Дискусии - България

 

Павел Йосиф Шафарик

 

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения изследването на холандската историчка и изследователка на българското Възраждане, Жанет Сампимон: „Ставането на българщината“. Този изключително важен труд, досега напълно непознат за по-широките читателски кръгове в България, е според нас в състояние значително да разшири и допълни собствените ни представи за процеса на националното ни оформяне, не само защото идва „отвън“, но и защото е издържан в дух на една (международно-компетентна) научност, и до днес все още напълно чужда за българската историография. Какво точно имаме предвид с това предизвикателно твърдение може би ще установите сами, ако направите опит да се потопите малко по-дълбоко в текста.

 

8: Хабсбургската империя и българите

Както беше разгледано в глава 2, Хабсбургската империя е благоприятна почва за развитието на българския интелектуален живот през XVII и XVIII век. Това продължава и през XIX в., когато в градове като Виена, Будапеща и Прага интелектуалците могат да се срещат с колеги от други националности, да участват в научни дебати и, най-важното, да публикуват своите книги и статии. Първите книги на съвременен български език са отпечатани в Будапеща още през 1806 г., в Брашов през 1824 г. и във Виена през 1845 г.^[1] Търговците, които прекарват известно време в големите градове Виена и Будапеща, вземат тези книги със себе си на път за дома.

Някои български ученици отиват да учат в Хабсбургската империя. Сръбският учен Доситей Обрадович има български ученик, докато преподава във Виена. Други ученици отиват още по на север, в университетите в Германия. Петър Берон (вж. §4.5) и племенникът му Васил отиват в Мюнхен и Вюрцбург, Иван Богоров учи в Лайпциг, а Спиридон Палаузов, след като учи в Москва, продължава обучението си в Хайделберг и Мюнхен.

В тази глава се разглеждат по-подробно процесите, които се развиват в Хабсбургската империя. Това включва дейности в по-малките хабсбургски градове в Трансилвания и в хабсбургските части с южнославянско население; дейности във Виена и Будапеща, особено онези, предприети от влиятелните личности Ерней Копитар и Вук Караджич, както и от българите там; и накрая дейности, предприети от българи и западни славяни, особено чехи и словаци (Колар, Добровски, Шафарик), както и българите, които се намират в контакт с тях.

§8.1 Търговия с Хабсбургската империя

В резултат на икономическото развитие през втората половина на XVIII в. отношенията между Османската и Хабсбургската империя започват да се променят. Индустриализацията на Австрия и Германия води до нарастване на нуждата от суровини и живи животни, вследствие на което те се превръщат в пазари за тези продукти.

През 1655 г. Хабсбургската и Османската империя подписват договор, който позволява на жителите на двете империи да плават мирно по Дунав. След договора от Пожаревац (1718 г.), с който се променят границите между империите, икономиките на дотогавашните османски унгарски земи, Влашко и Сърбия, стават по-тясно свързани с бизнеса и търговията на Австрия. Тимишоара, центърът на областта Банат, се превръща във важен търговски център.

Много суровини идват от вътрешността на Османската империя и са доставяни на търговци и занаятчии от Балканите до австрийските и особено до унгарските земи. Тези, които пътуват от западните части на България, следват търговските пътища, използвани по-рано и от дубровнишките търговци, през Солун, Скопие, Ниш, Белград и Земун^[2].

През втората половина на XVIII в. във Виена е основана т. нар. „Ost-compagnie“. Това дружество, което се ползва с държавна подкрепа, открива клонове в Югоизточна Европа. Фирмата продава австрийски продукти, например железария, инструменти и текстил, и внася ориенталски стоки. За да не зависи от балканските търговци за суровини, през 1783 г. компанията оборудва първия си кораб – Donau.

Установена е и търговия с Русия. След като руснаците получават свободен достъп до Черно море и Дунав по силата на договора от Кючук Кайнарджа от 1774 г., на северния бряг на Черно море се осъществява интензивна програма за развитие. Централно място в това развитие заема основаването на Одеса през 1794 г. През 1780 г., когато император Йосиф II посещава Русия, са направени планове за активизиране на търговските отношения между двете империи. Черно море и река Дунав са очевидна точка за достъп.

До края на XVIII и началото на XIX век, въпреки всички усилия на австрийските търговци и на държавата, те все още не успяват да установят редовна търговия с Османската империя. Това се дължи на нестабилната вътрешна организация на Османската империя, както и на един технически проблем – натоварените кораби не могат лесно да преминат през Железни врата на Дунав – проход на реката, който е печално известен заради предизвикателството, което представлява за корабоплаването.

Търговията между двете империи се осъществява основно по суша от жители на Османската империя, които все по-често се заселват в австрийската столица. През 1740-те години балканските търговци започват да се организират в дружество. През 1766 г. клубът им наброява 268 членове, половината от които живеят във Виена повече или по-малко постоянно^[3]. Към началото на XIX в. някои заможни търговци от село Банско (близо до град Разлог в Югозападна България) търгуват с памук в Белград и Виена. Други села в България, като напр. Арбанаси, Мелник и Жеравна, се ползват със специални привилегии от султана в областта на занаятите и търговията.

В резултат на процъфтяващата търговия западните части на България заемат водещо място в културното развитие. Училищата с национален език са създадени по-рано в западната, отколкото в източната част на България. Сръбската национална училищна система може би е служила като пример.

Българите от източните части на българските земи достигат до икономическите центрове на Хабсбургската империя по друг път. Те отиват в Будапеща и Виена през градовете по поречието на Дунав, а след това в градовете на Трансилвания, като Сибиу и Брашов. По този търговски път се образуват български колонии в Брашов, Сибиу, Нови Сад, Земун, Тимишоара, Мишколц и Егер.

Документи от османските архиви показват, че още през XVI в. градове по Дунав като Тулча, Браила, Силистра, Русе, Свищов, Никопол (на търговския път за Брашов и Търговище), Оряхово, Видин (който е имал контакти с Браила, Смедерово, Белград и Буда) и Орлова вече са важни търговски центрове. Тези градове запазват значението си до XIX век. Някои от тях, по-специално Свищов и Русе, се превръщат в културни центрове, които разпространяват западната култура по българските земи. В тези крайдунавски градове се разпространява архитектурата от централноевропейски тип и неслучайно именно в градове като Свищов и Шумен, в които след 1848 г. се настанява голяма унгарска общност от бежанци, за първи път се развива българският театър. (вж. §6.7)

§8.2 Сърбите и българите в Будапеща

Най-важната българска колония, включваща българи както от източната, така и от западната част на днешна България, се оформя в унгарската столица Будапеща. Там има българи още през 1689 г., когато много от тях търсят убежище след потушаването на въстанието на Карпош^[4]. За тази общност един дякон на име Велко Попович публикува през 1704 г. две антологии с нравствено съдържание (написани на среднобългарски език)^[5]. Въпреки това българите не са много видими в града. Това е така, защото те се смесват с местната сръбска общност.

Сръбската общност в Буда и Пеща вече е многобройна и богата по време на турската окупация на града, продължила от 1541 до 1686 г. Около 1640 г. тя притежава три църкви и има свой митрополит. През 1690 г. масовата имиграция на сърби от Османската империя в земите на Хабсбургите, известна още като Велика Сеоба или Голямо преселение, увеличава сръбската общност в Буда и Пеща. Тази общност преживява най-голям разцвет през XVIII и първата половина на XIX в.

Будапеща е важен икономически и културен център за сърбите. Тук можем да споменем например публичния литературен салон Aranyszarvas (Златен елен), чийто домакин Сима Игнятович (1802-1847 г.) често е посрещал Вук Караджич, за да участва в дебатите за езиковата реформа^[6]. Друг посетител е словакът Ян Колар, лутерански духовник в Пеща и голям поет и идеолог на културния панславизъм (вж. §8.9).

Важна в културно отношение е печатарската преса в Буда. Печатницата, която е в Буда от 1577 г., става собственост на йезуитския университет там през 1648 г. През 1777 г., след разпускането на йезуитския орден през 1773 г., университетът, включително и печатницата, стават държавна собственост. През същата година законът Ratio educationis предоставя на всяка от седемте националности в Унгария правото на образование на собствения ѝ национален език. Печатницата в Буда получава привилегията (privilegium exclusivum) да издава училищни книги в Унгария^[7].

Литературните публикации и дейности, които са резултат от тази печатница, принадлежат към историята на сръбското национално строителство и не ни засягат тук – въпреки че българите може да са били свидетели на тези събития, да са се възползвали от тях и да са били вдъхновени от тях. По-конкретно за нас е от значение фактът, че в Будапеща всъщност се е зародило българско производство на такива.

С появата на кирилицата и разрешението на императора да се печата на славянски езици българите също могат да публикуват свои произведения в Будапеща. А от 1801 г. до 1820 г., с изключение на Кириакодромион на Софроний Врачански (отпечатан в Букурещ), всички книги, които излизат на български език, са отпечатани в Буда^[8].

Първата книга с българска тематика, отпечатана в университетската печатница в Буда, е История на славянобългарския народ (Istorija slavenno-bolgarskog naroda) на Атанас Нешкович (1801 г.), сърбин от Срем^[9]. Книгата е адаптация на прочутата четиритомна Istorija raznyh slavenskyh narodov, nai-pace Bolgar, Horvatov i Serbov (История на различните славянски народи, особено на българите, хърватите и сърбите) на Йован Раич (1794-1795 г., вж. също §2.6). Предполага се, че адаптацията е поръчана от български търговци, тъй като е посветена на Николай Черноевич, известен по онова време търговец. Самият Нешкович не споменава за коя публика е написал своята история: сръбска, българска или и за двете. Тя е написана на смесица от сръбски и български елементи, „за синовете на отечеството“ (за синове отечества).

Нешкович взема от труда на Раич само онези части, които се отнасят до българската история. Интересно е, че Нешкович е бил много по-малко откровен по отношение на съдбата на българите в сравнение с Раич. Сравнете следните пасажи:

Раич

Попадше они под иго турское и до дняшняго дне под ярмом их стенут.

Те паднаха под турско иго и до днес стенат под тежестта му.

Нешкович

И от тог времене подпала е Болгария под поданство турско и до данашнег дна.

И оттогава до днес България е под турско управление.

Историята на Нешкович става известна и широко четена сред българите в Хабсбургската империя, а още повече, когато през 1844 г. е преведена от Петър Сапунов на стандартизиран български език и в Букурещ са отпечатани още 2040 екземпляра. Това е най-достъпният начин българите да се запознаят с идеите на Йован Раич, особено с тезата му, че българите са славяни. Раич пръв изказва това твърдение; както видяхме, то е възприето по-късно от Юрий Венелин в Русия (вж. §7.7).

Първите книги от печатницата в Буда, за които е прието, че са написани на български език, са публикувани през 1814 г.^[10] Това са: Slovo, iskazanoe zaradi umiranie (Слово, произнесено заради умиране) и Povest radi strasnago i vtorago prisestvija Hristova (Разказ за страшното и второто пришествие на Христос), дело на Йоаким Карчовски.

Друг българин, публикувал творби в Буда преди 1820 г., е ученикът на Кърчовски Кирил Пейчинович. Той е игумен на манастир в близост до Скопие. В произведението си [Kniga sija zovomaja] Ogledalo ([Книга на име] Огледало) той е подпомогнат финансово от някой си поп Коста от Призрен.

Следват публикации на Райньо Попович, Христаки Павлович и неговия ученик Тодор Хрулев, Емануил Васкидович, К. Теодорович и Г. М. Владикин. Повечето от книгите по един или друг начин се занимават с въпросите, свързани със стандартизацията на езика (вж. §6.2). Пейчинович заявява, че е написал книгата си Ogledalo „на най-простия език“, което доказва, че е бил повлиян от идеите на Вук Караджич (вж. §8.6), а К. Теодорович и Г.М. Владикин използват предговора на Bibliceska povest vethago zaveta, за да подчертаят необходимостта да се стигне до един стандартен език.

Ако се съди по списъка на абонатите на произведенията, издадени между 1814 и 1819 г. в Буда, става ясно, че книгоиздаването е обслужвало главно две групи българи: духовенството и търговците.

След като се разпада Брашовската група (включваща Петър Берон), която предвижда поредица от учебници на български език (вж. §4.5), тяхната програма не е напълно забравена. Някои от планираните книги все пак са реализирани, но в Буда вместо в Брашов. През 1825 г. Атанас Стоянов Котлянин (Кипиловски) издава в Буда своята Svjastennoe cvetoobranie ili sto i cetyre svjastenni istorii (Свещена антология или сто и четири свещени истории)^[11], десет години по-късно последвана от Kratkoe nacertanie na vseobstata istorija (Кратък очерк на всеобщата история) (1836 г.).

През 1825 г. Васил Ненович издава книгата си Svestennaja istorija cerkovna (История на Светата църква), а през 1826 г. – буквар, наречен Bukvar ga decata na slavjano-bolgarskijet narod (Буквар за децата на славянобългарския народ).

Васил Ненович е бил търговец и е много вероятно да е посетил Будапеща лично. От кореспонденцията му обаче става ясно, че братовчед му П. С. Ненович се е грижил за делата му в Буда. В писмо от 12 март 1825 г. Ненович моли братовчед си да покани Нешкович да коригира църковната му история, очевидно защото го е смятал за авторитет в областта на историографията:

Ако има таквизи хора да разумеват от нашите болгарски, или ако не, а то кажете на типографията за госп. Афанасия Нескович, ако щът да го приемат за коректора на тази книжка, тоест ако го намерите и господство Ви мунасип, защо ако има други по-добър, може по-добриет да буде^[12].

[Ако няма хора, които да разбират български език, кажете на печатницата да ангажира г-н Афанасий Нешкович за коректор на тази книга, ако го намерите и той има желание, но ако има някой друг по-добър, нека той да го направи.]

Сред абонатите на „Историята на Ненович“ са Антон Иванович, благодетел на Петър Берон (вж. §4.5), и Иван Начович, които плащат по 500 екземпляра. Петко Михайлович и хаджи Йордан Ненович са платили по 100 екземпляра^[13].

През 1837 г. Райно Попович, който е бил учител на Петър Берон и Атанас Кипиловски в Котел, издава в Буда своята образователна книга Hristoitija ili blagonravie (Христоития или морал). Попович споделя идеологията на брашовската група, свидетелство за което е фактът, че твърди, че е написал книгата „в прост стил, така че дори децата да могат да я разберат“, но още за заглавието на книгата си е трябвало да признае, че няма българска дума, която да е равностойна на „Христоития“, и затова е избрал църковнославянската дума „благонравие“^[14].

Не само привържениците на новобългарската школа в дебата за езика намират път към печатницата в Буда. През 1844 г. Христаки Павлович, който е привърженик на църковнославянската школа, публикува в Буда История славяноболгарская на Паисий Хилендарски, предавана дотогава в ръкопис. Павлович дава на книгата си заглавието Carstvennik ili istorija bolgarskaja (Книга за царете или българската история). Може би поради избора на езиковия вариант, който да бъде използван, тази публикация не се радва на вниманието, което получават по-късните издания (вж. §5.3).

Има редица причини, поради които по това време българите избират пресата в Буда пред сръбската. На първо място, пресата в Буда е била технически по-добра и е произвеждала по-качествени книги. Важно е да се отбележи, че печатницата е разполагала и със собствена леярна за шрифтове. Васил Ненович се възползва от това, когато подготвя своята Svestennaja istorija cerkovna, и иска да бъдат отлети буквите õ и oe, както с ударение, така и без ударение (за да се предадат звуците ă и jă с и без ударение). Той ги защитава в предговора към книгата си, където твърди, че õ и oe са били в употреба „у ветхите книги“ (в старите книги) и че по-важното е, че са се произнасяли като отделни звукове:

А ные и до ныне дõржим таково-то произношение на õ, зато имамы потребност и да го пишем.^[15]

[И до днес сме запазили това произношение на ă, затова трябва да го пишем.]

Друг аргумент в полза на Буда е наличието на богати български търговци, които могат да помогнат на писателите да съберат парите, необходими за отпечатването на книгите им. И може би най-важната причина е, че разходите за отпечатване в Буда са били по-ниски, отколкото в Сърбия. За това свидетелства едно писмо на Атанас Кипиловски до Райно Попович от 1836 г., в което той пише:

Вероятно мислите да напечатате книгата си в Сърбия. Там печатането е два и половина пъти по-скъпо, отколкото в Пещта^[16].

В Будапеща българите купуват и един от първите комплекти църковнославянски букви, които се използват в България. Буквите, които Никола Карастоянов използва в печатницата в Самоков (вж. §6.3), са закупени в Буда през 1836 г.

Печатницата в Буда, а с това и самият град, губят важната си роля за културата на българите и в крайна сметка се пренасят в Сърбия.

§8.3 Българи в по-малките градове на Трансилвания

Още през Средновековието, през XIII в., българи от България и Влахия бягат по време на анархия през Дунав в земите на Хабсбургите. Броят на българските емигранти в Хабсбургските земи нараства рязко през 1802 и 1803 г., заради кърджалийството и свързаните с него бунтове и размирици във Влашко. Около средата на XVIII в. има значителни български колонии в Алвинц, Дева (и двете в Трансилвания), Винга и Бешенов (и двете в Банат).

Елитът на Трансилвания е бил ревностно протестантски. Това е в основата на аргументите им за наличието на (не само религиозни) книги на говоримия език на хората. Така през XVI в. печатниците в Трансилвания са снабдени с кирилица, на която по това време се печата румънският език. Тези букви са били използвани и за книги на български език.

В Брашов има голяма българска колония до 1830-те години. Българите заемат цял квартал на града, който се нарича Болгаршег (на унгарски). Сред жителите на общността са били учителят Васил Ненович, преводачът и филолог Атанас Кипиловски и лекарят Иван Селимински. Там е действал и Петър Берон, който след гръцко-румънското въстание от 1821 г. бяга в Брашов. Неговият буквар, първата българска книга, отпечатана в Брашов след въстанието, излиза през 1824 г. Васил Априлов е друг български интелектуалец, който учи в Брашов, той посещава немската гимназия там (вж. §7.8).

§8.4 Виена като културен център

Въпреки че броят на българите във Виена не е толкова голям, колкото в Будапеща, Виена също оказва значително влияние върху българите и развитието на националните им идеи. В края на краищата Виена като столица на огромната Хабсбургска империя е имала голяма концентрация на учени и културни и академични институции в рамките на стария град (или, след 1850 г., в рамките на Рингщрасе). Това например е градът, в който през 1822 г. Йосиф Добровски публикува своята граматика на староцърковнославянския език.

Ролята на Виена в отпечатването на книги на български език е много по-голяма от тази на Буда и Пеща, особено в по-късния период на възраждането, след 1850 г. Между 1845 и 1878 г. във Виена са отпечатани не по-малко от 341 книги на български език^[17], повечето от които учебници^[18]. В мнозинството си те са от периода между 1852 и 1878 г., когато само в печатницата на Зомер във Виена се появяват 248 български книги.

Първата българска книга, издадена във Виена през 1845 г., е превод на част от романа на Фенелон Приключенията на Телемах, синът на Улис^[19]. Тя е последвана от книги на Христо Г. Данов, д-р Манков, Иван Момчилов и Йоахим Груев.

Повечето български книги са отпечатани на печатниците на Л. Сомер и на Ордена на мехитаристите. Мехитаристите са имали особено значение за производството на български произведения, тъй като са разполагали с необичайно широк набор от шрифтове. Мехитаристите са католически орден на арменци, първоначално ръководен от абат Мехитар, които бягат от преследване в родината си и се установяват във Венеция през 1717 г. Там те създават помещение за печатарски набор, а през 1789 г. се сдобиват с печатарска преса и разрешение да печатат книги на арменска и латинска азбука. През 1776 г. разширяват дейността си до Триест, където гръцката колония е един от най-големите им клиенти. След Пресбургския мир от 1805 г., когато Венеция е предадена на Наполеон, членовете на ордена търсят убежище във Виена, където през 1811 г. отново откриват издателството си, този път с разрешение да печатат на „orientalischen und occidentalischen Sprachen [ориенталски и оксидентални езици]. През 1828 г. те получават и правото да открият издателство и книжарница („das Recht eines Verlags- und Sortimentsbuchhandels“). През 1838 г. печатницата, която току-що е възстановена след пожар през предходната година, е оборудвана с работилница за изрязване и отливане на нови букви. Това дава възможност да се създаде голяма колекция от шрифтове: най-голямата колекция от арменски шрифтове в света, както и широк набор от латински, гръцки и кирилски шрифтове. Когато през 1818 г. Вук Караджич отпечатва своя сръбско-латинско-немски речник при мехитаристите, той не е доволен от използваните букви и сам съдейства за изработването на няколко нови комплекта.

Мехитаристите са печатарите на гореспоменатия български превод на романа Телемах на Фенелон, който излиза през 1845 г. Той е преведен от Параскев Пиперов, търговец в Лайпциг и Одеса. По-нататък мехитаристите реализират Църковен цветник (Църковна антология) на Иван Момчилов, книга, написана на комбинация от новобългарски и църковнославянски език. Като приложение в нея е включено Евангелието на неверния Тома на гръцки (отпечатано с гръцки букви), турски, френски и румънски език (всички отпечатани с кирилски букви).

Мехитаристите печатат и Мирозрение [Мироглед], едно от първите български списания, което излиза през 1850 и 1851 г. То е редактирано от Иван Добровски. Това списание, в което е отразена австрославянската идеология на неговия редактор, е четено от хора като Петър Берон, Йосиф Иречек, епископ Щросмайер, Вук Караджич, Найден Геров и дори от един православен свещеник в Манчестър.

В печатницата на Зомер е направен българският Летоструй или домашен календар (Летопис или домашен календар), редактиран от Христо Данов (1869), Йоаким Груев (1870-74) и Янко Ковачев (1875-76).

По-късно, през 1874 г., Христо Данов и Янко Ковачев откриват българска печатница във Виена, или по-скоро българско подразделение на издателството на А. Каис и Ф. Лоб. В тяхната печатница са реализирани около четиридесет книги и пет периодични издания. След освобождението на България през 1878 г. печатницата е преместена в Пловдив, а по-късно, през 1881 г., в новата столица София.

Първоначално българите, чиито творби са публикувани във Виена, пътуват за кратки периоди в града. По-късно, през втората половина на XIX в., столицата на Хабсбургите се превръща и в български културен център чрез онези българи, които живеят там. Първата значителна група българи във Виена са търговците, които се преместват там през 1850-те години. За първи път те се организират в културно отношение през 1863 г., когато е основано читалище Напредък.

§8.5 Ерней Копитар

Словенецът Ерней Копитар (1780-1844) е ключова фигура в развиващата се академична дисциплина славистика през първата половина на XIX век. Той е смятан за един от тримата „бащи-основатели“ на славистиката^[20]. Позицията му в столицата на Хабсбургите, където е цензор на славянски и гръцки текстове за двора и библиотекар в Кралската библиотека, му позволява да установи контакти със слависти и неслависти от цяла Европа. Значението му за славистиката може да се сравни с това на братя Грим за германската филология. Подобно на братя Грим, Копитар е централна фигура в международна мрежа от учени.

Копитар получава солидно образование в гимназията в Любляна и в патриотичния кръг на барон Зоис, който е център на кръг от хора в Любляна, посветили се на науката в традициите на Просвещението. Верен на образованието си, Копитар работи по широк кръг от теми, като (историческа) лингвистика на различните славянски народи и история. Той изучава и малки, слабо известни етнически групи, като българите. Една от заслугите му, поне според самия него, е, че е поставил българите на академичната карта. През 1838 г. той пише:

Hab'ich nicht zu erst die Bulgaren aus dem Servischen Chaos ausgeschieden, worin sie von Dobr.[ovsky j.s.] geworfen worden?^[21] 

[Не извадих ли първо българите от сръбския хаос, в който бяха хвърлени от Добр[овски]?]

Още в първия си голям труд, Grammatik der Slavischen Sprache in Kärnten, Krain und Steiermark, публикуван в Любляна през 1808 г., Копитар признава българите за славянско племе, различно от илирите, но в класификацията си на славянските езици той поддържа организацията на Добровски, в която българският език се разглежда като диалект на сръбския. По-късно Копитар признава българския език за самостоятелен език, отделен от сръбския, и стимулира ученика си Вук Караджич да изследва българския език. Той пише:

Herr Vuk könnte uns im übrigen auch etwas über die bulgarische Mundart sagen, die bisher für Serbisch gehalten wurde^[22].

[Г-н Вук би могъл да ни разкаже нещо и за българския диалект, който досега се смяташе за сръбски.]

Копитар прави инцидентни бележки за граматическите аспекти на българския език в своята рецензия за Istoria pentru începutul romănilor în Dachiia [Историята на романските традиции в Дакия] на Петру Майор (1813 г.) и за първата част на Slovanka на Добровски (1814 г.). Една година по-късно в рецензията си за втория том на Slovanka Копитар изразява надежда, че Британското библейско дружество ще успее да преведе Библията на български език. През същата година в рецензия за граматиката на Караджич Писменица от 1814 г. той иска от автора да информира света за българския език:

...которое до сих пор считали сербским[....] А все таки не только в лингвистическом, но и в историческом отношении было бы важно знать это. В Болгарии, как в Краине, славяне появляются лет на двести раньше, чем в остальном Иллирике. Кирилл, говорят, перевел Библию для Болгар^[23].

[…която досега се смяташе за сръбска […] Важно е да се знае повече не само от езикова, но и от историческа гледна точка. Славяните се появяват в България около двеста години преди останалата част от Илирия, както и в Краина. Казват, че Кирил е превел Библията за българите.]

И наистина, във втория том на Песмарица на Караджич от 1815 г. е включена българска песен (вж. §8.6). След публикуването на Додатъка на Караджич (вж. §8.6) Копитар е сигурен в отделното съществуване на български език и в рецензията си за Institutiones на Добровски твърди, че употребата на определителен член и загубата на падежи правят българския език много интересен за него. Той смята българския език за единствения „модерен“ език, който е свързан с другите славянски езици по същия начин, както френският, италианският и другите романски езици са свързани с латинския.

Копитар е бащата на панонската теория – възглед, според който най-старият писмен славянски език, наричан от Копитар старословенски, е възникнал на словенската територия Панония. В кореспонденцията си с големия руски учен Востоков Копитар казва, че българите и словенците принадлежат към един клон на славяните^[24].

Копитар се среща с руски слависти и с историка Погодин два пъти – през 1835 и 1839 г. Когато Копитар и Жозеф Балтазар Силвестър^[25] подготвят своето издание на Реймското евангелие, Погодин в своето списание Москвитянин призовава руската академия да подкрепи изданието. Това издание излиза през 1844 г. с 13 000 франка руски пари и е посветено на цар Николай I. То се появява във Виена, но едва след смъртта на Копитар.

Панонската теория на Копитар обяснява защо той е загрижен за съдбата на средновековните славянски ръкописи. В тази връзка през 1822 г. той предлага да се изпрати експедиция в Атон, която да препише или закупи най-старите ръкописи^[26]. Той се съгласява да си сътрудничи с Йосиф Добровски, след като прочита за мисията на Джоузеф Карлайл в Атон, който описва славянските ръкописи от тамошните манастири. Копитар е на мнение, че старите ръкописи могат да бъдат полезни в стремежа да се изчистят русизмите от църковнославянския език, който според неговата теория произхожда от тогавашната Хабсбургска империя. Когато през 1830 г. Копитар научава, че Юрий Венелин подготвя пътуване до Балканите (вж. §7.7), той се опасява, че Венелин е изпратен до Атон от царя, за да купи там ценни славянски ръкописи, и настоява пред началниците си още по-силно да изпратят мисия в Атон, тъй като „es nun die höchste Zeit ist, diesen intakten Schatz, wo möglich, noch vor den Russen zu exploitieren“ [сега е крайно време да използваме това непокътнато съкровище, където е възможно, преди да го направят руснаците]. Всъщност Венелин е бил изпратен да събира материали за българския език и фолклор.

Във всеки случай планът на Копитар не е осъществен поради липса на пари. Въпреки това дванадесет ръкописа са донесени на австрийския имперски интернист Франц фон Отенфелс-Гешвинд в Истанбул от султана.

Един от аспектите на българския език, който представлява особен интерес за Копитар, е наличието на носовите гласни. Първият, който споменава за съществуването им, след заключенията на Востоков, е Павел Йозеф Шафарик. Копитар не е бил склонен да признае това становище, тъй като то подкопавало неговата панонска теория.

В годините, когато Копитар предприема пионерската си работа за признаване на българския език, той не контактува с българи. Но по-късно, към края на живота му, се развиват някои лични контакти. През 1842 г. например Копитар получава екземпляр с посвещение от автора на книгата на Васил Априлов Денница новоболгарскаго образования (вж. §7.8) „в знак на уважение“. В библиотеката на Копитар е намерен и екземпляр от Българските книжици на Априлов, както и Писменик на Христаки Павлович и Болгарска граматика на Неофит Рилски. Други книги с българска тематика в колекцията на Копитар са: Старые и нынешние болгаре … (вж. §7.7) от Юрий Венелин, една география от Иван Богоров и една от Неофит Бозвели и Емануил Васкидович. От последните двама има също аритметика и педагогическа книга. Освен това той притежавал екземпляр от книгата на Хаджи Йоаким Повест ради страшного и втораго пришествия Христова, което той описва като „duos sermones ridiculissimos“ [две супер-смешни проповеди].

Ролята, която Копитар изиграва за развитието на българистиката, е била и е разглеждана по различен начин от различните изследователи. Докато някои българисти виждат в него голям благодетел за развитието на българската идентичност, други го смятат за нищо повече от проводник на политическия австрославизъм – движение, което цели обединяването на всички славяни в една държава под властта на Хабсбургския император. Копитар наистина е най-големият защитник на австрославизма. Той вижда Хабсбургската империя като идеалното място, където славяните да образуват единна собствена държава. Копитар е бил доста скептичен към руския панславизъм, който също е имал за цел да обедини всички славяни в една империя, но под управлението на руския цар.

§8.6 Вук Караджич

Докато Ерней Копитар дава тласък на изследването на българския език и българите, както и на въвеждането на българския език като отделен език в дискурса на славистите от неговото време, същинската работа е извършена от сърбина Вук Стефанович Караджич (1787-1864).

Сръбският лингвист Вук Караджич до голяма степен е самоук. Когато пристига във Виена, той започва да си сътрудничи с Ерней Копитар. Не само Копитар, но и Павле Соларич, сърбинът, който отговаря за печатарската преса във Венеция, го подтикват да изучава български език наред със сръбския. Изглежда, че Соларич се е интересувал от българския език като част от по-голям план за придобиване на представа за балканските езици като цяло. Той пише на Караджич:

Замолите Г-на Копитара с моје стране, нек Вам каже, пак ми јавите: у влашком језику, кроме речи Римски и Славенски, и нешто Грчки, чији речи има јоште и који или којега језика речи има у њему највише, мање, јоште мање, и до најмање. Такође Власи, који себе зову Славене? Како Грке? Како Мађаре? Како Немце? Како Италијане и Французе? Постарајте се ту у Бечу, увребати каква Бугарина, и испитати у њем Бугарско наречје^[27]

[Помолете г-н Копитар от мое име да ви каже, а след това вие ме информирайте: дали във влашкия език, освен латински или славянски, или някои гръцки думи, има и други думи или други езици, и ако да, кой е доминиращият, кой е по-малко, още по-малко и най-малко присъстващ. А какво да кажем за власите, които наричат себе си славяни? Какво да кажем за гърците? А унгарците? И германците? Ами италианците и французите? Уверете се, че там, във Виена, ще хванете един българин и ще го разпитате за българския диалект.]

Във Виена Караджич се среща с български търговец от района на Разлог, който днес се намира в югозападната част на България. От него той научава български народни песни. Когато през 1815 г. се появява вторият том на Narodna srpska Pesmarica (Народна сръбска песнопойка), в който е включена една българска песен, Караджич обяснява в предговора си, че има повече от двадесет български песни, но не иска да ги публикува, докато не се увери, че те наистина се произнасят така, както са записани в неговия препис^[28]. Той обещава да ги включи в трети том, дори и с ударения. Този том обаче така и не се появява. През 1817 г. Караджич пише в писмо до Лукиян Музики, че Сима Милутинович (Сараджлия) работи върху българска граматика и събира песни във Видин. Мусики предлага да добави български превод на сръбска комедия, но в действителност публикува само една българска приказка.

През 1821 г. Копитар иска от Караджич информация за езика на циганите, който според него представлявал също толкова голям интерес, колкото и българският. Караджич малко неохотно се заема с този случай. Той отговаря:

Ваше књижевне наручбине нећу заборавити, колико и буде могуће испунити; али то још у напредак знаjте, да од Бугарскога и од Циганскога језика неће бити ништа^[29].

[Вашите литературни препоръки няма да забравя, доколкото е възможно да ги изпълня, но вече предварително знам, че от българския и циганския език няма да излезе нищо.]

Въпреки ниските си очаквания Караджич започва да изучава български език. В началото на 1822 г. той публикува първия лингвистичен труд за българския език. Във Виена той публикува като приложение към вестника Novine Srbske своя Dodatak k Sanktpeterburgskim sravniteljnim jrecnicima sviju jezjka i narecija (Допълнение към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и диалекти). Той е реакция на сравнителния речник, който Екатерина Велика публикува през 1787-1788 г. (вж. §7.4). Книжката от 54 страници включва списък на думите, като към включените в речника руски, илирийски и сръбски форми се добавят и поправени сръбски и български вариант. След това тя продължава с преводи на части от Новия завет.

В изследването си за тази публикация Караджич отново използва информатори от района на Разлог, в Западна България. Той лично познава българина Лазар Герман, който пристига във Виена, без да говори друг език освен български, както и всички българи, които посещават Копитар и любимата кръчма на Караджич „Zum weissen Wolfe“.

Освен това Караджич използва български материали, които му изпращат Сима Милутинович Сарайлия от Видин и Димитрий Фрушич. Друг източник е четириезичният речник на Данаил от Москополис (вж. §3.4). В Додатъка Караджич отбелязва, че познава само три произведения, които са публикувани на български език, а именно една малка книжка (в октаво) за страданието, която сигурно е Sija kniga glagolemaa mitarstva (Тази книга, наречена страдание) на Йоаким Кърчовски, отпечатана в Буда през 1817 г.; различни наставления на Кърчовски (sermones ridiculissimos, както ги описва Копитар); и гореспоменатите четиристишия на Даниил. Той също така отбелязва, че [английският изследовател Уилям М.] Лийк включва български думи (на латиница) в книгата си Изследвания в Гърция от 1813 г.

Додатъкът на Караджич може да се разглежда като отговор на Institutiones на Добровски, в който се оспорва статутът на българския език като самостоятелен. По този начин появата на Додатъка оказва голямо влияние върху позицията на българския език като обект на изследване за славистите. Изведнъж българските търговци във Виена, Земун, Белград, Банат и Русия започват да бъдат разглеждани като интересни и са разпитвани за техния език от различни учени^[30].

В по-широките кръгове на хабсбургската интелигенция обаче българската литература никога не става толкова популярна, колкото сръбската, която е добре позната благодарение на творчеството на Караджич. Във виенските списания има значително по-малко информация за българския език и българите. В Archiv für Geographie 152 от 1822 г. дори е отбелязано, че макар руските слависти да са възхитени от появата на Додатъка, по-добре би било, ако Вук беше посветил усилията си в подготовката на останалата част от сборника си със сръбски народни песни^[31].

След публикуването на Додатък Караджич влиза в дискусия със своя приятел, руския учен Петър Иванович Кьопен, който е ползвал услугите на българина Мустаков, който е родом от Габрово в Източна България, че езикът на Додатъка, който отразява говоримия език по сръбската граница, не е типичен за България като цяло^[32]. Кьопен пише във виенското издание Jahrbücher für Literatur:

…aber auch dieses soll, wie mich sachkundige Bulgaren, welche den Ternawer Dialekt den übrigen vorziehen, verzicherten, hauptsächlich nur diejenige Mundrat betreffen, die an der Gränze Serbiens gesprochen wird.^[33] 

[...но и това, както ме уведомиха запознати българи, които предпочитат тернавския диалект пред останалите, би трябвало да се отнася основно само до речта, която се говори на границата със Сърбия.]

Така дискусията за това кой диалект да се използва като основа на стандартния език се води първо сред чужденците, а едва около десетилетие по-късно става актуална и сред българската интелигенция (вж. §6.2).

По време на излизането им Додатък и други произведения на Караджич са малко известни в България. Всъщност Караджич не е имал никакви контакти с интелектуалци от България до много по-късно. В кореспонденцията му не се споменава нито един българин през годините от 1811 до 1825 г.^[34]

През 1840-те Караджич се запознава с българите от Одеса Спиридон Палаузов (вж. §7.11) и Димитър Мутев, които са на път за университет в Германия. Чрез Палаузов Караджич се запознава с руския учен Измаил Иванович Срезневски и с българския патриот Иван Денкоглу (вж. §7.10). Запознава се лично също с Найден Геров, Сава Филаретов и е наясно с трудовете на Николай Тошков, Иван Богоров и Георги Раковски^[35].

През втората половина на века, когато възраждането е в пълен ход, идеите на Караджич стават много популярни сред българите. По-специално той повлиява върху начина, по който някои български интелектуалци мислят за езиковата стандартизация. Според него езикът на народа трябва да бъде в основата на всеки литературен език, правописът трябва да бъде строго фонетичен, а графиката трябва да бъде адаптирана така, че да представя възможно най-точно и достоверно звуците на езика. Любен Каравелов (вж. §7.9) особено се застъпва за идеите на Караджич относно правописа и посвещава на него и на братя Миладинови своя сборник с български народни песни. П. Р. Славейков въвежда фонетичния правопис, за който се застъпва Караджич, в списанието си Гайда.

През 1859 г. Караджич пише две подобни писма до Найден Геров, тогава руски консул в Пловдив, и до Сава Филаретов. Той ги моли да го информират за имената на градовете и селата във всички български земи и техните жители. Тази информация му е необходима за книга „за сърбите и българите“, върху която работи.

След смъртта на Караджич в архива му са открити няколко народни песни, обозначени като български, шест от които е получил от Максим Скърлич от Радуй, направени от някой си Гека Бороолу от Ловеч, които пък Скърлич е получил от Копен. Това показва, че Караджич се е интересувал от изучаването на източните диалекти на българския език в допълнение към западния вариант, който е научил във Виена.

§8.7 Западните славяни и българите

Когато в края на XVIII и началото на XIX век се развива академичната дисциплина славистика, чешките и словашките учени стават водещи^[36]. Дисциплината славистика се развива бързо в чешките и словашките земи, особено в Прага, в периода след 1781 г. През тази година император Йозеф II издава своя Toleranzpatent, който дава на протестантите същите права като на католиците. През същия период той прекратява робството, което все още съществува в Бохемия и Унгария, и въвежда в Австрия немския език като държавен на мястото на латинския. Това развитие провокира страх от германизация сред чехите, а сред словаците – страх, че унгарският език ще бъде наложен в цялото Унгарско кралство (което наистина се случва за кратко през 1844 г.). Така група учени се заемат със задачата за съзнателно изграждане на нация. Експоненти сред словаците са Юрай Папанек (Historia Gentis Slavae. De regno regnibusque Slavorum atque cum prisci civilis et ecclesiastici, tum huius aevi statu gentis Slavae, 1780) и Юрай Скленар (Vetustissimus Magnae Moraviae situs et primus in eam Hungarorum ingressus et incursus, 1784), който представя словаците като наследници на Великоморавското кралство^[37].

Редица чешки и словашки студенти в германските университети са се запознали с идеите на Хердер и са станали свидетели на това как те са довели до национално възраждане сред германците. Ян Колар, например, като студент в Йена, е присъствал на Вартбургския фестивал, който му е направил дълбоко впечатление^[38].

Тази развиваща се идея за национализъм се съчетава с нарастващото влияние на Русия, която след Наполеоновите войни се превръща в една от водещите сили в Европа. Заедно тези две тенденции създават идеята за славянското единство, тоест, че всички славянски народи образуват една нация и че от Русия зависи да поеме водеща роля в установяването на свобода за славяните. От самото начало тази ориентирана към Русия форма на славянски национализъм е в противоречие с австро-славянската тенденция, която гледа по-скоро към Виена.

Основна проява на панславизма е Пражкият славянски конгрес от 1848 г. Пряко или косвено той засяга всички славянски групи в Европа. Българите не присъстват там, но новините за него достигат до някои от тях, поне до тези, които живеят извън Османската империя^[39].

Макар че чешкото влияние върху българите винаги е било по-слабо от руското и сръбското, а преките контакти между българи и чехи са били слаби^[40], идеите на чешките и словашките учени все пак достигат до българите, главно чрез Русия.

Така например книгата на Шафарик Slovanske starožitnosti (Славянски старини) (вж. §8.10) е преведена на руски език от Осип Бодянски, който през 1837 г. е отишъл в Прага, за да се подготви за катедрата по славистика, която е щял да заеме в Москва (вж. §7.3).

През 1830-те години руските учени поддържат чести контакти със западнославянски учени. Освен Бодянски, Погодин (вж. §7.6), Преж, Срезневски, Григорович и Панов (вж. §7.3), много други заминават на голяма обиколка из славянските земи в началото на академичната си кариера и поддържат приятелствата, които са установили в чужбина.

По-късно, когато икономиките се развиват, или по-точно засиленият трафик по османо-хабсбургските търговски пътища позволява на българите да бъдат в по-тесен контакт с хабсбургския свят, отношенията между българите и западните славяни (особено чехите) се засилват. След 1848 г. значителен брой българи отиват в Табор, Прага и Писек, за да получат подходящо образование. Когато Христо Данов пише статията Das Gymnasium und die landwirtschaftliche Schule zu Tabor (in der Tschechei) [Гимназията и земеделското училище в Табор (в Чехия)] в Летоструй за 1870 г., той дава положителна оценка на гимназията и земеделското училище в Табор, което ги прави доста популярни. От откриването на гимназията през 1866 г. до 1878 г. средно между 20 и 25 български ученици посещават училището, като пиковете достигат до 90.

§8.8 Йосиф Добровски

До средата на XIX в. до българската публика най-успешно достигат пред-панславистките идеи на Йосиф Добровски (17531829), „патриархът на славистиката“. Добровски дълго време не смята българския език за самостоятелен. В своята Славянка от 1814 г. той ясно изразява позицията си в това отношение:

Mehrere Schriftsteller versichern, das Bulgarische sey ein eigner, obgleich sehr grober, Slawischer Dialekt: aber keiner hat uns noch Proben davon gegeben. Weder eine Bulgarische Grammatik, noch ein Bulgarisches Lexicon, ist mir bekannt. Beydes müsste gleichwohl für die Geschichte sehr wichtig werden. Vielleicht hat die Sprache der heutigen Bulgaren noch Wörter in sich, die uns auf die Spur brächten, was die alten nich-slawischen Bulgaren für ein Volk gewesen.

Das Bulgarische kann mann für keine eigene Species gelten lassen. Es gehört unter das Servische oder Illyrische. Die Bulgaren griechischer Religion haben keine andere Bücher, als die Servier, und die Römisch-katholischen richten sich nach den Dalmatischen… Nach den Proben, die ich als einen Beytrag zu dem Petersburger allgemeinen Vocabulario erhielt, zu urtheilen, gehöret das Bulgarische, wie gesagt, unter das Illyrische, und zwar, wenn man diess in zwey Varietäten, in das Bosnisch-Dalmatische und Servisch-Macedonische theilt, mehr zum letztem.

Das Bulgarische Vater unser, wie mann es bey Chamberlayne und in andern Sammlungen findet, ist bis auf unbedeutende Abweichungen das Dalmatisch-Illyrische^[41].

[Няколко автори твърдят, че българският език е отделен, макар и много груб, славянски диалект, но никой от тях все още не е дал образци от него. Не ми е известна нито българска граматика, нито български лексикон. И двете обаче ще бъдат много важни за историята. Може би в езика на днешните българи все още има думи, които биха ни насочили към следите на това какви хора са били старите неславянски българи.

Българският език не може да се разглежда като отделен вид. Той принадлежи към сръбския или илирийския. Българите с гръцка религия нямат други книги освен сръбските, а римокатолиците следват далматинските... Ако се съди по образците, които получих като принос към Санктпетербургския общ речник, българският език принадлежи, както казах, към илирийския, а ако го разделим на две разновидности – босненско-далматински и сръбско-македонски, повече към последния.

Българският „Отче наш“, който се среща в сборника на Чембърлейн и в други сборници, с изключение на незначителни вариации, е далматинско-илирийски.]

Добровски може би е бил подтикнат към това заключение от идеите на Й. Хр. Аделунг, който през 1809 г. в Митридат заявява, че българите са татарски народ (вж. §7.4), дошъл на Балканите през V в. и покорил илирите.

През 1822 г. Добровски публикува във Виена първата научна граматика на староцърковнославянския език – Institutiones linguae slavicae dialecti veteris. Този труд се смята за основа на съвременната славистика. В него Добровски нарича староцърковнославянския език от старосръбски произход. В Cyrill und Method, der Slawen Apostel [Кирил и Методий, апостолите на славяните] от 1825 г. той променя описанието на езика на „serbisch-bulgarisch-macedonisch.

Самата Slovanka не достига до много българи^[42], но Институциите и Кирил и Методий, славянските апостоли бързо пътуват до България в руски преводи и адаптации. Граматическите идеи на Добровски оказват влияние върху Неофит Рилски, Иван Момчилов, Иван Охридчанин и др.

По-късно, след като се запознава с повече материали на български език, включително с Додатък на Вук Караджич, Добровски признава българския език за самостоятелен. Той заявява това в рецензията си в Jahrbücher der Literatur от Geschichte der slavischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten на Павел Шафарик (1826 г.):

…der Bulgaren, die gleich bey den Hügeln im Norden von Salonich anfangen, dürften mehr als 600,000 seyn; auch unterscheidet sich ihre slawische langue romane bedeutend genug (mehr als Slowakisch vom Böhmischen) im Grammatik und Lexiko vom serbischen Dialekte, um eine eigene Mundart zu bilden^[43].

[...българите, които започват непосредствено край хълмовете на север от Солун, може би са повече от 600 000; освен това техният славянски език langue romane се различава достатъчно съществено (повече от словашкия от чешкия) по граматика и лексика от сръбския диалект, за да образува собствен диалект.]

Признаването на българския език като отделен от Добровски е от ключово значение за осъзнаването от българи и чужденци на факта, че българите представляват отделна национална група.

§8.9 Ян Колар

Силно повлияни от Хердер и немския национализъм, словашкият поет Ян Колар (1793-1852) и ученият Павел Йозеф Шафарик (1795-1861), „бащите на ранния панславизъм“, изиграват ключова роля в развитието на панславизма, който допринася за възраждането на няколко славянски народа. Подобно на Хердер, Колар вижда славяните като мирни хора. Както пише в едно от писмата си:

…nie beschäftigten sie sich handwerksmässig mit dem Blutvergiessen und der Unterjochung anderer Völker, weil sie die Freiheit auch an dem Feinde ehrten und liebten, überhaupt liebten zie mehr den Frieden, als den Krieg^[44].

[...те никога не са се впускали в кръвопролития и поробване на други народи, защото са почитали и обичали свободата дори у врага; като цяло са обичали мира повече от войната.]

Идеята, че всички славяни са част от един народ, не е била рядкост по онова време. Тя вече е била изразена от Шльоцер и Хердер. Колар е един от първите слависти, които говорят за единството или, както той го нарича, за „културната взаимност“ на славяните. Той прави това в своя труд Rozpravy o slovanske vzyjemnosti (Трактати за славянската взаимност), който е публикуван през 1836 г. През 1837 г. самият Колар го превежда на немски език, адаптира го и го публикува под заглавие Über die literarische W echselseitigkeit zwischen den verschiedenen Stämmen und Mundarten der slawischen Nation [За литературната взаимност между различните племена и диалекти на славянската нация]. Той прави този превод, тъй като не може да бъде сигурен, че познаването на славянските „диалекти“ е достатъчно добро сред образованите славяни, за да прочетат оригиналния текст. Написването на немски език дава възможност на произведението да получи по-широка аудитория и същевременно е знак на протест срещу маджаризацията, все по-силното налагане на унгарската култура в унгарските земи, включително Словакия. При подготовката на превода Колар добавя още цитати от Хердер.

В този труд Колар говори за славянски диалекти, а не за славянски езици. Той изразява своето виждане за панславизма като културна програма:

Vzajomnost je tedy spolocne prijatie, vzajomna vymena a spojeny pbzitok. Ale literarna vzajemnost je spolocna ucast' vsetkych narodnych vetiev na dusevnych plodoch vlastneho naroda; je vzajomne kupovanie, citanie spisov a knih vydanych vo vsetkych slovanskych nareciach^[45].

[По този начин взаимността е колективно начинание, обмен, споделено удоволствие. А литературната взаимност е участието на всички слоеве на нацията в изграждането на собствения им народ; тя е купуването и четенето на текстове и книги, издадени на всички славянски диалекти.]

В труда се препоръчва сътрудничество между училища, университети, библиотеки и учени, а според Колар всички славяни трябва да изучават четирите стандартизирани славянски „диалекта“ по онова време – руски, илирийски, полски и чешко-словашки. Колар изрично заявява, че за него взаимността няма политически последици.

Nespociva v politickom spojeni vsetkych Slovanov ani v demagogickych ukladoch alebo v revolucnej vzbure proti krajinskym vladam a vladcom l'udu, z coho vznika len zmatok a nest'astie^[46].

[Тя не се основава на политически съюз на всички славяни, нито на капаните на демагогията или революционните въстания срещу местните правителства и народните управници, от които ще произлязат само хаос и нещастие.]

Друго произведение на Колар е неговият Slovnik slavjanskych umelcuv vsech kmenuv… (Речник на славянските артисти от всички племена…), в който представя 749 хора на изкуството, които са (или за които Колар смята, че са) от славянски произход. Сред тях фигурира византийският император Юстиниан (наричан на славянски език Управда), човекът, който нарежда да бъде построена Света София в Истанбул. Въз основа на мястото му на произход – Илирия, Колар го обявява за славянин и добавя, че е носил славянско облекло и е говорил на славянски. Това обаче е много малко вероятно: историците поставят заселването на славяните в този регион не по-рано от VII в. Колкото и да е невярна, тази идея е подета от други учени и сред българите историята за славянския произход на Юстиниан може да се открие например в трудовете на Васил Априлов, както и на Марин Дринов^[47].

Издигането на славата на Колар обаче е свързано с поезията му. Баладата му Slavy dcera (Дъщерята на Слава), вдъхновена от идеята му за културен панславизъм, става широко популярна в целия славяноезичен свят. Тази творба може да се разглежда като перифраза в поезия на идеите на Хердер за славяните като мирен народ.

Изглежда, че възгледите на Колар са вдъхновени до голяма степен от собствената му трудна ситуация. До 1836 г. той работи като свещеник в словашката общност в Пеща. Там се сблъсква с културното потисничество от страна на унгарците. През 1828 г. той пише на Йежи Самуел Бандтки:

Man will die magyarische Sprache die alleinherrschende machen, sie auf alle mögliche Art und Weise verbreiten, in alle Gerichte, Schulen und Kirchen einführen… Diese Magyarisationswuth wüthet aber gegen keine hier wohnende Nation so sehr, als gegen die ruhigen, arbeitsamen Slowaken^[48].

[Те искат да превърнат маджарския език в единствен господстващ, да го разпространят по всички възможни начини, да го въведат във всички съдилища, училища и църкви... Тази маджарска ярост обаче не е насочена срещу нито един народ, живеещ тук, така силно, както срещу тихите и работливи словаци.]

Самият Колар прилага на практика своята взаимност: той поддържа контакти със слависти и историци от цяла Европа: Ерней Копитар, Пьотр Кьопен, Вацлав Ханка, Франтишек Челаковски, Джон Боуринг, Людевит Гай, Павел Йозеф Шафарик и др.^[49] Той споделя с тях информация за книги, които са се появили в Будапеща, но също така иска и предлага помощ във всички видове изследвания, например в славянските етимологии.

Въпреки че идеята на Колар за взаимност, която започва с единството на чехи и словаци, не става много популярна сред словаците, тя оказва влияние върху други славяни. Например южнославянската идея възниква в сянката на чехословашкия дух. Колар кореспондира с Людевит Гай.

Известно е, че Колар е поддържал контакти със сърби от голямата сръбска колония в Будапеща, например с Теодор Павлович и Вук Караджич, с когото се е срещнал, когато Караджич е бил в Будапеща. През 1845 г. на сръбски език е преведена книгата Über die literarische Wechselseitigkeit…

Не е известно до каква степен българите са били запознати с работата на Колар. Самият Колар не е изучавал езика или историята на българите, никога не ги е споменавал, а сред кореспондентите му не е имало българи. Много е вероятно обаче поне българите в Буда и Пеща, които са били интегрирани в сръбската общност там, да са били запознати с работата на Колар и с идеята му за това как славянската взаимност би била от полза за славянските недоминиращи етнически групи (в смисъла на теорията на Мирослав Хрох).

§8.10 Павел Йозеф Шафарик

Един от първите учени, които признават статута на българския език като самостоятелен, и не е диалект на сръбския език, а е словакът Павел Йозеф Шафарик (1795-1861). Той се смята за основен представител на културния панславизъм. Неговите трудове по славянска история и литература допринасят за еманципацията на няколко славянски народа, особено на сърбите и украинците. Тук ще се спра на влиянието, което Шафарик оказва върху българите.

Средното си образование Шафарик получава в град Кежмарок, Северна Словакия, в който от основаването му през XIII век живеят немски, славянски и унгарски жители. Благодарение на местоположението си на търговски път, свързващ Ориента със северната част на Европа, той е посещаван от сърби и други славяни. Подобно на други словашки учени от неговото време, например близкия му приятел Колар, Шафарик от ранна възраст се интересува от славяните като цяло. Още преди да замине да учи в университета в Йена, през 1814 г. той публикува творбата си Tatranská múza s lýrou slovanskou (Муза от Татрите със славянска лира). Започва да пише това произведение на 16-годишна възраст, а когато то е публикувано, е на 19 години. Творбата е оценена от Юнгман заради елегантното използване на чешкия език. В тази творба е представена темата за Татрите като люлка на всички славяни^[50], която по-късно е възприета от младите словаци, революционното поколение под ръководството на Лудевит Щур. През 1817 г. Шафарик публикува Прокламация към славяните, в която се позовава на Хердер. Той призовава и други да събират славянски народни песни, което започва да прави и самият той.

През 1819 г. Шафарик е назначен за директор на училището в Нови Сад в Хабсбургска Сърбия, където се среща и с български търговци, пътуващи за Виена и Лайпциг. Той успява да купи книги, отпечатани на български език^[51], а срещите с българи използва, за да научи езика им. В записките му от това време са записани срещи с българи от Македония, София, Самоков и други места.

През 1826 г. Шафарик публикува своята Geschichte der slawischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten [История на славянския език и литература според всички диалекти], първата сравнителна история на славянските езици и литератури. В романтичните му възприятия за миналото и за достойнствата на първобитния живот на славяните личи влиянието на Хердер и немските романтици.

Шафарик мимоходом обръща внимание на българския език, макар и на не повече от три страници. Той заявява, че българите живеят между Дунав, Стара планина, Черно море и сръбските земи. Това показва, че той не е знаел за българското население на юг от Стара планина. Според Шафарик броят на българите е 600 000 души. Той споменава съвременния българския език като диалект на сръбския, в съответствие с възгледите на Добровски („das Bulgarische ist eine Unterart des Gesammtserbischen“). Заедно с Копитар, Шафарик споделя мнението, че от всички славянски езици, българският е претърпял най-големите промени („Entslawisirung“ [„обезславяване“]) спрямо староцърковнославянския, тъй като е загубил системата за склонение на съществителните имена. Той споменава Додатък на Вук Караджич, но явно този труд не го е убедил да гледа на българския език като на отделен език.

По-късно, благодарение на постоянните си контакти с българи, които поддържа по време на престоя си в Нови Сад, Шафарик постепенно осъзнава, че в Османската империя живее по-голямо славянско население, отколкото се е предполагало дотогава. Освен това той започва да разглежда българския език като самостоятелен език. Във второто издание на своята Geschichte, което излиза през 1827 г., той описва българския език като самостоятелен. Това следва промяната в работата на Добровски, който дотогава, наред с други неща, вдъхновен от първото издание на Geschichte на Шафарик, променя мнението си за българския език и заявява, че той се различава твърде много от сръбския, за да бъде един и същ с него. Първото споменаване на тази нова позиция е направено в писмо от Шафарик до Ян Колар през 1827 г:

В следващото издание ще отида още по-далеч – българите трябва да бъдат напълно отделени от сърбите.^[52] 

Дълго време Geschichte не е преведена на български или руски език и поради това не е напълно достъпна за читателите в България. Името и идеите му са били известни там само косвено чрез произведенията на Юрий Венелин.

В своята влиятелна книга Serbische Lesekörner [Сръбски зрънца за четене] (1833 г.) Шафарик твърди, че различните славянски езици не са подчинени на староцърковнославянския, а са координирани с него, а също и че още през IX в. сръбският и староцърковнославянският са били отделни диалекти. Той споменава България като мястото, откъдето староцърковнославянският е бил въведен в Сърбия:

…dass in Serbien von altersher, und namentlich seit dem IX Jahrh., neben dem mit dem cyrilisschen Alphabet aus Bulgarien eingeführten und als gegebene, fertige Schriftsprache willig aufgenommenen Kirchendialekt zugleich ein selbständig ausgebildeter, in allen wesentlichen Puncten mit dem heutigen übereinstimmender serbischer Nationaldialekt bestanden habe^[53].

[...че в Сърбия от незапомнени времена и особено от девети век насам, в допълнение към църковния диалект, въведен от България с кирилицата и доброволно приет като даденост, готов писмен език, в същото време е съществувал самостоятелно развит сръбски национален диалект, който във всички съществени пунктове съответства на сегашния ....]

Шафарик е имал планове да напише подобна книга за българския език, както става ясно от писмото му до Погодин в Русия, но този проект не е осъществен. Въпреки това от 1830-те години нататък Шафарик системно събира всичко, което може да намери за и на български език. Библиотеката му съдържа повече от 60 български книги^[54].

Славата на Шафарик достига до Русия. Когато през 1835 г. се планира създаването на още четири университетски катедри по славистика в Русия, Шафарик е поканен на длъжността „[професор по] История на славянската литература“, в Московския университет, но отказва предложението.

Кулминацията на научната дейност на Шафарик е около 1840 г. По това време той вече живее в Прага и, подкрепян от чешки приятели, е убеден да пише трудовете си на чешки език. В Slovanske starožitnosti (Славянски древности, 1837 г.) той описва най-старата история на славяните. Целта му е да покаже, че славяните са в Европа толкова отдавна, колкото и келтските и германските народи, и че славяните не са имигрирали в Европа през IV в. заедно с хуните. Освен това той разграничава славяните от неславянски народи като илири, траки и др., а също и от прабългарите^[55]. Шафарик е планирал да напише и втори том, но въпреки че е предприел изследвания, те така и не са реализирани.

Българите са споменати и в етнографската карта Slovanský zeměvid (Славянска география), публикувана от Шафарик през 1842 г. и в стандартния му труд по славянска етнография Slovansky narodopis (Славянска етнография 1842-1849). В последния той се опитва да раздели българския по диалекти, но не е много прецизен^[56]. Важно е да се отбележи, че в тази работа Шафарик променя броя на българите. Вместо 600 000, които според него са живели преди, той заявява, че има 3 587 000 българи.

Повечето от примерите, които Шафарик цитира в своя Slovansky Narodopis, са от южните или югозападните диалекти на българския език. Това са или цитати, които той сам е записал при личните си контакти с българи, или примери, взети от Додатък на Караджич и няколкото печатни книги на български език, които е виждал. Въпреки това Шафарик е убеден, че съществуват два различни диалекта на българския език: западен и източен. Той осъзнава, подобно на Добровски и Копен, че езикът на Додатък на Караджич не е представителен за българския език като цяло.

След появата на Slovansky Narodopis, Safarik публикува статия за старите български топоними (1847 г.), както и за златния век на българската литература по времето на цар Симеон: Rozkvĕt slovanské literatury v Bulharsku (Разцветът на славянската литература в България, публикуван в Casopis Ceskeho musea, 1848 г.). Тази статия, в която се описва дейността на светите братя Кирил и Методий, е преведена на руски език от Осип Бодянски, след това на немски и на сръбски от Янко Шафарик, а от сръбски на български от дякон Хрисант Йованович от Калофер през 1849 г. под заглавие Cvetosobranie na staroslavensku-tu knižninu v Bălgariju (Антология на старата славянска литература в България). Тя е отпечатана в Белград.

Освен че пише за кирилицата и глаголицата, за които показва, че глаголицата е по-старата, Шафарик редактира и публикува староцърковнославянския текст O pismeneh (За буквите, 1851 г.). Подготвя труд със заглавие Popis pisemnosti bulharské (Описание на българската литература), но той не е отпечатан. Той съдържа списък на българските ръкописи и книги, които са били отпечатани дотогава. Той е много по-подробен от Slovansky narodopis.

По време на живота си Шафарик постепенно започва да вижда несъстоятелността на панонската теория на Копитар, която обяснява произхода на староцърковнославянския език чрез славяните от Панония. Колкото повече опознава балканските славяни и техния език, толкова повече вижда приликите със староцърковнославянския. През 1826 г. той пише в писмо до Колар:

В Османската империя има повече славянски племена, отколкото Вук и Копитар си представят. Едно от тези племена, което населява Македония и Тесалия (и някои други места), е правнук на Кирил. Ние ще му обясним всичко това. Но е необходимо време, за да се прочистят тези Авгиеви обори. Кой би си помислил, че в Дупница, Стоб, Батак и т.н. и т.н., има славяни! ….Не говорете за това, за да не влезем в конфликт с г-н П.К. (Копитар) за неговата Карантания. Когато съм въоръжен, тогава ще изляза на бойното поле.^[57]

Шафарик мечтае да предприеме пътуване до Македония, в което се надява и очаква да открие (следи от) стария език на делото на Кирил и Методий. Особено го заинтригуват разказите за Рилския манастир в Пирин планина^[58] (чието име според него идвало от Перун, главата на славянския пантеон). Той пише на Колар:

Копитар все още мечтае за своята Кирило-Методиева Карантания. Намерих я някъде другаде. Дано бог ми даде възможност да посетя „Перунската планина“ в Македонска Тракия, между Струма и Места. Надявам се, че там ще намерим, ако не нещо по-старо, то поне оригиналния текст на Кирил и Методий.^[59]

Вътрешните размирици в Османската империя, особено руско-турската война от 1828-29 г., възпрепятстват Шафарик да предприеме пътуването си. През 1830 г. той се отказва от идеята. В писмо до Палацки той изразява надеждата си, че и други ще могат да направят изследвания в Македония, например Юрий Венелин, за когото е чул, че ще бъде изпратен в България.

След като Шафарик се премества от Нови Сад в Прага, той продължава да изучава България и българския език. Той взема откъси от пътнически дневници като този на Уолш, както и от речта на поета Алфонс дьо Ламартин във Френската асамблея.

В периода, когато е в Прага, Шафарик, който по това време е известен учен, поддържа контакти с учени от целия славянски свят, много от които са руснаци^[60]. В писмата му до Русия често се появява темата за изследванията на българите: той неведнъж иска материали за българите, публикувани в Русия, например трудовете на Венелин, които, чрез твърдението, че българите са славяни, се противопоставят на собствената му теза. Той препоръчва на Погодин и други руснаци да помагат на българите интелектуално, както преди това българите са били учители на руснаците. Освен това той настоява Осип Бодянски да издаде трудовете на българските средновековни учени Йоан Екзарх и Климент Охридски. Стимулира Прайс и Срезневски, с които се запознава в Прага, да предприемат пътуване из българските земи, при което Прайс да прегледа библиотеките, а Срезневски да изучи народа и неговата етнография.

Сред кореспондентите му са и български интелектуалци. Иван Богоров му изпраща – чрез Ханка – сведения за български селища и старини, а Васил Априлов предлага да издаде на свои разноски българските ръкописи, с които Шафарик разполага. Шафарик се среща с Натанаил Стоянович, а през 1857 г. приема Сава Филаретов, който придружава Иван Денкоглу до България (вж. §7.10).

Работата на Шафарик е важна за българите от неговото време, тъй като допринася за престижа на българския език. В края на Възраждането обаче Шафарик е по-малко ценен от българските интелектуалци, заради мнението му, че Кирил и Методий са били гърци и че прабългарите са били неславянско племе. Въпреки това Георги Раковски изпраща на Шафарик копия от своите работи.

§8.11 Вацлав Ханка

Вацлав Ханка (1791-1861), един от основателите на дружеството, което ще се превърне в Чешкия национален музей, също се интересува от българите. Още през 1818 г., същата година, в която е основан музеят, той обръща внимание на българския народ, когато превежда Kurze Geschichte der slawischen Völker aus alten Zeiten [Кратка история на славянските народи от древността] от някой си Ф. Рис.

Ханка е изразител на панслависткото движение. Вдъхновен от Копитар и Караджич, особено от работата им върху народните песни, той превежда Песмарицата на Вук, а също и руската Слово о полку Игореве (Сказание за похода на Игор). Панславистките идеи на Ханка намират израз и в езиковедската му дейност: той публикува граматики на чешки, полски и руски език, макар че Боян Пенев твърди, че поради огромния обхват на изследванията му нито една от тях не е добра.

По времето на Ханка Прага се превръща в международен център на славистиката. Самият Ханка поддържа кореспонденция с няколко учени в чужбина. Имал е лични контакти с българи, включително Априлов и Богоров, за които е купувал и изпращал книги. През 1846 г. Априлов го хвали, че е нарекъл езика, на който е написано Реймското евангелие, старобългарски, вместо често използваното по онова време название църковен език. Богоров изпраща на Ханка първите екземпляри на своя вестник Български орел от Лайпциг, а по-късно го информира от Истанбул за литературната си дейност. Когато през 1852 г. Ханка приема в Прага Натанаил Стоянович, по-късен охридски и пловдивски митрополит, той организира срещи с представители на чешкия културен и политически живот. Според автобиографията на Стоянович Ханка е разговарял с Натанаил в църквата „Свети Николай Чудотворец“, пред скулптурите на Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Хризостом и Григорий Двоеслов:

Отец Натанаил! Видите ли эти изображения этих величайших мудрецов мира, жалко что на них наложили папския тиари, желал бых я удостоиться видеть в этом храме что бы совершались их Божественния литурги на Кирило-Мефодиевским языке. Из Македонии чрез Болгарию принесли в эти места писмена и християнскую веру, и потомство наше будет ожидать, чтоб опять от тудува получило оно их писменностъ и веру и все то, что потерялось насилием западной церкви. Трудитесь передать их нам.^[61]

[Отец Натанаил, виждате ли портретите на тези мъже, едни от най-мъдрите на света, жалко, че са им сложили тиарата на папата, бих искал да съм достоен да видя тяхната Божествена литургия, извършена в тази църква на езика на Кирил и Методий. От Македония и през България Кирил и Метод донесоха буквите по тези земи и християнската вяра, а нашите потомци ще чакат да получат отново оттам своята писменост и религия, и всичко онова, което беше загубено под натиска на западната църква. Постарайте се да ни ги предадете.]

Ханка е и водещият посредник за публикуването на български произведения в Прага. През 1860 г. той води кореспонденция с Д. Мутев, директор на Централното българско училище в Болград, Бесарабия.

Ханка е известен най-вече като славянския Макферсън, човекът, който е отговорен за фалшифицирането на предполагаемия старочешки ръкопис Rukopis Krdlowedvorsky^[62] [Ръкопис от Dvůr Králové, или Кьонигинхоф-ръкопис)] и Rukopis Zelenohorskj [Ръкопис от Зелена Хора, или Грюнбергски ръкопис]. Добровски, учителят на Ханка, не вярва в автентичността на произведенията, но влиятелни учени като Франтишек Палацки, председател на Чешкия музей, и Шафарик, му вярват. Произведенията, изпълнени с чешки идеи за патриотизъм и борба с немците, имат български паралел във Веда Словена (вж. §6.13).

Ханка публикува и едно писмо, адресирано до него от руския учен Измаил Срезневски (1812-1880), в което се прави преглед на произведенията, публикувани на български език от 1840 до 1846 г. Срезневски е получил информацията за този списък от Димитър Мутев.

§8.12 Българи в чешките земи

През втората половина на XIX в. българи започват да пътуват към чешките земи. Дотогава българските учени са били зависими от руското посредничество и преводите на руски език, за да се запознаят с мислите на своите западнославянски колеги. По-късно българите сами пътуват на северозапад, но за целта все още разчитат на руската си мрежа.

Един от първите българи, които започват да учат в Прага, е Иван Шопов (1826-1853 г.). Той учи първоначално в Русия, а след това, с препоръка от Осип Бодянски до Павел Шафарик и Вацлав Ханка заминава за Прага през 1850 г. Въпреки че е записан като студент по медицина, той започва да работи в тясно сътрудничество с Шафарик. През 1852 г. това довежда до създаването на библиография на книгите на български език. В работата си Шопов е подпомаган от Натанаил Стоянович, също приятел на Шафарик, който по-късно става охридски и пловдивски митрополит. Библиографията, въпреки че е съставена в Прага, е публикувана в Цариградски вестник в Истанбул. В предговора Н. Х. Палаузов обяснява от Одеса, че е подтикнал Шопов да работи върху нея.

Шопов става близък приятел на сина на Шафарик – Янко, който дори организира погребението му, след като Шопов се самоубива. Шафарик старши информира Погодин за събитията. Библиотеката на Шопов, която се състояла от над 1000 тома на различни езици, е пренесена в Калофер след смъртта му.

По-късно български студент в Прага е Васил Д. Стоянов (1839-1910), който прекарва периода 1858-1868 г. в Прага, първо в гимназията, а след това като студент в университета. Той пише биографии на Софроний Врачански (1865) и Георги Раковски (1865-1866), както и редица други произведения за чешки списания. По-късно Стоянов става секретар на Българското кнжовно дружество и редактор на неговото списание Перидоическо списание.

Заключения

По времето на Шафарик виждаме, че панславизмът се е утвърдил в културния и научния живот на Централна Европа и че той предлага основа и среда за изграждане на българското съзнание. Този процес е едновременен с появата на русофилския интерес в България и си взаимодейства с него. Това взаимодействие почти определя дилемата, пред която е трябвало да се изправи зараждащото се българско национално движение: изборът между руска и австрославистка или илирийска/балканска ориентация. Забележително е също така, че идеите са били по-мобилни между полюсите, отколкото българските действащи лица.

Епидемиологията на вярванията лесно се разпознава в романтичното панславянско възраждане, което се разпространява във всички славянски земи: както в независимите, като Русия, така и в земите, които са под неславянско владичество. Западните славяни са отговорни за предаването на идеите на Хердер на българите и го правят по два начина: пряко, чрез българи, които посещават чешките земи, а преди това косвено, с посредничеството на руски филолози. Идеите на Хердер са разпространени сред славяните от Колар. Съчиненията му са преведени на руски език и достигат до българите в този превод. Представители на романтизма сред славяните в Хабсбургската империя са Йосиф Добровски, Ерней Копитар, Павел Йозеф Шафарик и Вацлав Ханка. Сред българите, които следват техния пример, са Райко Жинзифов и Любен Каравелов.

следва продължение

 

Източник

 

^[1][1] Wytrzens, „Die Bedeutung“, 128.

^[2] Bur, Izdateli, 180.

^[3] Udolph, Österreichisch-bulgarische Kulturbeziehungen, 222.

^[4] Ангелов, Българската народност, 205.

^[5] Радев, Енциклопедия, 91.

^[6] Stojan Vujičić, Serbs in Pest-Buda (Budapest: The mayor of Budapest, 1997), 19.

^[7] Andor Tarnai, „Die Universitätsdruckerei von Buda um die Wende des 18. zum 19. Jahrhundert“, in Wegenetz europäischen Geistes, ed. R.G. Plaschka & K. Mack (Wien: Verlag für Geschichte und Politik, 1983), 60.

^[8] Венедиктов, „О первой новоболгарской печатной книге“, 188.

^[9] Интересно е да се отбележи, че някои по-късни български учени, като се започне с Марин Дринов през 1890 г., смятат Нешкович за българин по произход. Милтенова, Някои наблюдения, 116.

^[10] Венедиктов, „О первой болгарской печатной книге“, 187-194, се позовава на книга, наречена Molitvennyj Krin, която е публикувана в Буда през 1806 г. Руският филолог Иван Срезневски споменава тази книга в писмо до Ханка през 1846 г. За съжаление не е известно кой е съставител на книгата, а и не е запазен нито един екземпляр. Поради това тук е невъзможно да се каже повече за нея.

^[11] Този труд е преведен от немски. Nadežda Andreewa-Popowa. “Die Europäische Aufklärung und die bulgarische Wiedergeburt”, in Aufklärung und Nationen im Osten Europas, , ed. L. Sziklay (Corvina Kiadó, 1983), 259.

^[12] Писмо No. 8 in Marta Bur, „Писма на книгоиздателя В.Н. Ненович в будапещенските архиви (1824-1826)“, Известия на института за литература XXI (1972), 219-46, цитирано в Милтенова, Някои наблюдения, 115.

^[13] Vasil Nenovič. Svjaštennaja istorija cerkovna ot vethiet i noviet zavet sokraštenno sočinena na slavenobolgarskiet jazyk săs pytanija i otvety zaradi malkite deca ot ednago ljuborodna i sja izdava na pečat ot nastojateljat Vasilija N. Nenoviča (Buda: Kralevsko Ungar Vseučilište, 1825), ii.

^[14] Той използва и „добри табиети“ (добри навици) с турска заемка.

^[15] Nenovic, Svjastennaja istorija, ii.

^[16] Иван Снегаров, Принос към биографията на Райно Попович, (София, 1959), 75, цитиран в Русинов, Изданията, 172.

^[17] Wytrzens, “Die Bedeutung”, 128.

^[18] Udolph, „Österreichisch-bulgarische Kulturbeziehungen“, 223. Удолф споменава общ брой от 336 книги, вместо 341.

^[19] Радев, Енциклопедия, 169, споменава, че първата българска книга, отпечатана във Виена, е през 1849 г. Вероятно той има предвид първото оригинално българско произведение. За съжаление в този запис не се споменава нито заглавието, нито името на автора.

^[20] Другите двама са чехът Йозеф Добровски и руснакът Александър Востоков.

^[21] Пенев, Българската литература през първата половина, 178.

^[22] Barth, Kopitars kleinere Schriften. Bd. I, Wien 1857, 319, цитиран в Паскалева, Вук Караджич, 160-161.

^[23] Петровки, О занятиях, 28-29

^[24] Чуркина, Ерней Копитар, 397.

^[25] Жозеф Балтазар Силвестър (1791-1861) е френски палеограф, който се запознава с Ерней Копитар по време на първото му пътуване до Рим през 1837 г. Силвестър обсъжда Реймското евангелие с Копитар, тъй като той е натоварен да търси професионален славист за публикуването му.

^[26] Francis J. Thompson, “Jernej Kopitar and the acquisition of Slavonic codices from Chilandari and Zographou for the Imperial Court Library at Vienna in 1827”, Wiener slavistisches Jahrbuch 45 (1999), 205.

^[27] Karadzic, Prepiska, I, 730.

^[28] Ст. Каракостов. Вук Караджич и българската народна песен, S. 27, цит. по Паскалева, Вук Караджич, 160.

^[29] Караджич, Prepiska, I, 1811-1821 (Sobrana dela Vuka Karadzica, XXXI vols; Belgrade: Prosveta, 1987), 871.

^[30] Конев, Вук Караджич, 205

^[31] Gertraud Martinelli-König. Die Südslaven in den Wiener Zeitschriften und Almanachen des Vormärz (1805-1848) (Wien: Österreichische Akademie der Wissenschaften, 1994), 161.

^[32] Polenakovi'k, „Drugi, neobjavljeni vukov ‚Dodatak k Sanktpeterburgskim sravniteljnim rjecnicima sviju jezika i narjecija, s osobitim ogledima bugarskog jezika‘“, Naucni sastanak slavista u Vukove dane. Referati i saopstenja 3 (1973), 9.

^[33] Peter von Köppen, „Über Völker- und Landerkunde in Russland“, Jahrbücher der Literatur XX #Oktober, November, December (1822), 1-27, цитиран в Polenakovi'k, „Drugi, neobjavljeni“, 9.

^[34] Виж See Karadžić, Prepiska, I and II.

^[35] Dinekov, “Delo Vuka”, 328.

^[36] Kohn, Pan-slavism, 3

^[37] Peter Petro, A history of Slovak literature (Liverpool: Liverpool university press, 1995), 44.

^[38] Neuland, Die Aufnahme, 31.

^[39] Венцеслава Бехиньова, „Чешката славистика в България през вековете“, в Чехословакияи и България през вековете, ред. Х. Гандев, (София: БАН 1963), 317-318.

^[40] Пак там.

^[41] Dobrovský, Slovanka, 193-195.

^[42] Бехиньова, „Чешката славистика“, 318.

^[43] Josef Dobrovský, „Pavel Šafáriks ‚Geschichte der slavischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten‘“ ["История на славянския език и литература според всички диалекти" на Павел Шафарик], Jahrbücher der Literatur, 37 (1827) #1, 5.

^[44] Neuland, Die Aufnahme, 32.

^[45] Ján Kollár. O literárnej vzájomnosti. ed. Karol Rosenbaum. (Bratislava, Slovenská Akadémia Vied, 1954), 111.

^[46] Пак там.

^[47] Аретов, Българското възраждане, 60-61.

^[48] Kollar, Listy, 75, цитиран в Neuland, „Die Aufnahme“, 31.

^[49] Jozef Ambrus (ed.) Listy Jana Kollara I. 1816-1839 (Martin: Matica slovenska, 1991).

^[50] Тази тема присъства и в руския летопис на Нестор. Й. М. Киршбаум. Pavel Jozef Safarik and his contribution to Slavic studies (Cleveland: the Slovak institute, 1962), 7.

^[51] Ян Петр, „Изследванията на П. Й. Шафарик върху новобългарския език“, във: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. История на българския език. (София: БАН, 1987 г.), 360.

^[52] Публикувано в Casopis Ceskeho musea, 1874, 286, но цитирано по превод на български език в Георгиев, Значителен принос, 10.

^[53] Safarik, Serbische Lesekörner, 5-6. Шафарик се позовава на лингвистични аргументи, като например окончанието -га на родителен падеж на прилагателните и местоименията в сръбски език, вместо -го, като отличителни характеристики между илирийския идиом и руско-българския, който включва „kirchenslawische und ihre stark abgeartete Tochter die neubulgarische“ [църковнославянския и неговата силно дегенерирала дъщеря, новобългарския]. Safarik, Serbische Lesekörner, 116

^[54] петр, Изследванията, 366.

^[55] Pavel Jozef Šafárik. Slovanské starožitnosti 1. (Košice: Oriens, 1999) 308.

^[56] P.J. Šafařik, Slovansky narodopis (facsimile; Prague: Nakladatelství československé akademie věd, 1955 [1842]), 49-50.

^[57] То е преведено на български език от Ив. Д. Шишманов, в „Личните сношения на Павла Йосифа Шафарика с българите“, Български преглед II #XII (1895), 74-85, и цитиран в Пенев, Българската литература през първата половина, 199-200. Оригиналът е публикуван в Casopis ceskeho muzea, 1874 г.

^[58] Всъщност манастирът се намира в планината Рила, която граничи с Пирин. Вижте по-горе. Пенев, Българската литература преьз първата половина, 202.

^[59] Пенев, Българската литература през първата половина, 199-202.

^[60] Той е поддържал контакти например с Кьопен, Востоков, Бодянски, Срезневски, Прежс, Григорович, Уваров, но е имал най-чести контакти с Погодин. Safarik, Korespondence, 591.

^[61] Натанаил Стоянович, “Жизнеописание митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила ”, Сборник за народни умотворения XXV #32 (1909), цитиран в Пенев, Българската литература през първата половина, 187-188.

^[62] Произведението е преведено на много езици, включително и на български, отчасти от Иван Шопов и изцяло от Райко Жинзифов. Пенев, Българската литература през първата половина, 184.