„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения изследването на холандската историчка и изследователка на българското Възраждане, Жанет Сампимон: „Ставането на българщината“. Този изключително важен труд, досега напълно непознат за по-широките читателски кръгове в България, е според нас в състояние значително да разшири и допълни собствените ни представи за процеса на националното ни оформяне, не само защото идва „отвън“, но и защото е издържан в дух на една (международно-компетентна) научност, и до днес все още напълно чужда за българската историография. Какво точно имаме предвид с това предизвикателно твърдение може би ще установите сами, ако направите опит да се потопите малко по-дълбоко в текста.
Артикулацията на българската идентичност през XIX в международен контекст: една интелектуална история
Предговор
Тази дисертация е част от програмата „Филология и национална култура“ в Амстердамския университет. По-точно, тя е написана като част от проекта: Културният национализъм на Балканите през XIX век: Учени, интелектуални институции и мрежи в един многоетнически регион, иницииран от Джооп Леерсен, професор по модерна европейска литература[1], В допълнение към моето изследване, този проект се състои от проучвания за националните движения сред гърци, сърби/хървати и румънци[2], Други проекти, предприети в рамките на програмата, включват проучвания на учените Йоаст Хидес Халбертсма и Джерней Копитар[3].Повечето документи от архивите, използвани в това изследване, са редактирани, интерпретирани и публикувани главно от български учени. В българската традиция е доста обичайно учените да представят цитати на български език, понякога дори без да споменават кой език е използван в оригинала. Опитах се да намеря и използвам оригинални версии на цитатите колкото е възможно по-често. В случаите на по-дълги цитати от езици, които използват кирилицата, те са изписани на кирилица. За да избегна практически проблеми с букви и лигатури като å, •, ø, œ, ˝, æ, и À, по-старите цитати се възпроизвеждат при използване на съвременния правопис. Въпреки това се опитах да запазя оригиналните им граматически и лексикални характеристики. По-кратки цитати, имена и заглавия на книги на български, руски, сръбски или гръцки език са представени на латиница, съгласно системата, препоръчана от Организацията на обединените нации[4].
Географските имена, доколкото това е практично, са представени със съвременните им варианти. Например „Истанбул“ вместо „Цариград“ или „Константинопол“. Последното название се използва само в случая с „Патриарха на Константинопол“. Винаги, когато се споменава „България“, аз го използвам в смисъла на 21 век, освен ако не е посочено друго. За районите (частично) обитавани от българи през деветнадесети век (съвременна България, Македония и Тракия) използвам комбинацията „българските земи“.
Същият основен принцип важи и за личните имена, въпреки че има многобройни случаи на хора, които в съвременните схващания имат повече от една националност или изобщо нямат такава. Избрах да използвам името и правописа, които отразяват националната традиция, за която хората са допринесли най-много. Така например говоря за Николаос Сава Пикколос (както правят гърците), а не за Никола Пиколо (българската версия) или Пиколò (френската версия); или Адамантиос Кораис (гръцки), вместо Корей (изписвано по френски, както е правел самият той). Изключение от това правило са случаите, при които трябва да се избегне затъмняване на семейните връзки между хората. Така използвах българската версия Атанас Богориди вместо гръцката Атанасий Вогоридис, за да изразя родството му с княз Стефан Богориди и неговите потомци, които са много по-известни сред българите. Имената на Павел Йозеф Шафарик и Франц Миклошич са представени не в немската версия, която са използвали самите те, а съответно на родния им словашки и словенски език.
За читателите, които не са запознати с никой балкански език, окончанията на личните имена често дават представа за основната идентификация на човека. Широко известен анекдот разказва историята на човек, който в зависимост от политическата ситуация и мястото, където се намира в момента, може да се представи като:
|
Петров |
(Български) |
|
Петрович |
(Сръбски/хърватски) |
|
Петро(в)ски Петроглу Петру/Петридис |
(Македонски) (Турски) (Гръцки) |
|
Петреску |
(Румънски) |
Личните и географски имена, които са добре познати на други езици, като гръцкия Москополис (дн. Воскопоя на албански) или имат текущо английско име, като Виена и Москва, са дадени в по-широко разпространената форма. Приложението към тази дисертация предоставя речник на някои термини, които може да са непознати за читателя.
1. Въведение. Цели, контекст, метод
Към 1914 г., когато Първата световна война избухва в резултат на инцидента в Сараево, България вече е утвърдена на Балканите държава. В непосредствено предшестващите Балкански войни е наблюдавано драматично разрастване, а след това и повторно ограничаване на територията ѝ, и тя се счита за един от основните геополитически играчи в региона.
Само век преди това самата концепция за „българщина“ е практически нечувана. Ако името „България“ изобщо е било известно, то е било като името на средновековно царство, която е изчезнало; „Българите“ са племе с несигурна идентичност и произход, подобно на други сенчести етноси с недокументирано минало като траки, сармати, хуни, маджари или турци. Името е оцеляло като пословично за ерес и като обозначаване на някакъв вид злодеяние (Бугомил, бугре, багър [блудник]). Населението се определя само като субекти на Османската империя, управлявана от гръцко-православна (и гръко-говореща) църковна йерархия под османски егида и в най-добрия случай (в частната сфера) – говори някакъв неясен диалект, който дори все още не е общопризнат като принадлежащ към семейството на славянските езици.
Но в хода на XIX в. тази аморфна група е конституирана в българска нация[5]. Настоящата работа се опитва да анализира този процес. Той е общоизвестен под названието Възраждане, което завършва със създаването на българска държава, когато Руско-турската война от 1877-78 г. е приключена със Санстефанския договор.
Тази Санстефанска България е обширна и Великите сили на Европа се опасяват, че тя ще даде на Русия твърде голямо влияние върху Балканите. В резултат на това през юли 1878 г. на Берлинския конгрес европейските сили решават, че размерите на България трябва да бъдат намалени драстично. Северната част на страната (на север от Стара планина) е превърната в Княжество България, което дължи само номинални сюзеренни права на османските турци. Южната половина на страната, под името Източна Румелия, става автономна провинция на Османската империя. След въстание в Източна Румелия през 1885 г. княжеството и автономната провинция са обединени. През 1908 г. княз Фердинанд провъзгласява пълна независимост от Османската империя.
Политическите събития от това време са предшествани от процес на формиране на нацията и национализъм: растеж на вярата, както сред българите, така и в чужбина, че този народ заслужава независима държава[6]. Като цяло понятието Възраждане се използва за обозначаване на периода между края на осемнадесети век и 1876 г., годината, в която избухва въстанието, довело до руско-турската война, или 1878 г., годината, в която е създадено българско княжество.
§1.1 Политически/исторически контекст: (не)приемственост преди българската държавност
Почти няма институционални следи от средновековната българска област[7] които да са преживели османското завоевание от 1393 г.; наследственото благородничество, националната църковна организация и царят са пометени. Българската православна епархия става част от православната патриаршия, в която всички водещи фигури, независимо от етническата принадлежност, са „гърци“.[8]
Единствените културни центрове през осемнадесети век, които запазват българска културна приемственост, са манастирите, като тези в Рила и на полуостров Атон. Те продължават да съхраняват и предават българската литературна традиция, но в малък мащаб и при много ограничена сфера на действие.
Въпреки изчезването на националната висша култура, османският период по принцип не е бил бедствие. През осемнадесети век османската търговия процъфтява, в полза на много българи. Към края на този век обаче избухва период на нестабилност, известен като кърджалийство; местните владетели въстават срещу централната власт, много градове и по-малки градчета са разграбени, а голям брой българи забягват от родината си в Румъния и Бесарабия (днес Молдова). Когато се възстановява стабилността, икономиката отново се подобрява. Търговията със Западна Европа се засилва, особено след Кримската война от 1853-1856 г. Това довежда до културен разцвет, по време на който богатите български търговци, държавни служители и бъдещата буржоазия използват парите си за насърчаване на българската култура.
В хода на деветнадесети век избухват различни въстания, например във Велико Търново от 1835 г.; българите участват също и в сръбските въстания от 1804 и 1815 г., както и в гръцката революция от 1821 г. Освен това българите се присъединяват към руските войски във войните им срещу османците през 1806-1812 и 1828-1829. За никоя от тези дейности не може да се каже обаче, че е била мотивирана от усещането за българска националност. По-скоро те са резултат от икономически трудности. Българските национални стремежи се проявяват за пръв път не под формата на въстание, а в онова, което става известно като църковна борба – движението, което има за цел да създаде българска национална църква. Тази борба започва през 1840-те, когато многобройни български епархии са изправени пред социални вълнения. След гръцката революция и създаването на гръцка държава е въведено понятието националност, по-рано маловажно в църковната йерархия. Приблизително по същото време думата „гръцки“ (дотогава етнически не-специфична) започва да се разглежда като чужда за местната култура в българските земи. Едва тогава местните славяно-говорящи общности започват да искат свещеници, способни да говорят на местния език, за да заменят етническото гръцко духовенство, което не е в състояние да общува със своето паство. Тази борба, изострена от отношението на гръцките църковни власти, се развива в хода на десетилетията и се превръща в национално движение, в което са отправени претенции за независима национална църква.
Първото поколение от български възрожденски активисти се стреми към политически реформи в рамките на Османската империя. По-късно революционерите започват да искат директна независимост, използвайки аргументи от областта на културата, за да докажат, че като отделна нация заслужават отделна държава.
Именно в този момент сред българското общество е преоткрита историята на българските земи. Това става на първо място чрез История Славяноболгарска от монаха Паисий Хилендарски (описана по-подробно в §5.3). Историята, написана през 1762 г., призовава в патриотичен тон българите да се гордеят с произхода си и да не се чувстват по-ниско от гърците. Тя е копирана няколко пъти по време и след живота на Паисий, но постепенно изчезва от паметта. Когато е отпечатана за пръв път през 1844 г., тя не получава почти никакво внимание. Но след препечатването ѝ през 1871 г., тя се превръща в голям успех. Именно по това време Паисий се превръща (и остава) като икона на българската национална мисъл.
Вдъхновен от работата на Паисий и духа на времето си, революционерът Георги Раковски (1821–1867) организира чета (група) на българите в Сърбия и преминава в българските земи, в опит да ги освободи със сила. Това движение има слаб успех; същото важи и за по-късните опити за вдигане на революция откъм Влахия.
Априлското въстание от 1876 г., което избухва в планинската верига на Централния Балкан успява да набере скорост, само за да бъде смазано от турците, което струва много български животи. Това кара Русия да обяви война на Османската империя, която избухва през 1877 г. и е последвана от договорите от Сан Стефано и Берлин, които осигуряват българската автономия.
* * *
Българското Възраждане е широко изучено от български учени. Изучаването на този период, който е решаващ в българската национална история, започва скоро след създаването на автономна българска държава, или дори преди това[9]. Името Възраждане е дадено на този период в самото време на 1840-те, въпреки че през първите десетилетия то трябва да се конкурира с думи като просвещение, свестяване, възкресение, събуждане или съживяване[10], Един от първите българи, използвали термина, е Васил Априлов (вж. § 7.8), който вероятно следва примера на руснака Юрий Венелин (вж. § 7.7).
На западни езици има само малък брой изследвания и монографии, по-специално онези на Денис Хъпчик, който редактира сборника от изследвания на Джеймс Ф. Кларк за България (1988)[11]; Ричард Крамптън е написал кратко въведение към българската история (1997)[12], както и докторската дисертация на Томас Майнингер (1987), която е посветена на българското Възраждане[13].
Преобладаването на български произведения създава два проблема. На първо място голяма част от творбите на български учени, написани след създаването на автономно българско княжество, са силно телеологични, тоест те са склонни да правят само изводи, които водят до [идеята за неизбежността на] създаването на България на първо място или дават обяснение на ситуацията от гледна точка на собственото си време, без да предлагат по-задълбочен анализ.
Ето защо историографията винаги е била, и все още е, важен инструмент за изграждането на нацията – един проблем, открит и добре обсъден от Румен Даскалов в неговия „Как се мисли българското възраждане“ (2002). Възраждането се разглежда като положителен период, който е пример за хората днес. „Лошите групи“, като гърци, турци или богатите – буржоазни – български чорбаджии, елитът на XIX век, се игнорират[14].
Освен това учените правят всичко възможно творбите им да изпълняват очакванията на националистическото и/или комунистическото общество, на което са служили. Докато българските филолози от самото Възраждане виждат националността като определяна от субективни фактори, по-късните марксистки учени вярват в националността като характеристика, която може да бъде определена по обективен начин[15].
Друга последица от подхода, възприет от българските учени от втората половина на ХХ век е, че ако изобщо се отделя някакво внимание на международните контексти на Възраждането, те се свеждат предимно до Русия и руснаците. Взаимоотношенията между български и руски учени в периода преди 1873 г. са изучавани по-обстойно от сравнително влиятелните връзки между българи и хора вътре в Хабсбургската империя от онова време. Това вероятно е резултат от приятелските връзки между Съветския съюз и България, произтичащи от помощта, оказана от Русия във войната от 1876-1878 г., която в крайна сметка води до създаването на автономното българско княжество. Връзките са силни, когато българите публикуват произведенията си, а и комунистите наистина имат контрол върху продукцията им.
Освен това българските учени са склонни да възприемат негативно ролята на турците. Често се твърди, че българската средновековна култура е била силно развита, но съсипана с един удар по време на османското завладяване. Поддържан както в устна, така и в писмена традиция, този образ се изразява още в най-ранната история, написана от българин, онази на Паисий Хилендарски от 1762 г. След създаването на независима българска държава тази идея се превръща в един от крайъгълните камъни на българската историография.
В началото на ХХ век започва да се очертава едно по-балансирано разбиране. Например Боян Пенев пише в изследването си „История на новата българска литература 1930-1936 г.“, че „България пада през една епоха, когато общият духовен живот на народа не е бил още оформен[16].
Но след 1945 г. старият антитурски образ се завръща и социалистическите представи, които се разпространяват сред българите, виждат феодализма – Османската империя е феодална държава – като по дефиниция лош. Тази идея, която е толкова добра, колкото и догматична, е изразена и в четвъртия том на престижната „История на България“, публикувана от БАН през 1983 г.:
Разрушенията засягали не само крепостите, но и градовете, обществените сгради в тях, болярските жилища, манастирите, пазарите, складовете и пр.[17]
Макиел Кил говори в това отношение за „теория за катастрофата“, тоест идеята, че османците са варвари, съсипали процъфтяваща българска култура. Тази теория за катастрофата има дълбок отпечатък върху академичната работа, извършена след Втората световна война и се повтаря отново и отново[18].
Освен това историците социалисти се фокусират до голяма степен върху класовите борби в българското общество от XIX век и пренебрегват приноса на средната класа за неговото развитие. Николай Генчев говори в това отношение за „отрицателски дух“ и „отрицателски период“[19], Напоследък се появи един по-балансиран възглед, добри примери за който са Българско възраждане на Николай Генчев и Създаването на една нация на Румен Даскалов[20].
§1.2 Теоретична основа: цел, метод, изследвания на национализма
Какво се опитва да добави това проучване към вече известния от български източници и анализиран от български учени материал?
Като начало, полето на изследване, разглеждано тук, е подчертано транс-национално. Като се има предвид, че, както посочих, изследванията в България имат тенденция да разглеждат процеса на изграждане на нацията в собствената национална референтна рамка, аз смятам да акцентирам повече върху международните идеологически течения на времето и факта, че ранните участници в изграждането на нацията и техните предшественици са били разположени в контекст, който по онова време трябва да бъде квалифициран като пред-национален, което от съвременна гледна точка е равносилно на транс-национален. Възходът на българското национално съзнание се осъществява до известна степен в местен контекст, като включва напрежения между етническите българи, гръцките църковни власти и османските управници. Но много важна роля изиграват и хора, работещи извън границите на сегашната България – те или идват в този регион отвън, или оказват влияние чрез теченията на културната и политическа мисъл, които се разпространяват по онова време из Балканите и в цяла Европа. Съществуващите изследвания са склонни да изтласкват такива фактори (за които твърдя, че са от решаващо значение) по-скоро към периферията на анализа. Аз възнамерявам да им обърна вниманието, което им се полага.
Възприемайки, както го правя тук, един подход, който подчертава трафика и влиянието на идеите, аз съм наясно, че вървя в посока, противоположна на много изследвания за национализма и националните движения. И в това отношение тази работа се надява да добави оригинален принос към нашите познания по темата. Като цяло изследванията на национализма са доминирани от социолози, политолози и социални историци (Гелнър, Смит, Андерсън, Хобсбаум – всички те идват от тези области); съответно има определена склонност националните движения да се разглеждат на първо място като социални и политически феномени, а културните им аспекти се третират като странични ефекти от социалното развитие или политическите идеологии[21].
Работата на Мирослав Хрох обаче показва, че в хода на историческото развитие културните участници обикновено предшестват социалната мобилизация и че филологическите дейности най-често формират онова, което той нарича „фаза А“ на националните движения. Това прозрение е възприето от Джооп Леерсен в Амстердам, където беше стартиран проектът Културният национализъм на Балканите през XIX век: Учени, интелектуални институции и мрежи в един многоетнически регион, с цел да се изпита теорията на Хрох в условията на един мулти-културно-многоезичен регион като Балканите. Настоящата работа е резултат от този проект и тя показва, че културата предхожда политиката; всъщност, че културните дейности в българските земи представляват самото условие за национална категория, известна като „българщина“, в която и въз основа на която се формират всички по-късни социални и политически развития. Като такъв той засилва именно твърдението на Ърнест Гелнър, че нациите са създадени от национализма, а не обратното. Констатациите на тази работа потвърждават също, че в този процес особено важна роля е изиграла кохортата от културни дейци, които понастоящем са пренебрегвани и попадат в сферата на интересите на социалната и литературната история: [с тях се занимават предимно] филолози и литературоведи[22]. Разбира се, ролята на отделните интелектуалци при формирането на нациите е проучвана многократно[23], но на мрежата от връзки, наблюдавана тук, се отделя малко внимание[24].
Макар и това изследване да не представя разширено описание на преобладаващите теории за национализма, няколко думи, посветени на въпроса, ще бъдат полезни. Накратко, в историята на дебата за национализма могат да се открият две основни течения: примордиализъм и модернизъм. Примордиализмът гласи, че нациите винаги са съществували или поне могат да бъдат проследени в историята от стотици години насам. От тази гледна точка интелектуалците са тези, които артикулират „онова, което всъщност вече е било налице, но е останало скрито – всепроникващото потопено присъствие на националното в условията на несвобода и липса на съзнание“[25].
В проект като този, който се стреми да изучава многонационалния Балкан от наднационална гледна точка, обхващаща конкурентни национални движения, примордиалистичният подход изглежда неприложим и би довел до само малко резултати, които досега не са били обсъждани в националните историографски традиции.
Алтернативата, модернизмът, счита национализма за последица от модернизацията и индустриализацията, която води до промяна на обществата. За модернистите интелектуалците са „артикулаторите на необходимите социални процеси, без които индустриалното общество би било немислимо“[26]. Примери за модернисти са учени като Ерик Хобсбаум, Ърнест Гелнър, Мирослав Хрох и Бенедикт Андерсън. Подобно на тях, в тази работа аз възприемам модернистичната гледна точка за национализма.
В цяла Европа първите интелектуалци действат в рамките на частната сфера. Владетелите и аристокрацията [открай време] са събирали колекции от книги и изкуство, а освен това са спонсорирали художници и учени. Дейностите им обаче са малко известни извън собствения им кръг. По-късно вече, науката и изкуствата, както и дебатите около състоянието на обществото, все по-често биват извадени от сферата на частното и пренесени в по-публична обстановка. Литературните салони, както и кафенетата, представляват първата фаза в този преход от частното към публичното. Все още частни по характер, те дават на повече хора възможност да участват в интелектуални дебати. И патриотизмът, и национализмът са улеснени от тази засилваща се комуникация между членовете на дадена група. С течение на времето броят на хората, които са в контакт с други, нараства, а групите се разширяват. С други думи, увеличава се общителността.
Този процес протича в Западна Европа през осемнадесети век. На Балканите той идва по-късно. Както в Западна, така и в Източна Европа това е улеснено от технологичните развития, най-важното сред тях – напредъка, постигнат чрез печатното дело и намаляващата цена на хартията. Чрез тези развития етапът на формиране на [публични] мнения се разширява и дава възможност да се водят дискусии в хода на времето – нещо, което дотогава не е било възможно в салоните. С всичко това се появява публичната сфера.
Понятието публична сфера е от решаващо значение в подобни изследвания на национализма и то се нуждае от някаква спецификация. Динамиката на онова, което на немски език се нарича Öffentlichkeit, е описана запомнящо се от философа Юрген Хабермас (1929-) като улесняваща предпоставка за развитието на всяка нация. В идеалния сценарий публичната сфера е виртуална агора или пазар, където всички подгрупи на обществото могат да изразят мненията си в хода на демократичния дискурс. След изслушване на всички приноси, участниците могат съвместно да вземат решение относно начина на действие, който е най-полезен за групата. Хабермас проследява произхода на това явление до агорите на класическата Гърция[27].
Въпреки че не цитира пряко Хабермас, Бенедикт Андерсън разглежда подробно същия въпрос. В добре познатата си книга Въобразените общности (1983 г.) Андерсън описва как появата и растежът на културния национализъм, а по-късно и на политическия национализъм са станали възможни чрез увеличената достъпност на медиите, например печатарските преси. Това е и мнението на Хобсбаум, който твърди, че:
Нациите съществуват не само като функции на определен вид териториална държава или стремеж за създаване на такава […], но и в контекста на определен етап от технологично и икономическо развитие[28].
Джооп Леерсен предложи едно подразделение на публичната сфера, съответно на формален и неформален компонент[29]. Официалният компонент, който той нарича Институционална инфраструктура, възниква чрез подкрепа на правителството или друг управляващ орган и се изразява в действия като създаване на библиотеки, архиви, музеи, университети или университетски постове, някои държавни агенции като академии, фолклорни проучвания, археологически комитети и др.
Неформалният компонент, т. нар. Социална атмосфера, е наборът от дейности на членовете на групата. Примери за това са основаването на научни, културни и други сдружения, градски академии и издателски начинания като периодични издания, клубове за книги и читателски дружества.
Проблем на повечето модернистични възгледи е, че те се фокусират главно върху политическата агитация. Малко внимание се отделя на ролята на културата, която често се разглежда като не повече от представяне на случващото се в дадено общество. За да преодолее този недостатък, чешкият учен Мирослав Хрох допълва идеите на Хабермас и разработва собствена теория за последователните етапи от формирането на нацията и национализма. Той разграничава три последователни етапа: А) фаза на научен интерес към [собствения] език, история и култура; Б) фаза на съзнателна национална агитация [подбуждане към борба за национални права]; и В) фаза на масово национално движение[30]. Фазата А е тясно свързана с идеята за онова, което Леерсен нарича „култивиране на културата“ (виж по-долу) или културен национализъм, като подкрепя мнението, че културата може да играе решаваща роля в развитието на една нация.
Хрох не признава междукултурни влияния, но вижда процеса на формиране на нацията като резултат от вътрешни социални, икономически и политически развития. Той отрича възможността за трансфер или „плагиатство“ в идеята за националната държава:
… борбата за национална идентичност и нейното разпространение се появява с толкова маркирани времеви интервали в различните страни, че това само по себе си вече изключва представата, че тя е преди всичко продукт на външно влияние, някаква идеологическа инфилтрация или „зараза“[31].
В работата си Хрох се съсредоточава предимно върху фаза Б и е склонен да разглежда фаза А просто като прелюдия към нея, която дори може да бъде прескочена в националните движения от онова, което той нарича бунтовнически или балкански тип[32]. Той вижда България като илюстрация на бунтовническия тип, в който на практика не се различават дейности от фаза А[33].
Хобсбаум и Гелнър използват термина „протонационализъм“ за обозначаване на дейностите от периода, предхождащ политическия национализъм, за да покажат, че национализмът не се появява на „голо място“. Но в техните работи интелектуалните дейности от фаза А също се разглеждат само бегло. В тази работа обаче (както и в балканския проект като цяло) фаза А е основният обект на изследване. Ние считаме този период достоен за изучаване сам по себе си, а не само като увертюра към нещо друго.
Подпомагани както от официалната, така и от неформалната културна инфраструктура, в публичната сфера се провеждат различни дейности. За това изследване най-интересни са дейностите, които имат национален аспект. Примери за такива са публикуването на речници, граматики и народни приказки на дадена нация или етническа група, която се стреми да стане нация, или писането на (исторически) романи. Тези различни прояви на културен национализъм, взети заедно, представляват фазата А на Хрох; предизвикателството тук се крие в тяхното разглеждане за целите на едно аналитично изследване.
Джооп Леерсен предложи една концептуална рамка, която улеснява разбирането на различните прояви на културния национализъм[34]. Първата му стъпка е разделянето на областта на културата на четири области на интерес: ЕЗИК, ДИСКУРС, МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА и ПРАКТИКИ. След това дейностите, свързани с която и да е от тези области, могат да бъдат разграничени по степен на политическа инструментализация.
Леерсен различава три степени на интензивност в „култивирането на културата“: спасяване, производителност и размножаване. Резултатът дава възможност за следната матрица, възпроизведена по-долу:
Фиг. 1. Джооп Леерсен: култивирането на културата.
Дейностите в областта на ЕЗИКА варират от съставяне на речници и граматики (спасяване), през езикови дебати и пуризъм (продуктивност) до езиков активизъм и желание за образование на националния език (разпространение).
Категорията ДИСКУРС се отнася до филологията, в широкия смисъл на деветнадесети век[35]. Спасяване обозначава инвентаризацията и подреждането на по-стари литературни, правни и исторически текстове и документи; продуктивността включва преводи на световна класика или Библията на говоримия език и писане както на национална история, така и на историческа белетристика; разпространението пък обхваща проявите на този дискурс в публичната сфера чрез, наред с други неща, образование по история и исторически драматизации.
Категорията МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА включва дейности като инвентаризация, защита и реставрация, както и присъствието в публичната сфера на националния елемент, например, издигането на паметници и създаване на историцистична архитектура и дизайн. И накрая, чрез спасяването на ПРАКТИКИ се обозначава извличането на устната литература във всичките ѝ форми (народни песни, поговорки, суеверия) и други практики като народни танци, музика и традиционни забавления. Продуктивността включва тяхното култивиране, например създаването на нова литература в селско-народен стил и композиране на „национална“ музика. Разпространението включва (повторно) излагане на тези практики в обществения живот под формата на събития като културни фестивали.
Матрицата, която е резултат от очертаването на тези области на интереси и интензивност, улеснява сравнението между различните национални движения. Тя дава възможност за анализ на въпроси като: „Дали действията от едно поле на интереси са били по-чести в едно национално движение, отколкото в друго?“ или „Кое поле е проучено първо?“ Освен това, ако културният национализъм се разглежда като съвкупност от разнообразни дейности, вместо като монолитно цяло, става по-лесно да се признае влиянието от една национална група върху друга или да се идентифицират мрежите от филолози.
Тези влияния се изучават тук като динамика на идеите и идеологическите течения. Отделните участници се разглеждат преди всичко като носители на идеи и идеологии. Този подход, който твърдо позиционира настоящата работа в областта на интелектуалната и културната история, а не социалната или политическата такава, е описан плодотворно от френския учен Дан Спербер като „Епидемиология на вярванията“. Това е продължение на медийното изследване на Бенедикт Андерсън относно изграждането на нацията като „въобразена общност“, при което на общността се гледа като на атмосфера на заразно поведение и разпространение на мнения.
Бенедикт Андерсън прави една стъпка, която другите теоретици-модернисти не са правили: той посочва съществуването на модел на национална държава, който може да бъде прехвърлен от една общност в друга, или, по думите на Андерсън, да бъде плагиат. По този начин в процеса на формиране на дадена нация, една група хора често следват примера на друга група, която е била по-напред в процеса или вече го е завършила:
Всъщност до второто десетилетие на деветнадесети век, ако не и по-рано, за копиране [pirating] е на разположение един „модел“ на „независимата национална държава“[36].
Въпреки че Андерсън засяга възможността за трансфер на идеи и концепции между различни национални групи, по тази тема е извършена само малка теоретична работа. Една полезна в това отношение концепция е идеята за „Епидемиологията на вярванията“ (La contagion des idées), формулирана от социолога Дан Спербер. Той прилага [концептуалната рамка на] епидемиологията за изследване на развитието и разпространението на културата. Според Спербер културата е система от обществени представи, които отразяват менталните представи. Тези представи се съхраняват от индивидите в тяхната памет. Те могат да бъдат уникални за дадения индивид или споделени от групата. Като се споделят между индивидите, представите стават част от културата на определена група. По думите на Спербер:
Само тези представи, които многократно се предават и минимално се трансформират в процеса, ще станат в края на краищата част от културата[37].
По този начин идеята за съществуването на национална идентичност ще стане неразделна част от културата само ако бъде споделяна често. За да се случи това, е необходима публична сфера – където идеите могат да се разпространяват от един индивид към друг или от една група към друга. С други думи, тези идеи се държат по някакъв начин като вируси и по този начин могат да бъдат изучени с помощта на епидемиологията:
Certaines représentations sont transmises lentement de génération à génération; ce sont ce qu'on appelle des traditions, comparable à des endémies. D'autres представяне, typiques des culture modernes, serependent rapidement à travers une populacija, mais ont une durée de vie courte; ce sont ce qu'on appelle des mode, comparables à des épidémies[38].
[Определени представи се предават бавно от поколение на поколение; това са онези, които се наричат традиции, и те са сравними с пандемитите. Други представи, характерни за съвременните култури, се разпространяват бързо сред населението, но имат само кратък живот; това се нарича мода, и тя е сравнима с епидемиите.]
Това, редом със съществуването на диаспорния национализъм (виж по-долу), е важна причина, поради която културният национализъм трябва да се изучава чрез междунационален сравнителен подход[39]. През XIX век филолозите от цяла Европа вече са в контакт едни с други и са активни в [професионалните си] мрежи. Освен развиващите се национални култури, продължава да съществува и всеобщата европейска култура. Именно в тази публична сфера хердерианският културен релативизъм се разпространява като епидемия: всеки, който е „прихванал“ идеята, е в състояние и да я предаде.
§1.3 Културно-исторически контекст: въздействието на Хердер
До ХIХ век на Балканите няма различни националности; има само етнически континуум, в който различни съседни славянски групи (словенци, хървати, сърби, македонци и българи) се смесват една с друга. Нещо повече, тези групи не са категорично разграничавани от неславянското население като власи, гърци, албанци или цигани. Различните етнически групи се смесват в една държава. Например, средновековният цар Иван Асен II нарича себе си „цар на българите и гърците“, докато баща му (Иван) Асен е с влашки произход, а самият той има както славянско, така и прабългарско име.
Османската и Хабсбургската империи не са национални държави, а многоетнически империи. Границите между империите са резултат от битки, а не от определяне на национални или етнически разграничения. Както в областта на езика, така и в културата, западните българи имат повече общи черти с източно-сърбите, отколкото с източнобългарите. Първоначално сърбите в Хабсбургската империя не се различават от сърбите в Османската империя, но различните политически ситуации, в които живеят тези две групи, ги водят до много различни социални и политически преживявания.
В резултат на това е невъзможно да се изучава културния национализъм[40] на Балканите в рамките на съвременните национални държави. Филолозите предприемат дейности за популяризиране на националната си кауза извън националните държави, които познаваме сега: често те имат бази в съседни страни или в големите градове в империите. Виена и Будапеща например са приютявали колонии на всички хабсбургски народи, а в Руската империя Одеса привлича емигрантски евреи, българи и гърци, които са силно активни. Те проявяват диаспорния национализъм, който се разглежда от Ърнест Гелнър като отделен подтип на национализма[41]. Например в Одеса е основан гръцкият Филики Етаирия, обществото, което подготвя гръцката революция. По подобен начин българите в града се организират в общества, които съчетават културни, политически и революционни цели.
Процесът на формиране на нацията, протичащ сред българите, не е уникален. През XIX век нациите в цяла Европа се изобретяват или пре-изобретяват сами. Например, Италия има своя Risorgimento, а гърците преминават през националното си движение.
В случая с България терминът, използван за описание на движението, Възраждане, буквално означава „прераждане“ [обяснението е предназначено за небългарски читатели, бел. ред.]. По-специално аналогията с второ раждане не е уникална. Сравнете например каталунския „Renaixença“, хърватския „Preporod“ и ирландския „Revival“. Това, което споделят тези движения, е разбирането за „нацията“ като жив организъм – такъв, който се намира в състояние на сън и трябва да се пробуди.
На Балканите, с променящите се държавни граници и групи от населения, хората биха могли (а през XIX век действително го правят), да притежават две различни идентичности, например етническо съзнание за принадлежност към една група по рождение и социална принадлежност към друга група, по образование. В резултат на това има хора, чиято първична идентификация се измества във времето от социалната група към етническата. В случая с България Васил Априлов (§ 7.8) е добра илюстрация на този процес. По-чести са случаите, при които промените в идентификацията настъпват между две поколения. Променливата ситуация в България през XIX век предвещава доброволния избор, който вече е нещо обичайно, и при който членството в дадена нация не е детерминирано биологично, нито е логично следствие от модернизацията, а резултат от свободната воля. Да цитираме известните думи, които Ернест Ренан изрича през 1882 г.:
L'existence d'une nation est (pardonnez-moi cette metaphore) un plébiscite de tous les jours...[42]
[Съществуването на една нация е (простете ми тази метафора) ежедневен плебисцит….]
Развитието на новите нации последва въвеждането, в края на осемнадесети век, на нацията като основен принцип за класификация на човешките същества. Един от хората, които до голяма степен са отговорни за тази мисловна промяна, е немският философ Йохан Готфрид Хердер (1744-1803). Хердер въвежда в европейския дискурс концепцията за културен релативизъм: той подчертава, че културното многообразие, а не някаква универсална културна традиция, е най-голямото съкровище на човека. Той е първият, който подчертава националния език като най-важния фактор, определящ лоялността на човека. В седма книга на своя „Ideen zur Philosophie der Geschichte der Menschheit“ (1784-1791 г.) той поставя този въпрос по следния начин:
In so verschiedene Formen das Menschengeschlecht auf der Erde erscheint: so ist’s doch überall Ein’ und dieselbe Menschengattung.
Sind in der Natur keine zwei Blätter eines Baums einander gleich: so sind’s noch weniger zwei Menschengesichte und zwei menschliche Organisationen.[43]
[Под колкото и различни форми да се проявява на земята човешкият род: навсякъде става дума за един и същ вид хора.
Така както на едно дърво няма две листа, които да си приличат по природа: още по-малко еднакви са пък две човешки лица и две човешки организации.]
В своя Stimmen der Völker in Liedern [Гласове на народите в песни] от 1778/9 г. Хердер подчертава това, като включва фолклорни песни на различни народи от цяла Европа: морлаци [християнска група в Херцеговина, бел. ред.], естонци, бохеми тук стоят редом с германци, французи и англичани. Този интерес към народните песни и всички други аспекти на фолклора се разпространява в цяла Европа. Някои от хората, които го споделят, са братя Грим, Клод Фориел и неговата публикация на сръбски народни песни, както и Елиас Льонрот, който публикува финландската Калевала[44].
Хердер изрично идеализира славяните, които той смята за общност с висок морал и славна съдба. Той изпитва симпатия към тях и ги изобразява като мирни хора с високо ниво на цивилизация и култура. Във втората част на Ideen zur Philosophie der Geschichte der Menschheit от 1787 г. Хердер им посвещава отделна глава, която днес е известна като „Slawenkapitel“ [славянска глава]. В нея той им предсказа голямо бъдеще:
Das Rad der ändernden Zeit drehet sich indess unaufhaltsam; und da diese Nationen grösstenteils den schönsten Erdstrich Europas bewohnen, wenn er ganz bebauet und der Handel daraus eröffnet würde; da es auch wohl nicht anders zu denken ist, als dass in Europa die Gesetzgebung und Politik statt des kriegerischen Geistes immer mehr den stillen Fleiss und das ruhige Verkehr der Völker unter einander befördern müssen und befördern werden, so werdet auch ihr so tief versunkene, einst fleissige und glückliche Völker endlich einmal von eurem langen, trägen Schlaf ermuntert, von euren Sklavenketten befreit, eure schöne Gegenden vom adriatischen Meer bis zum karpatischen Gebirge, vom Don bis zur Mulda als Eigentum nützen und eure alten Feste des ruhigen Fleisses und Handels auf ihnen feiern dürfen [45].
[Колелото на променящото се време се върти неумолимо; и тъй като повечето от тези народи ще обитават най-красивата ивица земя в Европа, ако тя бъде напълно култивирана и търговията от нея се отваря; Тъй като освен това не можем да си представим нищо друго, освен че в Европа, законодателството и политиката, вместо войнолюбивият дух, трябва и все повече ще насърчават тихата работливост и спокойното общуване на народите един с друг, така че и вие, днес толкова дълбоко потопени [в сън], а някога трудолюбиви и щастливи народи – най-накрая ще бъдете пробудени от дългия ви, спокоен сън, освободени от робските ви вериги, и ще използвате красивите си области от Адриатическо море до Карпатите, от Дон до Мулда като собственост, и ще можете да празнувате старите си празници на тихо старание и търговия.]
В представите си за славяните Хердер е повлиян от творбите на филолози като Шльозер, Фриш, Попович и Добнер[45], като извлича от тях идеята за мирния характер, който те приписват на бохемите – най-добре проученото славянско население от негово време. Хердер обобщава това виждане, за да обхване всички славянски народи[46].
Как тази хердерова оценка на национално-етническата специфика е повлияла конкретно върху българското развитие, е сложен въпрос. Сигурно е, че само малко българи са били реално в състояние да прочетат Хердер преди ок. 1840 г. Моят анализ ще покаже обаче косвеното му влияние чрез словенско-сръбски проводници като Копитар и Вук Караджич или руския панславизъм (Погодин и Венелин), което позволява, мисля, категоричния извод, че културното повишаване на съзнанието, привнесено от сферата на Европейската република на обучението [тоест цялостната европейска сфера на културата, бел. ред.], е създало предпоставките, които ще позволят достигането до политическа мобилизация в България. Показателен например е фактът, че горепосочената първа Българската история, от Паисий Хилендарски, води (както показвам по-подробно по-долу, в §5.3) неясно и сънливо съществуване като единично явление в хода на всички десетилетия, необходими на хердеровата мисъл, за да доведе до нещо като нововъзникваща българска публична сфера.
* * *
Представям българския случай в седем глави. Глави 2, 3 и 4 разглеждат българската ситуация, каквато е била до Възраждането. В глава 2 са описани влиянията на католическите интелектуалци, както пряко от Рим, така и косвено чрез хървати върху българските филолози през XVII и XVIII век. В глава 3 е очертан културния пейзаж в България през XVIII век. Глава 4 показва как в началото на деветнадесети век, в навечерието на Възраждането, гръцката култура продължава да бъде доминираща сред българските интелектуалци.
Глава 5 описва как промените в българските земи в областта на икономиката, политиката и в социалния живот подготвят пътя на интелектуалното Възраждане. В глава 6 е дадена скица на дейностите, които могат да се характеризират като „Възраждане“. Фокусира се до голяма степен върху събитията вътре в българските земи, с отклонения към дейности, които се провеждат извън Османската империя. Това е темата, на която се обръща най-много внимание от българските учени.
Глави 7 и 8 демонстрират как българският културен национализъм от глава 6 е бил вдъхновен и повлиян от връзките между българи и жители на двете велики империи от XIX век, Руската и Хабсбургската. Развитието на академичната дисциплина славистика занимава цяло поколение филолози в Европа. Тези филолози имат водеща роля в изследването на славянските народи и въвеждат някои по-малко известни народи, сред тях и българите, в международния дискурс.
Заключителните бележки за българското Възраждане и неговата реципрочност с по-широките европейски движения са представени в глава 9.
Би било невъзможно да се напише изследване на българското национално движение от началото на XIX век, без да се споменат македонците, участвали в него. Водещи фигури като братя Миладинови са родени в района, който днес е известен като (Бивша югославска) Република Македония [днес Северна Македония, бел. ред.]. Въпреки че македонските интелектуалци от този период често се представят като основатели на македонското национално движение, аз съм избрала да ги включа и в моя анализ на българското национално движение.
Те се обявяват за българи и са активни в българската публична сфера. Ясна илюстрация за това е, че братя Миладинови включват в своя сборник с народни песни приноси от родната им Македония, както и такива от всички български земи, и го наричат Български народни песни.
Отделна македонска публична сфера е създадена едва от 1860-те години нататък и особено след създаването на българската държава (автономно княжество през 1878 г. и независима държава през 1908 г.), а македонските територии остават в Османската империя. Дори и тогава, докато някои македонски интелектуалци се посвещават на развитието на македонска идентичност, други, като Григор Пърличев[47], се стремят да се присъединят към българския културен свят.
следва продължение...
[1] Виж http://www.hum.uva.nl/philology/ (под рубриката „проекти“) за описание на проекта.
[2] Тези проучвания се провеждат съответно от Мариолин Яансен, Флорис ван Ниероп и Андре Ком. Накратко, понятието „Амстердамска балканска група“ понякога се използва за обозначаване на четиримата докторанти, координатора Роел Шуйт и ръководителя на проекта Джоуп Леерсен.
[3] Започнато от Алпита де Йонг и Ингрид Мерчие.
[4] Вижте http://www.eki.ee/wgrs Представената тук система води до недвусмислен начин на произношение, също и за хора, които не владеят въпросния език.
[5] Към термина нация са прилагани много дефиниции. В тази работа ще следвам определението, дадено от Ърнест Гелнър. Той заявява, че двама мъже са от една и съща нация, ако 1) и само ако споделят една и съща култура, където културата от своя страна означава система от идеи, знаци, асоциации и начини на поведение и общуване и ако 2) самите те се разпознават като принадлежащи към една и съща нация. Gellner, Ernest (1983). Nations and nationalism (Ithaca: Cornell University Press), 7.
Според Мирослав Хрох нацията трябва да се разграничава от онова, което той нарича не-доминираща етническа група в следните аспекти: 1) нацията има пълна или почти пълна йерархична социална структура, включително образовани елити и предприемаческа буржоазия; 2) членовете на нацията формират общност от граждани с равни права и те действат и продължават като такива; 3) те имат или се стремят към институционализирана вътрешна администрация за територията, която обитават, и са наясно с нейните граници; 4) използват кодифициран стандартен език или изискват това да се използва в училищата; 5) претендират за колекция от произведения с висока култура, по-специално свои собствени, въпреки че това може да включва елементи от предишен пред-национален период; 6) освен осведомеността си за общ произход, те са придобили знания и за собствената си история. Miroslav Hroch, In the national interest. Demands and goals of European national movements of the nineteenth century: a comparative perspective (Prague: Faculty of Arts, Charles University, 2000), 16.
[6] Национализмът е дефиниран, отново от Гелнър, като политически принцип, който поддържа, че политическата и националната единица трябва да бъдат в съгласие една с друга [congruent]. Терминът се използва и за националистически настроения, каквото е чувството на гняв, породено от нарушаването на този принцип, или чувството на удовлетвореност, породено от неговото изпълнение. Националистическото движение е активирано от настроения от този вид.
Необходимо е да се направи разлика между патриотизъм и национализъм, разграничение, което не всички изследователи на национализма правят. Тук следвам Maurizio Viroli. For love of country. An essay on patriotism and nationalism. (New York: Oxford University Press, 1995), 2.
Въпреки че не може да се даде точна граница между двете понятия, Вироли описва основната разлика между тях по следния начин: Основното разграничение се крие в приоритета на ударението: за патриотите основната ценност е републиката и свободният начин на живот, който тя позволява; за националистите основните ценности са духовното и културното единство на хората. Основната цел на патриотизма е свободата, а най-важните ценности на патриотите, наследени от древността, са пиетà (уважение към държавата) и каритас (благотворителност). Основната цел на национализма, който е трансформация и адаптация на патриотизма, е хомогенност, която изисква ценността „лоялност“.
Патриотизмът, както го описва Вироли, има продължително развитие във времето – от Античността до френските философи на Просвещението като Монтескьо, Волтер и Русо. Патриотизмът има силна връзка с Просвещението, докато национализмът често е свързван с романтизма. Първият има приобщаващ характер, вторият изключителен.
За българския случай разграничението между патриотизъм и национализъм е направено от Томас Майнингер, който описва патриота като човек, „за когото националистическото възприятие може да е достатъчно удовлетворяващо в емоционален смисъл“, а националистът като човек, който „е почти по определение активист, който се стреми по различни начини да защитава претенциите на народа си за място под слънцето“. Thomas Meininger, The formation of a nationalist Bulgarian intelligentsia, 1835-1878, iv.
[7] Първата българска държава е основана от хан Аспарух през 681 г. Тя преминава към християнството през девети век при Борис I, процъфтява при цар Симеон Велики в началото на десети век и е подчинена през 1081 г. от Византийската империя. Въстанието на братята Петър и Асен довежда до създаването на Втората българска държава през 1186 г. Тя е подчинена от османците в края на четиринадесети век; столицата Велико Търново е превзета през 1393 г., а деспотството Видин (последната останала независима част на България) – през 1396 г.
[8] Сред тези лидери има също и гърчеещи се българи, тъй като по онова време думата „грък“ е социално, а не етническо наименование (виж също § 3.2). В османската система, подобно на византийската традиция, „Ромеос“ (на гръцки) е синоним на „православен“ или дори „образован човек“, „обитател на града“ или „търговец“, така че сред назначените „гръцки“ епископи се откриват също и етнически българи, сърби или албанци. Както и да е, обобщаващото наименование „гръцки“ не оставя място за етническа (само-) идентификация.
[9] Генчев. Българско Възраждане, 5.
[10] Румен Даскалов, Как се мисли българското възраждане. (София: ЛИК, 2002), 13-16. Книгата е преведена на английски, с незначителни изменения, като Roumen Daskalov. The making of a nation in the Balkans. Historiography of the Bulgarian revival (Budapest: Central European University Press, 2004).
[11] Dennis P. Hupchick (ed.). The pen and the sword. Studies in Bulgarian history by James F. Clarke (New York: Boulder, 1988). [East European monographs. 537 pp.]
[12] Richard J.Crampton. A concise history of Bulgaria (Cambridge: Cambridge University Press, 1997). [Cambridge concise histories. 259 pp.]
[13] Meininger, The formation.
[14] Даскалов. Как се мисли, 356-358.
[15] Даскалов. Как се мисли, 46-47.
[16] Боян Пенев, Начало на Балгарското вазраждане [История на новата българска литература, I] (София: Министерство на народното просвещение, 1930), 143.
[17] Гандев. Българският народ, 62.
[18] Machiel Kiel, Art and society of Bulgaria in the Turkish period (Assen/Maastricht: Van Gorcum, 1985), изрично твърди, че „старобългарската култура е изчезнала не с един огромен взрив, а много постепенно“, p. 351.
[19] Генчев. Българско Възраждане, 30, 38.
[20] Други примери са: Александър Кьосев. „Литературният канон в тоталитарна България“, в History of the literary cultures of East-Central Europe. Junctures and disjunctures in the 19th and 20th centuries., ed. M. Cornis-Pope & J. Neubauer (2004), както и Десислава Лилова. Възрожденските значения на националното име (София: Просвета). [304 стр.].
[21] Joep Leerssen. The cultivation of culture. [Working Papers in European Studies Amsterdam, 2], (Amsterdam: opleiding Europese Studies, Universiteit van Amsterdam, 2005) (also published on www.europesestudies.nl), 9.
[22] Joep Leerssen, „Irish cultural nationalism and its European context“, in Hearts and minds: Irish culture and society under the act of union, ed. B. Stewart (Gerrards Cross: Colin Smythe, 2002), 174-176.
[23] Вижте например: Роналд Григор Суни и Майкъл Д. Кенеди, eds, Intellectuals and the articulation of the nation (Ann Arbor: University of Michigan Press, 1999), или в българския контекст, наред с други произведения, Боян Пенев, История на новата българска литература (3 тома; София: Министерство на народното просвещение, 1930-1936), Томас А. Майнингер. Формирането на националистическа българска интелигенция 1835-1878 (Ню Йорк: Гарланд, 1987). [Съвременна европейска история, XIV. 524 стр.], Николай Генчев. Българска възрожденска интелигенция (София: Университетско издателство Климент Охридски, 1991) [739]
[24] Извършена е известна работа. Вижте например статиите за българската литература на Александър Кьосев, Ина Пелева и Божко Пенчев в Марсел Корнис-Попа и Джон Нойбауер (ред.) История на литературните култури на Източна Централна Европа. Съединения и разединения през 19 и 20 век, I. (Amsterdam/Philadelphia: John Benjamins, 2004). [Сравнителна история на литературите на европейските езици, XIX].
[25] Michael D. Kennedy, & Ronald Grigor Suny, „Introduction“, in Intellectuals and the articulation of the nation, ed. M.D. Kennedy & R.G. Suny (Ann Arbor: University of Michigan Press, 1999), 3.
[26] Ibid.
[27] Jürgen Habermas, Strukturwandel der Öffentlichkeit (Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1990), 56.
[28] Eric J. Hobsbawm. (1990). Nations and nationalism since 1780. Programme, myth, reality (Cambridge: Cambridge University Press, 1990), 10.
[29] Leerssen, The cultivation of culture, 28.
[30] Miroslav Hroch. Social preconditions of national revival in Europe: a comparative analysis of the social composition of patriotic groups among the smaller European nations (Cambridge: Cambridge University Press, 1985), 13.
[31] Hroch, National Interest, 35.
[32] Ibid., 57.
[33] Ibid.
[34] Leerssen, The cultivation of culture, 28.
[35] През деветнадесети век думата „филология“ има по-разширено значение, отколкото е общоприетото сега, изучаването на езика и литературата. В разследвания период тя означава много повече от това. След определението на Джамбатиста Вико в Новата наука от 1724 г., филологията е изследване на цялата истина, създадена от хората, и обхваща областите на езика, литературата, (правната) история, митологията и т.н. Тя има много общо с това, което днес се нарича културология. Тя се противопоставя на философията, която се стреми да проучи истините, създадени не от човека. Разделението между, от една страна, творческа и литературна, а от друга, научна работа, което е често срещано сега, не е съществувало като такова по онова време. За съвременните очи много интелектуалци в Европа от XIX век са двойни таланти. Тъй като литературата и обучението не са били различни области, историците са могли например да бъдат писатели на историческа белетристика. Уолтър Скот е един от най-известните примери за такъв двоен талант. Също и много българи са комбинирали научна работа с литературни занимания. Съответно, в следващите страници думите филология и филолог се използват в значението на думата от XIX век. (Leerssen, 2004, 2005).
[36] Benedict Anderson, Imagined communities. Reflections on the origin and spread of nationalism (revised and extended edition; London/New York: Verso, 1991, original publication 1983), 81.
[37] Dan Sperber, „The epidemiology of beliefs“, in The social psychological study of widespread beliefs, eds. C. Fraser & G. Gaskell (Oxford: Clarendon Press, 1990), 30.
[38] Dan Sperber, La contagion des idées: théorie naturaliste de la culture (Paris: Éditions Odile Jacob, 1996), 81.
[39] Leerssen, The cultivation of culture, 15.
[40] Културният национализъм е културният компонент на национализма. Може да се разглежда като съвкупност от различни обществени дейности, които подчертават създаването или съществуването на нацията. Културният национализъм често се третира като от съпътстващ продукт на политическия национализъм. Чешкият историк Мирослав Хрох, Джон Хътчинсън и Джоуп Леерсен твърдят, че културният национализъм е сила, която не само отразява социалното развитие и обществените движения, но и го предвижда. Именно тази дефиниция е приета тук.
[41] Gellner, Nations and Nationalism, 101-109.
[42] Ernest Renan, Qu'est-ce qu'une nation? (Leiden: Academic Press, 1994, original publication 1882), 28.
[43] Johann Gottfried Herder. Ideen zur Philosophie der Geschichte der Menschheit (3. Auflage; II vols; Leipzig: Johann Friedrich Hartknoch, 1828), I, 243.
[44] Brunhild Neuland, „Die Aufnahme Herderscher Gedanken in Ján Kollárs Schrift ‘Über die literarische Wechselseitigkeit zwischen den verschiedenen Stämmen und Mundarten der slawischen Nation‘„, in Festschrift zum Gedenken an den 200. Geburtstag von Ján Kollár, ed. U. Steltner (Jena: Institut für Slawistik der Friedrich-Schiller-Universität Jena, 2002), 32
[45] Brunhild Neuland, „Die Aufnahme Herderscher Gedanken in Ján Kollárs Schrift ‘Über die literarische Wechselseitigkeit zwischen den verschiedenen Stämmen und Mundarten der slawischen Nation‘“, in Festschrift zum Gedenken an den 200. Geburtstag von Ján Kollár, ed. U. Steltner (Jena: Institut für Slawistik der Friedrich-Schiller-Universität Jena, 2002), 32.
[46] Neuland, “Die Aufnahme”, 33.
[47] Raymond Detrez. De avtobiografija van Grigor S. Părličev. Kritisch geannoteerde vertaling met proeve van reconstructie van zijn biografie, (Letteren en Wijsbegeerte, afdeling Slavische filologie, Rijksuniversiteit te Gent, 1986).
