Исторически аспекти на македонския въпрос в България
Македонският въпрос в България е разбиран исторически като борба за териториално единство на географските земи на Македония с българската държава. Той е породен от упадъка на Османската империя и от националните движения, които довеждат до създаването на нови национални държави на Балканите. Борбата за освобождение на македонските земи от османско владичество се разбира като част от българското национално освобождение, което е израз не само на възхода на модерния балкански национализъм, а също и на интересите на Великите сили.
В резултат от Руско-турската война от 1877-78, в която българските партизански сили, Българското опълчение, се бият на страната на руската армия, Турция е победена и е сключен първият мирен договор. Според договора от Сан Стефано, сключен на 3 март 1878, България се простира от Дунав до Егейско море и от вардарската и моравска долини до Черно море. Споразумението включва цяла Македония, с изключение на Солун и Халкидическия полуостров. Но тази спогодба алармира англичаните и австрийците, които се страхуват, че една толкова голяма славянска държава би могла да бъде използвана от Русия за оказване на влияние върху балканската политика. Ето защо на 13 юни 1878 е свикан Берлинския конгрес, с цел да се преразгледат границите на новата държава (Crampton 1987: 19). Берлинският конгрес приключва с подписването на договор на 13 юли 1878, чрез който българската територия е разделена на три части. Самата България е определена като частта между Дунав и Стара планина; областта южно от тези планини е обявена за османска провинция на име Източна Румелия, а Македония е върната на султана с неясното обещание, че ще получи независима администрация.
В целия регион решенията на Великите сили са възприети като взети в съгласие с политически съображения (в съответствие с техните интереси), а не в съгласие със стремежите на младите национални държави. България възприема ревизията на санстефанския мирен договор като огромна национална загуба. Първоначалното включване на Македония в българската държава се смята за „правилно и справедливо“ приложение на естествения ред на нещата, докато последвалото го изключване придобива значението на „грешно и нечестно“ ощетяване на България. Териториалното разделение се възприема като лишаване от естествено право, особено защото се случва в ранните фази от установяването на модерната българска национална държава. Изгубените македонски земи стават емблематични за българското национално съзнание. Чувството за загуба в България се усилва с по-нататъшното развитие на македонския въпрос по време на Балканските войни от 1912-13. В Първата балканска война България, Сърбия и Гърция побеждават османските сили. Османското оттегляне от региона оставя Македония без определен статус и нарушава регионалния баланс на силите. През март 1912 Сърбия и България подписват споразумение за разделението на Македония. Първоначално българските представители подкрепят идеята за създаване на независима Македония с очакването, че по-късно тя ще се присъедини към България. Ето защо, въпреки загрижеността около сръбското желание за подялба, българите в края на краищата се съгласяват. Според това споразумение Шар планина се отдава на Сърбия, а областта на изток от долината на Струма и Родопите се дава на България. В същото време обаче Сърбия и Гърция преговарят тайно, а освен това водят разговори с Румъния и Черна гора и дори с Османската империя върху разделението на Македония. Това кара България да поднови военните действия и да започне Втората балканска (Междусъюзническа) война, като напада Сърбия и Гърция. Този път обаче тя е победена бързо и на 10 август 1913 е подписан договора от Букурещ. В резултат, Сърбия и България получават северната част от Македония (приблизително 40 процента и 10 процента, съответно), а Гърция получава южна Македония. Македония е поделена между Сърбия, Гърция и България, и обединението на България и Македония не се осъществява. Българското национално-освободително движение от деветнадесети век остава неосъществено.
Териториалното разделение на България се разглежда като сериозен провал на новата национална държава. Модерната концепция за българската националност е конструирана най-вече около идеята за „възвръщане“ на историческите македонски земи, култура и народ. Българите твърдят, че претенциите им към Македония са легитимни, защото исторически Македония и нейния народ са принадлежали към българските земи и общност. Неразрешеният македонски въпрос се превръща в мярка за това колко скъпо струва да бъдеш българин.
Сложното развитие, което води до създаване на нови държави на Балканите и преначертаването на границите след Балканските войни прави така, че македонският въпрос отеква в България по различни начини. Първо, продължават яростните дебати около дефиницията на територията, съставяща Македония. Второ, националността на хората от географска Македония и дефиницията на езика, който те говорят (сръбски, български, македонско-български диалект или македонски) си остават много спорни. Трето, българският национализъм спори усилено по въпроса към коя страна македонците трябва да принадлежат – както и кой ще трябва да решава това и каква стратегия трябва да се преследва, за да се стигне до промяна. Всички следващи претенции на българското национално движение по отношение на Македония са търсели компенсация за понесената загуба.
След края на Балканските войни България запазва реваншистките си аспирации, докато Сърбия и Гърция поддържат статуквото. С началото на Първата световна война през 1914 България се присъединява към централните сили (Германия, Италия, Австрия), които ѝ обещават цяла Македония – едно непреодолимо изкушение. През септември 1915 българската армия навлиза във вардарска Македония и напредва по посока на същинска Сърбия и егейска Македония. Но ходът на войната се обръща срещу централните сили и през есента на 1918 силите на Алианса (Великобритания , Русия и Франция) побеждават българската армия близо до Солун. Договорът от Ньой, подписан през ноември 1919 възстановява предвоенните граници и слага край на българските усилия, но не и аспирации, за национално обединение с Македония, до Втората световна война.
Неуморната борба за Македония демонстрира не просто „българските шовинистични аспирации“, както те ще бъдат наричани от македонците в бъдеще, но също и дълбокото безпокойство на българското национално съзнание. Разглеждан като цяло, до края на Първата световна война, българският характер на Македония се идентифицира чрез религията, образованието, общите исторически земи и общия враг в лицето на османците/турците. Ако приемем, че нациите не са примордиални феномени, а са създадени при специфични обстоятелства и условия, то действително е съществувал добър шанс България и Македония да се обединят в една национална държава, като обединена националност. Но българският национализъм е бил прекалено агресивен и това го води до погрешни сметки. Ето защо той губи влияние и популярност в Македония. По такъв начин, макар че този период се характеризира в българското мислене чрез представи за загуби и измами, причинени от други, историческата възможност за постигане на национално единство е до голяма степен пропиляна от самите българи.
Македонското революционно движение
Крамптън твърди, че македонските революционни организации не са били „почти нищо повече от групи от терористи и гангстери“ и че те в огромна степен са дискредитирали българския политически живот между 1900 и 1934 година (Crampton 1987: 112) И все пак насилието на тези движения създава героичното възприятие за българската борба за национално единство. Полагайки основите на споделяните български и македонски митове за освобождението, организациите имат въздействие, което продължава и до наши дни.
Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО или ИМРО) е основана през 1893 в Солун. Върховният македонски комитет на ВМРО е създаден в България през 1895. Членовете на комитета стават известни като „върховисти“. Главна цел на организацията е да ръководи освободителното движение в Македония, но между двете организации бързо се оформят различия. ВМРО се застъпва за независима Македония, докато върховистите желаят обединение с България. Много скоро българските политици се замесват дълбоко в съперничествата между автономистите и федералистите, а македонският въпрос започва да контролира българската политика. В името на Македония започват да се извършват убийства по улиците на София, а терорът се превръща в нормална част от ежедневието на пиринска Македония.
Според определението на Дънкан Пери ВМРО е „прототипно освободително-терористично движение, откривано в аграрни прединдустриални общества, при които малка група образовани хора се опитва да постигне реформи пред лицето на по-силен и по-мощен държавен апарат“ (Perry 1988: 185). ВМРО е тайна организация и набира поддръжници основно от средните училища. Типичният комита от ВМРО е човек, намиращ се извън закона, който извлича поддръжка от селячеството. Макар че ВМРО и върховистите са конкуриращи се организации, границите на разграничението са често размити, тъй като самата ВМРО променя политиката си на няколко пъти, варирайки от независимост на Македония до обединение с България. Но, каквито и да са промените, македонският въпрос винаги се разглежда основно като етнически християнски такъв. И двете движения се стремят да спечелят поддръжката на християните-славяни. Власите са единствените не-славянски членове на ВМРО (Poulton 1995: 52-7). Албанци, турци, евреи, роми (цигани) и други не участват в движението.
Висшата точка на революционните дейности на ВМРО е Илинденското въстание от 1903. Независимите управленчески структури, които то създава в Македония и Тракия са краткотрайни, българското правителство отказва да се намеси, турците смазват въстанието и вълни от бежанци напускат Македония (Crampton 1987: 47-50). Но въпреки бързото поражение то се превръща във вдъхновение за българската национална митология. Като част от македонския революционен опит, въстанието и неговите водачи се превръщат в един от основателските митове на освобождението на македонската нация. Но митът има същата функция и в българската история, а диспутът на кого принадлежат събитията от времето на въстанието продължава и до наши дни. Нещо повече, националните митове за освобождението и в двете страни се конкурират с митовете за външни освободители (Русия за България и Югославската идея за Македония). Ето защо става още по-важно да се подчертават независимите национални движения в съответните им истории. За да използваме понятията на Андерсън, македонското движение помага на българите и македонците да си „въобразят“ националните си идентичности като визионерски и героични (Anderson 1991). Македонската националност конструира идеята, че ВМРО е „автентичен“ македонски феномен, докато за върховистите движението е изключително българско. Преобладаващото българско мнение е, че и двете направления на македонския въпрос са черти на българската национална история. И двете страни отхвърлят идеята, че историята на македонското революционно движение е по-скоро споделен опит на две припокриващи се национални представи.
Провалът на македонското движение подсилва българското усещане за национална несигурност и чувството, че българското национално изграждане е прекъснато и недовършено. През 1934, по време на българския режим на полковниците, Дамян Велчев и Кимон Георгиев успешно атакуват македонското движение и фракциите на ВМРО са елиминирани от политическия живот. Но държавата не притежава гражданските структури, необходими за демократичен дебат по националните проблеми и вместо това премахва македонския въпрос насила. В резултат на това той е сдържàн, но не договорен, и си остава латентно присъстващ [в българския национален разговор].
Българското комунистическо движение и Македония
Македонският въпрос става централен за възникващите комунистически движения на Балканите от началото на двадесети век. Той е заключен в триъгълника от конфликтни интереси на младите комунистически партии в България, Югославия и Съветския съюз. Между двете световни войни Македония представлява така наречената „Южна Сърбия“, част от кралството на сърбите, хърватите и словенците, основано през 1918, а за българските комунисти македонският въпрос става неразделно свързан с техните отношения с югославските комунисти. Но решаващата роля в тези взаимоотношения се играе от съветския Коминтерн, координиращият център на цялото международно комунистическо движение. Освен това, просъветски настроените български комунисти са особено силно обвързани с Коминтерна и неговите възгледи, така че тяхната политика по македонския въпрос е силно повлияна от съветските комунисти. Тези фактори осигуряват запазването на Македония като един от най-тежките аспекти на българския национален въпрос.
Основана през 1919 под ръководството на Димитър Благоев, Българската комунистическа партия (БКП) първоначално поддържа установяването на независима Македония. Българските комунисти предпочитат Македония да остане отделна, отколкото да бъде в една държава със Сърбия и гледат на автономията на Македония като на приемлива фаза по пътя към обединението с България. Но, от друга страна, разбирането за македонска независимост съществува заедно и с проекта за балканска федерация, традиционно свързан с балканското социалистическо движение от края на деветнадесети век. Аргументът е, че тъй като България, Сърбия и Гърция не са склонни да дадат регионална автономия на македонците вътре в техните държави, те може би ще предпочетат да признаят една обединена и независима Македония. Очевидно, основната привлекателност на този проект се състои в общата рамка, която той ще предостави за съвместно съществуване на Македония и България.
Лигата за Балканска конфедерация е основана в Париж през 1894, а по-късно са организирани няколко конференции върху бъдещето на балканската федерация. Българските социалисти поддържат федералистката идея и посещават конференциите, но реално съглашение върху бъдещето на Македония не е постигнато никога. През 1920 българските комунисти Георги Димитров и Васил Коларов ръководят първото събрание на Балканската комунистическа федерация в Париж. Представителят на югославските комунисти се противопоставя на визията за федерацията като просто административен орган на Москва. По това време българите имат патронажа на Москва и го използват за да прокарват доминацията си над останалите местни комунистически партии. В този смисъл те имат по-тежка дума по македонския дебат от югославските комунисти. И все пак реалната власт се намира при Коминтерна и Сталин. Общата концепция е „Македония за македонците“, но тя се променя в съгласие с московските интереси, в зависимост от политическата ситуация. Както твърди Джоузеф Ротшилд: „Съветските лидери демонстрират, че вместо да преследват някаква определена македонска политика, основаваща се на принципи, те просто разглеждат областта като награда, която се дава на най-обещаващия и послушен ученик сред балканските комунистически партии“ (Rothchild 1959: 256). През 1922 една конференция в Москва стига дори до там да дискутира бъдещето на Македония, Тракия и Хърватска като автономни републики на Съветския съюз.
Българското участие в комунистическата федерация се разпада с наближаването на Втората световна война, когато новите съюзи на Балканите променят цялата ситуация. Балканската федералистка идея не е особено влиятелна по това време, но българските комунисти ще се завърнат към нея след края на войната.
Българската окупация на Македония: 1941-1944
По време на Втората световна война България се присъединява към Пакта (Италия, Германия, Япония) и през декември 1941 обявява война на западните съюзници. Но дори още преди това българското правителство прекратява дипломатическите отношения с Югославия и на 19 април 1941, само дни след югославската капитулация пред Германия, българската армия окупира Македония. Българският език е въведен в училищата и църквата, и се започва изграждането на нови културни институции. През юни 1942 се обнародва ново законодателство, предлагащо българско гражданство на всички хора от етнически български произход, живеещи във вардарска или егейска Македония.
За отбелязване е, че българската администрация няма определена политика към множеството малцинства, които живеят в Македония: албанци, турци, евреи и други. Новите управници предпочитат да ги игнорират в настойчивостта си до осигурят, че Македония е преди всичко българска. Тази политика се оказва фатална за македонските евреи. По време на българското управление под германска окупация повече от 11,000 евреи от окупираните територии са депортирани за Полша; изглежда, че депортациите са били до голяма степен улеснени от факта, че те не са могли да представят българско гражданство.[1]
Установяването на българска администрация в новопридобитите територии в Македония и Тракия се посреща с истински ентусиазъм в България. Много хора в Македония също виждат българите като „освободители“ от сръбската доминация. Но много скоро те се превръщат в „завоеватели“, защото управлението е прекалено централизирано и прокарва широка асимилационна политика. Българизацията на църквата е особено ненавиждана. В резултат на това окупацията на Македония, за която България е мечтала в продължение на толкова дълго време, успява единствено да създаде едно наследство на враждебност, което се чувства и до наши дни.
Но какво е отношението на Българката комунистическа партия към Македония под управлението на българската администрация? Преди всичко, разногласията между БКП и Югославската комунистическа партия (ЮКП) се появяват отново. Българските комунисти разбират съпротивата срещу фашизма като противопоставяне на царисткия режим в България, докато ЮКП смята, че е ангажирана и с въоръжена борба срещу българската доминация в Македония. Йосип Броз Тито, водачът на югославските партизани, защищава идеята за съпротива не само срещу германците, но и срещу българската администрация. БКП твърди, че организираната въоръжена борба не е подходяща за условията в окупираните територии. Всъщност комунистите не желаят да отблъснат онези хора от македонски произход (много от тях от работническата класа), които са насърчени да се установят в окупираните земи и поддържат българската администрация.
Окупацията дава на българските комунисти възможност да третират българската и македонска комунистически партии като едно цяло, защото на теория те се борят срещу общ враг – германските фашисти и техните български буржоазни съюзници. БКП призовава за „една територия – една партия“. Очаква се борбата да се разрасне отвъд националните граници, но реалността се оказва много по-сложна. За югославското комунистическо движение е ясно, че българите са също толкова окупатори, колкото и германците. Югославяните твърдят, че Македонската комунистическа партия трябва да остане лоялна на югославското движение и не трябва да подпомага българите, защото техните цели са напълно различни. Появяват се разногласия относно това кой да бъде водещият фактор в комунистическото движение в Македония. През 1940-41 Македонската комунистическа партия се ръководи от Методи Шаторов („Шарло“). Той е близък с българите и говори за „свободна съветска Македония“. Югославските комунисти не са доволни от тази идея, защото виждат в нея обединен съветско-български опит за противопоставяне на тяхното присъствие в Македония. Но ориентацията на Шаторов очевидно ползва добре просъветските български комунисти, които се надяват, че „съветска Македония“ лесно ще се превърне в „съветска България“. Съдбата на Шарло е решена от московските лидери, които действат като арбитри в българо-югославския диспут. В този момент Москва поддържа югославските комунисти и организира експулсирането на Шарло от Македония поради „лошо справяне“ с политическата ситуация там. Българите се присъединяват към това решение, като го критикуват строго за политически и организационни грешки.
Случаят е важен, понеже той поставя жалони за начините, по които ще се решават междукомунистическите диспути. Според този прецедент, съветският контрол е решаващ. Това поведение се засилва още повече по време на сталинисткия период. Животът на Шарло е [временно] запазен, тъй като и югославските, и българските комунисти отказват да го нарекат „класов враг“. Но когато започват сталинистките чистки, Трайчо Костов, друг български просъветски комунист, е обвинен, че е имал неправилни разбирания по македонския въпрос. Той е осъден и екзекутиран през 1949. Неговият случай, при който той е обвинен в македонски иредентизъм, показва неустойчивостта на двойните стандарти, прилагани към македонския въпрос.[2] Онези, които вярват, че биха могли да съчетаят в едно каквато и да било национална политика по отношение на Македония със съветските директиви грешат горчиво, защото Москва може да смени правилата по всяко време, в зависимост от собствените си планове. По време на българската окупация на Македония Москва предпочита Тито, защото той организира въоръжената съпротива срещу германците. Ето защо македонското ръководство е доверено на Тито, а българското влияние върху комунистическото движение в Македония приключва през 1943.
Два основни фактора трябва да бъдат взети пред вид, за да се разбере политиката на БКП по македонския въпрос преди Втората световна война. Първият е нейната специална привързаност към Съветите. БКП демонстрира непоклатима лоялност към и пълна зависимост от Москва. Това я прави различна от всички други източноевропейски комунистически движения, включително и онова на Югославия. Що се отнася до Коминтерна, мотото „Балканите за балканските народи“ е трансформирано по време на Втората световна война в „Македония за македонците“, като награда за югославяните, за тяхната активна съпротива срещу германците. БКП приема тази позиция без резерви. През 1943 успехът на титовата съпротива струва на българските комунисти тяхната инициатива, както и известна част от самочувствието им. Както пише Нисан Орен: „От тази гледна точка, българските комунисти, които досега са считали себе си за нямащи равни на себе си сред балканските си колеги, изведнъж се оказват на второ място“ (Oren 1971: 199).
Вторият фактор е, че главните фигури на българското комунистическо движение, Г. Димитров, Т. Костов, А. Югов и Т. Павлов, са всички от Македония. Този факт трябва да е повлиял партийната линия, защото тя е много подобна на националистическата позиция на българската администрация в Македония. На теория от комунистите се очаква да се съпротивяват на това, но на практика те не го правят. С други думи реалното предизвикателство идва от страна на Съветите и българските комунисти решават да се присъединят към тяхното решение.
Сърцевината на тези диспути е непреодолимото противоречие между националните аспирации и интернационалните идеали. Комунистическата идея, която обявява пълна доминация на класовата борба над всичко останало, се сблъсква с българските национални интереси, които самите комунисти споделят. Това не означава, че българите не осъзнават тази дилема, но тя не може да бъде разрешена. Комунистите се опитват да поддържат както обединената „антифашистка“ борба срещу българската държава, така и обединението на Македония с България. Непреднамерено, окупацията окуражава всички страни от политическия спектър, включително и комунистите, да поддържат интеграцията на македонските земи и хора в България. Но поради противоречията в тази политика и нейния конфликт с Москва, българските комунисти в края на краищата се оказват губещи.
Българският комунизъм и македонският въпрос
След края на Втората световна война българската политика по македонския въпрос е силно повлияна от създаването на отделна Народна република Македония като съставна част от Федеративната социалистическа република Югославия през 1945. Преди всичко, България трябва да приеме не само, че е изгубила Македония, но също и че македонската идентичност е била легитимирана като отделна националност.
С официалното утвърждаване на македонския език, култура и институции, македонският въпрос се измества по посока към дебата за съществуването на македонско национално малцинство вътре в българските граници. Проектът на Българската комунистическа партия продължава да бъде контролиран от Съветския съюз. Той се основава на официалната марксистко-ленинска доктрина, според която идентичността на всеки индивид произхожда предимно от класата. Както твърди Джордж Шопфлин, „Ако националното съзнание би било фалшиво съзнание, както марксистите винаги са смятали, то тогава би трябвало да се създадат условия, при които това фалшиво съзнание би трябвало да изчезне рано, а не късно“ (Schopflin 1995: 192).
Но между 1944 и 1989 позицията на българските комунисти претърпява няколко трансформации, които доказват обратното. През 1946 Георги Димитров, първият комунистически лидер на България, твърди, че една обединена Македония е станала неизбежна. Както той пише:
Често е бил пренебрегван фактът, че мнозинството от македонския народ вече беше организирано в държава и нация вътре в рамките на Федерална република Югославия, като Народна република Македония. Използвайки тази република като база, останалите части от македонския народ ще бъдат обединени в близкото бъдеще, особено Македония от настоящия пирински регион. Няма три Македонии. Има само една Македония и нейната основна част се представлява от създадената република на македонския народ (Korovar and Ivanovski 1983: 171).
Също през 1946 в България се провежда преброяване и днес се смята, че върху населението от пиринска Македония е оказан натиск да се регистрира като македонци. Българските власти никога не са публикували резултатите, но югославски източници твърдят, че 252,908 души са се обявили за македонци.
Нещо повече – по това време Димитров, Сталин и Тито преговарят върху идеята за нова Балканска федерация. Както и при споровете около балканските федералистки идеи отпреди войната, разногласията се въртят основно около нейната структура. И отново, Югославия отказва да приеме безусловния съветски контрол, който БКП не поставя под въпрос. От 1948 нататък, след разцеплението между Тито и Сталин, Югославия се оттегля от всякакви действия, предполагащи коалиция с България. В резултат на това, Петият конгрес на БКП през 1948 вече излиза с твърдение, че пиринска Македония е българска. Без съмнение с това се цели да се подсили българо-съветския съюз и да се прережат отношенията между България и Югославия. През 1956 друго преброяване в България показва значително по-малко живеещи в България македонци. Официалната цифра е 187,798. През 1963 пленумът на БКП постановява, че населението на България е само българско и че населението на пиринска Македония не е македонско малцинство. По време на преброяването през 1965 броят на хората, идентифициращи се като македонци е спаднал до 8,750.
От тези преброявания се очаква да потвърдят инструкциите отгоре да се изличи македонската идентичност в България. Докато по-рано хората са били окуражавани да се определят като македонци, сега им се нарежда единствено да бъдат стриктно българи. Те получават предварително приготвени национални дефиниции и им се нарежда да ги приемат без възражения. Но вместо да реши македонския въпрос, тази политика отново усилва несигурностите около него. Повечето хора се страхуват да идентифицират етническия си произход, независимо от това дали той се разглежда като македонски или български. Те тайно мразят идеята, че някой друг не само е определил националната им идентичност, но и продължава да я променя според някакви абстрактни критерии.
През 1970-те българският комунизъм напълно развива идеите си по националния въпрос: България е обявена за хомогенна нация. През 1978 Българската академия на науките публикува „Единството на българския език в миналото и днес“, където се обяснява, че македонският език не съществува. През 1979 един от висшите членове на правителството, Цола Драгойчева, публикува мемоарите си за партизанското движение в Македония, в които описва българските комунисти като жертви на югославските им братя, които успешно са заговорничели за постигане на доминация в Македония.[3] Такива твърдения, както и тесните връзки на режима със Съветския съюз, засенчват слабите подобрения в българско-югославските отношения, постигнати в ранните 1960 г. когато Тодор Живков и Тито си разменят посещения.
Българският комунизъм предлага на народа национална идентичност, каквато е разрешена от Съветите и в съгласие с културата на мнозинството. Тя може да се дефинира като „българска, лоялна към съветския комунизъм“. Що се отнася до чувствата на хората, по правило комунистическите партии, не само в България, но и в цяла Източна Европа, ги разглеждат като назадничави. Както пише Шопфлин: „По същество възгледите, ценностите и вярванията на масите се разглеждат като реакционни и назадничави, доколкото те не обслужват каквито и да било цели, върху които партията настоява в момента“ (Schopflin 1995: 192).
Македонският въпрос в България изглежда временно решен и някак замразен – не забравен, а по-скоро забранен. Почти никакви вестници или други печатни източници на информация от югославска Македония не са достъпни в България. Пътуванията са силно ограничени и стриктно контролирани от властите. В пиринска Македония, около Благоевград, са постигнати някои материални подобрения, за да се намали привлекателността на Македонската република, където стандартът на живот е по-висок. Разрешени са и някои прояви на западната култура. И отново непреднамерено, резултатът от това е, че много хора в региона изпитват усещането, че получават компенсация под формата на второкласни стоки. Опитите да се отчуждят хората от македонската идентичност само подпомагат натоварването ѝ с митична привлекателност: там оттатък, отвъд границата, е „истинският“ македонски живот, докато тук, в България, е само неговата бедна имитация. В някои случаи македонци от България успяват да се преселят в югославска Македония въз основа на етническия си произход. Няма официални статистики за такива емигранти, но има основания да се твърди, че разрешение се дава на отделни личности, подобно на българските евреи, които заминават за Израел през 1960-те и 70-те. Друга форма на преселване в Македония е да се иска политическо убежище в Югославия на основание принадлежност към преследваното македонско етническо малцинство в България. Ако етнически проблеми съществуват на обществено ниво, режимът прави всичко възможно да ги направи структурно невидими.
Македонско-българският езиков диспут
Македонската азбука е формално приета от югославските македонци през 1945. Тя се основава на разговорните диалекти от Битоля и Велес, които са близки до българския език. Но тъй като българският стандартен език се основава на източни диалекти, за македонците е налице достатъчно различие, за да го утвърдят като друг език. България признава македонския език при комунистическото управление на Георги Димитров, който е на власт от 1944 до 1948. След разцеплението между Тито и Сталин през 1948 съветската политика на „Македония за македонците“ отпада и езиковото признание е приключено. Оттогава насам българите твърдят, че македонският език е или просто български, или български диалект.
Езиковият дебат си остава силно политизиран и се превръща в диспут около националните идентичности. Той касае важността на езика като национална идентификация, възстановяването на припокриващите се етнически идентичности като взаимно изключващи се национални идентичности, както и представата за промяна на собствената националност. Силната идентификация с езика е една от ключовите черти на националните идентичности на Балканите. Горчивите българо-македонски спорове за произходите на съответните езици стигат назад чак до етническия произход на двамата създатели на кирилската азбука, братята Кирил и Методий, както и „националния“ характер на средновековната и ренесансова литература на целия регион. В България старата култура се нарича българска, а в Македония – македонска. Политическите и интелектуални елити, както и мнозинството от българския народ вярват, че е имало само един регионален език в цялата географска Македония, и че той е бил български. Сегашните разлики с македонския език се обясняват като резултат от дълги години на сръбско влияние.
Вярата, че говоренето на един и същи език означава, че хората имат една и съща етническа принадлежност, се превежда директно в твърдението, че те принадлежат и към една и съща нация. Остава си въпроса, към коя нация? Българският отговор е, че това е българската нация. Представата, че българите и македонците принадлежат към една хомогенна група от хора игнорира факта, че те живеят в различни държави в продължение на повече от петдесет години. Нещо повече, по време на Студената война те живееха и в две съществено различаващи се политически системи. България беше най-верният съветски съюзник, което я правеше доста различна от югославския модел. Българското приемане е, че националните идентичности, основаващи се на етничност и език, са фиксирани и солидни, а държавните структури всъщност не ги засягат.
В България развитието на македонския литературен език се счита за нещо отрицателно и незаконно. В Македония, напротив, неговото утвърждаване се интерпретира като национална победа във възстановяването на етническото ядро и приобщаването на културата към изискванията на модерната национална държава. Българите твърдят, че ако хората някога са говорели и писали един и същ език, те трябва да го правят завинаги. Македонците настояват, че техният език никога не е бил част от споделеното с българите историческо наследство. Тези противоположни гледища служат за конструиране на конфликтни и взаимно изключващи се истории, които отказват да приемат, че съвместното минало може да бъде трансформирано в разделено бъдеще. Македонската култура е до голяма степен митологизирана като хранилище на автентичния български дух и националност. Това се изразява в популярни вярвания като „Македония е люлката на българската култура“ или „Македонският език е/е бил чистият български език“.
Посткомунизмът и македонският въпрос
Промените от 1989 в България са последвани от цялостна ревизия на комунистическото минало и съживяване на националните въпроси. Новото българско национално утвърждаване зависи от възстановяването на миналото и деконструирането на не-националната класова идентичност. Македонският въпрос е незабавно възкресен и отново открит за дебати. Но този път дискусията се води вътре в рамките на много младата и крехка българска демокрация, жадна да се освободи от старите ограничения. Онези, които смятат себе си за нови плуралисти, включително и току-що реформиралите се комунисти, възстановяват идеята, че Македония е българска. Те твъдят, че Македония е създадена чрез съветската доминация на Балканите. Днес, продължава този аргумент, е вече време за свободно и необременено изправяне в защита на истинската национална кауза, че „Македония е наша“. В същото време разпадането на Югославия окуражава увереността, че македонската република също ще се разпадне.
Но през 1991 Македония обявява независимостта си и България е първата страна, която я признава. Решението е взето от коалиционното правителство на Съюза на демократическите сили (СДС) след общите избори от ноември 1991. За тази крачка допринасят няколко фактора. Преди всичко, некомунистическото правителство иска да се разграничи ясно от наследството на титовия режим в Югославия и да насърчи македонското самоопределение. Това е в съгласие с неговата проевропейска ориентация. Македония е третата от бившите югославски републики, след Хърватска и Словения, която се отделя, и международната общност, с изключение на Гърция, я поддържа. Позицията на новото правителство е определена и от опита при основаването на СДС. Преди промените от 1989 пораждащото се дисидентско движение в България се фокусира върху въпроси на човешките права, противопоставяйки се основно на кампанията на режима за насилствена асимилация на българските турци, най-голямото малцинство в страната, през 1980-те години. Ето защо програмата на опозицията по националните въпроси твърдо поддържа правата на малцинствата. Освен това управляващата коалиция включва и политическата партия, представяща исканията на турското малцинство, Движението за права и свободи (ДПС), което има балансиращ вот в парламента и упражнява натиск по етническите въпроси. Като цяло правителствената политика се стреми да демонстрира запознатостта си с европейските стандарти по човешките права, включително и правото на самоопределение. Президентът Желю Желев без съмнение поддържа признаването на македонската независимост, както го прави и външният министър, Стоян Ганев, който заявява след една визита до Скопие: „Правителството на СДС няма да възприема ролята на историограф или етнограф, а ще очаква от всекиго да упражни правото си на самоопределение и избере как да се чувства по собствено усмотрение“ (Георгиев и Ценков 1993: 20).
Въпреки всичко това е признаване на държавата, но не и на нацията, така наречената „да и не“ дефиниция, поддържаща македонското откъсване от Югославия, но не и приемането на друга националност. Според българското мнение политическата единица (държавата) и националната единица (народът) не са сходни. На теория едно такова разбиране за нацията и държавата може да бъде коректно класифицирано като не-националистическо, ако приемем, че национализмът е „преди всичко политически принцип, който поддържа, че политическата и национална единица трябва да бъдат сходни“ (Gellner 1983: 1). Но българското приемане отхвърля македонската нация, за да поддържа собствената си идея за българската нация, основаваща се на етничността. С други думи, онова, което може и да изглежда като „не-националистическо“ гледище в този случай изразява посткомунистическата националистическа българска политика към Македония.
По време на македонското признаване Българската социалистическа партия (БСП) се намира на другата страна на политическия спектър. Бившите комунисти твърдят, че политиката по македонския въпрос трябва да бъде променяна по-предпазливо. Те настояват, че приемането на македонските национални и политически структури вътре в бивша Югославия е било грешка, извършена от старата сталинистка гвардия, която не трябва да се повтаря. До известна степен тази позиция илюстрира прогръцката ориентация на БСП, тъй като гръцките социалисти са единствената лява партия на Балканите, запазила някаква международна тежест, а те се противопоставят ожесточено на признаването на Македония под това име.
Със загубата на властта от СДС през 1992, след девет месеца на управление, тя постепенно се измества към по-открито националистическа позиция в общ план, и конкретно по македонския въпрос. Отношенията с Македонската република се влошават и нито правата на турското малцинство, нито по-нататъшното признаване на Македония си остават приоритети за българската опозиция. Двете основни политически сили, БСП и СДС, оставят македонския въпрос в замразено положение.
Що се отнася до общественото мнение, в началото на посткомунистическия преход на македонския въпрос не се гледа като на спешен. Естествено, хората от пиринска Македония, София и Варна, където се намират най-компактните македонски общности, се ангажират по-силно с тази тема. Но признаването на македонската държава е по принцип възприето като нарушаване на националните интереси на българския народ и тревожно продължение на старата коминтерновска идея.
Македонските организации в България след 1989
След промените от 1989 в България са основани няколко македонски организации. През есента на същата година е регистрирана Вътрешната македонска революционна организация – Съюз на македонските дружества (ВМРО-СМД). Тя твърди, че съживява старата ВМРО и нейните идеи за национално единство на българския и македонски народи. Нейните поддръжници вярват освен това, че югославска Македония е чисто творение на Коминтерна, окуражавано от българските комунисти. Организацията публикува памфлети, отричащи легитимността на една отделна македонска нация. Още от самото начало нейната роля в българския политически живот е донякъде подценявана и през декември 1994 кандидати на ВМРО-СМД участват в общите избори и печелят две места в парламента. ВМРО-СМД разбира, че нещата са се променили и твърди, че България няма интерес да бъде въвлечена в някакъв балкански конфликт (тоест териториални претенции към Македония) и трябва да поддържа суверенитета и целостта на новата държава. Но когато през февруари 1995 полицията и албанците се сблъскват в Македония по време на откриването на обявения извън закона университет в Тетово, един от нейните водещи членове публично споменава „реинтеграцията на Македония“ с България.[4] Всъщност ВМРО-СМД мълчаливо подсказва, че ако Македония бъде вътрешно дестабилизирана, тя ще трябва да търси помощ от България, което на свой ред би могло да доведе до обединението на двете държави.
Всички български правителства след 1989 са много враждебно настроени срещу една друга македонска организация в България, Обединената македонска организация – Илинден (ОМО-Илинден). Тя е основана през април 1990 в пиринска Македония и заменя друга организация на име Илинден, намираща се в София. На ОМО-Илинден е отказана регистрация и тя е определена като „незаконна организация“ на основание, че застрашава българската териториална цялост. ОМО-Илинден твърди, че в България съществува специфично македонска идентичност. По въпроса за автономията поддръжниците ѝ не са единни. Някои казват, че автономията не влиза в техните планове, но други твърдят, че това би могло да бъде дългосрочна цел. Има различни мнения и по езиковия въпрос. Някои казват, че няма македонски език, други пък – че той е бил до голяма степен смесен с българския и сръбския. По въпроса за държавните граници някои от поддръжниците на ОМО-Илинден изразяват доста анархистки идеи и имат визия за обединена Македония, но без граници. ОМО-Илинден смята, че властите, както в Скопие, така и в София, са еднакво отдалечени от техните проблеми и следователно не могат да представляват интересите им. Въпреки липсата на яснота в платформата ѝ, по принцип организацията изисква някакъв вид обединение на всички македонци, живеещи в България въз основа на културни и етнически специфики.
Българските власти и ВМРО-СМД виждат ОМО-Илинден като заплаха за националната цялост. Въпреки декларацията на правителството от 29 декември 1989, че всеки в България ще бъде в състояние да избира името, религията и езика си свободно, налице е силно безпокойство, че в България би могла да се оформи отделна македонска идентичност. Тази загриженост отразява общото усещане за страх, че българската националност би могла да бъде замърсена, претопена и в крайна сметка трансформирана в нещо друго. Миналите загуби се проектират в настоящето и бъдещето: „ние българите не само сме страдали под турците в продължение на столетия и в резултат на това сме губили територии и хора, но сме били подложени и на съветско управление, което се е стремяло да ликвидира българската национална идентичност. А сега отново сме заплашени от „дебългаризация“ на част от народа ни“. Този емоционален аргумент се поддържа и отляво, и отдясно в политическия спектър на посткомунистическа България. Както ми каза в личен разговор един български университетски преподавател по история: „Не можем да си позволим да пишем истории на македонците и турците в България, защото тогава от самата българска история няма да остане нищо“.
Заключения
Бъдещето на българо-македонските отношения би могло да се развие по три основни сценария. Първият е пълно признание на Македония. Това би осигурило пълното утвърждаване на две държави и две нации. При втория сценарий би могло да се стигне до две страни, които стават достатъчно близки една с друга, за да се получи една нация, разделена между две държави. Такова развитие вижда македонците като толкова неспособни да издържат на вътрешния и външен натиск, че да потърсят обединение с България. Една трета теория предвижда „органично“ смесване на българския и македонски народи въз основа на техните сходни манталитети, обичаи и езици.
Последните два сценария предпоставят, че Македония би могла да бъде привлечена от идеята за българизация. Но реалността е, че професионалните класи, икономическата бюрокрация, работниците и селското население на Република Македония са напълно незаинтересувани от такива изгледи, тъй като те не предлагат никакви особени политически или икономически изгоди. Освен това, всякакво българско управление вероятно ще бъде по-централизирано от бившата федеративна югославска структура, което едва ли би могло да изглежда привлекателно за новата македонска държава. И накрая, налице е възможността за създаване на Велика България. За тази опция се смята най-общо, че тя е против интересите на самата България, тъй като би включвала огромни нови международни, политически, етнически, икономически и демографски трудности. Поне засега осъществяването на идеята за Велика България се поддържа сериозно единствено от крайните български националисти.
Македонският въпрос в България си остава ожесточен дебат относно припокриващи се, изместващи се и променящи се идентичности. Припокриванията се коренят в общата история на балканските християни преди и по време на Османската империя. Изместването на национални идентичности е било стимулирано от разпадането на империята и балканските национални движения от деветнадесети век. Идеята за променящи се национални идентичности се засилва значително с преначертаването на политическата карта след оттеглянето на османците и последвалите го балкански и световни войни. Комунизмът усложнява още повече разбирането на националните идентичности, тъй като изисква от хората да се пренастройват според политиката на деня. Той играе значителна роля при определянето на оспорваните граници на българо-македонската националност. България принадлежи към съветския блок и българите живеят в едно от най-затворените общества от източния блок. Македония участва в необвързаното развитие на Югославия и македонците се наслаждават на „привилегиите“ на югославския комунизъм: правото да пътуват, да имат частни предприятия, да общуват с останалите балкански страни. Вследствие от това представата за несъгласие се оформя по различни начини в Македония и България. Например, критиката на Милован Джилас срещу комунистическата система е по-релевантна към македонската реалност, докато в България откликват по-силно политическите заключения от прозата на Милан Кундера. Особено по-младите поколения вече са израснали в две доста различни държави и с различни поведения. Освен това е създаден стандартизиран македонски език и макар че диспутите около неговото естество най-вероятно ще продължават, те остаряват все повече и повече.
Македонският въпрос в България касае и идеята за променящите се национални идентичности. Балканската традиция разбира промяната най-вече като радикално, внезапно и насилствено прекъсване. Историята на региона, пълна с насилствени преселвания и етнически прочиствания, подхранва увереността, че хората не биха променили националността си освен ако бъдат принудени или манипулирани да го направят. Българите предпоставят, че македонците са били подлъгани да повярват, че имат отделна идентичност и са я променили под натиска на комунистическата идеология и титовата политика по националните въпроси в Югославия. Българските националисти се надяват, че могат да заставят Македония да се върне обратно към онова, което те виждат като нейни български „източници“. При всички тези възгледи промяната се възприема като „неестествена“ и наложена чрез сила, а не като израз на свободната воля на хората.
В продължение на последните петдесет години един аспект от македонския въпрос в България си остава непроменен, а именно отричането на отделна македонска етническа идентичност, език, култура и история. Накратко, България продължава да отрича съществуването на македонската национална идея (nationhood), както вътре, така и извън нейните граници. Но интеграцията на македонските земи и населения с България, както и иредентизмът в пиринска Македония, макар и да си остават потенциално експлозивни, вече не са активни политически фактори. От българска гледна точка, приемането на една независима македонска нация би означавало отричане на българската етничност и културни традиции в Македония. Българското определение на македонската нация се основава на споделената „земя и кръв“ на българския и македонски народи. То изключва не-славянските народи, живеещи в Република Македония: албанци, турци, роми и други.
Чувството за загуба във връзка с Македония си остава централно за българското национално самосъзнание. Но признаването на македонската държава от страна на България маркира едно постепенно изместване към приемане на новите реалности. То освободи известно пространство за комуникация между двете страни, така дълго желана. То окуражи една нова българска интелектуална традиция, която се опитва да мисли прагматично и е готова да преосмисли традиционното възприемане на македонския въпрос. Въпреки общите исторически и етнически корени на двете общности, приемането на македонската националност започва да се разглежда като по-конструктивен начин на мислене относно развитието на националните идентичности на Балканите (Русанов и Димитрова 1992: 319). В същото време, продължаващото непризнаване на македонската нация подчертава върховната важност на етническите идентичности в посткомунистическото българско определение на националната държава.
Литература
Anderson, Benedict. 1991. Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism (2nd edn. 1983). London and New York: Verso.
Barker, Elizabeth. 1950. Macedonia: its Place in Balkan Power Politics. London: Royal Institute of International Affairs.
Bell, John D. 1985. The Bulgarian Communist Party from Blagoev to Tzivikov (Histories of Ruling Communist Parties). Stanford, CA: Hoover Institution Press.
Chary, Frederich B. 1972. The Bulgarian Jews and the Final Solution: 1940-1944. Pittsburgh, PA: University of Pitsburgh Press.
Connor, Walker. 1994. Ethnonationalism: The Quest for Understanding. Princeton: Princeton University Press.
Crampton, Richard J. 1987. A Short History of Modem Bulgaria. Cambridge University Press.
Драгойчева, Цола. 1979. КИз моите спомени: На класови интернационалистически позиции. София.
Gellner, Ernest. 1983. Nations and Nationalism. Oxford: Blackwell.
Георгиев, Андрей и Ценков, Емил. 1993. България и признаването на Македония (1991- 1992). Сфия: Център за изследване на демокрацията (Ethnic Conflicts in Eastern Europe: Security and Human Rights Implications).
Helmreich, Ernest C. 1962. The Diplomacy of the Balkan Wars 1912-1913, Harvard Historical Studies. New York: Russell & Russell.
Jelavich, Barbara. 1983. History of the Balkans: Eighteenth and Nineteenth Centuries, 2 vols. New York: Cambridge University Press.
Jowitt, Kenneth. 1992. New World Disorder: The Leninist Extinction. Berkeley: University of California Press.
Korovar, Pero and Ivonovski, Orde. 1983. The Historical Truth: The Progressive Social Circles in Bulgaria and Pirin Macedonia on the Macedonian National Question. Documents, Studies, Resolutions, Appeals and Published Articles. Trans. Filip Korzenski. Skopje: Kultura.
Oren, Nissan. 1971. Bulgarian Communism: The Road to Power 1934-1944, East European Studies and Research Institute of Communist Affairs, Columbia University. New York and London: Columbia University Press.
The Other Balkan Wars: A 1913 Carnegie Endowment Inquiry in Retrospect with a New Introduction and Reflections on the Present Conflict by George F. Kerman. 1993. Carnegie Endowment for International Peace.
Perry, Duncan. 1988. The Politics of Terror: The Macedonian Liberation Movements 1893-1903. Durham, NC: Duke University Press.
Pipes, Richard. 1964. The Formation of the Soviet Union: Communism and Nationalism, Russian Research Center Studies, 2nd edn. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Poulton, Hugh. 1991. The Balkans: Minorities and States in Conflict. London: Minority Rights Publications.
Poulton, Hugh. 1995. Who Are the Macedonians? London: Hurst & Company.
Rothchild, Joseph. 1959. The Communist Party of Bulgaria: Origins and Development, 18831936. New York: Columbia University Press.
Русанов, Валери и Димиторва, Лиляна (ред.) 1992. Аспекти на етнокултурната ситуация в България и на Балканите: Семинар. София: Фондация „Фридрих Науман“.
Schopflin, George. 1993. Politics in Eastern Europe: 1945-1992. Oxford: Blackwell.
Schopflin, George. 1995. ‘The Communist Experience and Nationhood', in Andrei Gerrits and Nancy Adler (eds.), Vampires Unstaked: National Images, Stereotypes and Myths in East Central Europe. Amsterdam: Royal Netherlands Academy of Arts and Sciences.
Smith, Anthony. 1991. National Identity. Harmondsworth: Penguin.
Stavrianos, L. S. 1963. The Balkans 1815-1914. New York: Holt, Rinehart and Winston.
Szporluk, Roman. 1988. Communism and Nationalism: Karl Marx versus Friedrich List. New York: Oxford University Press.
Nations and Nationalism 4 (3), 1998, 389-407. © ASEN 1998
[1] За подробен оглед на българската политика към евреите в Македония виж Чари (1972).
[2] Трайчо Костов е осъден след показателен процес на 17 декември 1949. Петият параграф от обвинението твърди, че заедно с югославските партийни лидери Тито, Кардел, Джилас и Ранкович, той е договарял „общи действия срещу българския национален суверенитет, териториална цялост и независимост, като я присъединява към Югославия и преди всичко отделя пиринския регион в полза на югославска Македония“ (Процесът срещу Трайчо Костов и неговата група, София: 1949). Той е реабилитиран след Априлския пленум на БКП през 1956.
[3] Цола Драгойчева е член на Централния комитет на БКП от 1966. В книгата си Из моите спомени (1979) тя обяснява, че БКП е направила грешки в македонската си политика под натиска на ЮКП и обвинява сръбските шовинисти за това. Освен това тя подчертава българския характер на населението в пиринска Македония.
[4] Евгени Величков, член на ВМРО-СМД, член на парламента и на парламентарната комисия за външна политика казва „Границата между България и Македония няма да бъде нищо повече от политико-административна формула“. BBC на български език, 22 февруари 1995.