Въведение
При анализа на националните и етнически идентичности на Балканите се забелязва определено „закъснение“ при развитието на мюсюлманската национална идентичност. Босненците[1] и албанците например развиват национални съзнания едва през късния деветнадесети и ранния двадесети век[2]. За разлика от югоизточните европейски християни, мюсюлманските населения са последователи на религията на доминиращата политическа класа в Османската империя – исляма. Както е известно, в тази религия (поне на теория) религиозната вяра се поставя над етническата принадлежност или национализма. Тези две понятия, чужди на османската интелектуална традиция, са напълно осъзнати и разбрани от османските елити едва през ранния двадесети век. И макар че по време на Османското владичество мюсюлманите често са схващали себе си като различни от своите едноверски управници в Истанбул (нещо, което ще бъде показано в тази статия), те въпреки това споделят религията на властниците в Империята и практикуват религия, която потиска създаването и развитието на национална идентичност далеч по-експлицитно от християнството. Ето защо именно упадъкът на Османската империя през деветнадесети век, както и последвалото го осъзнаване на факта, че тази държава не успява да защищава интересите и идентичността на мюсюлманските населения в югоизточна Европа, са нещата, които водят да създаването на етнически и национални идентичности сред мюсюлманите.
Макар че е трудно да се проследят националните и етнически идентичности назад до осемнадесети век и по-раншни времена, важно е да се започне анализа в тази епоха, за да се разберат националните митологии на балканските народи, които се оформят през деветнадесети век. Докато националните идеологии на християнските населения клонят към представяне на османския период като „турско робство“, то националните митове на мюсюлманите често възхваляват османския период и надценяват степента на национално или етническо осъзнаване сред мюсюлманите на Османската империя преди първите въстания от началото на деветнадесети век.[3]
В тази статия ще се изследва ролята на исляма в областите, управлявани от Високата порта. Освен това тук ще се разглеждат ислямските общности. Макар че на Балканите има многобройни мюсюлмански общности, които заслужават споменаване и изследване, това изследване ще се концентрира върху мюсюлманите от Босна (и Санджак), както и албанските мюсюлмани, които съставляват двете най-многобройни мюсюлмански групи на Балканите.[4] И накрая, статията ще се занимае с противоречивия въпрос за (историческата) ислямизация, който продължава да заема централната област на националистическите митове сред немюсюлманските народи от югоизточна Европа. Въпросът за верското преминаване от християнство към ислям не само засяга отношенията между християните и мюсюлманите на полуострова, но допринася и за разбирането на конструирането на идентичностите сред мюсюлманите на Балканите.
С всичко това тук се прави опит за изследване на предпоставките за създаване на мюсюлмански национални идентичности в югоизточна Европа от деветнадесети век насам. Други фактори, които ще бъдат дискутирани по-долу, са етническият произход на балканските мюсюлмани, влиянието на дервишите и народните вярвания, упадъкът на Османското централно правителство и последвалото го формиране на локални, полуавтономни мюсюлмански дребни княжества (polities).
Мюсюлманите в Османската империя
В противоположност на общоразпространените вярвания, ислямът присъства в югоизточна Европа далеч преди утвърждаването на Османската империя в региона. Поради близостта си до Близкия изток, а следователно и до източниците на исляма, Византийската империя и части от Балканите са изложени на влиянието на исляма още през десети век. Ранните балкански мюсюлмани обикновено са членове на азиатски племена, които се установяват в различни части на полуострова. Една голяма общност живее в северните погранични райони на Балканите, в Панонската низина и нейната южна граница, в района на днешна Войводина и Унгария, а също и в северозападна Босна. Южните Балкани също преживяват отделни срещи с мюсюлмани. През 13 век около 10,000-12,000 мюсюлмански тюркски заселници пристигат в Добруджа[5]. Те обаче не оставят почти никакви следи и мнозинството от тях по-късно се преселва в Анадола[6].
Постоянното мюсюлманско присъствие в югоизточна Европа започва с османското завоевание. Макар че Османската държава е мюсюлманска империя, тя е оформена от три традиции: традиционното мюсюлманско разбиране за държавност, някои византийски елементи и наследството на тюркския произход на османците. Ислямската основа на империята оправдава стриктното разделение между мюсюлмани и немюсюлмани. Двете общопризнати монотеистични религии, християнството и юдаизмът, получават официално признание и по този начин известна степен на толерантност от страна на Високата порта, но техните последователи са с по-нисък статус от мюсюлманските поданици на империята. Обществената пирамида в Османската империя е структурирана по две оси – хоризонтална и вертикална. Вертикалната ос разделя мюсюлманите от останалите монотеистични религии, докато хоризонталната разделя обществото на различни социални класи. Тази структура е строго йерархична, оглавявана от султана, който разполага с до голяма степен неконтролирана власт. Две основни групи съставят останалата част от обществото. Първата от тях е онази на държавните служители, наричани от Питър Шугар „професионални османци“. Нейните членове работят или за двора като учени и войници, или като представители на признатите религии. Всяка професия функционира според своя собствена йерархия, но няма почти никаква власт пред султана. Те обаче разполагат със собствени, индиректни средства за оказване на влияние върху политическия живот и от време на време дори свалят някои султани. „Професионалните османци“ се набират сред членовете на всичките три признати религии.
Втората група се състои от всички останали и се нарича рая или „народ“. Тя обхваща както мюсюлмани, така и немюсюлмани. Християните и евреите разполагат със защитата на ислямския закон като зими – членове на други „религии на книгата“ – доколкото приемат върховенството на султана. Макар че социалната йерархия е оформяна най-вече от функционалната роля на нейните членове, религиите никога не престават да играят важна роля. Определени вероизповедания се специализират в определени професии и не всички професии са еднакво открити за мюсюлманите и зимите. Зимите имат по-малко права от мюсюлманите и са управлявани от различни закони. Например, през по-голямата част от османската история само мюсюлманите служат в армията, а немюсюлманите са задължени да плащат поголовен данък.[7] Само немюсюлманите са подложени на данъка девширме (детски данък), принудително разделяне на малки момчета от семействата им с последващо преминаване към исляма и наемане на османска служба – една практика, която се простира чак до седемнадесети век.[8]
През по-късните векове на Османското управление турските търговци започват все по-силно да бъдат измествани от албански и славянски такива. Това развитие съвпада с едно общо намаляване на турското население на Балканите. Питър Шугар посочва, че причините за упадъка са неясни, но твърди, че той се дължи най-вероятно на серия от епидемии и войни в комбинация с ниска раждаемост сред богатите мюсюлмани, както и намалено преселване от Анадола към Европа[9].
Две групи мюсюлмани доминират живота в югоизточните европейски градове, а по-късно и селски райони: от една страна старите земевладелци и обществени служители, а от друга страна – еничарският корпус. Последният е единствената група от мюсюлманското население, която се увеличава по брой през седемнадесети и осемнадесет и век.[10] Влиянието му намалява едва с премахването на еничарския корпус през 1826 г. Пред лицето на все по-непокорния еничарски корпус и други предизвикателства пред османските централни власти, корупцията на държавата и неспособността ѝ да се реформира става все по-видима и това увеличава още повече напреженията между мюсюлмани и християни. Все по-голям брой християни започват да излизат извън контрола на държавата чрез т. нар. берат, възможност за изплащане на откуп, чрез който османски поданици стават субекти на западни закони и получават специални протекции от чужди консули в съгласие с определени споразумения, сключени с Великите сили.[11]
Ислямът и идентичността на Балканите
Макар че ислямът е държавната религия на Османската империя, всички религиозни аспекти от развитието на Империята, особено през ранната ѝ фаза, се определят от династичния принцип за върховенството на Османското (имперско) семейство. Това се изразява например в търпимост към предишните елити след завоеванието, доколкото те признават османските власти. Освен това на населението се разрешава да продължи практикуването на собствената си религия. След завоеванието във всеки град се конфискува само по една църква, обикновено най-голямата, и се превръща в джамия, докато останалите си остават непокътнати.[12]
Албанците
За разлика от повечето други жители на Балканите, албанците са разделени на две различни религиозни общности поради схизмата от 1054 г. между Православната църква в Константинопол и Католическата църква в Рим. Яростната съпротива на албанските племена под обединената команда на Георги Кастриота, известен като Скендербег, против османските армии от средата на петнадесети век, получава значителна подкрепа от страна на папата и западните управници, които се страхуват от експанзията на османците. Въпреки това, от края на петнадесети век до ранния двадесети век, Албания остава твърдо под османски контрол. През този период никоя друга етническа група на Балканите не се прехвърля към исляма в такъв голям брой както го правят албанците, в резултат на което те се разделят на три религиозни общности.[13]
Преминаването към исляма започва бавно със завоюването на Албания от Мехмед II през 1463. Към 1520 само около 30% от жителите на албанските земи са мюсюлмани; към 1690 броят им вече е нараснал до 70%, приблизително същото съотношение както и в наши дни. Промяната на вярата може да бъде разглеждана като част от един политически процес, отразяващ решението на местните елити да приемат новата вяра, постепенно следвани от поданиците си.[14] Процесът е не само постепенен, но и зависим от географското разположение и, което е по-важно, от първоначалната религия на населението. Първият район, в който се получава масова смяна на вярата, е предимно католическият север. Според писанията на епископа на Бар (днес в Черна Гора), само около 10% от населението на северна Албания е мюсюлманско през 1610, докато няколко десетилетия по-късно градовете и низините стават предимно мюсюлмански. Голям брой от жителите на предимно католическата централна Албания също променят вярата си, докато в православния юг има далеч по-малко случаи на ислямизация. Причините за тези различия са очевидни: Католическата църква не получава същата степен на защита от страна на Османската империя като Православната и по тази причина притежава само малочислени институции и персонал, които да поддържат и да се грижат за паството, докато Православната църква разполага с много по-добра инфраструктура и може да разчита на поддръжка от страна на Високата порта.[15] Освен това османското завоевание съвпада с една криза на християнските църкви в югоизточна Европа. Във вътрешността и особено в планините, много албански овчари остават верни на религията си.[16] Според Рамадан Мармулаку през седемнадесети век османците са организирали кампания по ислямизацията на населението, за да си осигурят лоялността на албанците. Но тази ислямизация не е проведена насилствено, макар че е имало и отделни случаи на насилствена смяна на религията. Всъщност реалната причина се крие в икономическите стимули, като обещанията за земя и по-ниски данъци.[17] През този период „поголовният данък“, събиран от християнските жители също се увеличава драматично, предоставяйки допълнителни мотиви за преминаване към исляма.[18]
Ислямски мисионери от Анадола и други части на Османската империя идват в Албания, за да насърчават преминаването към исляма. Тук ислямските религиозни ордени – като например Саади, Руфи, Хелвети, Мевлани и, най-много от всички, Бекташи – се оказват изключително успешни.[19] Орденът на бекташите допринася в особена степен за създаването на албанската идентичност, като се превръща в местен религиозен елит, който насърчава културното развитие на албанците. Според бекташите орденът е пристигнал за пръв път в Албания с армиите на султан Мурад II през ранния петнадесети век. Първите исторически свидетелства могат обаче да бъдат датирани едва до седемнадесети век. Трудно е освен това да се установи броя на албанците, които са се присъединили към ордена на бекташите, както и тяхната интерпретация на исляма. Според някои преценки през ранния двадесети век около 20% от цялото албанско население са били членове на ордена на бекташите. Основните постове на ордена се намират в албанския юг, най-вече в „манастира“ в Канина, близо до крайбрежните градове Вльора и Кружа. Орденът на бекташите се възприема като тясно идентифициран с албанците. През осемнадесети век дори в неговия турски център Хаджи Бекташ Кьой, повечето от дервишите са от албански произход. По-късно, през деветнадесети век, много от видните албански националисти произлизат от този орден, който активно поддържа националното движение в Албания.[20] Джордж Арнакис също приписва изключителната транс-религиозна национална идентичност на албанците отчасти и на ролята на ордена на бекташите: „Бекташизмът, който преди това е бил изключително важен при разпространението на исляма, сега се превръща в ценна връзка между трите религиозни групи“[21] Хетеродоксният[22] орден на бекташите, който напомня шиитския ислям в много по-голяма степен отколкото властващият в Империята сунитски ислям, е успешен най-вече защото с готовност възприема други религиозни традиции.[23]
Преминаването към исляма открива възможност за успешна кариера в Османската империя за мнозина албанци.[24] Повече от всяка друга група на Балканите, албанците се интегрират в османската йерархия и постигат високи позиции в Империята. От началото на османското управление до седемнадесети век, 25 от 92 Велики везири са от албански произход, което е повече от ония от турски произход. Някои от най-изтъкнатите военни командири също са с албански произход.[25] Тези успехи превръщат албанците в Османската империя в лоялни поданици, чието бъдеще и идентичност са тясно свързани с Империята.
Много от албанците сменят вярата си през седемнадесети и осемнадесети век, но поддържат християнските си традиции и се обявяват за мюсюлмани само за да подобрят социалния си статус (те са наричани крипто-католици или laramane).[26] Има исторически свидетелства, че събирачите на данъци изискват от мюсюлманите-албанци изплащане на поголовен данък, тъй като не са убедени в искреността на тяхната вяра.[27] Честите смени на религията са станали нещо обичайно в Албания още преди османското завоевание, като местните елити нагаждат вярата си към конкретните условия с цел осигуряване на политическа и военна подкрепа. Изобщо, преминаването към исляма често е било непълно навсякъде из османските земи, а този факт се отнася особено точно към Албания, където религиозните смесени бракове са нещо също толкова обичайно, колкото и смяната на вярата с цел избягване на данъци.[28] Строгите племенни структури, особено на север, често предотвратяват проникването на исляма отвъд спазването на определени ритуали през целия османски период.
[…]
Босненците
Към момента на османското завоевание на Босна, населението тук вече е разделено на няколко различни религиозни групи, подобно на ситуацията в Албания. Жителите на Босна са разделени от схизмата между източното и западно християнство, като заедно с това регионът е и център на Босненската църква. По-ранните изследвания често са обърквали последователите на Босненската църква (Kr’stiani или християни) с богомилите, активни в България. И макар че и двете движения могат да бъдат характеризирани като еретически, те не са идентични. Босненската църква, заедно с католицизма и православието, е най-доминантната религия в Босненското кралство до колапса на държавата пред османското нашествие през 1463. В някои свои аспекти то напомня по-късните протестантски реформи, но има прилики и с исляма, отиващи отвъд задължителните пет дневни молитви. Мистицизмът на църквата например има силни прилики със суфисткия орден в исляма.[29]
[…]
Както и в Албания, процесът на преминаване към исляма в Босна е повлиян от дейността на ордена на бекташите. Тяхната свободна интерпретация на исляма, при която се толерира консумацията на алкохол, както и смесените бракове с немюсюлмани, вероятно са улеснили до голяма степен приемането на новата вяра.[30]
В допълнение към смяната на вярата, миграцията също играе важна роля при формирането на мюсюлманска Босна. Настъпленията на Хабсбургската монархия след поражението на Османската империя пред вратите на Виена през 1683 причиняват прехвърлянето на около 30,000 мюсюлмани от Лика (Хърватска) в Босна. И макар че голям брой от тези мюсюлмани произхождат от Босна (векове по-рано те са се прехвърлили на северозапад заедно с напредването на Османската империя), част от тях са от хърватски произход.[31] За кратко време Хабсбургските армии успяват да си пробият път на юг чак до Косово, но османците провеждат успешна контраофанзива и си запазват Босна. Договорът от Карловиц, подписан от двете империи през 1699, превръща Босна в гранична провинция, постоянно изложена на набези откъм съседната хабсбургска територия. През осемнадесети век тук се случват и много вътрешни бунтове. През 1748 например селяните-мюсюлмани протестират против новата система на земевладение, която свежда мнозинството от тях до статус, сравним с крепостничеството. Въпреки това мюсюлманите решават да не се съюзят с нападащите хабсбургски войски. В края на краищата те предпочитат опитите за подобрение на статуса си вътре в Османската империя пред хабсбургското управление, тъй като в предишните години монархията многократно е налагала насилствено преминаване на мюсюлмани към католицизма.[32]
[…]
Преминаването към исляма
Тъй като мнозинството от мюсюлманите, живеещи на Балканите днес, са наследници на хора, сменили вярата си, въпросът за преминаването към исляма в югоизточна Европа е от голяма важност. Преминаването към исляма в Османската империя е било източник на множество погрешни схващания и опасни опростявания. През деветнадесети век новопоявяващите се национални държави използват тези стереотипи, за да оправдаят своите борби за независимост, но през последните десетилетия тези смени на вярата започват да се описват понякога като нещо благоприятно – в опит да се прокара една по-добронамерена интерпретация на Османската империя. В крайна сметка преминаването към исляма е прекалено сложен феномен, за да може да бъде обяснено само чрез една-единствена интерпретация. Смените на вярата се случват през всичките пет века на османско управление, но само малък брой жители сменят вярата си през деветнадесети и двадесети век. Освен това степените на смяна се различават например между гражданите-християни, живеещи близо до турските централни области и албанските овчари в планините. Интересно е да се отбележи, че ислямът се разпространява особено бързо в двете споменати по-горе области, които, в сравнение с други региони в Империята, са подложени на сравнително слаб контрол от централните власти, поради тяхната топография, отдалеченост от Истанбул и силни местни традиции. Докъм седемнадесети век както Албания, така и Босна изпитват само слабо директно влияние от страна на Високата порта, но въпреки това населенията и в двете области възприемат исляма отрано и развиват регионална идентичност, която ги различава от мюсюлманите другаде на Балканите, както и в центъра на Османската власт, Истанбул.
Когато стане дума за смяната на вярата, важно е да се прави разлика между трите нейни основни типа, които се откриват на Балканите. Първият тип обикновено се характеризира като „доброволна“ смяна, чрез която се обяснява най-големият брой хора, присъединили се към мюсюлманската религия на Балканите.[33] Втората група се състои от християни, принудени да приемат исляма насилствено. Макар че този вид смени на вярата са по-скоро изключение, има свидетелства за отделни насилствени помохамеданчвания, като например в Родопите (днешна България) от средата на седемнадесети век.[34] Системата на девширме или детски данък представлява третия тип. Макар че този данък без съмнение също е бил насилствен, тя се различава от втората група по своите механизми и въздействието върху идентичността, тъй като децата, израстващи като мюсюлмани чрез системата девширме не се развиват като самостоятелна група с потенциал за създаване на собствена национална идентичност.
Но защо изобщо се е стигало до смени на вярата? Ислямът, също като християнството, притежава силна мисионерска тенденция във верската си структура, така че ислямските традиции на османската династия диктуват активното прокарване на смяна на вярата сред поданиците на Империята. И докато преминаването на мюсюлманите към други религии е забранено, то преминаването към исляма е било насърчавано. Но Империята е изправена и пред сериозна икономическа дилема, тъй като високите данъци, събирани от немюсюлманските поданици, допринасят в огромна степен за нормалното функциониране на държавата: „На смяната на религията се е гледало като на крайна цел на една добра мюсюлманска държава, но масовата смяна би довела до икономически хаос и разорение“.[35] Ето защо Османската империя никога не се е опитвала да смени вярата на поданиците със същата ревност, с която го правят някои други ислямски империи.
Преминаването към исляма е постепенен процес, а не внезапно масово движение. Докъм 1520-1530 е имало само малко преминавания към исляма и по-голямата част от онези 18,8% мюсюлмани, живеещи в европейската част от Османската империя са турско говорещи хора, които са се преселили в големите градове (напр. Сараево, Скопие, Монастир) като членове на администрацията или армията.[36] В допълнение към обстоятелствата, описани по-горе, нарастващата заплаха към Високата порта от страна на християнските сили в централна и източна Европа увеличават броя на новите мюсюлмани. Виждайки в балканското християнско население един вид пета колона, османската държава става все по-нетолерантна към немюсюлманските си жители, и по този начин създава допълнителна мотивация за смяна на вярата.[37]
[…]
За разлика от повечето други автори, Питър Шугар се опитва да намери и други причини за смяната на религията освен чисто материалните облаги. Той посочва способността на исляма да възприема традиционни народни религии като допълнителна силна мотивация. Най-важната връзка между исляма и традиционните вярвания сред жителите на Балканите са ислямските ордени на дервишите. От своя страна те са разделени на различни течения, най-важните сред които са Мевлеви и вече споменатите Бекташи. Основателите на тези ордени получават след смъртта статус, подобен на светците в християнството.[38] Понякога християни и мюсюлмани тачат едни и същи светци, макар и под различни имена, което от своя страна прави преминаването от една към друга религия да изглежда като нещо незначително.[39] Важно е също да се има пред вид, че християнските традиции се приспособяват към новата обстановка и възприемат ислямски елементи, с което в допълнителна степен намаляват различията между практикуването на двете религии.[40]
Тези и други прилики между народния ислям и народното християнство притежават голяма обяснителна сила. Шугар приключва изследването на тези взаимовръзки с думите „В Европа смяната на религията е ограничена основно до определени елементи, които никога не са разбирали или практикували вярата си правилно и за които, следователно, вероотстъпничеството е по-малко въпрос на вяра, отколкото на удобство.“[41] Каквито и да са подробностите около религиозните вярвания на ранните балкански християнски населения, със сигурност може да се каже, че в големи части от югоизточна Европа практиките на християнството, както и на исляма, имат само малко общо с нещата, които имат пред вид религиозните водачи в Рим и Истанбул. В допълнение към това, църквата не успява да предостави на голяма част от последователите си инфраструктурата, необходима за запазването на вярата. Така например някои от смените на вярата, като онези от Албания или Крит през осемнадесети век, могат да бъдат обяснени чрез загубата на вяра, съчетана с едно положително виждане за исляма.[42]
Един от противоречивите въпроси във връзка със смяната на вярата е данъка девширме – практика, упражнявана от Османските власти от времето на първите завоевания до късния седемнадесети век. Според популярната балканска историография и национална митология, насилственото набиране на малки момчета за османската армия и преминаването им към исляма потвърждава образа на насилствената и чужда природа на исляма и Високата порта. Но Смаил Балич посочва, че всъщност от данъка са засегнати сравнително малък брой семейства. Освен това той се събира само на всеки четири години и първородните синове са изключени от него. Целта на девширмето е не да се извърши смяна на религията на балканското население – за тази цел данъкът би бил до голяма степен неефективен – а да увеличи военната мощ на Османската империя и да компенсира изключването на немюсюлманите от военна служба. На девширмето следователно трябва да се гледа като на политически и военен инструмент, а не като на религиозна политика на Османската империя.[43]
Тъй като наеманите на служба момчета често постигат успешни кариери в османската армия и администрация, положението им е могло да бъде от голяма полза за родните им места. Някои босненски и албански мюсюлмани доброволно дават синовете си за обучение и военна кариера вътре в рамките на системата девширме.[44] От друга страна, Арнакис посочва, че девширмето предоставя допълнителна мотивация за преминаване на отделни семейства към исляма, за да се избегне детския данък.[45]
[…]
Дългосрочните последствия от голямомащабната ислямизация са все още обект на спорове. Джордж Арнакис допуска, че „ако гръците, сърбите, хърватите, румънците и българите биха приели вярата на Мохамед, те биха прекрачили разделителната линия и турцификацията би последвала ислямизацията им в течение на едно поколение“[46] Но самите жители на Балканите, които действително са преминали към исляма, опровергават това твърдение. Макар че елитите, набрани за служба в Истанбул, без съмнение биват „потурчени“, местните населения запазват историческата си идентичност, като просто прибавят към нея турски елементи. В края на краищата няма почти никакви свидетелства, които да поддържат твърдението, че ислямизацията – такава, каквато е била практикувана под османско управление – с необходимост би довела до „турцизация“ на населението.
[1] Под „босненци“ тук се разбира славянското мюсюлманско население на Босна и Санджак. Бел. авт.
[2] През 1875 около две трети от 600,000 северни албанци (Gegs) са мюсюлмани, докато три четвърти от 800,00 южни албанци (Tosks) са последователи на исляма. Georges Castellan, Histoire des Balkans (Paris: Fayard, 1995), p. 358. Бел. авт.
[3] По този въпрос виж Alexandre Popovic, “Representation du Passe: et Transmission de l’Identite Chez les Musulmans des Balkans,” in Culture Musulmanes Balkaniques (Istanbul: Les Editions Isis, 1994), pp. 275-281; Castellan, Histoire des Balkans, pp. 219-212. Националистическите историографии често използват османския период като оправдание за преследванията срещу мюсюлманските населения в новите национални държави. В най-ново време това се случи в Сърбия, когато няколко водещи ориенталисти се опитаха да оправдаят войната срещу мюсюлманите в Босна и Косово; виж H. T. Norris, Islam in the Balkans: Religion and Society between Europe and the Arab World (Columbia, SC: University of South Carolina Press, 1993), pp. 295-298.
[4] Може да се направи най-общо разграничение между местното население, което е преминало към исляма по време на Османското владичество и мюсюлманите, които се установяват в региона по време на и след завоеванието. Първата група обхваща помаците и славяните-мюсюлмани в Македония и Албания, както и някои други, по-малки групи. Двете най-важни мюсюлмански групи, които се установяват на Балканите са турците и ромите-мюсюлмани. Броят на турското население е силно намален откак балканските държави постигат независимост през деветнадесети век – много турци са принудени или да емигрират в самата Турция, или да бъдат асимилирани. Днес само България, Гърция и Македония имат значителни турски малцинства. Ромите продължават да присъстват в голям брой и си остават маргинализирани и дискриминирани, независимо от религията им. Бел. авт.
[5] По черноморското крайбрежие в северната част на делтата на Дунав. Бел. авт.
[6] Smail Balić, „Der Islam und seine geschichtliche Bedeutung für Südosteuropa (mit besonderer Berücksichtigung Bosniens,“ in Hans-Dieter Dopman, ed., Religion und Gesellschaft in Südosteuropa (Munich: Südosteuropa-Gesellschaft, 1997), pp. 71-72.
[7] Sugar, Southeastern Europe, pp. 31-44, 271-273. Немюсюлманите са организирани в самоуправляващи се единици, милети, администрирани от съответна религиозна йерархия. Виж Hugh Seton-Watson, Nation and States. An Enquiry into the Origin of Nations and the Politics of Nationalism (London: Methuen, 1977), pp. 143-146; също и Georges Corm, L’Europe et l’orient. De la balkanisation a la libanisation: histoire d’une modernité inaccomplie (Paris: La Decouverte, 1991), pp. 28-36, 44-59.
[8] Sugar, Souteastern Europe, pp. 55-56.
[9] Последните два фактора са важни за пораждането на национални движения на Балканите през деветнадесети век. Sugar, Souteastern Europe, p. 218. Виж също Gilles Veinstein, “Les provinces balkaniques (1606-1774),” in Robert Mantran, ed., Historie de L’Empire Ottoman (Paris: Fayard, 1994), p. 321. Бел. авт.
[10] След отмяната на детския данък (девширме), еничарският корпус на Османската империя се превръща в наследствено занимание, като се разширява в огромна степен по брой и се превръща във все по-голямо бреме за Великата порта, вместо да играе първоначалната си роля на важна опора на османската военна система. В края на краищата корпусът е (насилствено) разтурен през 1826. Бел. авт.
[11] Sugar, Souteastern Europe, pp. 227-230. Бел. авт.
[12] Но ремонтите и разширенията на църкви и синагоги са били обикновено забранявани, и са могли да бъдат извършвани само след специално разрешение. Balic, „Der Islam und seine geschichtliche Bedeutung für Südosteuropa,“ pp. 77-78.
[13] Джордж Г. Арнакис цитира гръцкия историк, говорещ за революцията в страната: „Щастлива е нацията, която изповядва една и съща вяра“. George G. Arnakis, “The Role of Religion in the Development of Balkan Nationalism,” в Charles and Barbara Jelavich, eds, The Balkans in Transition (Hamden, CT: Archon Books, 1974), p. 115. Бел. авт.
[14] Josef Bata, “Das Verhaltnis von Christentum und Islam bei den Albanern in Geschichte und Gegenwart,” in Hans-Dieter Dopman, ed., Religion und Gesellschaft in Südosteuropa (Munich: Südosteuropa-Gesellschaft, 1997), pp. 159-160. Бел. авт.
[15] Peter Bartl, Albanien (Regensburg and Munich: Verlag Friedrich Pustet & Südosteuropa Gesellschaft, 1995), pp. 51-52. Тъй като центърът на Католическата църква се намира извън обсега на Османската империя и е предимно враждебен към Империята, на нея се гледа най-вече с подозрение. По-късно Католическата църква е идентифицирана с арменския милет по административни причини и получава известни привилегии чрез капитулациите, подписани от западащата Османска империя с Франция; виж Veinstein, “Les provinces balkaniques (1606-1774),” pp. 318-319.
[16] Както Православната, така и Католическата църква страдат от липса на свещеници. Повечето от новите свещеници са неграмотни и често твърде възрастни, за да изпълняват богослужението. Bartl, Albanien, p. 53; Wilma Löhner, “Religiose Kultur in Albanien,” in Hans-Dieter Dopman, ed., Religion und Gesellschaft in Südosteuropa (Munich: Südosteuropa-Gesellschaft, 1997), p. 168.
[17] Ramadan Marmullaku, Albania and the Albanians (London: C. Hurst & Co., 1975), p. 16. Бел. авт.
[18] Barbara Jelavich, History of the Balkans. Eighteenth and Nineteenth Centuries (Cambridge: Cambridge University Press, 1983), pp. 80-81. Бел. авт.
[19] Bata, “Das Verhaltnis von Christentum und Islam bei den Albanern in Geschichte und Gegenwart,” pp. 159-160. Бел. авт.
[20] Löhner, “Religiose Kultur in Albanien,” p. 169; Bartl, Albanien, pp. 54-55. Бел. авт.
[21] Arnakis, “The Role of Religion in the Development of Balkan Nationalism,” p. 141. Бел. авт.
[22] Друговерски, различен от официалната вяра. Бел. пр.
[23] Stanford J. Shaw, History of the Ottoman Empire and Modern Turkey, Vol. I, Empire of the Gazis. The Rise and Decline of the Ottoman Empire, 1280-1808 (Cambridge: Cambridge University Press, 1976), pp. 154-155; Arnakis, “The Role of Religion in the Development of Balkan Nationalism,” pp. 124-126.
[24] Изключително важно е да се отбележи, че за разлика от западноевропейското феодално общество, в Османската империя дори хора от скромен произход могат да се издигнат много високо в държавния апарат. Единственото условие за тази социална мобилност е ислямската вяра. Бел. авт.
[25] Marmullaku, Albania and the Albanians, p. 16. Бел. авт.
[26] Löhner, “Religiöse Kultur in Albanien,” p. 168; Bata, “Das Verhältnis von Christentum und Islam bei den Albanern in Geschichte und Gegenwart,” p. 160. Бел. авт.
[27] Norris, Islam in the Balkans, p. 48. Бел. авт.
[28] Miranda Vickers, The Albanians. A Modern History (London and New York: I. B. Tauris, 1995), pp. 16-17.
[29] Най-добрите статии върху Босненската църква могат да се намерят в John V. A. Fine, The Bosnian Church. A New Interpretation: A Study of the Bosnian Church and Its Place in State and Society from the Thirteenth to the Fifteenth Centuries (Boulder and New York: Columbia University & East European Monographs, 1975).
[30] Balic, “Der Islam und seine geschichtliche Bedeutung,” p. 74.
[31] Noel Malcolm, Bosnia. A Short History (London: New York University Press, 1994), pp. 83-84.
[32] Ibid, pp. 86-87.
[33] Понятието „доброволно“ не означава непременно, че населението е решило да смени вярата си само в търсене на лична изгода. В много случаи ситуацията е била такава, че не е имало почти никакъв смисъл човек да остане християнин, пред вид многобройните икономически, социални и духовни трудности. Виж Мария Тодорова, Maria Todorova, “The Ottoman Legacy in the Balkans,” in L. Carl Brown, ed., Imperial Legacy. The Ottoman Imprint on the Balkans and the Middle East (New York: Columbia University Press, 1996), pp. 49-50. (Публикуван на български език в „Либерален преглед“ – виж „Османското наследство на Балканите“). Бел. авт.
[34] Hans-Joachim Hartel, “Die muslimische Minoritat in Bulgarien,” in Michael Weithmann, ed., Der ruhelose Balkan (Munich: DTV, 1993), p. 209. Бел. авт.
(До каква степен авторитетността на този източник е достатъчна за обосноваване на едно толкова мащабно твърдение, си остава нещо спорно, разбира се. Виж например сериозното изследване на българския учен Евгений Радушев, в което се стига до извода, че липсват достоверни свидетелства за някакво мащабно насилствено помохамеданчване в Родопите през същото това време: Демографски и етнорелигиозни процеси в западните Родопи през XV-XVIII век) Бел. пр.
[35] Sugar, Southeastern Europe, p. 44. Бел. авт.
[36] Ibid, pp. 50-51. Бел. авт.
[37] За ролята на балканските християнски населения във войните между европейските сили и Османската империя, виж Veinstein, “Les provinces balkaniques (1606-1774),” pp. 315-321. Бел. авт.
[38] Balic, Das Unbekannte Bosnien. Europas Brücke zur islamischen Welt, p. 101.
[39] Majer, “Gesellschaftliche und religose Auswirkungen der Osmanenzeit in Sudosteuropa,” p. 128.
[40] Ibid., p. 129.
[41] Sugar, Southeastern Europe, p. 55.
[42] Arnakis, “The Role of Religion in the Development of Balkan Nationalism,” p. 124.
[43] Balic, “Der Islam und seine geschichtliche Bedeutung fur Südosteuropa,” p. 73.
[44] Ibid.
[45] Arnakis, “The Role of Religion in the Development of Balkan Nationalism,” p. 121.
[46] Ibid., p. 116.
