Паметникът на Съветската армия, София, 2014 г.
Снимка: Лъчезар В. Илиев; източник: Илия Илиев; източник: Wikimedia Commons
Войната в Украйна се отрази силно в България, като извади наяве вътрешните противоречия и дългогодишната външнополитическа несигурност. Противопоставянето между политическите сили по въпроса дали София трябва да предостави военна помощ на Украйна, дебатът относно запазването на неутрална позиция в конфликта и спирането на доставките на газ за България от страна на Русия обтегнаха все още младата четирипартийна правителствена коалиция и предизвикаха допълнителна поляризация между проруските и критично настроените към Русия части на обществото.
Тези напрежения обаче следват установен модел. Възприемането на една по-дългосрочна, сравнителна перспектива, която отчита отличителните черти на външнополитическата трансформация на София след 1989 г., може да осветли основите на съвременните български дилеми.
След рухването на комунизма и края на двуполюсността в цяла Централна и Източна Европа (ЦИЕ) започват да се появяват различни модели на европеизация. Докато някои страни (например Полша) успяха бързо да се „върнат“ в европейското лоно, други (като България) се колебаеха. Трети – най-вече Русия – така и не успяха да намерят своето място в Европа.
Както изтъквам в книгата си Конструиране на границите на Европа, разказите за демократичния преход, според които „наследството от миналото“ може да бъде преодоляно чрез прилагането на либерално-демократичен и свободен пазарен план за реформи, се оказаха откровено институционалистично-рационалистични. Те не успяха да предвидят, че моделите на трансформация на външната политика в ЦИЕ след 1989 г. ще бъдат оформени до голяма степен от идентичността. Интерактивните процеси на идентификация между „Аз“ от ЦИЕ и западния (европейския) „Друг“ определиха границите на евроатлантическата общност.
Колкото по-близки са били границите на сходство и разпознаване, толкова повече Аз и Другият са били обединени в общ стандарт на взаимна принадлежност. Тези процеси на идентификация са довели до форми на европеизация, които в книгата са наречени „силна“, „амбивалентна“ и „слаба“, проявени съответно от Полша, България и Русия. Няколко ключови елемента на националната идентичност на България са в основата на нейната амбивалентност.
Произход на раздвоената идентичност на България
Исторически погледнато, Западна Европа и Русия представляват значими Други в изграждането на българската идентичност. Западна Европа е била възприемана както като утопична, превъзходна форма на социална, политическа и икономическа организация, на която трябва да се подражава, така и като враждебна, изключителна и далечна единица, която не цени държавите от своята периферия. Идейното изключване на България от европейската цивилизация е предадено чрез понятието „Балкани“, синоним на изостаналост, вечни конфликти, племенна принадлежност и съпротива срещу модернизацията.
След като е включена в Османската империя, България остава в периферията на големите социални, политически и икономически трансформации, които се случват в Западна Европа. Реформацията, Просвещението, Индустриалната революция и Френската революция допринасят за развитието на либерализма, върховенството на закона и свободния пазар като основни ценности на „европейското“. Възприемани повърхностно, тези „вносни“ ценности никога не се превръщат в органична част от българската национална идентичност. Българите ги имитираха в процеса на догонване на Запада, но не ги преживяваха като част от изконно историческо развитие.
От друга страна, Русия играе важна роля в българската културна чувствителност и емоционална привързаност. Религиозните, етническите и езиковите сходства, заедно с историческата благодарност (освобождението на България от Османската империя зависи от руската военна и дипломатическа дейност), означават, че Русия заема централно място във възстановяването на съвременната българска държавност. В масовото съзнание на Москва е отредена ролята на „освободителка“ и покровителка не само по време на османския период, но най-вече по време на Студената война. По тази причина НАТО не е признат веднага като гарант на сигурността след 1989 г.
Традиционните аспекти на културата на сигурност в България допълнително изострят дихотомиите Изток-Запад. Централното положение на страната на Балканския полуостров е жизненоважен елемент в българското самосъзнание. Страната се възприема като геостратегически и цивилизационен кръстопът между Европа и Азия. Възприемането на териториалната принадлежност е довело до разказа за виктимизация от страна на великите сили (разпокъсването на България по време на Берлинския конгрес през 1878 г.), съчетан със спомена за предателство (от страна на съседните съюзници на България след Първата балканска война) и поражение (във Втората балканска война и двете световни войни). Тези интерпретации на историята не само прехвърлят вината за външнополитическите неуспехи върху външни „виновници“, но и водят до пасивност в международните отношения, изразяваща се в типично реактивната външна политика на България.
Амбивалентността на българската идентичност се проявява в процесите на трансформация след 1989 г. Въпреки това тя не е толкова силна, че да попречи на постепенното движение към европейска интеграция и (донякъде повърхностна) нормативна съвместимост, подпомогнато от европейската дипломатическа и икономическа подкрепа и вътрешния консенсус за проевропейска външнополитическа насока.
Колеблива европеизация
През 1990-те години амбивалентната европеизация на София се характеризира с гранично душевно търсене на подходящото място на страната в Европа, подхранвано от яростното противопоставяне между „антикомунисти“ и „бивши комунисти“. Несигурността е преодоляна едва в края на десетилетието чрез постепенното постигане на вътрешнополитически консенсус.
По подобен начин собствената амбивалентност на Европа и Америка по отношение на България се състоеше в това, че Западът не разгърна веднага своя нормативен авторитет и власт, за да приближи страната към своята орбита. Колебливостта на самия Запад по отношение на интеграцията на България в евроатлантическото пространство се допълваше от несигурните идеологически пристрастия на София. За да се сближат „Аз“ и „Другият“, бяха необходими шокът от финансовата и икономическата криза в България през 1996-1997 г. (която делегитимира всички алтернативи на прозападния път на развитие) и стратегическите преосмисляния след конфликта в Косово (които доведоха до прелом в западните представи за значението на Балканите в европейската нормативност и ред на сигурност).
Въпреки това, навлизайки в новото хилядолетие, мястото на България в Европа продължава да бъде несигурно. Намаляващото желание за разширяване от страна на ЕС и НАТО съвпадна с появата на популистки партии на българската политическа сцена. Това доведе до изчерпване както на принципа и практиката на „европейското“, така и на запазващата се дихотомия „антикомунисти“ срещу „бивши комунисти“ от 1990-те години.
Тъй като перспективите за членство в ЕС и НАТО бяха до голяма степен неоспорими, преговорите за присъединяване продължиха. Но „завръщането на София в Европа“ беше продиктувано преди всичко от стратегическите съображения на ЕС и НАТО и от повърхностния евроатлантически консенсус на българския политически елит. Той се основаваше по-скоро на ситуационна адаптация към европейските норми, отколкото на дълбоко вътрешно убеждение и стремеж да бъде активен партньор на Запада.
Украйна и възраждането на амбивалентността
Войната на Русия срещу Украйна засили дългогодишните разделения между „русофили“ и „русофоби“ както на политическо, така и на обществено ниво, особено по отношение на въпроса за предоставянето на военна помощ на Киев.
Сред четирите партии, които формират коалиционното правителство, на повърхността излязоха значителни външнополитически разломи. В единия край на спектъра на нагласите Демократична България (ДБ) последователно следва прозападна линия. Тя критикува авторитаризма на Москва, осъжда военната агресия на Кремъл и настоява България да изпрати военна помощ на Украйна. В другия край на спектъра е Българската социалистическа партия (БСП), която традиционно подкрепя тесните политически, икономически и културни връзки с Русия. Тя критикува руската инвазия в Украйна, но отказва да подкрепи санкции или военна помощ за Киев.
Най-големият партньор в коалицията, „Продължаваме промяната“, е новак, който спечели парламентарните избори през ноември 2021 г. с антикорупционна платформа. Кирил Петков, министър-председателят, е съпредседател на партията. Тя черпи подкрепа и идентичност от позициите си по вътрешни въпроси и от бизнес ориентирания си подход. Заемането на страна по външната политика е по-малко забележимо.
В контекста на войната в Украйна партията се опитва да играе балансираща роля сред коалиционните партньори, като се въздържа от изразяване на категорична позиция по въпроса за износа на оръжие за Киев. Въпреки това, след засилващия се натиск за заемане на по-ясна позиция и спирането на доставките на газ от страна на Русия, „Продължаваме промяната“ направи обратен завой. По време на посещение в Украйна в началото на май Петков заяви, че предоставянето на военна помощ на Украйна е равносилно на цивилизационен избор в полза на Европа и демокрацията.
Четвъртият партньор в коалицията, „Има такъв народ“ (ИТН), е сравнително уклончив по отношение на външната политика. Въпреки че партията изповядва прозападни позиции, нейната предизборна платформа включваше призиви за поддържане на тесни културни и икономически връзки с участници извън ЕС и НАТО, особено с Русия. Въпреки това ИТН ясно се обяви в подкрепа на военната помощ за Украйна.
Партиите в опозиция изповядват смесица от прозападни и проруски позиции. Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ), която държеше юздите на властта в продължение на дванадесет години, изпращаше смесени сигнали по отношение на Русия през годините. От една страна, ГЕРБ последователно подкрепяше евроатлантическата стратегическа ориентация на България, както в публичната си позиция, така и в действията си. От друга страна, ГЕРБ и нейният лидер, бившият министър-председател Бойко Борисов, заемат проруски позиции, особено в сферата на енергетиката (газови и ядрени проекти) и икономическите връзки (туризъм и оръжейна промишленост). Партията зае твърда позиция в подкрепа на износа на оръжие за Украйна, като вероятно се опитва да се възползва от нерешителността на правителството.
Движението за права и свободи (ДПС) представлява и получава подкрепата си предимно от етнически турски избиратели. През последните три десетилетия то присъства неизменно на българската политическа сцена. Въпреки че от време на време изразява проруски позиции, както и предполагаеми връзки с руски групи и интереси, ДПС традиционно се представя като най-твърд поддръжник на евроатлантическата ориентация на София. В контекста на войната в Украйна ДПС подкрепи износа на оръжие за Киев, макар и по сдържан начин.
И накрая, крайнодясната проруска партия „Възраждане“ оказва ярка подкрепа на политическия дневен ред на Кремъл, като активно разпространява прокремълска дезинформация в България. „Възраждане“ организира протести, осъждащи изпращането на оръжия в Украйна, и призовава за български неутралитет в конфликта.
Президентът Румен Радев се противопостави на износа на оръжие, с което отвори нарастваща пукнатина в отношенията с правителството. Радев твърди, че войната в Украйна може да прерасне в европейска и световна война, и критикува българските политици, които изглеждат готови да предприемат тази стъпка. Той дистанцира българския национален интерес от акта на предоставяне на военна помощ на Украйна, като предположи, че политическите фигури, които подкрепят това, са мотивирани от лични интереси. Асен Василев, вицепремиер и съпредседател на „Продължаваме промяната“, определи подобно противопоставяне срещу износа на оръжие като „срамно“.
Тези противоречиви позиции намират отражение в обществените нагласи. През годините проучванията на общественото мнение неизменно показват, че българите са сред най-проруски настроените хора в Европа и по света. Но докато проучванията на общественото мнение между 2020 и 2022 г. показваха, че одобрението за Владимир Путин е около 55 %, след руската инвазия настъпи драстична промяна. Положителните мнения за Путин са намалели наполовина, докато отрицателните са се увеличили повече от два пъти. Това обаче може да е краткосрочно. Прокремълската дезинформация се е разпространила експоненциално в българската (социална) медийна среда; към втората половина на март 2022 г. 42% от българите изразяват мнение, че санкциите на ЕС срещу Русия са твърде строги.
Вековното българско балансиране
Вечният дебат за „балансирането“ и по-специално за „неутралитета“ се появи отново във връзка с въпроса дали София трябва да изпрати оръжие в Украйна. Усилието за балансиране между Изтока и Запада, което в крайния си вариант се превръща в стремеж към неутралитет, е утвърден модел във външната политика на София. Българските разбирания за балансиране и неутралитет се различават от конотациите, които тези понятия имат в реалистичната теория и практика на международните отношения. Вместо стратегия, прилагана от една държава или група държави за ограничаване на мощта на друга държава, българското балансиране означава сливане на дуалностите Изток-Запад. Неутралитетът се разбира не толкова като средство за гарантиране на сигурността чрез военно неучастие в конфликти с трети страни, колкото като начин за размиване на прозападната ориентация въз основа на прикрит или явен проруски уклон.
Например през 1990-те години политици от Българската социалистическа партия и техни поддръжници твърдяха, че за София съществуват алтернативни насоки за действие, различни от прозападната. Сред лявоориентираните политици и интелектуалци имаше значителна подкрепа за ролята на България като „мост“ между Русия и Запада. Зад тази позиция стоеше манталитетът на политико-икономическо подчинение на Кремъл, наследен от съветския период.
Опитът за провеждане на външна политика, равноотдалечена от Запада и Изтока, намери израз в едно своеобразно разбиране на термина „евроатлантически“. Използването на този термин от представителите на БСП обхващаше ЕО/ЕС и СССЕ/ОССЕ, но изключваше НАТО. Това беше начин за включване на Русия в трансатлантическите споразумения за сигурност. На практика ръководените от социалистите правителства работеха за членство в Европейския съюз, като същевременно съживяваха икономическите и политическите отношения с държавите от ОНД, така че българите „най-накрая да стъпят на два крака“.
В контекста на войната в Украйна усилията за „балансиране“ – до степен на имплицитно или експлицитно призоваване към неутралитет – бяха очевидни в политическия и обществения дискурс. В това отношение официалната реторика на социалистическите политици (които от време на време споменават за поддържане на солидарност с ангажиментите на България към НАТО) се припокрива с антисистемните партии, които лансират най-крайните антинатовски, националистически позиции.
Фалшивата равнопоставеност между износа на оръжие за Украйна и участието на България в пряка военна конфронтация с Русия е широко обсъждана. Социалистически настроените кръгове оправдават противопоставянето на износа на оръжие с привързаността си към мира и противопоставянето на удължаването на войната. Лидерът на БСП Корнелия Нинова заплаши да напусне коалиционното правителство на тези основания. В тясна връзка с тази позиция е предложението София да поеме ролята на посредник между Москва и Киев. Посредничеството обаче обикновено изисква известна равнопоставеност, безпристрастност и неутралност, а не заемане на ясна и категорична позиция в полза на една от страните в спора. Подобна роля би била в противоречие със статута на България като член на ЕС и НАТО, които всестранно подкрепят и подпомагат Украйна.
Традиционното възприемане на „дребността“ на България в международните отношения също играе роля в опита за „поддържане на баланс“. Предполагаемите ограничения на властта служат като оправдание за пасивност и оттегляне. Външният министър Теодора Генчовска например посочи „дребността“ на България като причина да не доставя оръжие на Украйна, въпреки че нейната собствена партия – ИТН – официално зае проукраинска позиция. В този случай Генчовска се връщаше към позиция по подразбиране, която се стреми към двусмислие и възпрепятства формирането на по-решителна позиция. Това съответства на общия навик на София за реактивност, подплатен с нежелание да се признаят възможностите за по-голяма активност от страна на малките държави в рамките на международните институции. Факт е, че българската отбранителна индустрия може да доставя на Украйна (и го прави), редица оръжия и боеприпаси, макар и чрез частни компании.
Изричните призиви за български неутралитет бяха съчетани с много по-крайни и антисистемни изказвания, които приравняваха военната помощ за Украйна с „предателство“ и изискваха демилитаризация на България. Проруската крайнодясна партия „Възраждане“ е начело на тази реторика, като организира протести с искане за неутралитет. Целта е да се отървем от „националните предатели“, да „възстановим българската държавност“ и да премахнем „чуждата окупация“ и чуждите интереси, като всички те се опитват да въвлекат страната във война, в която България привидно няма никакво участие. По този начин неутралната позиция се формулира като обслужваща националния интерес, докато противопоставянето срещу руската агресия се обявява за „предателство“.
Проруски настроените части на обществото (които не са непременно ръководени от политически сили) също стартираха множество инициативи, призоваващи към неутралитет. Така например „България за мир и неутралитет“ стартира петиция, в която се посочва, че пацифистките цели се постигат най-добре чрез ненамеса във войната в Украйна и изтегляне на присъствието на НАТО от страната. Твърди се, че членството на София в Алианса застрашава положителните отношения на България с Москва и води до загуба на суверенитет и геополитическа нестабилност поради предполагаемото подстрекаване на конфликти от страна на НАТО.
Поради широко разпространените политически и обществени нагласи и инициативи в полза на баланса и неутралитета, позицията на българските власти относно изпращането на военна помощ за Украйна си остава колеблива. Два месеца и половина след началото на войната опитът на министър-председателя Петков да промени политиката на отказ от военна подкрепа за Киев доведе до компромис. На 4 май парламентът одобри предоставянето на военно-техническа помощ (ремонт на украинска военна техника), но без да изпраща официално оръжие. Отчитайки вътрешните разцепления в България, които можеха да доведат до разпадане на коалиционното правителство, украинският президент Зеленски депозира писмо с искане за различни видове помощ, търсена от България; доставката на оръжие отсъстваше от списъка.
Обречени на двусмислие?
Устойчивата амбивалентност на българската външна политика показва трудността да се осъществи цялостна промяна на фундаменталните убеждения за националната идентичност. Ключовият път за трансформация може да се осъществи единствено чрез ръководството на „истински“ елит, действащ в съответствие с високи стандарти на политическия морал. Такъв елит може да превърне кризата във възможност за преосмисляне – вместо да се връща към навици, които водят до застой и грешки.
„Продължаваме промяната“, представляваща по-младите поколения (Х и Милениум), събра най-много гласове на парламентарните избори през ноември 2021 г. Партията се състои от хора, чиято лична и професионална биография като цяло не е свързана с политическите, бизнес и разузнавателни мрежи на бившия комунистически режим (за разлика от повечето утвърдени български политици). Те обикновено са със западно образование и ориентация, предприемчиви, с либерални социални и икономически възгледи, индивидуалисти, но подтиквани от стремежа да се отблагодарят на своята общност.
Потенциалът за промяна, породен от тези лични и групови характеристики, обаче се сблъсква с тежестта на системните фактори. На първо място, традиционните идеологически позиции, определящи провеждането на българската политика, оказват натиск върху новия елит. От време на време „Продължаваме промяната“ се връщаше към исторически утвърдени модели на амбивалентност. Второ, партията получи само частичен мандат за реформи (с 67 депутати от общо 240 места в парламента). По-старите поколения запазиха контрола си върху лостовете на властта.
Следователно преодоляването на приемствеността изисква морална решимост да се преследва, обсъжда и провежда борба за промяна. Едва тогава в България ще се появи нова политическа класа, която, по думите на Макс Вебер, живее за, а не от политиката.