Снимка: Matt Dunham/AP Images
На 29 март британското правителство формално уведоми Европейския съюз, че ще напусне съставената от двадесет и осем страни организация, с което постави в ход процедурата, известна под името „Брекзит“. Според параграф 50 от Лисабонския договор двете страни сега имат срок от две години за привършване на разделянето и договаряне на бъдещите отношения. Ако споразумение не бъде постигнато до 29 март 2019, членството на Обединеното кралство (ОК) в ЕС приключва автоматично, освен ако ЕС се съгласи да продължи преговорите. Великобритания ще се превърне в просто още една чужда страна, с която ЕС прави бизнес, третирана не по-добре и не по-зле от Зимбабве, Тайланд или Парагвай. И така, основният въпрос за ОК си остава по какъв точно начин Брекзитът ще засегне британската икономика.
Като се има предвид, че половината от британския стоков експорт отива в други страни от ЕС, а британските индустрии на услугите, особено банковият сектор, са силно зависими от неограничения достъп до обединения пазар на ЕС, залозите за страната в предстоящите преговори едва ли биха могли да бъдат надценени. Още преди преговорите да са започнали има множество признаци, че Великобритания се движи към икономическа катастрофа – което е още по-обезпокоително, имайки предвид очевидната липса на осъзнаване на тази заплаха от страна на британската премиер-министърка Тереза Мей и нейните министри.
От ключово значение при воденето на преговорите е въпросът за бъдещето на много от глобалните промишлени и финансови корпорации, които днес са разположили командните си центрове във Великобритания. Голяма част от тези фирми са в ОК поради членството, досега, в европейския общ пазар. Дори и преди официалното заявление за напускане пет водещи световни банки със силно присъствие в лондонския финансов център – Goldman Sachs, Morgan Stanley, Citicorp, UBS, и HSBC – обявиха, че ще преместят част от операциите си в страни от ЕС.
Ако преговорите между ОК и ЕС се развият зле, те ще бъдат последвани от много повече бизнеси както от промишлеността, така и от сектора на услугите, с тежки последици за растежа, инвестициите, заетостта и приходите във Великобритания. Тези несигурни икономически изгледи са от своя страна тясно свързани с най-малко предсказуемия при воденето на преговорите фактор: променящите се мнения на британската общественост относно Брекзита. Едно от упоритите твърдения на хората, поддържащи Брекзита винаги е било, че резултатът 52-48 процента „за“ в референдума от миналия юни представлява непоколебимата „воля на народа“. Това се повтаря ad nauseam от еврофобната лондонска преса, която има огромно влияние върху британските консерватори.
Водена от Daily Mail на Лорд Ротърмиър, с Daily Telegraph и Daily Express в ариергарда, еврофобната преса се труди неуморно и безскрупулно за тласкане правителството на Мей по посока на враждебен развод с ЕС. Но обществената подкрепа за Брекзита може да се окаже по-непостоянна, отколкото предполага тази част от пресата или еврофобното крило на Консервативната партия. Едно допитване, направено малко преди референдума през юни показва, че за голяма част от респондентите напускането на ЕС е свързано с очакването то да бъде безболезнено.
Запитани дали биха били „готови да изгубят каквато и да е част от личния си годишен доход, за да затегнат контрола на Великобритания над имиграцията“ – за Мей и министрите ѝ централна цел на Брекзита – 68 процента от респондентите са отговорили, че не са готови „да пожертват и едно пени от дохода си за каузата на контрола над имиграцията“, включително 52 процента от ония, които са гласували за Брекзита. Други 11 процента са казали, че биха пожертвали не повече от 100 паунда. Как ли ще се почувстват всички тези пестеливи граждани когато десетки, ако не и стотици хиляди високоплатени работни места започнат да напускат ОК заради сигурността на общия пазар?
В преговорите за Брекзита още от самото начало британското правителство ще бъде сковавано от очевидните силови неравенства между ОК и ЕС: население от 445 милиона в ЕС срещу 65 милиона в ОК; Брутен вътрешен продукт от 18 билиона за ЕС срещу 2,8 билиона за ОК; 44 процента от британският износ и услуги отиват за ЕС, докато само 16 процента отиват в обратната посока.
Неравенството на силите се вижда и в начина, по който основните британски индустрии, като автомобилната, самолетната и финансовите услуги, са структурирани. Самолетните и автомобилните производители осигуряват директно и косвено около един милион предимно добре платени работни места, които са от критична важност за регионалните икономики на средна и северна Англия. И двете индустрии са напълно интегрирани в пан-европейските вериги за доставки, които следват практиките на японското „оптимизирано производство“ [lean production].
Компонентите и готовите продукти се движат между ОК и ЕС в съгласие със строги графици, регулирани по минути и часове, а на производствените линии и по секунди. Такива системи са силно уязвими за каквито и да е прекъсвания, независимо дали поради стачки, системни неуредици, природни бедствия или, пост-Брекзит, от закъснения и несигурности, предизвикани от митнически проверки на границата. И всичко това без да се споменава цената на многобройните тарифи, свързани с пресичането на границите.
В изявление от миналия септември, касаещо потенциалните последици от Брекзита, японското правителство предупреди, че свободният достъп да обединения европейски пазар е от решаващо значение за японските заводи, разположени в ОК. Висши служители на Тойота и Нисан, заедно с техни колеги от Форд, Ягуар и Ландровър казват същото, предупреждавайки, че ще трябва да преразгледат бъдещите си инвестиционни решения в светлината на отношенията между ОК и ЕС. Ако техните заводи в ОК не могат да разчитат повече на сигурна интеграция в общоевропейските вериги за доставки, те ще бъдат все по-склонни да предпочитат ЕС, докато сегментите във Великобритания ще бъдат пренебрегвани и евентуално отстранени.
Много от същите трудности засягат и финансовите услуги, най-важната експортна индустрия на ОК и онази, в която Лондон е доминантният център за целия ЕС. „Финансовите услуги“ обхващат неща като издаването и продажбата на ценни книжа, търговията с чужди валути и модерни финансови инструменти като деривативи, а също и управляване на активи за корпорации и клиенти с високи доходи. Доминацията на Лондон в тези области зависи в огромна степен от т. нар. „паспортни права“, които банките и брокерските му фирми имат в общия европейски пазар.
Когато притежават паспортни права, банките, брокерските фирми и компаниите за управляване на активи, намиращи се в Лондон, могат да управляват бизнесите на клиенти, намиращи се навсякъде в ЕС. Но след Брекзита те ще изгубят тези права. Според Financial Times през януари в Давос шефът на Goldman Sachs, Лойд Бланкфайн, е предупредил премиер-министърката Мей, че няма причини, поради които други европейски градове като Париж или Франкфурт не биха поели голяма част от финансовия бизнес на Лондон; това вече беше демонстрирано в случая с петте световни банки, включително и Goldman, които обявиха планове за преместване на бизнесите си от Лондон.
Британската премиер-министърка Тереза Мей подписва писмото до президента на Европейския съвет Доналд Туск, в което официално се обявява намерението на ОК да напусне ЕС. Лондон, 28 март 2017
Снимка: Christopher Furlong/Pool TPX/Reuters
Дори и преди започването на формалните преговори за Брекзита, дипломатическите маневри на двете страни показват колко далеч едни от други са позициите им. Въпреки равното право на глас на всяка от страните-членки – започвайки с Германия (население от 82 милиона), та чак до Малта (население 445,000) – позицията на ЕС по въпроса си остава забележително последователна. Независимо дали изпратено от германската канцлерка Ангела Меркел, от френския президент Франсоа Оланд, от Доналд Туск, полския президент на Съвета на ЕС, от Жан-Клод Юнкер, люксембургския президент на Европейската комисия или от Ги Верхофщад, бившия белгийски премиер-министър, който ще представя Европейския парламент на преговорите – посланието към ОК е едно и също: „никакво подбиране на вкусни парченца“ [no cherry picking], или, по думите на Меркел, keine Rosinenpickerei.
Едно от най-добрите и ясни представяния на преговорната позиция на ЕС може да се открие в книгата на Ги Верхофщад Последният шанс на Европа, публикувана в ОК през януари: ако Великобритания, като не-член, би желала да запази сегашното ниво на достъп до обединения европейски пазар, или нещо подобно на това, то страната ще трябва също да приеме задълженията, свързани с членството в него, включително свободното придвижване на работна сила между ОК и ЕС, както и признаването на Европейския съд за справедливост като последна инстанция по търговски диспути, възникващи на общия пазар.
Евентуалните опити на Обединеното кралство да ползва предимствата на членството в общия пазар, но без неговите задължения, ще се срещнат с решителна съпротива. Но именно тази стратегия е в центъра на собствената реторика на британското правителство преди преговорите, както най-ясно личи от изказванията на карикатурния британски външен министър, Борис Джонсън: „Нашата политика е: и вълкът сит, и агнето цяло“ [having our cake and eating it]. Джонсън е само един сред какофонията от гласове в кабинета на Мей, но тази представа изглежда се споделя от всички тях. И на първо място е гласът на самата премиер-министърка.
Мей се представя като строга, високо принципна възпитателка, нещо като съвременна версия на префинената, но страховита училищна директорка от вида, който някога властваше в класните стаи на следвоенна Великобритания. Тяхна крепост бяха the Home Counties, районите от предградията и близките околности на Лондон, където Мей има корените си и където сложностите на британската класова система са най-заплетени. Но действията ѝ във връзка с Брекзита демонстрират най-вече висока степен на опортюнизъм, определена способност за разчитане на вътрешно-политическите шансове и готовност да се рискува икономическото благосъстояние на британския народ в името на краткосрочните интереси на самата нея и партията ѝ.
Преди юнския референдум, на среща в Лондон с главните мениджъри на Goldman Sachs, Мей е обяснила с голяма яснота и убеждение защо за Великобритания би било икономическа лудост да напуска ЕС. Без самата да го знае, изказванията ѝ са били записани и могат днес да се чуят в мрежата. Ето най-важният пасаж:
Мисля, че икономическите аргументи са ясни. Мисля, че да бъдем част от един 500-милионен търговски блок е важно за нас. Мисля… че много хора ще инвестират тук в ОК, защото то е в Европа. Ако не бихме били в Европа… сигурно ще има фирми и компании, които ще се запитат дали не е по-добре да създадат свое представителство в континентална Европа, вместо в ОК? Така че според мен за нас има значителни предимства от икономическа гледна точка [да останем].
През месеците, които доведоха да формалното обявяване на параграф 50 от миналата седмица, Мей изнесе две ключови речи по Брекзита. Първата беше на Конференцията на консервативната партия в Бирмингам през октомври 2016, а втората в [една от сградите на Външното министерство] Ланкастър хаус през януари 2017. В Лондон тя говори пред посланиците на страните-членки на ЕС, докато министрите ѝ присъстваха в почтително мълчание. Речта бе издържана в стила на пресконференциите на покойния генерал дьо Гол. Тя не сподели мрачната прогноза от срещата с Goldman нито на срещата с верните си партийни привърженици, нито на онази с посланиците от ЕС като вместо това безсрамно насърчаваше играта на еврофобната лондонска преса и еврофобното крило на собствената си партия.
В речите си тя тържествено обещаваше „да възвърне контрола над нашите граници“, с което да прекрати свободното движение на работна сила между ОК и ЕС, и да направи Великобритания отново „напълно суверенна държава“, неограничавана от правораздаването на Европейския съд за справедливост. Знаейки, че тези искания са несъвместими с продължаващото членство в ЕС и общия пазар, Мей обяви в речта си от Ланкастър хаус, че ОК действително ще напусне общия пазар и митническия съюз, който регулира търговията със стоки в ЕС.
Знаейки също колко вредни тези оттегляния ще бъдат за британската икономика – както вече беше признала пред аудиторията си за Goldman, но не и пред онези в Бирмингам и Лондон – Мей представи визията си за онова, което нарича „глобална Великобритания“, в която министърът на търговията, Лиам Фокс, ще търси търговски сделки с далечни страни извън ЕС, включително Съединените щати, Китай, Индия, Индонезия, Малайзия и Канада. Но с реториката на краен протекционизъм и „America First“ на Доналд Тръмп, и с безхаберния [hapless] Д-р Фокс начело, „глобалната Великобритания“ на Мей изглежда налудничава още от самото начало.
Къде поставя всичко това Брекзит-преговорите между ОК и ЕС, които тепърва ще започват? Внимателният прочит на речта от Ланкастър хаус показва, че подборът на „вкусните парченца“ все още съставлява голяма част от преговорната стратегия на ОК, въпреки очевидната окончателност на решението на Мей да напусне общия пазар и митническия съюз. След като обяви двете напускания, Мей превъртя лопатата и обяви, че желаела да остави стратегическите сектори на британската икономика – вече споменатите автомобилна, самолетна и финансова индустрии – обратно в общия пазар, но с всичките му предимства и без никое от задълженията му.
Мей предвижда за тези стоки и услуги търговски режим свободен от тарифи и, по думите ѝ, „гладък“ [frictionless], с което иска да каже, че тези сектори ще бъдат свободни също и от извънтарифни бариери като митнически проверки за качество и произход, както и съответствие с регулациите на ЕС за качество и сигурност на продуктите. Този режим изглежда много подобен на онзи, който страната има в момента като член на ЕС, но с голямата разлика, че ще бъде освободен от притока на работна ръка и законовите задължения на членството в общия пазар, които правителството на ОК не харесва.
Преговорите около финансовата индустрия на ОК изглежда ще следват подобна траектория. В своя информационен бюлетин върху състоянието на Брекзита от февруари 2017 правителството на ОК говори с надежда за един пост-Брекзит търговски режим на финансовите услуги, който по същество ще остави паспортни права за ЕС на лондонския финансов сектор, но без паспорти: „В нашето ново съглашение за стратегическо партньорство ще се стремим към постигане на възможно най-свободна търговия на финансови услуги между ОК и страните-членки на ЕС“.
И отново, нито в информационния бюлетин, нито в речите на Мей се споменава нещо, каквото и да било, което ЕС ще получи в замяна на този достъп. Ако, както изглежда все по-вероятно, Мей откаже да направи компромис по въпроса за свободното движение на работната сила и юрисдикцията на ЕС за търговията, и се стреми към нейния „твърд“ Брекзит, то евентуалното бягство на банки от Лондон към ЕС изглежда неизбежно. Брюгел, един тинк-танк от Брюксел, преценява, че с този „твърд“ Брекзит Лондон би могъл да изгуби една трета от бизнеса си с ЕС, а лондонската консултантска фирма Oliver Wyman смята, че загубите на работни места във финансовия сектор биха могли да достигнат 70,000.
В момента изглежда, че има три възможни изхода от преговорите по Брекзита. При първия премиер-министърката Мей ще продължава да търси съглашение, изкривено в полза на Великобритания – и преговорите най-вероятно ще стигнат до лош край преди двете години да са изтекли. В този случай ОК рискува силно да напусне ЕС без каквото и да е съглашение по бъдещите им търговски отношения, тоест с нищо или почти нищо, което да помогне при пътуванията на Д-р Фокс – и при тежки щети за британската икономика.
Втората възможност е Мей да осъзнае налудничавостта на сегашния си курс и да последва прагматичните швейцарци чрез компромиси с ЕС по имиграцията и юрисдикцията на Европейския съд за справедливост. След което би могла да осигури финална сделка, която със сигурност няма да бъде толкова добра за ОК както сегашното състояние на нещата, но може и да не е много по-лоша, при щети за британската икономика, които може би биха могли да бъдат смекчени в хода на времето. Но това би изисквало Мей да демонстрира някакво ниво на сила на духа пред лицето на jusqu’au-boutistes [екстремистите] в собствената си партия, както и пред еврофобната лондонска преса, което според досегашните свидетелства не е по силите ѝ.
Третата възможност е, след като преговорите се развият зле и пагубните следствия от брекзитската икономика на Мей започнат да стават все по-ясни, британците да се отвърнат от целия процес. Тази промяна на умонагласите би могла да се види в сриващата се подкрепа за Брекзита в допитванията, което да доведе до предсрочни избори, при големи загуби за Мей и партията ѝ. Днес Мей управлява с желязна ръка в долната камара на парламента, но това би могло да се промени много бързо, ако тя и политиките ѝ бъдат възприети като вредни за британската икономика и понижаващи реномето на Консервативната партия.
Ако Мей падне, един възможен наследник е Джордж Осборн – дълговременният финансов министър в правителството на Дейвид Камерън, който се противопостави на Брекзита и беше изключен с преднамерена грубост от правителството на Мей. Възходът на Осборн изглежда малко вероятен при сегашната ситуация защото, макар и все още член на британския парламент, днес той е в политическо изгнание, а и току-що стана главен редактор на руско-притежавания London Evening Standard. Но Осборн е един от малкото висши консерватори, неопетнени от налудничавостта на Мей и, ако тя падне, той е добре позициониран за евентуално приемане на поста. Ако пък го направи, то най-добрият му курс би бил да се откаже изцяло от катастрофалния Брекзит проект и да запита британците във втори референдум дали разводът с Европа, при осакатяващите му разходи, е наистина онова, което си желаят.
