За немската хегемония и демокрацията
Гръцката драма съживи дебатите по темата за „федерализма“ в Европа и даде шанс на Юрген Хабермас – най-авторитетният защитник на наднационалната интеграция – да влезе в остър спор с канцлера Меркел. Неговото обвинение бе, че тя рискува да разруши проекта за обединена Европа, който е резултат от усилията на следвоенните поколения. Да сложи край на една мечта за свят, в който национализмът е заменен със сътрудничество и солидарност.
Наистина, гръцкият епизод беше маркиран с грозни сцени. От една страна Варуфакис и компания демонстрираха непозната в ЕС арогантност в желанието си да наложат собствените тези и по този начин успяха да вбесят абсолютно всички. Това пък създаде един лагер на „отмъщението“, чийто лидер се оказа немският финансов министър Шойбле. Този лагер очевидно държеше на някаква форма на „ритуално наказание“ спрямо Гърция, което дойде под формата на „приватизационен фонд“ от 50 млрд. евро и някои други екстри, демонстриращи липсата на доверие в настоящото гръцко правителство. Нещо повече, освен разменените тежки думи остана и усещането, че демокрацията в задлъжнялите страни от периферията няма особено значение. В крайна сметка те имат само един избор: да останат в еврозоната или да излязат. Ако решат да останат – каквото безспорно е гръцкото решение – те трябва да се съобразяват с исканията на кредиторите. По този начин се налага немската „хегемония“.
Федералната утопия
За Хабермас това е краят на мечтата за федерализирана, солидарна Европа. Това, което се получава, е „технократизация“ на властта и изпразване на демокрацията от съдържание. Решенията се вземат от финансови институции („тройката“), а не от демократични представителства. Алтернативата, според Хабермас, е федерализирането на ЕС – създаването на общо федерално правителство, общ бюджет, обща външна политика, отбрана и данъци. Тогава, според него, проблемите в периферията ще се решават по паневропейски начин, с всеобщо гласуване. Европа – като едни гигантски европейски щати – би могла и да се противопостави на глобализационния натиск на пазарите: да спре изтичането на работни места към Китай, да защити по-добре социално-икономическите права на гражданите си и т.н.
Мнозина обвиняват Хабермас в утопизъм – дори негови съмишленици в ляво. И наистина, решението, което той предлага, не се приема от почти никого в Европа. Вярно е, че френски политици – последно Франсоа Оланд – излизат от време на време с идеи за общи управленски структури в еврозоната: финансов министър, бюджет и т.н. Йошка Фишер преди години също бе произнесъл магическата дума „федерализъм“. Но обикновено това са изолирани изказвания, които не водят до реални стъпки в политическият процес. Големият страх всъщност е, че дори правителствата на страните да се разберат за подобен план (което е малко вероятно), то той би пропаднал на поне някой от неизбежните ратификационни референдуми в страните членки. Кошмарът с „Конституционния договор“ от 2005 г. – когато на референдуми във Франция и Холандия той беше отхвърлен – преследва привържениците на идеята за политическа интеграция на континента. А да не говорим за евентуалните референдуми в страни като Великобритания, например.
Нещо повече, примерът с Гърция показва, че дори периферни страни не биха изоставили суверенитета си лесно – СИРИЗА е всъщност партия със силен анти-ЕС заряд. Няма никакви гаранции, че едно паневропейско гласуване би дало като резултат решения, приемливи за СИРИЗА. Много е вероятно, в такава ситуация, тази партия да запази антиевропейския си профил, да се настрои по-радикално срещу ЕС.
Парадоксално, позицията на Хабермас, която е всичко или нищо, не прави добра услуга на федерализма в Европа. Като утопия тя има силен критичен заряд – дава ни да разберем колко сме далеч от една формална, завършена федерация. Но същевременно и отлага до безкрайност реализацията на по-тясната интеграция – оставя я със статут на непостижима мечта. Благодарение на такъв тип мислене и говорене, федерализмът се е маргинализирал и се е превърнал в начин да се омаловажат и дори отрекат днешните европейски институции. Доколкото нямаме истинска федерация, останалото – като еврото, общият пазар, четирите свободи, институциите – са просто дефектни и обречени на провал форми.
Федералната реалност
Истината е обаче друга. Европа продължава и днес своята политическа интеграция, макар и не по начина на Хабермас. Методът „Меркел“ може да изглежда нестроен, опортюнистичен, „на парче“ и неформален, но той има едно основно предимство: реален и работещ е, за разлика от разни утопии. Критиците на настоящото състояние, например, казваха, че при един валутен съюз без общ федерален бюджет, няма да е възможно да се избегне фалитът на държави и тяхното излизане с гръм и трясък от еврозоната. Чудо на чудесата, обаче досега еврозоната избягва успешно предричаната катастрофа. Мерките, които бяха взети бяха взети след 2011 г., са следните:
– Създадоха са „стабилизиращи механизми“ – общи фондове с размер над един трилион евро – които могат да бъдат използвани за страни, изпаднали в беда. Гърция ще се възползва от около 100 млрд. от тези фондове през следващите три години;
– ЕЦБ – в случаи на системна опасност за еврозоната – започна да действа като „кредитор от последна инстанция“. Или поне заплаши, че ще действа така, когато Марио Драги заяви през 2012 г., че ще направи „каквото трябва“, за да не останат европейските търговски банки без ликвидност. Т.е. – в краен случай – ЕЦБ ще завърти реалните и виртуални преси и ще предотврати колапс на банковата система в ЕС. През 2012 г. дори не се наложи пресите да се използват – самата заявка на Драги успокои пазарите;
– Приет беше „Фискален договор“, който засили контрола и санкциите върху държавите членки, неизпълняващи изискванията на еврозоната за дефицити, дълг и т.н.
Тези решения може да изглеждат половинчати и недостатъчни, но засега те работят учудващо добре. Нещо повече, през януари 2015 г. ЕЦБ започна амбициозна програма от типа „quantitative easing“ в размер от около 1 трилион евро. Това е програма, при която ще се изкупуват от ЕЦБ (най-вече индиректно през търговски банки), дългови инструменти на публични структури в еврозоната. Грубо казано, ЕЦБ вече изкупува публичен дълг в огромни размери – достатъчни да покрият бюджетните дефицити на страните в еврозоната. Политическият ефект от тази програма е „федерализиране“ на част от публичните дългове в еврозоната. Това, което страните са натрупали досега, си остава техен национален дълг, но те могат да го обслужват с нови заеми, част от които вече са общи за цялата еврозона (влизат в активите на ЕЦБ).
Парадоксално, кризата се оказва период, продуктивен за евроинтеграцията. Както Моне и Шуман са си представяли, икономическите императиви – финансовата криза от 2008 г. в нашия случай – започват да оказват натиск за интеграция, която прелива (spill over)от сектор в сектор. Валутният съюз по необходимост води до федерализиране и на фискални политики, но това не става чрез нови нови договори и конституции на най-високо политическо ниво, а на малки стъпки. Решенията са вземани дори на под-правителствено ниво понякога, като в случая с ЕЦБ.
Демокрация, технокрация или хегемония?
Хабермас е противник на този процес. Той го критикува или като недемократичен „екзекутивен федерализъм“ (федерализация чрез изпълнителната власт), или като доминация на „технокрацията“, която изпразва демократичната политика от съдържание. Нещо повече, мнозина – Варуфакис, например – виждат в този процес на „неформална“ и „непълна“ федерализация всъщност смокинов лист за прикритие на хегемонията на силния – кредитора или Германия, най-вече. Това са сериозни възражения, в които има доза истина, но проблемът е, че за целите на политизацията на въпроса, и Хабермас, и Варуфакис го хиперболизират и изкривяват.
По принцип, няма лошо в това европейската левица да се опитва да превърне този проблем в централна своя стратегия. На пръв поглед, той е подходящ, защото комбинира традиционни нейни приоритети, като солидарност, анти-остеритет, европейска интеграция. Всъщност, обаче, задачата за политическото му инструментализиране е по-трудна, отколкото изглежда. Дори и невъзможна, защото не отчита следното:
– Демокрацията е инструмент за вземане на решение, но за да е той успешен, трябва да има институции, които да структурират избора, да гарантират, че алтернативите, между които хората избират, са смислени. Иначе лесно можем да попаднем в ситуация, при която, да речем, мнозинството предпочита: а) край на остеритета пред членство в ЕС; б) членство в ЕС пред оставане в еврозоната; в) членство в еврозоната пред край на остеритета. Всъщност, СИРИЗА изправи гърците точно пред този избор и затова референдумът се оказа безсмислен: оказа се, че а >б>в>a, а това е просто логически невъзможно. Така се получава, защото хората предпочитат едновременно остеритета пред ЕС и еврото пред остеритета. Теорията на рационалният избор отдавна е показала, че без структуриране на дебатите, демократичната процедура може да изпадне в лоши цикли, при които се нарушават базови принципи на логиката – като този на транзитивността, например. Когато те се нарушат, излиза, че мнозинството не знае какво иска – лута се измежду предпочитания. Голямата задача на демократичните партии в Европа е да не допускат подобен тип лутания, които обезсмислят самата демокрация. От тази гледна точка Меркел по-добре изпълнява своите функции от героя на левицата Ципрас: тя, например, не попита немския избирател иска ли той да плаща дълговете на гърците или не. Нещо повече, цялата еврозона се въздържа от подобен род референдуми и това се дължеше не толкова на политическите убеждения на Робърт Фицо или Истинските финландци, а на влиянието на Меркел. Ако това е хегемония, то тя е безспорно само от полза за демокрацията;
– Вярно е донякъде, че важни решения се прехвърлят на „технократски“ институции като ЕЦБ. Но всъщност Марио Драги не може на своя глава да взема решения, без да отчита политическия отговор на държавите членки. Формално решенията са негови (на ЕЦБ), но де факто най-важните стават с открита или поне мълчалива санкция на основните държави. Тук ролята на Германия е наистина огромна и тя я засилва като непрекъснато поставя ЕЦБ под натиск. И чрез представителите си, и чрез конституционния си съд, и чрез жалби до съда в Люксембург. В крайна сметка, по този начин претенциите на Германия до голяма степен се вземат по внимание. А какво става с интересите на малките и периферията? Истината е, че в крайна сметка и тези интереси се отчитат. Въпреки шумутевицата около Гърция, тя получи своето. Дългът ѝ вече бе намален на половина и разсрочен до почти плюс безкрайност; нови разсрочвания като награда за успешна политика са много вероятни, а и достатъчно средства са отделени за да може тя да си обслужва дълговото бреме през годините. Какво повече би могла да даде една формално федерализирана Европа на Гърция? Да продължи да ѝ дава безконтролно заеми в същите обеми като до 2010 г., докато те станат 300% от БВП и докато два милиона души започнат да работят за гръцката държава? Очевидно Гърция не би могла да се надява на много по-голяма щедрост при алтернативни сценарии, колкото и утопични да са те. Това означава, че в крайна сметка „технокрацията“ е силно чувствителна към политическите и демократични процеси в страните членки. Всъщност, самите демократични правителства делегират определени въпроси на технократски структури. Идеята, че капиталът чрез технокрацията ограничава демокрацията е идеологема, в голяма степен – поне в ЕС контекст;
– И накрая, поставянето на дилемата – или политически федерализирана Европа сега, или нищо – позиционира левицата заедно с най-тежките евроскептици. Тъй като официална федерализация сега е така или иначе утопия, явно следва нищото, което е всъщност ре-национализация на континента. Не случайно Фарадж се радваше на Ципрас, защото вижда в него добър инструмент за разбиването на Европа. „Немската хегемония“, „технокрацията“ са други подобни инструменти за делегитимация на сегашното състояние;
В заключение, дебатите за бъдещето на Европа предстоят. Сблъсъкът между Меркел и Хабермас е показателен за опитите и на лявото, и на дясното да се позиционират в този дебат. Не бива нещата да се опростяват обаче. Гръцката драма ясно показа, че юнашките противопоставяния между капитал и солидарност, демокрация и „технокрация“ лесно могат да се изродят във фарс. Да, имаме различни визии за демокрацията на континента; да, възможни са различни решения. Но преди да се превърнат в партизирани клишета, те трябва да бъдат промислени във всичките им разнородни аспекти и последствия.
Матераил на портал „Култура“
