От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 02 Aprilov

 

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения изследването на холандската историчка и изследователка на българското Възраждане, Жанет Сампимон: „Ставането на българщината“. Този изключително важен труд, досега напълно непознат за по-широките читателски кръгове в България, е според нас в състояние значително да разшири и допълни собствените ни представи за процеса на националното ни оформяне, не само защото идва „отвън“, но и защото е издържан в дух на една (международно-компетентна) научност, и до днес все още напълно чужда за българската историография. Какво точно имаме предвид с това предизвикателно твърдение може би ще установите сами, ако направите опит да се потопите малко по-дълбоко в текста.

 

7: Руската империя и българите

Около 1840 г. Русия се превръща в най-важния център на диаспорния национализъм сред българите, тъй като емигрантите основават патриотични дружества и допринасят за отпечатването на българска литература и българското образование. Русия става източник на много нови идеи сред българите. Онези от тях, които са учили в Русия, възприемат славянофилството, на което са свидетели там, и го превръщат в български национализъм.

Тази глава проследява възхода на славянофилството в Русия от 1820-те години. Тя очертава и развитието на академичната дисциплина славистика, както и контактите между българи и руснаци и тяхното влияние върху българското развитие.

§7.1 Руското преоткриване на българите

През Средновековието между България, тогава водещ център на славянското православие, и Русия е имало много контакти. Особено във времето непосредствено преди и непосредствено след завладяването на България от турците през 1393 г. Търновската книжовна школа в българската столица осигурява на Русия влиятелни мъже като Киприян, който през 1375 г. става митрополит на Киев и Литва, а през 1390 г. (след като обединява църквата) – на цяла Русия, както и Григорий Цамблак, който през 1416 г. става митрополит на Киев и Литва.

След постепенния упадък на Търновската школа и особено след превземането на Търново от турците, контактите престават. В продължение на векове България се превръща в „тера инкогнита“ за руснаците, а мястото на българите в руската история е забравено. България е скрита от погледа на широката европейска общественост. През XVIII в. има спорадични споменавания на българи, например в Allgemeine Nordische Geschichte на Август Лудвиг фон Шльоцер (1735-1809) от 1771 г., но трудовете от този период са изключително зле информирани.


Small Ad GF 1

Едва през XIX в., когато политическата констелация се променя, България отново попада в полезрението на Русия. Един от ключовите фактори в това отношение е разширяването на Руската империя през XVIII и XIX век. Русия придобива територии от отслабващата Османска империя и достига все по-близо до българските земи. През 1774 г. договорът от Кючук Кайнарджа дава на Русия правото да защитава православните жители на Османската империя, с договора от 1791 г. от Яш, Русия придобива Крим до Днестър, през 1812 г. (чрез Букурещкия договор) останалата част от Бесарабия става руска територия, а през 1829 г. Одринският договор предоставя на Русия военно управление над Дунавските княжества.

Вторият фактор е, че все по-голям брой българи се заселват в Русия или в контролираните от нея територии. Тези групи преселници се състоят от амбициозни търговци и от бежанци, бягащи от размириците по времето на кърджалийството (вж. §3.2) и от постоянните войни. Българите се преселват както в централни руски области, например в градовете Москва, Санкт Петербург и Киев, така и в току-що получените от Русия области, като Крим (Одеса) и Бесарабия, или в области, които са под руска закрила, като Дунавските княжества. Особено в Бесарабия е имало голям приток на български заселници в периода след договорите от Яш (1792 г.) и Букурещ (1812 г.). Към 1821 г. броят на българите в Бесарабия нараства до 38 000 души. Преселението на българи в Бесарабия отново се случва в по-голям мащаб след Руско-турската война от 1828-1829 г., когато Иван Селимински повежда голяма група хора от Сливен на североизток.

Третият фактор за засилване на контактите между руснаци и българи през XIX в. е променящото се отношение на руското общество към чуждите земи и особено към славяните, живеещи извън Русия. Появява се движението на славянофилството, което набляга на идеята за солидарност между славяните в цяла Европа, включително и тези в Русия.

§7.2 Славянофилство

През XVIII в. Русия е подложена на процес на радикална европеизация. Петър Велики (управлявал през 1682-1725 г.) започва драстична програма за модернизация. Той стимулира търговията и вноса на знания от Западна Европа, създава нова столица в западен стил – Санкт Петербург, и дори забранява „старомодни“ навици като носенето на кафтан или брада. Екатерина Велика (1762-1796 г.) тръгва по стъпките на Петър. Тя изгражда колекцията от западно изкуство, която Петър е започнал, и води кореспонденция с френски интелектуалци като Волтер.

От 1830-те години европеизацията на Русия води до дебат между две групи интелектуалци: „западници“ и „славянофили“. Западниците се застъпват за по-нататъшна модернизация на руското общество по примера на западноевропейските държави. Славянофилите, от друга страна, смятат, че руското общество трябва да се върне към девствените ценности от времето преди Петър.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Славянофилите и западниците се различават не само идеологически, но и социологически. Славянофилите са предимно земевладелци. Те живеят извън градовете и техният културен център е Москва, столицата на традиционната руска твърдина. За много от тях православната религия е важна част от тяхната идентичност. Западниците са по-тясно свързани с двора и бюрокрацията на Санкт Петербург[1]. И двете групи обаче се състоят предимно от интелектуалци, които са добре запознати с трудовете на (немските) философи от онова време.

В основата на дебата между славянофилите и западниците е характерът на Русия. Никога преди това руските интелектуалци не е трябвало да избират дали страната им ще бъде европейска, или не. Историкът Николай Михайлович Карамзин (1766-1826 г.), който публикува своята история на руската държава от 1818 г. (вж. по-долу), все още се е гордеел с факта, че Русия има толкова разнообразно наследство и е разположена между Европа и Азия[2].

Един от факторите, които допринасят за развитието на славянофилството, е променящата се роля на Русия в европейския контекст. Любовта към всичко френско, която владее руския двор по времето на Екатерина, спада драстично, когато Наполеон напада Русия през 1812 г. А когато Русия побеждава Наполеон и руските войски са сред съюзническите сили в Париж през 1814 г., Русия се превръща във военен и политически важен играч на европейската сцена[3]. Това не само повдига руското самочувствие, но и прави славяните извън Русия по-склонни от всякога да търсят помощ от нея, за да подобрят собственото си положение.

Руснаците се запознават с тези нови идеи чрез славяните в Австрийската империя, които в периода 1750-1850 г. преживяват период на културен разцвет благодарение на реформите и просветителската политика най-вече на Мария Терезия, Йозеф II и Леополд II. Това дава възможност на младите протестанти сред чехите и словаците, които чувстват близост с немския протестантизъм, да учат в Германия. Те са първите славяни, които са повлияни от немския национализъм[4].

Сред руските интелектуалци с охота се четат произведения на философи като Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854) и Йохан Готфрид Хердер (1744-1803). Вероятно културният релативизъм на Хердер е бил най-популярен сред славянофилите.

Разпространението на немските философски идеи в Русия е отчасти резултат от променените условия за масоните. На 1 август 1822 г. министърът на вътрешните работи Виктор Павлович Кочубей забранява всички масонски ложи и други тайни организации заради вълненията, които те са предизвиквали в други европейски страни[5]. След прекратяването на дейността на масонските ложи започват да се събират учебни групи, които обсъждат трудовете на немските философи и разпространяват техните идеи. По този начин теориите на Шелинг, например, скоро стават много популярни в Московския университет[6]. Популярни стават и трудовете на немския философ Георг Фридрих Вилхелм Хегел (1770-1831). От него руснаците възприемат идеята, че светът е разделен на Запад и Изток, Европа и Азия[7], както и народи, разглеждани от Хегел като „спасени“ и „прокълнати“, въпреки че не е ясно към коя от двете групи принадлежи Русия. Следвайки Хегел, западниците търсят доказателства, за да поставят Русия сред европейските, „спасени“ народи. В същото време славянофилите критикуват значението, което Хегел отдава на рационализма и индивидуалната свобода. Те твърдят, че единството, а не индивидуалната свобода, е крайната цел на обществата[8].

Именно тази позиция може би обяснява защо по това време се появява нов интерес към „проевропейската“ руска история. Изданието на Август Лудвиг Шльоцер (1735-1809 г.) на Повесть временных лет (Сказание за отминалите години, 1 том, 1801 г.) става изключително авторитетно. То се основава на исторически руски летописи, създадени от монаха Нестор през XI в.[9] Друго важно изследване е История госсударства Российского (История на Руската държава) на известния историк и писател Н.М. Карамзин. Написването му отнема повече от две десетилетия (1804-1826 г.) и се вписва в европейското разпространение на романтичната историография[10]. Първите осем тома на този труд се появяват през 1818 г. на руски език. През 1820 г. те са преведени на френски, немски и италиански.

Трудът на Карамзин и разпространението му сред обществеността понякога се сравняват с тези на Уолтър Скот, който по същото време е публикувал шест книги за историята на Шотландия. И двамата са смятани в Русия за пионери заради начина, по който произведенията им откриват пред читателите един напълно нов свят. Пушкин изразява това така: „Древняя Россия казалась найдена Карамзиннм, как Америка Колумбом“. (Древна Русия изглежда като открита от Карамзин, както Америка от Колумб.)

За разлика от Скот обаче Карамзин не използва разказвателната форма в творчеството си, тъй като я смята за неподходяща. В предговора към първата част на своята история той заявява направо: „История не рoман“ (Историята не е роман)[11].

Карамзин е първият съвременен руснак, който отделя внимание на най-старите периоди на руската държава. В своята история той цитира Несторската хроника, в която се твърди, че руските славяни не са имали един абсолютен владетел, а са следвали правилата на своите бащи, древните обичаи и традиции. Те били описани през VII в. от гръцки историк и са имали статут на закони. С това, може да се каже, Карамзин полага основите на идеализирането на традиционното руско общество, което е в основата на бъдещата славянофилска аргументация.

Славянофилските идеи са доразвити от Михаил Погодин, който превежда на руски език и написва рецензия на труда Das älteste Recht der Russen in seiner geschichtlichen Entwicklung [Най-старото право на руснаците в неговото историческо развитие] на Йохан Филип Густав Еверс[12].

В книгата си Еверс, немски професор в университета в Дорпат (днешен Тарту в Естония, тогава руска територия), описва правната система на ранна Русия, като стига до заключението, че най-старите закони са служили главно за уреждане на разногласия между хората и че това, което днес познаваме като наказателно право, все още не е съществувало. Липсата на наказателно право се обяснява с факта, че тези, които не са спазвали правилата на обществото, са били отлъчвани.

…wer sich dem Gesetze und der gesetzlichen Gewalt widersetzt, wird dadurch gesetzlos, d.h. ausser dem Schutze der Gesetze jeder willkührlichen Behandlung preisgegeben[13].

[...всеки, който се съпротивлява на закона и на законната власт, по този начин става безправен, т.е. изложен на произволно третиране извън защитата на закона.]

В случай на сложни проблеми, които не могат да бъдат решени без посредничество, общността назначава комисия от дванадесет стари и мъдри мъже, които са ангажирани да решат въпроса съгласно обичайното право. Според Еверс:

Hier haben wir die Grundlage aller Jury, ein sehr altes, wahrscheinlich allen Völkern ursprünglich gemeinschaftliches Institut.[14]

[Това е основата на всички комисии от съдебни заседатели, един много стар институт, който вероятно първоначално е бил общ за всички народи.]

Най-старите сведения за руското право не говорят за длъжността на водача. Според Еверс това не бива да ни изненадва, тъй като тогава правилата са били много ясни и не са се нуждаели от допълнително разяснение или потвърждение от страна на водача. Феодалната система, която според Еверс е била толкова пагубна в европейската история в други страни, не би могла да се развие в тази ситуация[15]. Еверс сравнява руската държава с голямо семейство:

Die fürstliche Gewalt beruhte auf desselbem natürlichen Grundlage, wie die Gewalt des Familienhauptes; es bedurfte also keine Bestimmung darüber. Die Obergewalt des Fürsten war einfach und unbegrenzt.[16]

[Княжеската власт се основава на същата естествена основа, както и властта на главата на семейството; следователно не е необходимо тя да се определя. Върховната власт на принца е проста и неограничена.]

Правната система е създавала условия за развитието на мирската или селската общност, която се управлявала сама. За славянофилите от XIX в. селският мир [свят] е въплъщение на стремежа им към „модерна“ Русия и макар че този традиционен начин на живот е изоставен в процеса на европеизация, те твърдят, че някои от по-малките славянски племена извън Русия са запазили идеала.

През двете десетилетия преди Кримската война от 1854-1856 г. славянофилското движение няма нито организация, нито ясна политическа програма[17]. Цар Николай I държи славянофилите под строг контрол, тъй като се страхува от обществените вълнения, които според него те могат да предизвикат.

Вероятно това е причината на първия славянски конгрес през 1848 г. в Прага да не присъства официална руска делегация, въпреки че покани са изпратени до Михаил Погодин, Измаил Срезневски, Осип Бодянски, Виктор Григорович и министъра на образованието Сергей Уваров[18]. След конференцията Погодин получава писмо от словашкия учен Павел Йозеф Шафарик (вж. §8.10), в което се посочва, че „die Tendenz und das Benehmen des Congress durchaus loyal waren“[19] [тенденцията и поведението на Конгреса бяха напълно лоялни]. Без присъствието на руснаци, с изключение на Бакунин и Милорадов, които са били там в качеството си на „Beobachter“[20] [наблюдатели], организаторът Палацки е превърнал конгреса в проява на австрославизъм.

Славянофилските идеи се различават по сила от човек до човек. Най-радикален е Константин Сергеевич Аксаков (1817-1860 г.), който излага възгледите си в меморандума О внутреннем состоянии Росии [За вътрешното положение на Русия] (1855 г.). Той смята, че мир, руската селска община, е добър модел, защото предлага арена, в която социалният живот може да се развива, без да се регулира от външната власт на закона. В този модел държавата би имала ограничени правомощия, като основната ѝ роля би била да защитава земята от чужди нашествия. Този възглед обаче не е споделян от други.

Други подчертават възможността за съюз между държавата и обществото или, като Иван Киреевски и Юрий Самарин, с течение на времето преминават от по същество анархистичната позиция на Аксаков към такава, която вижда по-голямо участие на държавата[21].

Аксаков се опитва да успокои царя в писмо, в което казва, че славянофилите са консерватори и че именно западниците са заплаха за политическата стабилност, но това не убеждава владетеля[22]. Царят следи отблизо дейността на славянофилите. Обличането в традиционни славянски дрехи (широки кафтани, овчи кожи и дълги бради), което става мода сред славянофилите, се смята за подстрекателство, а баща и син Сергей Тимофеевич Аксаков и Константин Сергеевич Аксаков, които имат позиция в двора, дори са принудени да се обръснат през 1849 г.[23]

Алексей Степанович Хомяков (1804-1860) е умерен славянофил. Роден в семейство на стари дворяни в Москва, Хомяков получава добро образование в Русия и в чужбина, след което прави кариера на публицист и писател. През 1825 г. и 1826 г. той пътува из Европа. През 1830-те години се включва в славянофилското движение, на което става говорител. Подчертава ролята на православието и значението му за славяните.

Интересът на романтиците към фолклорния материал, провокиран от идеите на Хердер, присъства в писанията на Хомяков, включително Северний орел от 1832 г. и Сербская песня (1849 г.), в която се позовава на легендата за спящия „Крали Марко“ (наричан още Марко Кралевич), взета от известна южнославянска народна песен. През 1847 г. Хомяков посещава [Вацлав] Ханка[24] в Прага и Шелинг в Германия.

Според Хомяков човечеството произлиза от две племена: иранци и кушити, в които руснаците са принадлежали към свободолюбивите иранци[25]. Това отразява идеята на Хердер за миролюбието на славяните и предопределя възхищението от славянския мир.

Първото поколение славянофили намира платформа за обмен на мисли в консервативното списание Москвитянин, което се издава под редакцията на Погодин и Шевырёв. Те сътрудничат и на изданието Маяк современного просвещения [Маяк на съвременното просвещение], което излиза в Санкт Петербург. Тези две списания се разглеждат в Русия като най-добрите списания „для любителей славянства“ (за любителите на славянството).

В този първи период на славянофилството, преди Кримската война, другите славяни сякаш гледат повече към руснаците, отколкото руснаците към тях. Единственото изключение е Михаил Погодин, който още през 1820-те години обръща голямо внимание на другите славянски народи[26]. В периода след Славянския конгрес от 1848 г. ситуацията бавно се променя. Руските интелектуалци започват да осъзнават по-добре идеята за славянските си братя и тяхното тежко положение. Движението на славянофилството в Русия става много по-силно и се издига идеалът на славянофилите да реформират руското общество, като го върнат към старите руски модели.

§7.3 Началото на славистиката в Русия

Нарастващият интерес към славяните извън Русия върви ръка за ръка с възхода на славистиката. Първоначално тя е занимание на интелектуалците, а по-късно се превръща в утвърдена научна дисциплина. По онова време разликата между славистите и историците не е толкова ясна. Едва в хода на XIX век славистиката и историята се превръщат в две отделни дисциплини.

В началото на XIX в. руските слависти се събират неофициално в кръг около граф Николай Петрович Румянцев (1754-1826)[27]. Румянцев е син на военачалника П.А. Румянцев-Задунайски, който е накарал турците да подпишат договора от Кючук Кайнарджа по време на управлението на Екатерина Велика. Румянцев-младши служи в двора и като дипломат в периода 1776-1795 г., след което става член, а по-късно и председател на Държавния съвет. През 1813 г. се пенсионира и от този момент се посвещава на руската и славянската история, както и на изучаването на документи и ръкописи, свързани с нея. Подкрепя и учени от чужбина, като Вук Караджич. Румянцев събира материали за руската история в страната и извън нея, а колекцията му от ръкописи полага основите на Руската държавна библиотека, която е основана през 1862 г. като музей „Румянцев“ – първата обществена библиотека в Русия. По-късно известният славист Александър Христофорович Востоков дълго време работи върху колекцията, към която през 1842 г. издава каталог. Румянцев финансира публикуването на много изследвания на историци и археолози, включително и трудовете на Александър Востоков.

Востоков (1781-1864), роден в Ливланд и израснал в немско семейство е смятан за един от тримата основатели на славистиката (наред с Йосиф Добровски и Ерней Копитар). Още през 1820-те години той се интересува от словенския език. До края на живота си Востоков води кореспонденция с Ерней Копитар (вж. §8.5) във Виена. Той моли Румянцев да му поръча книги по словенски език, които са му необходими за първото пълно издание на Freisinger Denkmäler, което предприема заедно с Пьотр Иванович Кьопен през 1827 г.[28] Самият Кьопен се е запознал лично с Ерней Копитар във Виена през 1822 г. и именно чрез статия, която Кьопен е донесъл със себе си, Копитар научава за работата на Востоков[29].

Огромен стимул за професионализирането на руската славистика е указът от 1835 г., който предвижда създаването на четири нови катедри по славистика в Санкт Петербург, Москва, Казан и Харков. Кандидатите за тези длъжности – О. М. Бодянски, П. И. Преж, И. И. Срезневски и В. И. Григорович – са изпратени на държавни разноски на пътувания в чужбина, за да задълбочат знанията си.

Виктор Григорович (вж. §7.5) е единственият от четиримата кандидати, който по време на обиколката си посещава Балканите. Планът на Преж, одобрен от Востоков, е да се проучат словенците. Той заминава за чужбина през 1840 г. и след престой в Прага се среща с Копитар и Караджич. За Прага заминава и Срезневски, близък приятел на Вацлав Ханка (вж. §8.11).

Осип Бодянски (1808-1878) е учен от руски/украински произход. През 1837 г. защитава магистърска теза върху народната поезия на славяните. След това заминава на пътешествие при някои от славянските народи, което го отвежда и в Прага. След завръщането си през 1842 г. е назначен за професор по история и литература на славянските народи в Московския университет. Вдъхновен е от работата на Юрий Венелин, което го превръща във важен посредник между българските студенти в Русия и руския академичен свят.

Други руски учени, които пътуват в чужбина, са Н.Й. Надеждин и А.С. Тургенев. През зимата на 1840-41 г. Надеждин е във Виена и се наслаждава на стимулиращ период с Копитар и Караджич. Копитар го насърчава да напише статия за ролята на руския език в славянската езикова система, която е публикувана във Wiener Jahrbücher für Literatur през 1841 г.[30] Тургенев, който нарича себе си „voyageur en histoire“ [пътешественик в историята], тръгва на пътешествие из Европа, за да търси текстове, които са свързани с Русия.

Подобни пътувания до неруски славянски земи на тези и други руски изследователи допринасят значително за развитието на чувството за приятелство или солидарност сред славяните (vzajomnost на чешки/словашки, обикновено превеждано на английски като reciprocity). Особено чешките и словашките учени развиват тесни контакти със своите руски колеги през този период (вж. също §8.7 a.f.)[31].

§7.4 Татарско племе: Руските представи за българите

Както видяхме, руснаците са знаели много малко за България и българите[32]. Това се променя след 1771 г., когато в своята Allgemeine Nordische Geschichte (1771 г.) Август Лудвиг Шльоцер посочва българския език като езика, който е бил използван от Кирил. Той предлага да се изучи съвременният български език и да се направи граматика и речник за него. Той се надява да открие в езика следи за произхода на старите българи. В своето издание на хрониката на Нестор Повесть временных лет Шльоцер отново обръща внимание на факта, че българският език („slavon. Bulgarischen Dialekt“) е напълно непознат[33].

Въпреки това интересът към българите и познанията за тях нарастват бавно и непостоянно. През 1774 г. шведът Йохан Тунман представя в Untersuchung über die Geschichte der östlichen europäischen Völker [Изследване на историята на източноевропейските народи] идеята, че българите са от татарски произход[34]. Тази идея е повторена от Й. Хр. Аделунг, който във втората част на своя труд Mithridates oder allgemeine Sprachkunde [Митридат или общо езикознание] от 1809 г. обявява, че древните българи са татарско племе, което през V в. е завладяло сърбите в близост до Дунав и е възприело техния език и култура[35].

През 1787 г. и 1788 г. Екатерина Велика издава сравнителен речник – известния двутомник Сравнительные словари [Сравнителни речници]. Той има за цел да включи всички езици на света. Тази поредица от речници дава превод на 273 думи от руски език, които самата Екатерина е избрала, на 200 езика[36]. Сред тях са дванадесет славянски езика, включително илирийски и сръбски, но не и български. Възможно е Екатерина да е била вдъхновена да предприеме тази програма от Г.Л.Хр. Бакмайстер, който през 1773 г. публикува в Санкт Петербург брошурата си Idea et desideria de colligendis linguarum speciminibus на латински, руски, френски и немски език с извадка от Библията на латински, арабски, френски, немски, руски, шведски и фински език като пример за това как да се събира материал.

Речникът на Екатерина има голямо влияние, въпреки че не е широко разпространен: продадени са само четиридесет екземпляра (чрез книжарницата на Вайтбрехт), а останалите са раздадени като подаръци в съдебните кръгове. Както посочва Вук Караджич в предговора към своето допълнение към речника, само един екземпляр е бил в сръбски ръце: този на Сава Текелия, една от водещите фигури на сръбската колония в Будапеща.

Много скоро, през 1792 г., Йосиф Добровски, „патриархът на славистиката“, публикува допълнение към речника. Той твърди, че разграничението между илирийски и сръбски език, което е направено в речника, е излишно и че е трябвало да бъдат включени словенският и хърватският език. Той не споменава българския език. По-късно, когато Добровски пише своята Slovanka (1814 г.), в която прави преглед на старите и съвременните славянски езици и славянските народи, той определя българския език като диалект на сръбския (вж. §8.8)[37].

Друг учен, който реагира на избора на езици, е Антон Линхарт (през 1796 г.) Той се противопоставя на използването на „илирийски“ като категория и косвено пледира за добавянето на български език:

Es ist nur bedauerlich, dass diese Ungerechtigkeit sogar in dem unsterblichen Werk von Katharina der Grossen hingenommen wurde: unter 200 europäischen und asiatischen Sprachen ist in diesem Werk die illyrische Sprache als slavische Mundart akzeptiert worden; das ist falsch und kränkend, weil Illyrien nicht mehr existiert; auf diesem Territorium leben heute verschiedene Völker, die mit ihren eigenen Sprachen dargestellt sein sollten[38].

[Жалко е само, че тази несправедливост е приета дори в безсмъртното произведение на Екатерина Велика: сред 200 европейски и азиатски езика илирийският език е приет в това произведение като славянски диалект; това е погрешно и унизително, защото Илирия вече не съществува; днес на тази територия живеят различни народи, които трябва да бъдат представени със собствените си езици.]

Като се има предвид липсата на признание за българския език, не е изненадващо, че руснаците широко вярват, че българите, които са съществували през Средновековието, са изчезнали, а населението, което се намира в България по тяхно време, е от татарски произход. Тази идея е потвърдена от руски офицери, които са провеждали походи в североизточната част на България и са срещали хора, които са им говорили на език, който те са смятали за развален руски[39]. През 1827 г. едно московско списание публикува мнението, че всички дунавски славяни са изчезнали и че край Дунав не се говори славянски език[40].

Първият човек, който отново въвежда българския език и българите в света на руските и международните учени, е Вук Караджич (вж. също §8.6). През 1822 г. във Виена той издава книгата Dodatak k S.Peterburgskim sravniteljnim rjecnicima, sviju jezika i narecija s osobitim ogledima bugarskog jezika (Допълнение към Санктпетербургския сравнителен речник на всички езици и диалекти със специално внимание към българския език, вж. също §8.6).

§7.5 Един влиятелен пътешественик: Виктор Григорович

Важна крачка към признаването на българския език от страна на Русия е свързана с името на Виктор Иванович Григорович (1815-1876). По време на пътуването си из българските земи той се среща с много българи и споделя впечатленията си с руската общественост чрез публикуването на своя пътепис.

Григорович е роден в южната част на Русия (или в Балта, Подолска област, която до 1772 г. е била полска, или в село в Херсонска област) през 1815 г. Баща му е украинец, а майка му – полякиня. Като дете той говори полски и получава католическо образование. През 1830 г. постъпва в Харковския университет, а през 1833 г. се премества в университета в Дорпат (Тарту). През 1839 г. се премества в университета в Казан.

Първоначално той става преподавател по гръцки език там. През 1840 г. пише дипломната си работа Изследования о церковно-славянском наречии, оснвания на изучении его в древнейших памятниках, на исторических свидетельствах и отношении его к новейшим наречиям [Изследване на църковнославянския език, основано на изучаването му в древни ръкописи, на исторически свидетелства и на връзката му с по-новите езици]. Въз основа на лингвистичните идеи на Добровски, Копитар, Шафарик, Калайдович и Востоков той стига до подкрепа на тезата на Копитар за словенския произход на староцърковнославянския език, т.нар. Панонска теория.

През 1842 г. защитава магистърска теза, която вече е посветена на литературната история, а не на лингвистиката, със заглавие: Опыт изложения литературы словен в ее главнейших эпохах. Часть 1: 1. и 2. эпохи [Опит за описание на литературата на славяните в най-важните ѝ периоди. Част I: 1 и 2 епохи]. През 1842 г. Григорович започва да чете лекции по славистика в Казан, като използва тези два текста като отправна точка. По този начин той заема една от четирите нови катедри по славистика, които са обещани от царя през 1835 г. През пролетта на 1843 г. той заминава за Москва, за да обсъди с новия професор по славянска история Осип Бодянски предстоящото си пътуване из Европа – пътуване, което идва заедно с поетата от него служба.

По време на пътуванията си Григорович планира да изучава славянска литература, тъй като смята, че славянското езикознание е вече достатъчно изучено. Първоначално той планира „голяма обиколка“ на Югоизточна и Централна Европа, като посещава всички области, населени със славяни, и всички важни градове в района, включително Лайпциг и Дрезден. Променя плана си, след като осъзнава, че най-важната му цел са библиотеките на южните славяни с византийски и старославянски ръкописи, и така се отправя направо към Константинопол (Истанбул), а оттам, с кратък престой в Солун, към Атон[41].

В Истанбул той отива в печатницата на Патриаршията, където се запознава с българина Гаврил Кръстевич, отец Иларион от Елена (по-известен по-късно под името Макариополски, вж. §5.5), Йоан Дмитрович от Охрид, както и с други българи. В пътния си дневник той подчертава значението на тази печатница, в която се печатат не само църковно-славянски, но и български книги. За 16-те дни, през които Григорович престоява в Истанбул, се появяват две книги на български език: Православное учение [Православен наръчник] от Платон, митрополит Московски, и Первоначалная наука [Първоначална наука][42].

От средата на октомври 1844 г. до края на януари 1845 г. Григорович посещава атонските манастири, където се сдобива с много ръкописи. Той изпраща новите си покупки у дома през Истанбул, но сигурно е взел някои със себе си, тъй като е известно, че е имал интересни материали, които е показал както на ученика на Копитар Франц Миклошич във Виена, така и на Павел Йозеф Шафарик (вж. §8.10) в Прага. След тримесечен престой в Солун Григорович продължава пътуването си през днешна Македония, България и Румъния. В Македония той има среща с Димитър Миладинов, която променя живота на Миладинов (вж. §6.9).

Въпреки че не се смята за лингвист, Григорович прави някои интересни наблюдения върху българския език. Той е първият, който забелязва и описва важната разлика между западните и източните български диалекти, а в диалекта, говорен на юг от Битоля, е чул следи от носовите гласни, изчезнали навсякъде другаде.

В Македония българският език се използва само в семейния кръг[43]. Когато Григорович пътува дотам през 1845 г., той не намира никой, който да може да чете на славянски език.

Но влияние греческое сильно подавило природнмй их язьк, на котором Болгаре с трудом объясняются во внешьх сношениях. Он получава лишь свои права в тесном семейном кругу, оживляемом присуЭтвием женщин: вне его, Болгаре прибегают к греческому. Мне не случилось встретить в Охриде кого либо, которьй мог бь разбирать самое крупное словянское письмо. Напротив, в чтении греческаго, как известно, довольно труднаго письма в старьх рукописях, многие бьли очень искуснь.[44]

[Гръцкото влияние обаче силно е потиснало естествения им език, на който българите говорят трудно във външните си отношения. Той има своите права само в малкия семеен кръг, който се оживява от присъствието на жени: навън българите прибягват към гръцкия. В Охрид не срещнах човек, който да разбира и най-едрото писмо на славянски език. Напротив, в четенето на гръцки, който, както е известно, е доста труден в старите ръкописи, мнозина от тях бяха много умели.]

След това Григорович отива в Пеща, където се среща с Колар, после във Виена, където се среща с Караджич и Миклошич през пролетта на 1846 г. В Загреб Григорович се запознава със словенския поет Станко Враз и публикува в списанието на Враз Коло няколко български песни. В Прага разговаря с Шафарик, който пръв проучва материала, донесен от Григорович от Албания и Македония. Интересно е, че в този материал свети Климент, т.е. Климент Охридски, е споменат като създател на новата азбука[45]. Шафарик пише на Погодин в Москва, за да обсъди интереса, който са пробудили откритията на Григорович[46].

Григорович се връща в Казан през лятото на 1847 г. Година по-късно той публикува своя пътепис, който, с изключение на някои пропуски, е идентичен с доклада, който е изпратил в министерството. По време на пътуването си Григорович се среща с много българи. В доклада му се споменават имената на над тридесет българи, с които се е срещнал в Москва, Одеса, Истанбул и българските земи. Григорович е първият руски учен, който пътува из България, а разказът му за пътуването е първият по рода си в Русия. Дневникът е преиздаден през 1877 г., когато заради Руско-турската война, водена на българска територия, интересът към България в Русия нараства. Ръкописите, които Григорович събира по време на пътуването си, по-късно са дарени на Държавната библиотека в Одеса и на Руската държавна библиотека в Москва.

Освен тази посредническа функция между българската култура и руските читатели, Григорович очевидно играе изключително важна роля в посредничеството между културните дейци от различните балкански области. Неговата дейност допринася значително за затягането на интелектуалните и филологическите мрежи в региона.

§7.6 Михаил Погодин

Както вече споменахме, един от първите интелектуалци, насочили вниманието на широката общественост в Русия към славяните в Европа, е историкът Михаил Петрович Погодин (1800-1875). Погодин е силно повлиян от Карамзин. Освен това той е повлиян от руските масони; отказва покана да се присъедини към ложа, но прочита някои масонски книги[47].

Интересите на Погодин са международни. Между 1825 и 1830 г. той публикува в списанието си Московский вестник оригинални и преводни статии от френски, немски и английски език за Уилям Шекспир, чиито произведения все още не са преведени на руски език до превода на Хамлет от М. Вронченко през 1828 г.[48] През 1827 г. Погодин публикува на руски език картите на германския географ Карл Ритер (1779‑1859 г.) Погодин се интересува и от славянска филология. През 1836 г., когато Ерней Копитар публикува своята Глаголица на Клозиан, той изпраща един екземпляр на Погодин.

През 1839 г. Погодин пътува из Европа и си води дневник. Освен това той пише писма до Царевича [престолонаследника] и някои министри. През 1838 г., преди да тръгне на пътешествие из Европа, той пише писмо до Царевича, в което представя въведение в руската история. В първото писмо Погодин прилага идеята на Хердер, че бъдещето принадлежи на славяните и по-специално на руснаците:

Ja dir, dir ist es beschieden, die Entwicklung der Menschheit zu fröhen und zu vollenden, alle Phasen ihres Lebens, die bisher nur einzeln glänzten, in herrlicher Vereinigung zusammenzufassen, die antike mit der modernen Bildung zu verschmelzen, Herz und Verstand zu versöhnen, Recht und Frieden allüberall zu stiften, in Wirklichkeit zu zeigen, dass das Ziel der Menschheit nicht bloss in der Wissenschaft, nicht bloss in der Freiheit oder der Kunst, oder der Bildung, oder der Industrie und dem Reichthum besteht, sondern dass es etwas höheres giebt als Gelehrsamkeit und Gewerbe und Bildung und Freiheit und Reichthum – die ächte Erleuchtung im Geiste des Christenthums, die Bildung durch das Wort Gottes, dass dieses, und nur dieses – wir wiederholen hier den Ausspruch zweier unserer grossten geistlichen Redner – den Menschen die Glückseligkeit schenken kann, die irdische wie die himmliche[49].

[Да, на вас е отредено да отпразнувате и завършите развитието на човечеството, да обедините в славен съюз всички фази на неговия живот, които досега са блестели поотделно, да слеете древното и модерното образование, да помирите сърцето и ума, да установите справедливост и мир навсякъде, да покажете в действителност, че целта на човечеството не се състои само в науката, не само в свободата или изкуството, или образование, или индустрия и богатство, а че има нещо по-висше от науката, индустрията, образованието, свободата и богатството – истинско просвещение в духа на християнството, образование чрез Словото Божие, че това и само това – повтаряме тук думите на двама от нашите най-велики духовни оратори – може да даде на хората щастие, както земно, така и небесно.]

За Погодин руското културно господство над другите славяни има политически последици. Той заявява, че 30-те милиона славяни, живеещи в Европа извън границите на Руската империя, са братя на руснаците и не желаят нищо друго, освен да се присъединят към руската държава.

Изразявайки тези идеи, Погодин е един от първите изразители на политическия панславизъм, който се развива в по-голям мащаб едва след Кримската война:

Und fügen wir zu jener Menge noch 30 Millionen unserer Brüder und Vettern, der Slawen, die über ganz Europa ausgesäet sind, von Konstantinopel bis Venedig, von Morea bis zur Ostsee und Nordsee – der Slawen, in deren Adern dasselbe Blut fliesst, wie in den unsern, die dieselbe Sprache reden und folglich nach natürlichen Gesetzen eines Sinnes mit uns sind – der Slawen, die, trotz geographisch-politischer Trennung, nach Abstammung und Sprache mit uns ein geistiges Ganze bilden!

Der grösste Teil der Bewohner Bulgariens, Serbiens, Macedoniens, ja Rumeliens, von der Moldau und die Walachei nicht zu reden, sind reine Slawen, unsere Stammesgenossen nicht bloss, sondern auch unsere Glaubensgenossen, die in jedem Kriege auf unsere Seite treten werden, und, im Verein mit den Griechen, nichts so sehr wünschen, als Unterthanen des Weissen [sic, js] Czaren zu werden.[50]

[А към това множество нека прибавим и 30 милиона наши братя и братовчеди, славяните, които са пръснати из цяла Европа, от Константинопол до Венеция, от Морея до Балтийско и Северно море – славяните, в чиито вени тече същата кръв като нашата, които говорят един и същ език и следователно са единни с нас по силата на природните закони – славяните, които въпреки географско-политическото разделение образуват едно духовно цяло с нас по произход и език!

По-голямата част от жителите на България, Сърбия, Македония, дори Румелия, да не говорим за Молдова и Влахия, са чисти славяни, не само наши съплеменници, но и наши съверци, които ще застанат на наша страна във всяка война и заедно с гърците не желаят нищо друго, освен да станат поданици на Белия [т.е. руския] цар.]

Тези писма на Погодин не са били публикувани, но се твърди, че са били предавани в голям брой ръчно направени копия. Писмото обаче така и не стига до Царевича, тъй като граф Строганов, на когото Погодин го изпраща, не го предава, със следното обяснение: „Много думи, само една нова мисъл (панславизъм), а и тя е лъжлива“. Това илюстрира отношението на тогавашния съд към панславизма.

В по-късно писмо до руския министър на образованието, написано през 1840 г. след пътуването му из Европа, Погодин разработва план за културна подкрепа на славяните, който да подпомогне хабсбургските и османските славяни в борбата им срещу чуждото културно потисничество. Той предвижда: сравнителна граматика, отделни национални граматики, общ речник, отделни речници, сборници с пословици и песни от всички племена, славянска антология, както на кирилица, така и на латиница, история на славянската империя, географски и статистически описания на отделните области, сборници с митове и легенди, както и стари актове и грамоти, биографии на важни мъже (Погодин говори за „славянски пантеон“), славянско списание, изпращане на славянски научни изследвания до библиотеки в цяла Европа и основаване на славянска книжарница в Лайпциг.

През живота си Погодин събира голяма колекция от важни ръкописи. Той обръща специално внимание на ръкописната сбирка на покойния Ерней Копитар, която след смъртта му преминава в ръцете на бившия му ученик Вук Караджич, който винаги е изпитвал недостиг на пари и е търгувал със славянски ръкописи, за да си изкарва прехраната. Погодин предлага на министъра на образованието Сергей Уваров да бъдат откупени ръкописите на Копитар. Той подчертава тяхната полезност за Московския университет. По този начин Погодин се превръща в най-големия клиент на Караджич. Освен това той препоръчва стипендиите на Вук от 1000 рубли да бъдат удвоени. От 1826 г. нататък Караджич получава пенсия от царя.

През 1840-те и 50-те години Погодин, от 1835 г. вече професор по история в Московския университет, е един от най-влиятелните интелектуалци в Русия. Той е един от основателите и вторият председател на създадения през 1858 г. Московски славянски благотворителен комитет.

Погодин се интересува от съдбата на всички славяни и затова през 1840 г. посреща хърватина Людевит Гай (1809-1872), водач на илирийското движение, и го представя на приятелите си. Гай първо посещава Руската императорска академия, която на специална сесия му отпуска субсидия от пет хиляди рубли. В Москва Погодин и приятелите му събират за Гай още 17 500 или 20 000 рубли. По време на посещението си в Русия Гай твърди, че повечето патриоти и по-младите католически духовници в Хърватия са започнали да смятат православната църква за истински национална славянска църква. В един меморандум той описва „естествения стремеж на славяните към обединение с Русия“[51]. Гай се оплаква от политиката на маджаризация на унгарците в Хърватия, която превръща унгарския език в официален, и предупреждава Русия, че унгарската държава може да обедини сили с нейния враг номер едно по това време – Полша. Той иска три милиона австрийски гулдена, за да събере определен брой бойци, които щели да се вдигнат веднага щом бъде произведен първият изстрел във войната между Англия и Русия. Моли царя да създаде тайна агенция в Хърватия, която да защитава проруските елементи и да влияе върху литературата в полза на панславизма.

Първият доклад, който Погодин пише за южните славяни, е прочетен от царя „с удоволствие“. Но когато хабсбургските лидери започват да се притесняват от възможни революционни тенденции сред славяните, политическата ситуация се променя драстично. Докладът на Погодин от 1842 г. вече не е приет толкова добре и той е предупреден да не бъде толкова ентусиазиран по отношение на славяните в своето списание Москвитянин. Шафарик, от страх пред австрийската полиция, моли Погодин да не го споменава повече. А когато през 1842 г. консервативният австрийски държавник Метерних изразява пред руския цар загрижеността си относно предполагаемата руска подкрепа за илирийското движение, Николай отрича да е искал да насърчи дори малко хърватските националисти[52].

Като професор в Московския университет Погодин оказва влияние върху разпределянето на стипендиите, от които се възползват много българи, включително Сава Филаретов (вж. §7.10). Но при цялата му подкрепа за развиващата се българска национална култура, това, което има най-голям ефект, е насърчението, финансово и друго, което Погодин дава на руснака Юрий Венелин.

§7.7 Въздействието на дилетанта: Юрий Иванович Венелин

С поставянето на българите на картата на Русия, Юрий Иванович Венелин (1802-1839) несъмнено е най-ключовата фигура за развитието на българското съзнание. Той е роден под името Георги Хуца във Велика Тибава (тогава в Хабсбургска Рутения, днес в Словакия). Областта, състояща се от днешна Западна Украйна, Източна Словакия, Северозападна Румъния и Североизточна Унгария, е била населена предимно с рутени – народ, близък до украинците. Венелин нарича себе си Карпатор. Получава образование в гимназията в Ужгород и в лицея в Сату Маре с финансовата помощ на църковните власти, след като баща му умира.

Когато осъзнава, че не е роден за свещеник, той се прехвърля в университета в Лвив [Лвов] в Руската империя, където се посвещава на славянската история. За да заличи следите си, за да не бъде открит, ако църковните власти поискат да им върне парите, той променя името си на Венелин[53].

От 1823 г. нататък Венелин работи като учител и уредник в семинарията в Кишинев, Молдова[54]. Именно тук, в Кишинев, Венелин за първи път влиза в контакт с българи: среща се с български бежанци и търговци, които са се установили в Бесарабия.

През 1825 г. Венелин се записва като студент по медицина в Москва, вероятно защото бъдещето в медицината му обещава по-добри доходи от живота на историк. Паралелно с обучението си продължава и историческите си изследвания. Отначало живее като беден студент, но животът му се обръща към по-добро, когато става учител в дома на Сергей Тимофеевич Аксаков, за да обучава сина му Константин. Аксаков го въвежда в кръга на славянофилите, от който самият той е част. Така Венелин се запознава с Погодин, който ще изиграе важна роля в живота му.

Първата среща между двамата е през 1825 г. Погодин, който се интересува от всички неруски славянски народи, посреща сърдечно този човек, който може да му разкаже не само за района, от който произхожда, но и за българите и другите славяни, които е срещнал в Бесарабия. Погодин насърчава Венелин да пише за неговото списание Московский вестник. Дебютът на Венелин е с рецензия за книга в това списание през 1828 г. В тази рецензия за книгата Нынешнее состояние турецких княжеств Молдовы, Валахии и Российской бесарабской области [Днешното положение на турските княжества Молдова, Влахия и Руската област Бесарабия] на Игнатий Яковенко, Венелин изразява възмущението си, че не само чужденците, но и самите руснаци и по-специално славистите са виновни за забравата на българите:

Нека чужденците по незнание или по нерадение малко се грижат за българите, но непростително е за нас да забравим този народ. От ръцете на българите ние сме получили кръщението, те са ни научили да четем и пишем, на техния език се извършва днес нашето богослужение, На този език сме писали почти до времето на Ломоносова – люлката на българина е неразривно свързана с люлката на руския народ[55].

Погодин подкрепя Венелин и при издаването на първата му книга Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном отношении к россиянам [Древните и днешните българи в техните политически, етнографски, исторически и религиозни отношения с руснаците], която излиза през 1829 г., годината, в която Венелин завършва медицинското си образование.

Този труд съдържа информация за българската религия, политическо положение, образование и литература. Венелин подчертава например значението на образованието за подобряване на положението на българите:

Величайшим благодеянием для сего народа было бы, если испросят ему у Порты вместо колоколов, позволение заводить собственныя типографии и высшия училища если запретят Грекам восходить на Болгарския кафедры и продавать оныя в Константинополе...[56]

[Най-голямото благословение за този народ би било, ако вместо църковни камбани поиска от Портата разрешение да създаде свои печатници и висши училища, ако забрани на гърците да се възкачват на българските амвони и да продават тези в Цариград…]

В този цитат може да се разпознае още един идеал на Венелин: този за независима българска църква. Вероятно той се интересува от трудното религиозно положение на българите по време на работата си като учител в семинарията в Кишинев[57].

Преподавателите в семинарията вече са били наясно с липсата на богослужебни книги на български език. Ето защо Гаврил Банулеско-Бодони, който по време на Руско-турската война от 1806-1812 г. е екзарх и митрополит във Влашко, Молдова и Бесарабия, а след войната – митрополит на Кишинев и Хотин, инициира превода и отпечатването на Нов завет на български език. След смъртта му тази задача е поета от архиепископ Дм. Сулима от Кишинев и Хотин, който също подкрепя Венелин.

И така, казва се, че през 1823 г. в българските църкви в Бесарабия се е използвало българско евангелие, преведено от Т. Бистрицки[58]. Това е първото Евангелие, преведено на български език. Изглежда, че това е същият превод, който е бил отпечатан през 1828 г. (вж. §6.4), от който не е намерен препис. Може би версията, която е била използвана в Бесарабия, е била ръкописът на превода на Бистрицки.

В книгата си Венелин няма какво да каже за българската литература. Единственото оригинално произведение, което му е известно, е Рибен Буквар на Петър Берон (вж. §4.5). Той дава висока оценка на този труд, защото го намира за по-добър от всички учебници, които е виждал в Русия. Освен това той цитира труд, озаглавен Résumé géographique de la Turquie [Географска справка за Турция], и пътеписа на англичанина Уолш за характера на българите, по-специално за гостоприемството им.

Най-голямата част от книгата на Венелин е посветена на произхода на българите. Той твърди, че хуните са едно и също с аварите, които той приравнява към (прото)българите. Според него българите произхождат от района на река Волга (която дава името им) и ги нарича Волгаро-руси[59]. Той отхвърля теорията за татарския произход на българите[60]. Противопоставя се и на широко разпространената днес идея, че варягите, основали първата руска държава, са скандинавци[61]. Венелин твърди, че българите някога са били част от руския народ и че българският език е един от трите основни диалекта на руския език: (велико)руски, малоруски (=украински) и български. Тези идеи са значителен принос към дискусиите за етническия произход и се появяват по време, когато за българите се знае много малко.

Произведението Древние и нынешние болгаре… става много популярна книга сред българите, които са имали достъп до него, например българската емигрантска общност в Букурещ. През 1831 г. Атанас Кипиловски изпраща писмо до московския книжар Сираев, за да узнае адреса на Венелин, когото нарича „безсмъртен обновител“. В това писмо Кипиловски заявява, че е прочел шест пъти подред книгата и че тя е предизвикала у него същото вълнение за българите, каквото вероятно е изпитвал авторът, докато я е писал. Тъй като в цял Букурещ имало само един екземпляр от книгата, Кипиловски искал да поръча още няколко.

По-късно самият Кипиловски започва да се занимава с разпространението на творчеството на руския изследовател. През 1837 г. той съобщава на Венелин, че вече е взел поръчки за 80 екземпляра от произведението и очаква в крайна сметка да достигне бройката от 150. Заради появата на труда на Венелин Кипиловски не завършва собствената си история на българите, която обявява през 1827 г. Когато следващите томове от историята на Венелин не се реализират, Кипиловски отново обявява плана си за своя история през 1836 г. Изследванията му следват изводите на Венелин, тъй като Кипиловски също вярва в славянския, а не в татарския произход на българите.

През 1849 г. в Цариградски вестник се появява съобщение, че българин работи върху превода от оригиналния ръкопис на Древние и нынешние болгаре. То съдържа предупреждение за останалите, че няма да има полза да се превежда от публикувания текст, тъй като руската цензура го е ограничила, като е извадила една трета от него. През 1856 г. Цариградски вестник споменава, че преводът, направен от някой си Г. Славов, е готов. Изразена е надежда, че ще се намерят средства за отпечатването му, но това не се случва.

След публикуването на книгата му, Венелин пътува из България. Пътуването е финансирано от Руската академия на науките през 1830 г. Той влиза в България през Варна, но поради края на войната между Русия и Турция и изтеглянето на руските войски на север, не може да пътува по-на юг. След това се отправя на запад, към Силистра, но успява да посети само няколко града. Когато се връща в Русия в края на 1831 г., той разполага с по-малко материали, отколкото се е надявал. Успява да събере около 50 народни приказки и още 66 ръкописа, 20 рисунки и материал за съставяне на граматика. Повечето българи, с които се е срещал, са отказвали да му сътрудничат, защото не са вярвали на този странен руснак или не са разбирали защо се интересува от старите им ръкописи и от песните им. Някои са искали за тях огромни суми[62].

Граматиката, подготвена от Венелин след пътуването му до България, която е трябвало да бъде публикувана от Академията на науките, е готова и предадена в ръкопис от 400 страници през 1835 г. Въпреки положителните бележки на Востоков, който рецензира труда като „полезен за славянското езикознание“, Академията решава, че той не отговаря на нейните стандарти и го отхвърля. През 1852 г. Николай Палаузов (вж. §7.11) заявява в статия до Цариградски вестник, че ще направи всичко възможно тази граматика да бъде публикувана, защото езикът се нуждае от критична граматика. Тя обаче беше публикувана едва наскоро, през 1997 г.[63]

След пътуването си до България Венелин се запознава с българина Васил Априлов, най-вероятно в Букурещ. Тази среща е много важна за Венелин, тъй като Априлов му предоставя повече материали за българите. Освен това за първи път след студентските си години в Кишинев Венелин влиза в личен контакт с повече българи, най-вече в Одеса. От 1836 г. нататък Венелин и Априлов поддържат непрекъсната кореспонденция.

Априлов дава съвети на Венелин как да спечели симпатиите на българите. Когато например разбира, че Венелин работи върху О зародыше новой болгарско литературы [За раждането на новата българска литература], той предлага в предговора (а не в списанията, които не се четат от българи) да се спомене някой българин като Берон, Пешаков или Кипиловски), или да се включи някое тяхно стихотворение, за да предизвика завистта на онези, които не са посочени, така че и те да се заинтересуват и да се посветят на българската кауза:

Като се спомене за тях и се дават за пример на другите, не е лошо да се спомене и за братя Мустакови и Бакологлу, като им се отдаде нужното за тяхното усърдие и старание и да ги подтикнем въпреки всичко да дадат парична помощ в полза на Габровското училище… Основателите на българските училища в техните родни места, в Копривщица и Филипопол, братята Чаликоглу, също трябва да се похвалят, като се прибави, че има слухове и за други стараещи се българи за основаване на училища в техните селища, но тъй като те още не работят, то ще се говори за тях, като се учреждат[64].

От 1838 г. нататък Венелин намира българите за по-сговорчиви. Това става, след като Априлов мобилизира приятелите си в Одеса да му помогнат. Освен това Априлов изпраща на Венелин копие от История славянобългарская на Паисий и грамота на Иван Шишман, която се е съхранявала в библиотеката в Рила.

През това време Михаил Погодин продължава да подкрепя Венелин. Той го защитава от нападения[65] и го насърчава през 1834 г. да кандидатства за катедрата по славистика в Московския университет. Венелин обаче не е приет, тъй като предложението за цикъл от лекции, което той пише, не е счетено за достатъчно добро, или, както самият Венелин се изразява в писмо до А. Краевски, редактор на списание Отечественые записки, по формални причини, тъй като нямал докторска степен по славистика.

Малко по-късно, през 1835 г., Погодин започва да се съмнява в научните качества на тезите на Венелин за славянския произход на аварите и хуните и престава да го подкрепя. Това се случва след разговор между Погодин и Шафарик.

Когато Венелин получава отказ за катедрата по славистика в Московския университет и губи подкрепата на Погодин, финансовото му положение става нестабилно и той е принуден отново да дава частни уроци, за да се издържа. През 1836 г. е назначен за училищен инспектор в Москва, което му дава възможност да отделя повече време за изследванията си. Започва да работи по материалите, които е събрал в България, и се свързва с българските си познати във Влашко, но те не му отговарят и не изпълняват обещанията си. Това разочарова Венелин, както той сам казва в писмо до Априлов от 1836 г:

На 48 странице, я прекратил печатание, и, в праведном негодовании, чуть било рукопись не бросил в огонь…
Ви видите, Милостивий государь, что после подобних неудач, самое сильное болгаролюбие может охладеть…[66]

[На страница 48 спрях печатането и в оправдан гняв почти хвърлих ръкописа в огъня…
Виждате, скъпи господине, че след такива изпитания и най-пламенната любов към българите може да охладнее.]

По-нататък в същото писмо Венелин казва на Априлов, който се оплаква, че руснаците са забравили за българите, че това е изцяло тяхна вина. Той споменава, че гърците и сърбите, които благодарение на хора като Фориел и Караджич са виждали своите народни песни да се четат с голям интерес в цяла Европа, сами са съдействали за осъществяването на тези публикации. Той изтъква, че когато Вук Караджич е бил във Виена и е събирал сръбски народни песни, хора са му изпращали песни от всички краища на Сърбия, дори такива, които той не е питал и дори не е срещал. Когато българинът Георги Пешаков композира ода за Венелин, последният не е много доволен от нея. В писмо до Априлов той заявява, че би предпочел народна песен.

Една известна статия на Венелин е публикувана през 1837 г. в списанието Московский наблюдатель. Тази статия, О зародыше новой болгарско литературы (За раждането на новата българска литература), е публикувана отделно, година по-късно, а през 1842 г. е преведена на български език. В нея Венелин разказва за това как пътуването в България му е показало тъжната съдба на българите, които имат много малко средства за изразяване на културата си, и дава предложения за това как да се подобри положението. Той заявява, че докато българите са културно доминирани от гърците и нямат висше образование на собствения си език, не очаква да се развие българска литература.

Както беше споменато в §6.2, предложенията на Венелин за подобрение засягат и езиковата област. Той се застъпва за създаването на стандартен език, основан на архаична форма на българския език. Когато О зародыше е преведен на български език през 1842 и 1860 г., и в двата случая е използван архаичен вариант на българския език, което съответства на идеите на Венелин за езика. Парадоксално, но вероятно изборът на този език е оказал негативно влияние върху желанието на българите да четат произведението. Особено през 1860 г. преводът трябва да е направил изключително старомодно впечатление на читателите.

Венелин не успява да се възползва дълго от помощта на българите, договорена с посредничеството на Васил Априлов, защото умира през 1839 г. Той обаче оставя след себе си различни ръкописи, които са отпечатани посмъртно.

През 1840 г., с подкрепата на Руската академия в Москва, са публикувани Влахоболгарские грамоты. Тези грамоти са български ръкописи, които Венелин е преписал, когато е бил във Влашко след пътуването си до България, и са били изпратени в Академията през 1833 г. През 1841 г. е публикуван трудът му Древние и нынешние словене в политическом, народописном, историческом и религиозном отношении к россиянам [Древните и днешните словенци в техните политически, етнографски, исторически и религиозни отношения към руснаците]. Подобно на труда му за българите, този труд има голямо значение, тъй като е първото изследване в Русия, посветено изцяло на словенците. Венелин въвежда името Словения за областта, населена със словенци.

През 1849 г. е публикувано трето произведение. Спонсорирано от богатия българин Иван Денкоглу (вж. §7.10), това е издание на Критические исследования об истории болгар [Критически изследвания върху историята на българите] на Венелин, което продължава описанието на българската история там, където изследването от 1829 г. е спряло.

Трябва да се признае, че изследователският метод на Венелин е фрагментарен и типичен за дилетант. Джеймс Кларк дори го описва като „славянски Дон Кихот, който се клатушка във всички посоки“. Поради тази причина той не се вписва в общността на професионалните слависти, която се развива по това време (вж. §7.3). Мненията на Венелин противоречат на тези на някои от най-добрите историци, които са го предшествали, включително на Шльоцер (вж. §7.4). Затова не е изненадващо, че учените в Русия и в чужбина са склонни да пренебрегват труда му. Единствено Погодин го защитава от постоянната критика, която може би най-добре описва Павел Шафарик:

Если все исторические източники, предания молчат вплоть до VI столетия о славянах, хорватах, чехах и т.п. то всякие усилия заполнить этот пробел напрасны... этимологическими догадками о старинности и общности славянского имени или о славянском произхождении фракийцев, скифов, сарматов, роксоланов, јазигов, гуннов, аваров и бог знает ещë каких других народов... и что пора уже открыто и навсегда отказаться от этих скифо-сарматских глупостей и заблуждений, оставить это этимологическое болото и ступить на истинное историческое поле, так как здание нашего прошлого должно строиться на надежных исторических доказательствах, если хотим хоть в некоторой степени сравнивать его с прошлым других европейских народов по своему внутреннему достоинству, содержанию и основательности, дабы оно устояло перед судом беспристрастной критики.[67]

Ако всички исторически извори, [и] истории мълчат до VI в. за славяните, хърватите, чехите и т.н., тогава всички усилия да се запълни тази празнина … с етимологични догадки за възрастта и разпространението на славянското име или за славянския произход на траките, скитите, сарматите, роксоланите, язигите, хуните, аварите и бог знае какви още народи [са напразни]…и че е време открито и завинаги да отхвърлим тези скито-сарматски глупости и капризи, да напуснем това етимологично блато и да стъпим на истинска историческа почва, защото конструкцията на нашето минало трябва да се гради върху достоверни исторически доказателства, ако искаме, било то и в някаква степен, да го сравним с миналото на другите европейски народи според неговата вътрешна стойност, съдържание и утвърденост, за да може да издържи на обективната критика.

Венелин обаче е следвал други модели. Един от тях е книгата на слависта Константин Калайдович[68] за българския средновековен книжовник Йоан Екзарх, Йоан Екзарх Болгарский, 1824 г. В този труд Калайдович подчертава, че българите са славянски народ, сред който могат да се открият следи от древна славянска литература. Този труд вероятно е бил единственото изследване, посветено на България в Русия в продължение на много години.

Друго произведение, оказало влияние върху Венелин, е изследването на Йосиф Добровски за Кирил и Методий, преведено на руски език от Погодин през 1825 г. В този труд Добровски твърди, че Кирил и Методий са превели свещените писания от гръцки на български език. По този начин славянската писменост се е преместила от България в Моравия, а не обратното[69]. Вероятно тези идеи са накарали Венелин да критикува Панонската теория на Копитар (вж. §8.5) и да твърди, че старо-църковнославянският език не е същият като словенския, както прави Копитар.

Работата на Венелин за словенците няма научни достойнства – по същия начин, както и изследването му за българите. Едно от предположенията, които Венелин прави в тази книга, е, че словенците всъщност са етруски, които са били прогонени от Италия от римляните. Етруската азбука, която словенците са използвали в древността, според Венелин е била същата като глаголицата. Венелин стига до този извод въз основа на лингвистичните сравнения, които е направил Ерней Копитар. В тези свои тези той е повлиян от хърватския археолог М. П. Катантич, който също използва съмнителни лингвистични сравнения, за да докаже, че жителите на Панония в древността са били славяни.

В изследванията си на народната поезия Венелин също е склонен да се оставя на романтичните си идеи. Това се вижда много ясно в заключението на статията му Об источнике народной поэзии вообще, и о южнорусской в особенности [За източника на народната поезия изобщо и на южноруската в частност], публикувана през 1834 г., в която се изказва предположението, че сърцето на руския народ е на юг, а главата му – на север[70].

През 1910 г. Ватрослав Ягич описва работата на Венелин в своята знаменита История на славянската филология като аматьорска и упреква българския интелектуален свят, който през 1901 г. току-що е отбелязал стогодишнината от рождението на Венелин, че не е погледнал критично на творчеството му[71]. По думите му Венелин е „продукт и дори жертва на една романтична слабост“.

Въпреки това Венелин обича българите и съчувства на тяхната кауза. Той подчертава, че през Средновековието българската култура е била много добре развита и е оказала голямо влияние върху Русия. Оплаква се, че в негово време Европа сякаш напълно е забравила за българите. Той възкликва:

Бедные, бедные болгаре! Болгаре, которые еще и ныне наполняют Болгарию, Румелию, Македонию, часть Тессалии, Албании, которые гораздо многочисленнее Греков – бедные Болгаре! Не стало их великого Бояна, нет Карана, нет Владимира второго, бедные старинные друзья, наставники и просветители Руси, нет более у них св. Кирилла, нет св. Мефодия! Кто призрит бедных сирот? До сих пор Европа оплакивала судьбу одних греков, ни одна душа не вздохнула о Болгарии; все их забыли! Бедные сироты, кто призрит их! Надежда на Бога, да на великого царя Русского и на его добрых Россиян.[72]

[Бедните, бедните българи! Българите, които и сега изпълват България, Румелия, Македония, част от Тесалия и Албания, които са много повече на брой от гърците – бедните българи! Не им е останал великия Боян, не им е останал Каран[73], нямат Владимир II, горките стари приятели, наставници и учители на Русия, нямат вече и свети Кирил, нямат и свети Методий! Кой ще се погрижи за бедните сираци? Досега, Европа съжаляваше за съдбата само на гърците, нито една душа не въздъхна за България, всички ги забравиха! Бедните сираци, кой ще се погрижи за тях! Остава им да се надават на Бога и на великия руски цар и неговите добри руснаци.]

Българите от своя страна ценят Венелин. В собствено българските общности в България, където Неофит Рилски се изказва високо за него, в дунавските княжества и в Русия, Венелин е смятан за велик пример. Българите виждат в него, както пише Васил Априлов в Денница новоболгарского образования, „единствения гений“, който може да ги извади от невежеството, да ги запознае с техните братя руснаци и да ги постави на една и съща висота с образованите народи[74].

Когато през 1836 г. в Букурещ отдавна не се чува нищо за Венелин и всички предполагат, че той е починал, Кипиловски изразява голямото си облекчение в писмо до Райно Попович, че това не е така. Той пише:

…за обща радост на целия ни народ, той е писал от Москва на някои наши сънародници в Одеса[75]

В две писма на Венелин до Априлов, писани на 27 септември и 9 октомври 1837 г., се призовава за изучаване на българския фолклор и етнография. Априлов ги предава като циркулярно писмо („обществено писмо“) на Неофит Рилски, Райно Попович, Емануил Васкидович, Захарий Круша и др.

През 1836 г. Георги Пешаков изпраща на Венелин от Букурещ чрез Априлов няколко български народни песни, произхождащи от района на Видин, откъдето той е родом. Той казва, че е бил подтикнат да направи това от Атанас Кипиловски. Една година по-късно Пешаков отново изпраща някои български народни песни, както и една ода за Венелин, която по-късно е включена в книгата на Априлов Денница новоболгарского образования и в предговора към книгата на Венелин „Древние и нынешние словяне….“  Тя изразява родството, което българите по онова време изпитват към руснаците.

Тебе, Юрий Венелине
Всите чада болгарски
Благодарност ти приносят
Всесердечни, роднински

Две години след смъртта му, през 1841 г., българите в Одеса отдават почит на Венелин. Те му издигат паметник на Даниловското гробище в Москва, където е погребан редом с големия руски писател Гогол[76]. Текстът на паметника гласи:

Напомнил свету о забытом, но некогда славном и могущественном племени Болгар и пламенно желал видеть его возрождение. Боже всемогущий, услыши молитву раба твоего.[77]

[Той напомни на света за забравения, но някога славен и могъщ български народ и горещо пожела неговото възраждане. Господи, изпълни молитвата на Твоя раб.]

До преоткриването на История славяноболгарская на Паисий Хилендарски през 1871 г. Венелин и Априлов са смятани за големите инициатори на Българското възраждане. Ето защо през 1851 г. Н. Хр. Палаузов превежда и публикува в Одеса биография на Венелин. Първоначалният автор не е споменат, но е възможно това да е самият Палаузов.

В късния период на възраждането Венелин дори се превръща в център на своеобразен култ в България. В Чирпан, село на североизток от Пловдив, през 1867 г. учениците и членовете на читалището почитат Венелин на 11 май, деня на Кирил и Методий. След литургията жителите на Чирпан излизат на улицата, където слушат лекция за живота на Венелин и пеят заедно.

Много популярни са и портретите на Венелин. Поетът Петко Славейков пише, че габровското училище не само разпространявало 63 портрета на Венелин, които получавало от Русия, но и само изработвало портрети. Априлов споменава, че през 1841 г. в Одеса е поръчан маслен портрет, за да се направят литографии по него.

Венелин е бил достатъчно важен за българите, за да създадат и разпространят легенди за него. Една от тях е, че самият той е бил българин или че майка му (за която се знае много малко) е била българка. Колкото красиви, толкова и малко вероятни са историите, че на смъртното си легло през 1839 г. Венелин плачел, защото не е успял да представи своята българска граматика на обществеността, или че последното му действие е било да се моли на Кирил и Методий, като ги моли да научат всички българи на славянска граматика.

След като научава новината за смъртта на Венелин, Пешаков пише елегия за него, която е публикувана в същите книги като споменатата по-горе „ода“, а по-късно и в списание Любословие.

Плачете, ридайте
Вси болгарски чада
Изгубихме вечно Юрия Венелина
Наш премилий брат[78]

Тринайсет години по-късно, в сборника си Смесена китка, поетът Петко Славейков заявява, че Венелин „Умрял тогаз, когато съживи нас“.

§7.8 Връзката на Венелин с българите: Васил Априлов

Както видяхме, човекът, който има решаващо значение за установяването на контакт между Юрий Венелин и българите, е Васил Евстатиевич Априлов (1789-1847). Априлов е роден в българския град Габрово, в подножието на Стара планина, през 1789 г. Габрово, основан през XVIII в., по това време се е превърнал във важен производствен и търговски център. Много търговци от града отиват в Букурещ, а по-късно и в Москва. Когато свободното пристанище на Одеса се превръща във важен търговски център, габровци, които са работили в Москва, се преместват на юг и оттогава търговията с Москва се осъществява основно през Одеса.

Априлов посещава килийно училище в Габрово. На 11-годишна възраст, когато баща му умира, той заминава за Москва, където братята му Христофор и Никифор развиват бизнес с търговия на памук и розово масло. Там Априлов е изпратен при учител по гръцки език, тъй като вероятното му бъдеще в търговията изисква владеене на този език. Когато по-големият му брат се премества в Букурещ, Априлов продължава образованието си в немската гимназия в Брашов. Брашов (исторически известен и като Кронщад) в Хабсбургска Трансилвания е бил убежище за българите от Османската империя и по това време в него е имало български квартал (вж. също §8.3). Много от жителите му идват от Габрово, който през 1800 г. е нападнат и разграбен от кърджалиите. Сред хората, които са избягали по това време, са братята на Априлов.

Немската гимназия се поддържа от немската протестантска църква, известна с името Biserica neagra (Schwarze Kirche). Училището дава стипендии на деца от семейства с по-малко възможности и предвид факта, че Априлов е вписан в училищния регистър като сирак, е много вероятно да е получавал една от тях. Преподавателите в гимназията са били предимно възпитаници на университета в Йена, който в началото на XIX век е бил най-изявеният университет в Германия. Известно е, че училището е предлагало курсове по експериментална физика, нов предмет в онези времена, и Стоян Маслев твърди, че именно тези експерименти привличат вниманието на Априлов към науката и мотивират по-късния му избор да учи медицина.

През 1807 г. Априлов се записва във Виенския университет като студент по медицина, но поради заболяване или заради влошеното финансово положение на братята му, или и двете, не остава достатъчно дълго, за да се дипломира. През 1809 г. се завръща в Русия, където става руски гражданин. През 1811 г. се присъединява към братята си в Одеса, където се установява като търговец. В града, в който културно преобладават гърците, той става убеден фило-елин. По време на Гръцката война за независимост той помага на доброволци от Одеса, които искат да се бият в Гърция. Априлов се оттегля от търговията през 1826 г. и след това се занимава с културна дейност. Той е член на гръцката образователна ефория и внася големи суми за гръцкото образователно движение. През 1830 г. обаче влиза в конфликт с гръцката ефория в града и заминава за Истанбул.

Вдъхновен от турските реформи, които вижда в Истанбул, той разработва идеята да основе училище от европейски тип в България. След като напуска Истанбул, той прочита книгата на Юрий Венелин Древние и нынешние болгаре… (вж. §7.7). Идеите, застъпени в тази книга, в съчетание с неприязънта, която вече изпитва към гръцката общност, карат Априлов бързо да се превърне от фило-елин в български национален деец.

Как и кога Априлов е видял за пръв път книгата на Венелин, не се знае със сигурност, тъй като самият Априлов не е писал за нея; в българския академичен свят циркулират две различни възможности.

Според руснака В. Яковлев, който твърди, че го е чул от Н.Хр. Палаузов, Априлов получил книгата от Георги Стойков, слабо образован член на българската общност в Одеса, който бил неграмотен, но знаел, че тя има нещо общо с българите. Следвайки съвета на Палаузов-старши (Николай Стефанович), Стойков занася книгата на Априлов.

Другата версия е, че интересът на Априлов към книгата е предизвикан от Атанас Кипиловски, с когото той се запознава в Букурещ в началото на 1831 г., годината, в която Кипиловски пише на книжаря Сираев с молба за информация за Венелин (вж. §7.7). Тъй като Априлов е имал контакти в Букурещ, вероятно е посещавал редовно града и там е намерил книгата на Венелин.

Минават пет години, преди Априлов да се обърне към Венелин. Това става през 1836 г., след като Атанас Кипиловски го подтиква да го направи. След това Априлов започва кореспонденция с Венелин, която продължава до смъртта на последния през 1839 г., а също така го подкрепя финансово. През 1836 и 1837 г. Априлов и Николай Палаузов изпращат по 500 рубли за издаването на неговата история на българите.

Априлов е идеалният посредник на Венелин, тъй като разполага с широка мрежа от кореспонденти. Той кореспондира не само с Венелин и с много българи, но и с руски учени като Погодин, Григорович, Срезневски, Савелиев-Ростиславич (който по-късно написва биография за него) и с чехите Ханка и Шафарик.

Още преди да бъде установен личен контакт между Венелин и Априлов, малко след като прочита книгата на Венелин, Априлов започва да действа в полза на българската кауза. През 1832 г. той предлага на Николай Палаузов да основат училище в родния им град Габрово. В това училище е трябвало да се използва модерният образователен метод на Бел/Ланкастър [взаимоучителната метода] (вж. §4.1). Въпреки че Априлов скъсва с гръцката ефория в Одеса, той не забравя за системата на преподаване там. Той е видял колко ефективна е системата на Бел/Ланкастър и е искал новото училище да бъде организирано по същата система.

Самите Априлов и Палаузов даряват по 2000 гроша за училището. Тъй като в Габрово има само малко заможни хора, а жителите не са склонни да дадат големи суми за един несигурен проект, Априлов и Палаузов търсят помощ от богати българи, които са се преместили от Габрово в Букурещ. Априлов се опитва да осигури на училището и печатница, но не успява да осъществи този план.

В същото време Априлов осигурява стипендии за български студенти в Одеската духовна семинария. През 1840 г. например той пише писмо до Райно Попович, в което посочва, че по това време се грижи за пет момчета, на които им предстоят още от три до шест години обучение. Двамата, които били най-близо до завършване, вече били „обещани“ на селата Копривщица и Карлово, а останалите след време щели да бъдат разпределени навсякъде, където имало нужда от тях. През същата година, по инициатива на Априлов, Палаузов и Тошкович (вж. §7.11), руският цар издава указ, в който обявява четири стипендии за млади българи – две за семинарията в Херсон и две за лицея в Одеса. През 1846 г. царят отново раздава 20 стипендии, този път за Москва, Киев и Санкт Петербург. Между 1840 г. и 1878 г. цял поток от български студенти, над 500, учи в Русия.

Самият Априлов е автор на някои влиятелни произведения. Първата му публикация през 1841 г. е брошурата Българските книжици или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука, която е написана в отговор на сърбина Димитрие П. Тирол, който в списание Одески вестник твърди, че произходът на светите братя Кирил и Методий е сръбски. За да докаже, че Тирол греши, Априлов цитира Йован Раич, Йосиф Добровски, Михаил Погодин, Юрий Венелин и други. По-късно същата година се появява и прочутата книга на Априлов Денница новоболгарскаго образования (Зора на новото българско образование). Тя е била предназначена за училището в Габрово, както ясно е посочено в подзаглавието ѝ. Сочинение Василия Априлова, изданное им на своем иждивении в полъзу Габровскаго училища. Часть первая. Одесса, в городской типографии, 1841. (Съчинение на Васил Априлов, издадено на негови разноски в полза на училището в Габрово. Одеса, Градска печатница. 1841). Произведението е посветено на руския граф М. С. Воронков, който е спомогнал за осигуряването на българските стипендии при царския двор. В Денница и в последвалото я през 1842 г. допълнение към нея са изложени идеите на Априлов за българската история и визията му за българското. Първият от томовете се състои от културна история на българите, последвана от очерк на положението, в което се намират българите по време на османското потисничество. Априлов използва собствената си история като илюстрация на това колко пагубно е било за българите да се срамуват от произхода си:

…из самих-же Болгар люди жалкие, почитая за стыд именовать себя Болгарами, или Славянами, были причиною того, что народность не развилась...
Должно победить сей предрассудок и искоренить зло. Да позволено-же мне будет дать тому первый пример.[79]

[сред българите жалки хора, които се срамуват да се нарекат българи или славяни, са причината тази народност да не се развива. Този предразсъдък трябва да бъде преодолян и злото да бъде изкоренено. Нека аз да бъда първият пример.]

Друга важна цел на труда е, както става ясно от увода, да запознае руснаците с техните „братя“ българи,

…, народом, живущим в отдалении от Европейской цивилизации… который страждет под всей тяжестью необразованного деспотизма, но который не менее всех прочих Славянских племен имеет право на известность.

Един народ, живеещ в изолация от европейската цивилизация, който страда под цялата тежест на необразован деспотизъм, но който също толкова, колкото и другите славянски племена, има право да бъде познат.

Този труд съдържа три илюстрации: една с български монети, една с портрет на средновековния цар Иван Александър и една с паметника на Венелин в Москва.

През 1845 г. в Одеса Априлов издава Болгарски грамоти – сборник с исторически текстове от времето на цар Калоян и Иван Шишман. Този сборник, както и Денница, е бил предназначен за използване в училището в Габрово, както е посочено в пълното му заглавие: В него се съдържат: Болгарския грамоты, / собранныя, переведенныя на русский язык и объясненныя Василием Априловым ; изданы в пользу Габровскаго училища. Одесса, в городской типографии, 1845. (Български грамоти, събрани, преведени на руски език и обяснени от Васил Априлов. Издадени в полза на училището в Габрово. Одеса, градска печатница, 1845 г.).

Априлов действа, за да изпълни две свои желания: от една страна, да повиши интереса на Русия към българската кауза, а от друга – да подпомогне българското образование с помощта на руски книги и материали. За първата кауза той съветва членовете на Руската академия да изпратят изследователи в България. Въз основа на този съвет Академията спонсорира мисията на Венелин.

Априлов вижда в руснаците най-важната сила, която може да помогне на българите в националното им развитие, и критикува онези, които се обръщат за помощ към гърците или вдъхновяват за това своите ученици, като Р. Попович. Априлов пише на Попович:

От братята си Русите могат да получат всекаква помощ за просвещението си, никога обаче от гърците или от други некои народи.[80]

За Иван Селимински, който, когато заминава за Атина, за да учи медицина (вж. §4.6), очевидно е взел със себе си някои от своите ученици, той пише:

Я поставил на вид г. Селеминскому, что из центра своего местопребывания, Букореста, откуда он отправился в Афины с юношами, должно было ему направить путь не к Югу, а к Северу, ибо, если когда либо Болгаре увидят у себя правильные учебные заведения, и народную литературу, то это будет не иначе, как посредством изучения своего собственнаго языка, помощию Русских и Славянских книг, выходящих в великом числе в России...[81]

Априлов е активен и в други области на културната дейност. Той събира народни песни и ги изпраща на Венелин по негова молба. Това се случва, след като Венелин му представя за пример Вук Караджич. В това си начинание Априлов използва голямата си мрежа от контакти, която включва Неофит Рилски, Райно Попович и Константин Фотинов. След смъртта на Венелин той подготвя сборника със 181 песни за публикуване, но това така и не се случва. Въпреки това Априлов оставя обширна кореспонденция с българи в България, Влашко и Южна Русия.

Макар че Априлов е запознат с мнението на Венелин по българския църковен въпрос както от неговите произведения, така и от личната му кореспонденция, той изказва собственото си мнение едва през 1838 г. Едно от обясненията за това може да бъде, че сред българите църковният въпрос тогава не е бил актуален и рядко се е обсъждал. Второто обяснение е, че Априлов е смятал, че първо трябва да се отстранят недостатъците на образователната система; българите трябва да се образоват, преди да изискват високите църковни постове да се заемат от техни сънародници.

Когато по-късно Априлов се изказва по църковния въпрос, той го прави по предпазлив, дипломатичен начин. Когато например научава, че Патриаршията е забранила превода на Неофит Рилски на Новия завет, издаден от Английското библейско дружество, той се опитва да реши конфликта с дипломация, за да не се стигне до ескалация на ситуацията и да се застраши развитието на българското образование. Постепенно, когато църковният въпрос става все по-главен в българския дневен ред, Априлов става все по-радикален. През 1845 г. той написва Писмо към [съ]отечествениците, в което призовава големите маси българи да се включат в акция за назначаване на българи на владишки длъжности. Той обаче все още не призовава за независима българска църква.

До 1847 г. произведенията на Априлов са писани на руски език. Книгата Мисли за сегашното българско учение, която излиза в Одеса през 1847 г., е първата, която той пише на български език. Той посочва добрия пример на Константинос Вардалахос (§4.1), който е бил главен учител в гръцкото училище в града през 1819 и 1820 г., който през 1829 г. публикува граматика на новогръцки език. Априлов високо цени идеята децата да започнат да четат на съвременния език, а по-късно да продължат с класическия гръцки. Забележително е обаче, че Априлов не споменава ученика на Вардалахос – Петър Берон, чийто учебник по съвременен български език от 1824 г. е толкова високо оценен от Венелин и в който е използван Ланкастърският метод, който Априлов защитава.

Априлов умира на 2 октомври 1847 г. в Галац, на връщане от лечебно пътуване до Истанбул и Бурса. По време на пътуването си спира в Габрово, където е посрещнат с голямо тържество от тамошните жители. Последното му желание, записано в завещанието му, отразява дълбочината на ангажимента му към българското образование. Той искаше спестяванията му да бъдат използвани:

…за просвещението на соотечествениците българете, които са едно племя с другите словене, но останаха от тях назад в образованието и учението.[82]

Априлов оставя 60 000 руски рубли в банкова сметка, от която лихвите трябва да бъдат дадени на габровската гимназия. Според него училището трябва да се превърне в лицей и да разполага с библиотека и печатница. Габровското училище трябвало да служи като образователен център за цяла България, като предоставя на други български градове учители, ноу-хау за взаимоучителния метод, както и книги и таблици, които да се използват в класните стаи.

Освен това Априлов се е погрижил за повече стипендии за талантливи български ученици. Тези стипендии ще бъдат отпускани като заем, изплащан на три равни части, ако ученикът се съгласи: 1) да завърши образование за духовник; 2) да преподава пет години в габровското училище или петнадесет години на друго място; и 3) да издаде книга на български език (в оригинал или превод), състояща се от поне 25 страници.

§7.9 Панславизмът и българските студенти в Русия след 1850 г.

През 1840-те години се появява второ поколение руски славянофили, сред които Юрий Самарин, Константин Аксаков и Иван Аксаков[83]. С тях, особено след Кримската война, славянофилството става по-политически ориентирано. В годините след войната, при по-снизходителния режим на цар Александър II, положението на славянофилите в Русия също се подобрява. Правителството позволява както на западниците, така и на славянофилите повече свобода, тъй като осъзнава, че след унизителното поражение във войната само либерален курс може да избегне революция. Постепенно пропастта между западниците и славянофилите е преодоляна и двете страни признават, че се стремят към реформиране на руското общество. За премахване на крепостното право се застъпват както западниците, така и славянофилите.

При Александър II, който се възкачва на престола през 1855 г., славянофилите получават по-голяма свобода на изразяване. Цензурата е смекчена и това позволява издаването на нови славянофилски списания, като Руска беседа и Селска организация. През 1857 г. списанието Молва (Слух), което преди това е било забранено, отново получава разрешение да излиза. Царят разрешава също така да се възстанови дейността на Общество любителей российской словесности (Дружество на любителите на руската грамотност).

Самият цар изглежда не е споделял славянофилските идеи, тъй като славянофилите са били доста враждебно настроени към двора и бюрокрацията в Санкт Петербург. Царицата и Царевичът обаче са привлечени от тях[84]. Константин Аксаков и Анна Тютчева, дъщеря на поета Тютчев и съпруга на Иван Аксаков, са важни вътрешни лица в двора, които действат като връзка със славянофилите извън него.

Културните идеи отстъпват място на политическите. Славянофилството, културна концепция, която повече или по-малко отразява идеята на Хердер за културното разнообразие сред славяните, бавно се развива в панславизъм, политическа идеология, която е прикритие на руския национализъм. Панславизмът, от който се страхуват в западна Европа по време на Източната криза, се основава на идеята, че всички славяни са тясно кръвно свързани и трябва да бъдат освободени и обединени в една империя с [руския] цар начело. Тя се застъпва за война (с Османската империя и Австрия), за да осъществи империалистическите си цели.

Панславизмът се превръща в основна тенденция в Русия и правителството го използва за собствената си империалистическа програма[85]. В панславистката програма обаче има три основни недостатъка. Първо, като се фокусират върху православието, панславистите игнорират развитието по западни модели в някои от славянските области, като Полша и някои хабсбургски територии[86]. Освен това няма общ славянски език. Например кореспонденцията на Погодин с чешки и хърватски учени, като Шафарик, е водена на немски език. И накрая, руските претенции за културно господство предизвикват недоволство по други места. Например Посланието към сърбите на Хомяков от 1860 г. предизвиква лоши чувства в Сърбия[87].

През 1870-те години, когато панславизмът се е превърнал в синоним на панрусизъм, руските интелектуалци дори не си правят труда да прикриват империалистическата си визия с идеологически мотиви. Дипломатът граф Николай Павлович Игнатиев (1832-1908 г., вж. §5.5) е прям в това отношение. Както казва Съмнър:

Рано или късно, смята той, Русия трябва да се бори за първото място на Балканите и за лидерство сред славянството: само за постигането на тази задача Русия трябва да прави жертви за славяните под австрийско и турско владичество и да се грижи за тяхната свобода и укрепване. Да се стреми само към еманципация на славяните, да се задоволява само с хуманитарен успех, би било глупаво и осъдително[88].

Панславизмът дори не се ограничава само до славянските народи. В книгата си Россия и Европа (Русия и Европа) от 1869 г. (понякога наричана „Библията на панславизма“) Николай Данилевски очертава славянска федерация, включваща освен славяни също гърци, румънци и унгарци.

Панславистите основават славянски благотворителни дружества. За да превърнат идеологията си в действие, през 1858 г. с одобрението на цар Александър II е основано Московското славянско благотворително дружество (Славянский благотворительный комитет). То е ръководено от Иван Аксаков и има подкрепата на московския митрополит Филарет, а по-късно и на департамента по азиатските въпроси, оглавяван от Игнатиев. Дружеството има за цел да подпомага южните славяни в развитието на религиозни, образователни и други национални институции и да довежда млади славяни в Русия, за да се образоват. В Русия е имало още три Благотворителни дружества: едно в Санкт Петербург, основано през 1868 г., което е поддържало повече контакти с чехите, едно в Киев и едно в Одеса, като и двете са се фокусирали върху България, подобно на това в Москва. Основните членове на последните две се състояли от българи от българските емигрантски колонии в тези градове.

Първият, който предоставя стипендии на българи и други славяни, е лично царят, а по-късно различни благотворителни дружества и Одеският съвет на българите, както и частни лица, които също отпускат стипендии. През 1856 г. Руският синод решава да постави началото на годишна вноска от 11 025 рубли, за да могат неруските славяни да учат в Русия. От тази програма се възползвали предимно българи.

Руското правителство, също повлияно от панславистки подбуди, започва да подкрепя българското образование. Между 1846 и 1852 г. Министерството на просветата предоставя на българските училища 1768 учебника, които да бъдат разпределени между около 100 съществуващи тогава български училища[89]. Освен това през 1847 г. Александър Екзарх получава средства в размер на 10 000 сребърни рубли за подпомагане на българските училища.

Много българи се възползват от програмата. Между 1856 и 1876 г. около 500 българи учат в Русия с финансиране от Благотворителния комитет или частно от руснаци. Те учат предимно в Москва, Одеса и Киев. Славянофилството, с което се срещат сред руските интелектуалци, ги вдъхновява да развият свой собствен национализъм.

Някои от българските студенти, като Христо Ботев (1847-1876) и Стефан Стамболов (1854-1895), влизат в контакт с радикално настроени руски студенти и се превръщат в революционери. Те търсят помощта на Русия във въоръжената борба за политическа независимост[90].

Ярък пример за млад българин панславист е Райко Жинзифов, студент в Русия (вж. също §7.9). На организираната от Московското славянско благотворително дружество през 1867 г. Всерусийска етнографска изложба той говори за братските отношения между българи и руснаци. Посочва е Кирил и Методий и техния български произход, след което моли руснаците за подкрепа:

Братя! Българският народ твърдо вярва, че когато дойде часът, а той скоро ще настъпи, целият руски народ няма да губи време и ще му се притече на помощ, за да го спаси от вековното тежко робство!…[91] 

Големият брой българи, които учат в Русия, полагат основите на българската национална интелигенция. Те са тези, които след завръщането си в родината стават учители в развиващите се класни училища, замествайки даскалите от килийните училища. Освен това те имат голям принос за обществения живот в своите селища и за формиращата се обществена сфера в България. Обучените в чужбина интелектуалци основават читалища, организират събрания и пишат в новоразвития периодичен печат.

Българските студенти в Русия развиват културен живот и в общността си. През 1852 г. малка група от тях основава Българска матица в Санкт Петербург. Основатели са Константин Петкович и Натанаил Стоянов, а сред присъединилите се по-късно са Иван Шопов от Прага, братята Антон (Александър) и Драган Цанкови от Виена, Партений Зографски от Истанбул и Николай Палаузов от Одеса. За разлика от Матиците, създадени от сърби, хървати и словаци, които се превръщат във влиятелни културни центрове, българската Матица остава в периферията на обществото. След Кримската война тя е заменена от Обществото на българската литература, основано от Драган Цанков в Истанбул през 1856 г. Скоро то има 300 членове и собствено списание: Български книжици. Това дружество на свой ред е предшественик на известното Българско книжовно дружество, основано през 1869 г. в Браила.

През 1859 г. е основано дружество на българските студенти в Москва – Московско българско дружество. То е известно още като Братски труд. Сред членовете му са Любен Каравелов, Нешо Бончев, Марин Дринов, Райко Жинзифов, Константин Геров (брат на Найден) и Константин Миладинов. Дейността на дружеството се ограничава до Москва и не е добре позната в България. Дружеството събира литература за библиотека, която да се ползва от младите български интелектуалци, а също така се стреми да им оказва финансова помощ, ако е необходимо. Голяма част от членовете на дружеството по-късно се превръщат в активисти за българската кауза. Дружеството издава списание, наречено също Братски труд, което е посветено предимно на поезията и фолклора.

Двама изключителни представители на тази кохорта от интелектуалци, обучени в Русия, заслужават специално внимание. Най-важен тук е Любен Стойчев Каравелов (1834-1879), роден в Копривщица. Каравелов започва образованието си в местното килийно училище, след това в класното училище при Найден Геров и Йоаким Груев, а накрая в гръцкото училище в Пловдив. От 1853 г. учи абаджийство и работи с баща си в занаята. По време на пътуванията си из България събира народни песни и други фолклорни материали. През лятото на 1857 г. Каравелов заминава за Одеса, но поради възрастта си не е допуснат да постъпи във военното училище. С помощта на А.В. Рацинкс и московския търговец В.А. Кокаров постъпва като свободен слушател в Московския университет. В Москва влиза в контакт с водещи славянофили като Погодин и Иван Аксаков (1823-1886) и сътрудничи на славянофилските списания День, Москва, Московские ведомости и Голос. Той е един от основателите на сп. Братски труд.

Освен с учени, в Русия Каравелов се запознава и с политически дейци, като Александър Иванович Херцен (1812-1870) и Николай Гаврилович Чернишевски (1828-1889). През 1861 г. той издава сборник с фолклорни материали заедно с руския революционер И.Г. Призов.

По-късно в кариерата си Каравелов започва да се дистанцира от панславистките идеи, които е защитавал по време на престоя си в Русия. Той все повече се влияе от австрославизма на Ерней Копитар и Вук Караджич (вж. §8.5), който вижда надеждата за българите в Хабсбургската империя, а не в Русия. Малко след смъртта на Караджич Каравелов защитава неговото дело:

Враги Вука и до сих пор трудятся уменьшить его славу и всячески стараются доказать, что Вук вместе с Копитаром действовали против славянских интересов и православия [...] Но эта наглая ложь уничтожается сама собою, потому что каждому ученому, знакомому с сербским языком, известно, что Вук писал на том языке, какой в настоящее время употребляется сербами, т.е. на разговорном сербском языке [...] Народные памятники записаны по народному произношению [...][92].

[Враговете на Вук продължават да работят за намаляване на славата му и всячески се опитват да докажат, че Вук, заедно с Копитар, е действал срещу славянските интереси и православието ... Но тази нагла лъжа се унищожава от само себе си, защото всеки учен, запознат със сръбския език, знае, че Вук е писал на езика, който в момента се използва от сърбите, т.е. на говоримия сръбски език ... Народните записки са написани на народен език ...]

През 1867 г. Каравелов заминава за Сърбия, а през 1869 г. – за Влашко, където все повече се включва в политическата борба за национално освобождение. Става един от големите водачи на тази борба и работи заедно с Георги Раковски (1821-1867), Васил Левски (1837-1873) и Христо Ботев (1847-1876).

Друг български студент, допринесъл за българската кауза след обучението си в Русия, е Райко Ксенофонт Жинзифов (1839-1877). Жинзифов е роден във Велес и получава гръцко образование там и в Битоля. Работи като помощник на Димитър Миладинов, когато той преподава в Прилеп през 1856 г. С посредничеството на Миладинов успява да замине за Русия, за да продължи образованието си. Първоначално учи в семинарията в Херсон, а след това се премества във филологическия факултет на Московския университет през 1858 г. със стипендия от Славянското благотворително дружество. В Москва от 1860 г. до 1862 г. участва както в дейността на дружеството, така и в списанието Братски труд, и сътрудничи на много руски и български вестници и списания. През 1866 г. се завръща в България за няколко месеца, за да се върне отново в Москва, където кандидатства и получава руско гражданство. Остава в Русия до края на живота си, като работи като учител и журналист.

Стихотворенията на Жинзифов се появяват в многобройни списания, сред които Духовни книжки, Время, Народность, Дунавска зора и Читалище. Той прави и някои забележителни преводи на български език. В сборника си Новобългарска сбирка от 1863 г. той включва преводите на Слово о полку Игореве от староруски, Рукоппис Краловедворски[93] от (старо)чешки език, както и Гусляр от украинеца Тарас Шевченко[94]. По този начин той спомага за разпространението в България на тогавашната европейска мода – издаването на средновековни национални текстове или писането на нови „средновековни“ текстове. В същия ред на мисли попада и съчинението на Стефан Веркович Древняя болгарская песня об Орфее (Древната българска песен за Орфей), за чието редактиране Жинзифов помага през 1867 г. Тази книга се появява седем години преди Веда Словена на Веркович (вж. §6.13). Като

мото на неговата Новобългарска сбирак, Жинзифов избрира следния цитат от историята на Паисий Хилендарски (вж. §5.3), който по това време е малко известен:

О неразумне и юроде, поради что се срамиш да сe наречеш болгарин, и не четиш по свои язик и не думаш...
...ти болгарине, не прелащаи се, знаи свои род и язик и учи се по своему язику. Боле ест Болгарска простота и незлобие...[95]

По този начин Жинзифов е сред първите, които преоткриват творчеството на Паисий и му придават престиж след 1870 г.

§7.10 Иван Денкоглу и неговите протежета

Някои български студенти пристигат в Русия със стипендии не от дружества или институции, а от частни лица. Един от хората, които отпускат такива стипендии, е богатият български търговец Иван Денкоглу (1799-1861). Денкоглу е бил популярен сред българската общност в Москва, той организира български салон в града и опознава добре българските студенти.

Денкоглу е роден в село близо до София и се премества в Москва през 1830-те години, където забогатява от търговия с кожи. През 1844 г. той дарява голяма сума пари на университета в Москва, която е в подкрепа на българските студенти. Сред получателите са Сава Филаретов, Никола Катранов и други. Освен това Денкоглу предоставя на Осип Бодянски, професор на много от неговите протежета, пари за издаването на „Светослав-Изборник“ (Антология на Светослав) от 1073 г.[96].

След смъртта на Денкоглу през 1861 г., Райко Жинзифов признава:

И ако в момента наблюдаваме духовно възраждане на цялата ни нация, ако българският език звучи от Солун до Охрида, от София до Видин, от Търново до Варна, ние дължим всичко това на хора като Юрий Венелин и други руски учени, които ни гледаха със симпатия, а също и на такива български патриоти като Иван Николаевич [Денкоглу], чиято памет ще се помни завинаги от благодарните бъдещи поколения[97].

Сред учениците, които се възползват от щедростта на Денкоглу, са Никола Катранов (1829-1853) и Сава Филаретов (1825-1863). Катранов учи в Московския университет от 1848 г. до 1852 г., след като учи в гимназия в Киев със стипендията на общината на родния си град Свищов. В Москва през 1850 г. превежда на български език Байроновата Невеста от Абидос, а на руски – народни песни. След обучението си Катранов отива да учителства в Свищов. Когато се заразява с туберкулоза, Денкоглу му плаща да потърси медицинска помощ във Виена и Венеция, където умира през 1853 г. Историята на живота му вдъхновява Иван Тургенев за описанието на неговия герой Инсаров в романа Накануне (В навечерието).

Сава Филаретов (1825-1863), друго протеже на Денкоглу, е от Жеравна. Той е първият ученик в местното килийно училище, а след това продължава обучението си в Котел от 1840 до 1843 г. при Сава Доброплодни (вж. §6.7). След това той работи като учител в Шумен в продължение на около една година[98].

Учи в прочутото училище в Куручешме, Истанбул, където получава прозвището „Филаретов“ – приятел на добродетелта. С помощта на Александър Екзарх през 1848 г. постъпва в първата гимназия в Одеса, а след това, с препоръка от одеските българи, започва да учи в Москва. От 1852 до 1857 г. със стипендия от Денкоглу изучава славянска филология. След като е назначен за частен секретар на Денкоглу, Филаретов влиза в контакт със славянофили като Погодин и Аксаков.

По време на Кримската война Филаретов е връзката между славянофилите в Москва и българите в Одеса. По това време той съставя първото езиково ръководство с речник на българския език: Карманная книга для русских воинов, находящихся в походах против турок по Болгарским землям (Джобна книга за руските войници, които са в походи срещу турците по българските земи), която излиза в Санкт Петербург през 1854 г. и е изпратена на фронта. След обучението си Филаретов пътува с Денкоглу из Европа. По време на едно от тези пътувания се запознава с Павел Шафарик и Вацлав Ханка в Прага, като по този начин утвърждава позицията си в международната мрежа на славистите от онова време.

За да изплати дълга си, Филаретов отива да преподава в родната на Денкоглу София, където основава и девическо училище. Принуден да напусне града поради пробългарската си позиция в църковния конфликт, през 1861 г. той постъпва на руска дипломатическа служба в Одрин. Умира от туберкулоза в Кайро през 1863 г., където е изпратен да се лекува.

Като студент Филаретов сътрудничи на Цариградски вестник и на някои руски списания. Събира български народни песни за изданието Български книжици (1858), на което през 1862 г. за кратко е редактор. Използва връзката си с Иван Денкоглу, за да го убеди да финансира списанието на Раковски, Дунавски лебед, на което самият той е разпространител.

§7.11 Одеса като културен център за българите

През XIX в. Одеса се превръща в благоденстващ град, а в резултат на многобройното си население и значителното си богатство се превръща във важен културен център за емигрантски общности, като гръцката (в Одеса е основано тайното гръцко революционно общество Filiki Etairia), сръбската и еврейската. Градът е и важно място за развитието на българската култура.

Освен българските търговци от Османската империя, които се заселват в Одеса, в града пристигат и много хора от Бесарабия, която в края на XVIII в. приема голям брой български имигранти. В околностите на Одеса има и цели български села. Първото от тях, Малък Буялък, днес Свердлово, е основано през 1801 г.[99]

Основана от Екатерина Велика през 1794 г., Одеса излъчва новия дух на Руската империя. Тя се разраства след поредица от териториални разширения на Русия за сметка на Османската империя. Като свободно пристанище до 1857 г. градът скоро се разраства и се превръща в значително пристанище, изнасящо предимно селскостопански продукти. Допълнителен стимул за това дава Одринският мирен договор от 1829 г., който разрешава на всички кораби, които не са във война с Турция, да преминават през проливите от двете страни на Мраморно море (Дарданелите и Босфора).

Културният разцвет на Одеса до голяма степен се дължи на престижния Ришельовски лицей, основан през 1817 г. и превърнат в официален университет през 1865 г. Наречен на името на популярния губернатор на града (1803-1814 г.), лицеят привлича интелектуалци от Русия и чужбина, стимулира създаването на други училища, редица издателства, а от 1858 г. има и важно списание – Одесский вестник. Действително, към 1850 г., както описва Патриция Херлихи:

…Одеса може да се похвали с три печатници, една литография, шест книжарници и четиридесет и един учебни заведения. Изглежда, че Одеса е била по-грамотна от повечето градове в Руската империя. Тя привлича образовани и амбициозни имигранти[100].

Отначало българите в Одеса са неразделна част от гръцките културни среди. От 1818 до 1820 г. Никола Пиколо (вж. §4.3) работи в Одеса като драматург на гръцкия театър. Васил Априлов се занимава с гръцко образование.

По-късно, когато броят на българите се увеличава и особено след обявяването на гръцката независимост, българите стават по-видими в собствената си светлина. Те започват да се организират в културно отношение. Семейство Мутеви от Калофер създават в града литературен салон. Там българските писатели могат да представят съчинения на своя език и българската литература започва бързо да се развива. В този салон например студентът Найден Геров (1823-1900) се среща с Елена Мутева, на която посвещава стихотворението си Стоян и Рада, първото лирично стихотворение на български език. Други млади българи в този одески кръг са Добри Чинтулов, Иван Богоров и Захари Княжески.

Още през 1843 г. група млади българи се събират в града, за да обсъдят въпроса за независима българска църква. Борбата за назначаване на българи начело на българските епархии е подсилена от Одеса.

Една от институциите, представляващи българите в Одеса, е Одеското българско настоятелство (ОБН). То е основано през 1854 г. между другото от Стефан Д. Тошкович, Николай М. Тошков, Николай Хр. Палаузов и Константин Н. Палаузов. Целта му е да представлява българите пред руското правителство. Първоначално дейността му е насочена към събиране на пари и доброволци за подпомагане на руската армия на Дунавския фронт.

След 1858 г. това дружество се занимава с културна благотворителност. Една от основните цели на организацията тогава е да отпуска стипендии на български студенти. Сред благодетелите са Константин Миладинов, Васил Друмев, Райко Жинзифов и Сава Филаретов.

Друга дейност на ОБН е да подкрепя църковната борба. Николай Палаузов лобира пред Руския синод и Министерството по азиатските въпроси да подкрепят стремежа за отделна българска църковна йерархия. Основният аргумент на Палаузов е, че отказът на Цариградската патриаршия да се подчини на българските искания представлява заплаха за влиянието на Русия в Османската империя и за единството на православието. Освен това ОБН събира средства за българските църкви и църковни училища. За да спечели подкрепата на руската църква, Николай Палаузов убеждава архиепископа на Херсонска и Таврическа област Инокентий да действа като попечител на ОБН през 1856 и 1857 г.

По-късно, от 1866 г., ОБН установява и поддържа връзки с Тайния централен български комитет и Българския революционен централен комитет – тайни революционни организации, които действат в България. Във връзка с това ОБН дава 13 000 сребърни рубли на Георги С. Раковски. Забележително е, че 7000 от тях идват от Николай Тошков, член-основател на ОБН.

Пример за широкия спектър от филантропски, патриотични и националистически дейности, в които са участвали одеските българи, е фигурата на Николай Миронович Тошков (1816-1874). Неговата дарителска дейност обхваща всички благотворителни, религиозни, културни и национални сфери и показва до каква степен те са били взаимосвързани в процеса на изграждане на българската нация. На първо място, Тошков, както и други членове на семейството му, са видни фигури в българската общност, която се е установила в Одеса. Произхождащ от балканския град Калофер, Тошков се премества в Одеса през 1833 г., където първо работи за братовчед си Стефан Д. Тошкович в неговата търговска кантора[101], но скоро започва свой собствен бизнес, като купува и продава пшеница от района на Пловдив.

Тошков е известен в Одеса с богатата си библиотека, която отваря за българските емигранти и студенти. Така къщата му се превръща в място за срещи на интелектуалци, сред които Найден Геров, Иван Богоров, Добри Чинтулов и Елена Мутева. През целия си живот Тошков е ключова фигура за българския културен и политически елит в Одеса.

Както вече посочих по-горе, Тошков е горещ привърженик на революцията. Всъщност има подозрения, но не и доказателства, че още по време на Браилското въстание от 1841-1843 г. той е подкрепял финансово българските революционери в Османската империя[102]. През 1858 г. Тошков отваря къщата си за революционера Георги Раковски, когато той събира подкрепа сред одеските българи. По-късно, през 1871 г., Тошков купува оръжие за революционера Филип Тотю и косвено за Васил Левски, като заявява:

Аз жертвам тези пушки на името на отечеството ни, защото вярвам, че нашето отечество няма да се освободи само с перо, а и с хората, дето ще проливаме кръв[103].

В началото на 60-те години на XIX в. той подпомага финансово и българските свещеници, които са преследвани по време на църковния конфликт (вж. §5.5).

Тошков твърдо вярва в значението на вестниците. Той е абониран за почти всички български вестници, които излизат в Истанбул, и плаща за изпращането на вестник Время до българските общности в няколко руски града. Освен това предлага 50 турски лири, за да предотврати затварянето на Съветник, българско списание, печатано в Истанбул.

Освен това Тошков подкрепя българското образование. Още от 1830-те години той изпраща годишна сума за училището в Калофер. През 1867 г. дарява 21 000 рубли за девически училища в седем български града, главно в Македония, а през 1868 г. осигурява стипендии на пет момичета, за да започнат да учат за учителки.

Николай Стефанович Палаузов (1776-1853) е роден в Габрово, но като млад е принуден да напусне родния си край, след като убива турчин. Първоначално отива в Бесарабия, където работи като овчар, но след това поради липса на работа е принуден да търси късмета си в Кишинев, а по-късно и в Одеса. От 1812 г. там става слуга на гръцки търговец. Спестява колкото може повече пари, за да започне собствен бизнес. Успява да направи щедри дарения за габровското училище (вж. §6.1), въпреки че е имал голямо собствено семейство, което трябва да издържа.

Синът му Спиридон Николаевич Палаузов (1818-1872 г.) завършва право в лицея „Ришельо“ (1838-1840 г.), след което продължава обучението си в Бон и Хайделберг, където се дипломира през 1843 г. в Мюнхен. През 1845 г. става преподавател във Философския факултет в Москва под ръководството на Осип Бодянски. След това е избран за член на Московското дружество за история и древност. През 1852 г. получава докторската си титла от Измаил Иванович Срезневски в Петербургския университет за публикацията си Век Болгарского царства Симеона (Векът на българското царство на Симеон). Това го прави първият медиевист от български произход. От 1852 г. до 1856 г. изпълнява специална мисия към руското Министерство на образованието. Остава на служба в руското правителство до пенсионирането си през 1868 г. През 1854 г. се завръща в Одеса, където е член на ОБН и помага на братовчед си Николай Христофорович Палаузов в сформирането на доброволчески отряди, които да подпомагат руските войски във войната и същевременно да подготвят българско въстание[104].

Николай Христофорович Палаузов (1819-1899), племенник на Николай Стефанович Палаузов, заминава за Одеса на 10-11-годишна възраст, за да живее при чичо си. През 1840 г. получава руско гражданство, а през 1842 г. завършва курс по право в лицея „Ришельо“. Подобно на братовчед си Спиридон, той постъпва на държавна служба. Постъпва на работа в митницата в Одеса, където продължава да работи през целия си живот. През 1845 г. заминава за Габрово по препоръка на Васил Априлов, за да инспектира училището там. По време на пътуването си посещава българите във Влашко и днешна България, за да събуди проруски настроения. Среща се с Неофит Рилски, а в Габрово – с Виктор Григорович, който по същото време пътува из България (вж. §7.5).

По време на Кримската война е офицер по българските въпроси в щаба на южните войски. В периода 1854-6 г. и 1861-2 г. оказва помощ на българските емигранти в южната част на Русия. От 1861 г. е цензор за славянските езици в международната пощенска служба в Одеса. От 1860 г. до смъртта си е член на управителния съвет на габровското училище.

Николай Палаузов написва брошура за живота на Юрий Венелин, която излиза през 1851 г. Той е един от основателите на ОБН и без прекъсване е негов председател до смъртта си през 1899 г.

Заключения

В тази глава видяхме, че Русия и руските учени са изиграли важна роля за възхода на българския национализъм. Това се случва най-напред в българската колония в Одеса, а по-късно и в Москва. Хора като Априлов, Палаузови и Денкоглу натрупват състояния в Русия и харчат част от парите си за българската кауза. Те са вдъхновени от славянофилството, което е популярно сред руската интелигенция.

Първоначално българските филолози възприемат патриотична позиция (в смисъла на този термин, влаган от Вироли), както индивидуално, така и в организирани форми, като например в Одеското българско настойничество. Априлов подкрепя българското образование, което явно моделира по подобие на гръцкото образование, което е видял в Одеса. Априлов се превръща в център в мрежата си от контакти, действайки като посредник между българите в българските земи и българите, емигрирали не само в Русия, но и в Дунавските княжества. Началото на културния национализъм се вижда в дейностите от фаза А [според систематизацията на националните движения, създадена от Мирослав Хрох, бел. пр.] в началото на 1840-те години, когато хора като Априлов, Богоров и Геров, вдъхновени от руски филолози като Погодин и Венелин, започват да събират фолклор и стари ръкописи.

По-късно, особено по време на и след Кримската война, патриотизмът е заменен от това, което Гелнър нарича „национализъм на диаспората“. Това съвпада с еволюцията на славянофилството към панславизъм в Русия, която превръща в държавна идеология подкрепата на малките славянски групи на Балканите. По това време руската държава предлага на българите нещо важно, което липсва в Османската империя: официални институции. Фактът, че самият император предоставя стипендии за българи и че Академията на науките смята България за достойна за изучаване, трябва да е оказал голямо влияние върху българското национално самосъзнание.

Идеята за славянофилството укрепва българите в тяхната идентичност. Чувството, че са част от голямото семейство на славяните, подкрепя желанието им да имат собствена държава, но тясно свързана с „държавата майка“: Русия. Към 1867 г. славянофилството се превръща в панславизъм, а подкрепата на Русия става все по-силна.

Докато българите от поколението на Априлов през 1840-те години искат от Русия подкрепа в областта на културата и образованието, Жинзифов и неговите съвременници от 1860-те години очевидно търсят политическа подкрепа.

Вътре в Русия действат множество групи, които оказват различно влияние върху българите. В зависимост от това с кого са контактували по време на престоя си в Русия, българите се превръщат в патриоти (Априлов), панславистки националисти (Жинзифов), революционери (Ботев) или дори антипанславистки настроени нихилисти (Каравелов).

 

следва продължение

Източник

 

 

[1] Sumner, B.H. Russia and the Balkans 1870-1880 (Oxford: Clarendon Press, 1937), 58.

[2] Ана Силяк, „Между Изтока и Запада: Хегел и произходът на руската дилема“, Journal of the history of ideas 62 #2 (2001), 336.

[3] Hans Kohn, Pan-slavism. Its history and ideology (Notre Dame: University of Notre Dame press, 1953), xii.

[4] Kohn, Pan-slavism, xii.

[5] Николай Барсуков, Жизнь и труды м. П. Погодина (факсимилно издание на оригинала от 1888 г.; Den Haag/Paris: Mouton, 1969), том I, 198.

[6] Пак там, 203.

[7] Siljak, “Between East and West”, 336.

[8] Това може да се види най-вече в трудовете на Иван Киреевски (1806-1856). Siljak, “Between East and West”, 352.

[9] Kohn, Pan-slavism, xi.

[10] Г. П. Макогоненко, ред., Н. М. Карамзин. Предания веков. Сказания, легенды, рассказы из истории государства Российского (Москва: Правда, 1987), 11.

[11] Пак там, 12.

[12] Барсуков, Жизнь и труды, I, 330.

[13] Johann Philipp Gustav Ewers, Das älteste Recht der Russen in seiner geschichtlichen Entwicklung (Dorpat, 1826), 300.

[14] Ibid., 301.

[15] Ulrich Picht, M.P.Pogodin und die Slavische Frage (Stuttgart: Ernst Klett Verlag, 1969), 48.

[16] Ewers, Das älteste Recht, 301.

[17] Sumner, Russia and the Balkans, 57.

[18] Picht, M.P. Pogodin, 186.

[19] P.J. Safarik. Korespondence Pavla Josefa Safarika.Vzajemne dopisy P.J. Safarika s Ruskymi ucenmi (1825-1861) (Praha: Naklad ceske akademie ved a umeni, 1927-1928), 717-718.

[20] Palacky, Gedenkblätter 182, quoted in Picht, M.P. Pogodin, 186.

[21] Hughes, “State and society”, 172.

[22] Milojkovic-Djuric, J. (1994). Panslavism and national identity in Russia and the Balkans 1830-1880: images of the self and others. [Панславизмът и националната идентичност в Русия и на Балканите 1830-1880 г.: образи на себе си и другите] (Boulder/New York: Columbia University Press). [Източноевропейски монографии, CCCXCIV], 68.

[23] Пак там, 68. Обърнете внимание на паралела със забраната на Петър Велики за брадите в началото на XVIII в.

[24] Вацлав Ханка (1791-1861) е човекът, който през 1817 г. „открива“, а през 1819 г. публикува текста Rukopis Kralovedvorski (Königinhofer Handschrift), който изглежда съдържа чешка народна поезия, идеща от около XIII век. През 1860 г. този текст е доказан като фалшификат от Й. Фейфалик през 1860 г. Киндлер (Йенс, Валтер и Рудолф Радлер) (изд.) (19881998). Kindlers neues Literatur Lexikon (22 тома; München: Kindler).

[25] Thomas Wünsch, „Khomiakov, Alexis (Хомяков, Алексей Степанович)“, в Biographisch-Bibliographisch Kirchenlexikon, публикувано на http://www.bautz.de/bbkl.

[26] Sumner, Russia and the Balkans, 60.

[27] Искра В. Чуркина, „Е. Копитар и первые русские слависты“, in Studie z dejin svetovej slavistiky do polovice 19. storocia, ed. J. Hrozienčik (Bratislava: Veda, 1978), 372.

[28] Искра В. Чуркина, „Ерней Копитар и Росия“, в: Kopitarjev zbornik. J. Kopitar in njegova doba, ed. J. Toporisic (Ljubljana: Narodna in universitetna knjiznica, 1996), 396.

[29] Пак там, 394. През 1836 г. именно Кьопен обръща внимание на Копитар, че известното вече Реймско евангелие все още съществува. Вж: Антония Бернар. 1998. Jernej Kopitar et les débuts de la slavistique européenne (Sorbonne, Paris), 360.

[30] Чуркина, Ерней Копитар, 398.

[31] Вижте например писмата на Василий Алексеевич Панов, който пътува до Берлин, Прага и дори до Черна гора, и как всички славяни, които среща, от Шафарик до Негош, го посрещат с ентусиазъм. Т. Ивантисинова и М.Ю. Достал. Встреча с Европой. Письма В.А. Панова к матери М.А. Пановой из центральной и юговосточной Европы (1841-1843) (Bratislava: Slovak Academic Press, 1996).

[32] Класицистът В. К. Тредяковски (1703-1768), който в своите филологически трудове твърди, че българският език трябва да се разглежда като самостоятелен, е един от първите, които се спират на българите. Виж Wytrzens, „Die Bedeutung“, 126.

[33] Nestor, volume III, 176, цитиран в Петровский, “О знаниях”, 22.

[34] Johann Thunman, Untersuch. über die Geschichte der östlichen europäischen Völker: Th. I (Leipzig, 1774).

[35] Adelung, Mithridates, II, 641, цитиран в Петровский, “О знаниях”, 23.

[36] Vuk Stefanovic Karadzic, Dodatak k sanktpeterburgskim sravniteljnim rjecnicima sviju jezika i narjecija s osobim ogledima Bugarskog jezika (Budapest, 1822), 1.

[37] Dobrovský, Slovanka (2 vols; Prague, 1814), 193.

[38] Anton Linhart, Versuch einer Geschichte von Krain und übrigen dlichen Slaven Österreichs [Опит за история на Карниола и другите южни славяни в Австрия] (Nürnberg, 1796), цитиран в Конев, „Вук Караджич“, 251-9.

[39] В.Н. Златарски, „Ю.Ив. Венелин и значението му за българите“, в Летопис на българското книжовно дружество (София: Българско книжовно дружество, 1903), 58, цит. по Пенев, Българската литература през XVII и XVIII век, 442.

[40] Юрий Венелин, О зародыше новой болгарской литературы (Москва, 1838). Стр. 4, цитиран с погрешната 1837 година в Пенев, Българската литература през XVII и XVIII век, 442.

[41] Ягич, История славянской филологии, 343.

[42] Григорович, Виктор И. (1848). Очерк путешествия по Европейской Турции (Казан) [Казанские ученые записки], V.

[43] Както беше отбелязано по-горе в §3.1, дори патриотично настроените българи, живеещи в град Пловдив, говорят на гръцки, тъй като българският език се счита за език на селяните. Лилова, Възрожденските значения, 41.

[44] Григорович, Очерк, 102.

[45] Кирилицата, която заменя по-старата глаголица.

[46] Ягич, История славянской филологии, 344.

[47] Барсуков, Жизнь и труды, I, 197.

[48] Ernest J. Simmons, English literature and culture in Russia (1553-1840) (Cambridge: Harvard University Press, 1935), 231.

[49] M. Pogodin, Politische Briefe aus Russland von Michail Pogodin. Aus der russischen Handschrift übersetzt. (Лайпциг: Otto Wigand, 1860), VIII (предговор от някой си C. v. S. от Виена), 18.

[50] Kohn, Panslavism, 141.

[51] Филип Е. Мозли. „A pan-slavist memorandum of Ljudevit Gaj in 1838“, The American historical review, 40 (1935)#4, 705.

[52] Ibid., 707.

[53] Ягич, История славянской филологии, 450.

[54] Той получава тази работа от губернатора на Бесарабия, генерал И.И. Инзов. Инзов е и покровител на Пушкин, който живее в дома на генерала по време на изгнанието си.

[55] Цитирано в Пенев, Българската литература през XVII и XVIII век, 448.

[56] Юрий И. Венелин, Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном отношении к россиянам. (Москва, 1829). Цитирано в Пенев, Българската литература през XVII и XVIII век, 445.

[57] Мнението на Венелин е, че трябва да има българска църква, независима от патриарха в Константинопол, каквато България е познавала по времето на Второто българско царство. Той иска да постигне тази цел с дипломатически средства, без да предизвиква вълнения сред простия народ. Grek, „Jurij I. Venelin“, 55.

[58] Румяна Георгиева Радкова, „Първият печатан превод на Евангелието на български език“, в Българското възраждане и Русия (София, 1981), 244-55, цитирана в Grek, „Jurij I. Venelin“, 49.

[59] Iskra Curkina, Rusko-Slovenski Kulturni Stiki (Ljubljana, 1995), 43.

[60] Според Венелин не само българите, но и скитите, сарматите и хазарите са славянски племена. Ягич, История славянской филологии, 451.

[61] Kohn, Pan-slavism, 66.

[62] Пенев, Българската литература през XVII и XVIII век, 447.

[63] Юрий И. Венелин, Грамматика нынешнего болгарского наречия (Москва: Росийская академия наук. Институт славяноведения и балканистики, 1997).

[64] ОР ГБЛ. Ф. Вен. V 149/2, 1. (Писмо от Априлов до Венелин от 10 декември1837), цитирано в Екатерина К. Потапенко, „Юрий Иванович Венелин и българският народ“, Исторически преглед #6 (1978), 106.

[65] Например от Михаил Трофимович Каченовски, историк и редактор на списание Вестник Европы. Picht, M.P. Pogodin, 37.

[66] Пенев, Българската литература през XVII и XVIII век, 610-611.

[67] P.I. Šafárik, Slavjanskie drevnosti. (transl. O.M. Bodjanskij, Moscow, 1845), 168-169, цит. в Константин Мечев, „Юрий Иванович Венелин и вопрос о национальной принадлежности Кирила и Методия, Български исторически преглед #2 (1978): 72-85.

[68] Константин Ф. Калайдович (1792-1832) е страстен колекционер на стари ръкописи. Той открива и издава „Святославския сборник“ от 1073 г. (1817 г.) и съчиненията на Йоан Екзарх под заглавие „Йоан Екзарх Болгарский“ (Москва, 1818-1824 г.). Финансово е подпомаган от граф Румянцев. Шенкер, „Зората на славянството“, 249.

[69] Мечев, „Юрий Иванович Венелин“, 76.

[70] „Наблюденията“, които го водят до това заключение, са: 1) малорусинът (украинецът) се трогва до сълзи от песните, а великорусинът (руснакът) – никога; 2) великорусинът се чувства добре, когато е в движение, а малорусинът предпочита тишината и спокойствието; 3) великорусинът пее за свободата си, а малорусинът – за съдбата си; 4) южноруската поезия е изпълнена с емоции, а северноруската – с емпирична философия. Виж Ягич, История славянской филологии, 454.

[71] Ягич, История славянской филологии, 449.

[72] Ibid., 216.

[73] С „Каран“, Венелин има предвид хан Крум. Мечев, „Юрий Иванович Венелин“, 73.

[74] Ангелов, „Венелин и“, 234.

[75] Пак там. 231.

[76] По-късно останките на Гогол са пренесени в гробището на Новодевическия манастир, където се намират сега.

[77] Пенев, Българската литература през XVII и XVIII век, 624.

[79] Васил Евтатиев Априлов, Денница новоболгарскаго образования. Сочинение Василия Априлова, изданное им на своем иждивении в полъзу Габровскаго училища. Часть первая. Одесса, 1841.

[80] Априлов, Денница, 28,

[81] Пак там, 119,

[82] Арнаудов (ред.), В. Априлов. Събрани съчинения, 326.

[83] Milojkovic-Djuric, Panslavism, 57.

[84] Sumner, Russia and the Balkans, 65.

[85] Писарев, Ю.А. „Традиции дружбы народов как явление культуры: освободительная борьба балканских народов против османского ига и российская интеллигенция“, в советская культура, 70 лет развития. (Москва: Наук, 1987), 260.

 

[86] Sumner, Russia and the Balkans, 68.

[87] Пак там, 69.

[88] Пак там, 75.

[89] Генчев, Българско Възраждане, 165.

[90] Не всички българи, които учат в Русия, стават убедени панслависти. Някои от тях са повлияни от нихилизма, който е бил разпространен сред младите руски революционери. Публицистът Любен Каравелов например се завръща от обучението си като яростен анти-панасславист. Sumner, Russia and the Balkans, 112.

[91] Войнов, Документи, 91-92. Оригиналът на руски език може да бъде намерен в Райко Жинзифов, Публицистика (София, 1964).

[92] Л. Каравелов, Страницы из книг страданий болгарского племени, (Москва, 1967), цитиран в Конев, Вук Караджич, 258.

[93] Автентичността на първия все още се оспорва, а вторият се смята за фалшификат, вж. §8.11.

Ibid.

[95] Хилендарски, История, 3б, 4а.

[96] Минкова, Лиляна (1978). Осип Максимович Бодянски и българското възраждане (София: БАН, 1978), 99

[97] Войнов, Документи, 111. Оригиналът на български език е отпечатан в: Райко Жинзифов, Избрани съчинения (София, 1943), 121-124.

[98] Филаретов оставя силно впечатление у своите ученици по география. Тъй като не разполагал с карта или глобус в в класната стая, той използвал диня, за да илюстрира движението на Земята. Очертанията на континентите, той сам издълбал с нож в кората ѝ. Тодев, Кой кой е, 273

[99] Карпенко, Ю.А. „Топонимия болгарских сел Одесской области (вопросы топонимического взаимодействия языков)“, в Историческая ономастика, ред.  А.В. Суперанская (Москва: Наука, 1977 г.), 189.

[100] Patricia Herlihy, Odessa: a history, 1794-1914 (Cambridge: Harvard Ukrainian research institute, 1986), 143.

[101] Обърнете внимание на разликата във фамилното име. Там, където Тошков има българско окончание -ов, Тошкович има сръбско окончание.

[102] Тодев, Кой кой е, 268.

[103] Шарова, К., Българско възраждане 1856, 202.

[104] По време на Кримската война Палаузов е част от щаба на фелдмаршал Паскевич, който е главнокомандващ на руската армия. По-късно получава руския орден „Света Анна“ за заслугите си. След края на войната участва активно в емиграцията на 5614 българи в Русия.

 

Жанет Сампимон е холандска историчка и българистка. Работи в Института за култура и история към Амстердамския университет. Основният й труд „Ставането на българщината“ (Becoming Bulgarian) защитава идеята за предимно културното, а не толкова революционно, съдържание на българското Възраждане.

Pin It

Прочетете още...

Десните дъщери

Албена Хранова 08 Юли, 2014 Hits: 13900
В последно време писаното от Фани…