, червено, бяло, зелено, червено. Черно. Но нека ти прочета и самия текст.

Свети Дух, Духов ден

Идат отдолу косачи, косачи с черни качулки,
бавно из тъмното крачат, бродници водят за булки.
Страшна коситба ще падне, лунна среднощна коситба,
вълци ще вият до пладне, девствени кърви ще пият.
Идат отдолу косачи, двама по двама настъпват,
гарвани грачат ли, грачат, тръните тръпнат, изтръпват.
Голи русалки надзъртат, шипките шипове голят,
свекър бие свекърва, зълва на девер се моли.

Идат отдолу косачи, бляскат косите им остри,
Чер конник техен водач е, води смъртта ни на гости.
Пънове пламват в зелено, лумват зелени огньове,
змии развиват вретено, бият се змии с ножове.
Идат отдолу косачи, дума дори не продумват.
Сова оплаква седмаче, чума се люби със чума.
Гърчат се черни в росата. Росен са вплели в косите.
Писъци сепват гората, прилеп раздиплен залита.
Тихо ридаят тревите. Бягат кошути на пръсти.
И се търкулват главите от телата откъснати.
Идат, прииждат косачи. Кръстен с некръстен се сбират.
Влачат се мъртвите, плачат. Живите с радост умират.
Повече няма спасени. Има едни таласъми.
Всичко е окосено. За венеца от тръни.

Наскоро едни млад литератор написа, че: „За първи път Леонидов въвежда в съвременната ни лирика бродниците, които са извадени от фолклора и ни се водят за булки, вълците, дето пият девствени кърви, те са колкото езически символ, толкова и епически – спомнете си Ботевите вълк от „Хаджи Димитър“. Изведнъж горското тайнство, нощ и пълнолуние и прочие, е прекъснато от стиха: „Свекър бие свекърва, зълва на девер се моли…“ – което е сякаш свързващо звено между бита на българина и битието на духовете, което тази нощ възкръсват. Този стих изскача от цялата образна система и за миг ни изважда от полето, от царството на природата и ни връща в селището, в дома, в общия дом и във фамилните отношения. Следващите визии са апокалиптични: „Конник техен водач е, води смъртта ни на гости.“ Но отново се връщаме в нереалната реалност на сюжетната линия: „Пънове пламват в зелено, лумват зелени огньове, змии развиват вретено, бият се змии с ножове.“ Тук отново ставаме свидетели на дифузно проникване между библейското начало и гибелно предсказание с ужасените от идващото змии, които се вият от страх и се бият помежду си с ножове като пияни до козирката, озлобени и не на себе си сватбари. Чумата е също от народните „чумосвания“, клетви и урочасвания, но странно, черните чуми се любят, докато всичко наоколо е настръхнало от ужас. При това са вплели росен в косите си – магичен цвят, за който казват, че именно за това растение става дума в Стария завет, наречено „Горящ храст“, „Горяща къпина“, в който Бог Яхве се явил на Мойсей, пасящ овце в пустинята близо до планината Хорив. Когато Мойсей се приближил до храста, за да погледне откъде идва огънят и как гори, а не изгаря, от Горящия храст Бог го повикал, призовавайки го да изведе израилтяните от Египет в Обетованата земя. Случайно ли се поява този библейски символ, свързан със Стария завет? За да бъде продължен същия философски мотив с: „Кръстен с некръстен се сбират. Влачат се мъртвите, плачат. Живите с радост умират.“ И всичко казано дотук чрез сказания, сказки, притчи и смес от поетично-фантастично-алегоричното, целият езичен подтекст финализира с буквален надтекст: със заявката, че появата на Исус Христос е неизбежна: „Повече няма спасени. Има едни таласъми. Всичко е окосено. За венеца от тръни.“ Това е. Няма повече думи. Само спомен за тръни.

В тази посока ще вметна, че в мощното „Недоволствам от живота“ виждам определена връзка със сюрреалистичната традиция: спонтанност, асоциативност, шокираща образност, мешавица от предметни обозначения и ирационални видения…

И без друго ще подразня мнозина с горния голям цитат, така че не ме тласкай към други откровения, извън текста на надтекста. Както казва Живко Желев – Полковника, не отваряй очите на лавандулите. Монологът на „Спящият палач“ е гърч, който не се случва всеки ден.

Мислиш ли, че от литературноисторическа гледна точка би могло да се говори за неоавангардистичен прелом в българската поезия от 60-те – 70-те години. От Константин Павлов нататък… Извинявам се, че те набутвам в размишления, свързани с историческата поетика, но ми се ще да поразсъждаваш със свойствената си оригиналност и неподвластност на догматичните квалификации именно върху поетиката…

Константин Павлов е самотник. Както го наричат от ДС, той е „Отшелника“. Той е небивал новатор, чиято не физическа тъга, а физическо остроумие и умност са нов вид поезия. Без цветни метафори, без сполучливи сравнения, без достъпни помисли – обратно – движението на мисълта му създава емоции, при това не на първосигнално равнище, нито на еротично-моминско ниво, той е непостижим за масовката. За това някои го наричат философ, умник, пич, но не и поет. Защото е неподражаем, не са подава на имитации като всеки друг уж световен, но всъщност стандартен поет. Сякаш любовта е ютия, да изглажда ризите, а не е повод за бунт срещу бунтофренията.

Изненадващ е и театралният ти дебют „Речта на селския крал“. Ти си публичен човек, медиите те привличат, но какви са преимуществата на сцената?

„Речта“ бе експеримент. Медиите не ме привличат, а аз съм привличан от тях. Нямам вина. Но съм виновен, че съм такъв, какъвто съм. Може би е време да изигра себе си на сцената. Или поне моя селски кмет. Мисля да събера последните си приятели на прощално представление… За да не съжалявам после, когато ще се наложи да играя в друга роля и в друга плът…

Известни са неизменните ти литературни приятелства – писал си и си говорил за значителни български поети. Вероятно има и такива, които са те разочаровали. Защо, с какво? Може би вината не е само в тях…

И да съм бил разочарован, вече съм се оттеглил с ехото на случките. Отчаян съм от себе си, но не съм разочарован. Вината не е виновна, а разбирането ни за вина. Простил съм на всеки, който е все още жив или се мисли, че живее.

Май не вярваш, че Лазар ще стане, ще се събуди, ще се вдигне… Струва ми се, че имаш повече отчаяния, отколкото надежди… Ами ако грешиш? Не ти ли се иска да грешиш?!

Хъм. Бъркам непрекъснато, но греховете ми все още са по-малко от грешките. А за Лазар е ясно – той предупреждава Христос, че не го е молил да го вдига от покойницата. Че не го познава. Че не иска да прави чудо с него. И че не му се живее повече, и не е често някой да го връща към Живота, без да го питал. Това стихотворение ми е най-големият грях, но може и да мине като грешка. Като се видя с Него, ще разбера. На Стружките вечери в Македония, преди десет години, френският поет Ив Бонфоа, носител на „Златния венец за поезия“, определи „Ако Лазар“ за най-голямото стихотворение на ХХ век. Отвърнах му: „Господине, благодаря за щедрия комплимент! Ако бях чул това преди 20 години, щях да Ви повярвам!“ Имам свидетели за тази среща – Бойко Ламбовски, Киро Кадийски, мисля че наоколо бе и Данчо Ефтимов. Наскоро прочетох „Ако Лазар“ на фестивала във Велянье, Словения. Четох го на български. Още на третия ред ме побиха тръпки. И този гърч се придаде на публиката. За пореден път. Явно мисълта все още ражда емоции. Които са недостъпни за кухите работници.

20.9.2014, в-к „Марица“, Пловдив

Източник

Румен Леонидов (род. 1953) е български поет и преводач, журналист, издател и общественик. Към 2011 година има издадени девет стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Република Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.

Pin It

Прочетете още...