Интервю на Боян Лазаревски с българския историк доц. Стефан Дечев
С голямо удоволствие представяме на читателите на „Македонска Трибуна“ българския историк Стефан Дечев, автор и редактор на много книги и статии от областта на българската и балканска история и културни изследвания. Една от последните му статии, озаглавена „„Да се остави историята на историците!“ Но на кои?“ привлича голямо внимание както в България, така и в Република Македония. По един уникално обективен и професионален начин неговият неотдавнашен текст демистифицира голяма част от националните исторически митове и в двете страни. Той дава подробно обяснение на спецификите зад историческия спор, като в същото време предлага един нов подход, ново четене – което може да доведе до разрешаването на странния македонско-български спор.
Дечев е доктор по история и доцент по модерна и съвременна история и историография. Бил е гостуващ преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. В момента преподава в Югозападния университет в Благоевград и в Софийския университет.
Уважаеми г-н Дечев, ще споделите ли с нас какво ви вдъхнови да изградите кариера в областта на историята?
За пръв път усетих влечение към това, което се казва „История“ още с получаването на учебника си за 4-ти клас в началния курс. И сега си спомням картината с цар Симеон на корицата. Преди това само бях чувал от по-големи ученици да говорят за „История“. Та обикновено в началото на септември раздаваха учебниците. Взех учебника си по история, прибрах се в къщи и го зачетох. И не можах да спра. Прочетох го за 2-3 дни целия. Когато дойде 15 септември и отидох за първия учебен ден бях минал вече всичките уроци.
Иначе съм специалист по модерна и съвременна българска и балканска история, най-общо казано времето от 19 до 21 век. Интересувам се от широк спектър от проблеми, които обхващат и политическата, икономическата и културната история. Имам публикации по най-разнообразна проблематика – от политическа идеология, през национализъм до история на храненето и сексуалността.
Спомняте ли си кога за пръв път сте чули нещо за Македония?
Да, имам много ясен спомен за първото ми съприкосновение с Македония в бивша Титова Югославия. Баща ми работеше от края на 60-те до края на 90-те в системата на „Булгартабак“. През 1975 г. с колеги посетиха Югославия. Аз бях тогава ученик в 5-ти клас. Спомням си и досега хола в къщи, фотьойлите и дивана с полиетиленовите пликчета със стока от Югославия. Една от тях беше блузка от Македония, на която обърна внимание в училище и една от учителките ми, казвайки: „Много хубава блузка имаш!“, а аз гордо отговорих: „От Югославия!“. Та тогава разглеждайки всичко донесено от Югославия, – всякакви надписи, етикети, реклами – ми направи впечатление, че всичко от Ниш беше на език близък до нашия, но стоките от Прилеп, Скопие и Охрид на език ама съвсем като нашия. Мисля, че това, което ме впечатли, но не съм бил в състояние да го коментирам е аналитичния характер на езика, отсъствието на падежи, членуванията. Спомням си и досега: „Кикирики, лупени, пражени во масло, солени.“ Или „Купуваjте нашите убави производи“
Имам и още един спомен. Той трябва да е бил от края на 70-те. Тогава вече бях чел „Македонският въпрос: историко-политическа справка“, издание на Българската академия на науките от 1968 г. Случайно попаднах на емисия на „Радио Скопие“ и явно около годишнина на Гоце Делчев излъчваха есе за него, проследявайки живота му. Не можах да позная, че става дума за биография на същия човек. Гоце беше представен като деец борил се най-вече срещу българи и гърци.
Вашите публикации се следят с интерес от двете страни на Беласица, а особено голямо внимание привлече неотдавнашната Ви статия относно Договора за приятелство и добросъседство между Република Македония и България. Като историк, какво е Вашето генерално мнение относно самия Договор? Създава ли договора перспективи за напредък по отношение на историческите разногласия?
Не съм сигурен дали политиците и дипломатите включили чл. 8, ал. 2 и 3 на договора между двете държави имат ясното съзнание, че и от двете страни на границата съвсем не са много хората, които имат желание да се занимават с миналото и „историческите събития“ тъкмо „експертно“ и „обективно“, да правят „научно тълкуване“ на изворите. Това изискване е написано черно на бяло в договора. Но един подобен подход би бил изключително непопулярен и в България, и в Македония. Те разполагат с фундаментално сбъркани национални исторически разкази, като точно най-меко казано проблематичните (да не казвам лъжовни) места в тях са най-много присъстващи в медиите и радващи се на сравнително широко обществено одобрение.
Как бихте обяснили същността на актуалния исторически спор между двете държави? Дайте пример за сбърканите исторически разкази, които споменахте преди малко.
В Македония, като югославска република, от 1945 до 1991 г. е насаждана версия на „македонизъм“, която е далеч от идеите на „преродбениците“, от ТМОРО/ВМОРО и Илинденци, както и от междувоенната ВМРО. Този македонизъм е дори твърде различен и от първия етнонационален, който идва от комунистическата ВМРО (об.) За тях македонската нация произлиза от българската и в един момент просто се е обособила от нея. В България пък от началото на 60-те години започва под ръководството на БКП и Тодор Живков да се развива един изключително строг национализъм, в който няма място за никакви нюанси и специфики и не е в състояние да види динамиките в процеса на националното изграждане.
Като резултат от десетилетия учениците в Македония учат, че не са имали в миналото си по-големи врагове от българите, а българчетата – че за разлика от винаги съществувалия от незапомнени времена „български народ“, македонската нация е „изкуствена“. Тези версии на български и македонски национализъм продължиха да се развиват и след 1991 г. България не успя да формулира гъвкава политика спрямо Македония, а в Македония вместо посрещане на фактите от историята такива каквито са се тръгна към антиквизация и подмяна на идеите и миналото на историческото ВМРО.
Не много по-различна е ситуацията и сред „експертите“ историци и други хуманитаристи. Та и до днес една от катедрите в Софийския университет се занимава с преподаване на студентите на „История на България“ (поне от ранното средновековие, разбира се, та чак до наши дни). В Скопие пък имаме „Институт за национална история“, който изследва миналото на Македония и „македонския народ“ „од антиката до денес“. Медии от двете страни на границата продължават да са залети от фалшиви и митични романтични разкази за миналото на „народа ни“.
Радвам се, че споменахте нуждата от нюансирани интерпретации. Коя би била реалистичната, обективна интерпретация на появата на етническата македонска идентичност. В кой момент и при какви условия тя започва да се развива?
Едно от нещата, които българската историография трябва да приеме е фактът, че „етническият македонизъм“ и „македонският език“ не само въпрос на насилие извършено от едно тоталитарно, еднопартийно управление. В действителност, появата на етническия македонизъм е форма на идентичност, която става във Вардарска Македония (и до известна степен в Егейска Македония) с цел съпротива срещу насилствените политики на сърбизация (и съответно елинизация). Имиграцията от Македония в България на много хора с твърдо изградена българска идентичност, затихващите връзки между местното население във Вардарска Македония и ВМРО, както и двете десетилетия прекарани в различна (сръбска) институционална рамка, без всякакви контакти с българската държава, води до израстването на поколение, в което започва да се появява и кристализира различно етническо македонско съзнание. Този македонизъм, който се появява в периода между двете световни войни е насочен към запазване на местните културни специфики и се бори срещу политиката на сърбизация.
Към края на 1933 г., представата за македонска етничност и отделен македонски език е официално възприета от комунистическата ВМРО (обединена), а в началото на 1934 г. и сам Коминтернът (Комунистическият интернационал) дава открита поддръжка на тези позиции. От този момент, македонските комунисти, които са членове на Българската комунистическа партия също започват да смятат себе си за „етнически македонци“.
Що се отнася до Егейска Македония, установяването на етнически македонизъм в тази област е до голяма степен улеснено от гръцките и югославските леви сили по време на Гражданската война (1945-1949 г.) Този процес отваря пространство за противопоставяне на политиката на елинизация – този път базиран вече не на българизма, както в миналото, а на основата на македонската етническа идентичност.
Фактът, че такъв процес не протича в Пиринска Македония доказва, че етническата македонска идентичност се появява главно там където българският език, образование и култура са изолирани и хората нямат пряк достъп до тях! Следователно, вместо да поставя етикети, българската историография трябва да намери по-добри начини да разбере и обясни тези динамични процеси в дадения исторически период.
Какво, според Вас, лежи в основата на „неспоразуменията“ на тема история помежду Република Македония и България?
Наложилото се мислене за история на Балканите. Историята трябва да е национална, и да идва от колкото се може по-древни времена. Невъзможността да се мисли за исторически личности, извън днешното разбиране за нация. Мисленето и в двете държави за нуждата от някакво „национално обединение“, което влече след себе си до старомоден иредентизъм. Също невъзможността да се мисли, че нацията е модерен феномен, и в този смисъл българската изпреварва македонската с половин до едно столетие. За да обобщя бих искал да цитирам белгийския българист Раймон Детрез, който го беше казал сполучливо преди години – разбирането в България „Ако някога сте били българи, значи и сега сте българи!“, а в Македония съответно „Щом сега сме етнически македонци, значи винаги сме били етнически македонци!“
Какво смятате, че трябва да се направи, за да се преодолеят актуалните проблеми?
Проблемите не могат да бъдат решени ако от двете страни не се признаят някои реалности, които не подлежат на съмнение. От Скопие, че възрожденците/ “преродбениците“, активистите на историческото ТМОРО/ВМОРО/ВМРО са били едновременно българи и македонци, и много трудно се е правело разлика между едното и другото. В София пък трябва ясно да се признаят двата основни консенсуса, които днес съществуват в македонското общество – 1. Македонската нация е отделна и самостоятелна нация, и 2. Македония трябва да бъде отделна, самостоятелна и независима държава. Както виждате пътят, който трябва да се извърви е твърде дълъг и ще изисква време. Затова договорът е само стъпка, аз бих казал крачка, при това може би истински първа. Справянето с тези проблеми ще е много трудно и ще изисква време. И двете историографии са изключително консервативни и закостенели. Поради балканския непотизъм много често синовете и дъщерите историци и исторички ще трябва да критикуват и се отказват от идеите на бащите и дядовците.
Ала тук следва и още нещо, от което както българската, така и македонската историография, в техния мейнстрийм са доста далеч. Трябва да разберат и обяснят на младите в двете образователни системи, че идентичността по съвременните социални и хуманитарни науки не е биологическа даденост, не зависи от кръвта и ДНК-то, а е социално-исторически продукт. Тя е същевременно множествена и променлива във времето и пространството, в определени контексти, и зависи от избор на критерии, които са нерядко изменящи се. Тя се предопределя и от взаимодействията на различни групи в дадени контексти и в зависимост от конкретния исторически период нейният обхват и социална дълбочина са също нееднакви. В този смисъл българо-македонският случай е само едно от многото потвърждения на божия свят за това. От тук двете пристрастни историографии трябва да намерят сечение в търсенето на по-нюансирани, и исторически точни национални разкази, които да отразят цялата тази сложност и многообразие. Това е нужно за да възпитат свои просветени, отворени, толерантни към „другия“ и отговорни граждани, неживеещи с параноята, че им крадат историята и че единствената форма на история на този свят е „националната“. Не, историите са и общи и понякога толкова взаимно преплетени, че самите национални истории само изкривяват тази картина. За да се постигне всичко това ще са нужни усилия и от двете страни. А точно това нюансиране на разказите ще направи споделеното минало и споделените чествания възможни.
„Македонска трибуна“ („Macedonian tribune“, Jan. 4, 2018)
Превод: Боян Лазаревски, Стефан Дечев