Дискусии – България

„Как се каз­ваш, дядо?” – пи­там ста­рец, кой­то на някол­ко ки­ло­мет­ра пре­ди се­ло При­пек е прос­нал на пол­яна­та ов­ца и я стри­же. Мал­ко по-встра­ни е сед­на­ла же­на. Ча­ка за въл­на­та.

„Нямам име – от­връ­ща той. – Ба­ща ми ме кръс­ти Се­лим, дър­жа­ва­та ме преи­ме­ну­ва на Стоян. Знам ли кой съм?”

„Е, на­ли все пак си вър­на ба­щи­но­то име. 18 го­ди­ни ми­на­ха от­то­га­ва, все с не­го си...”

„Вър­нах го, но от­де да знам, че пак няма да ми го взе­мат. На ба­ща ми три пъ­ти са му смен­яли име­то, как да съм си­гу­рен, че и на мен няма та­ка да ми се слу­чи?”

Сед­на­ла­та встра­ни же­на кла­ти гла­ва в знак за съг­ла­сие. „Та­зи ра­бо­та с име­на­та е мно­го не­си­гур­на – каз­ва тя. – Ние си вър­нах­ме мю­сюл­ман­ски­те име­на, но иде­те в се­ло­то и ще ви­ди­те, мла­ди­те си ос­та­на­ха с бъл­гар­ски­те... Ни­що си­гур­но няма при нас – вед­нъж тъй, ми­не, не ми­не вре­ме и пак ста­не ина­че. Прав е чо­ве­кът – най-доб­ре без име. Та­ка по­не няма как­во да сменяш.”

В При­пек има­ло 300 къ­щи, каз­ват ми два­ма мла­де­жи, сед­на­ли на сянка в цен­тъ­ра на се­ло­то. През сед­ми­ца­та те поч­ти се оп­раз­ва­ли, но в съ­бо­та и не­деля от­но­во се пъл­не­ли. В ра­бот­ни­те дни мъ­же­те оти­ва­ли да ра­ботят в строи­телс­тво­то по го­ле­ми­те гра­до­ве. Има­ло не­кол­ци­на, кои­то за някол­ко ме­се­ца за­ми­на­ва­ли и за чуж­би­на. За­се­га ни­кой не смятал да на­пус­не род­на­та си къ­ща за­ви­на­ги, но и да се стои в нея за­ви­на­ги съ­що не ста­ва­ло. „Цел­та е яде­не­то – об­яснява еди­н от мла­де­жи­те. – Всич­ко дру­го е пре­ход­но.“

Как­ви са, пи­там ги. Са­ми­те те как се оп­ре­делят. Ка­то по­ма­ци ли?

Да, по­ма­ци би­ли. А ре­ли­гиоз­ни ли са, ходят ли в джа­мия­та?

Ре­ли­гиоз­ни би­ли, но не съв­сем – гла­си от­го­во­рът. А в джа­мия не хо­де­ли, за­що­то би­ли хрис­тия­ни. Как та­ка?! Хем по­ма­ци, хем хрис­тия­ни?

Пок­ръс­ти­ли се. В Зла­тог­рад. По собс­тве­но же­ла­ние. От ро­де­ни­те през 1966 г. до­се­га да има най-мно­го де­се­ти­на мю­сюл­ма­ни, каз­ва ед­но от мом­че­та­та. Всич­ки ос­та­на­ли ста­на­ли хрис­тия­ни. За­що? – не­доум­явам. За да се от­де­лим от тур­ци­те – каз­ват те.

При­пек е еди­нстве­но­то по­маш­ко се­ло в об­щи­на Дже­бел – об­ясняват ми. Всич­ки дру­ги се­ла са чис­то тур­ски. Ко­га­то през 70-те го­ди­ни смен­яли име­на­та на по­ма­ци­те, тур­ци­те би­ли тия, кои­то уп­ражн­ява­ли на­си­лие спрямо тях. Ко­га­то де­се­ти­на го­ди­ни по-къс­но смен­яли име­на­та на тур­ци­те, по­ма­ци­те, за да си го вър­нат, влез­ли в доб­ро­вол­ни­те от­ряди, кои­то оби­кал­яли по тур­ски­те се­ла и с пуш­ка в ръ­ка при­би­ра­ли пас­пор­ти­те. Ме­ха­низ­ми­те на на­си­лие­то са ясни – ед­ни­те сре­щу дру­ги­те, съ­се­дът сре­щу ком­шия­та, раз­дел­яне на на­ши и ва­ши. От­тук на­та­тък под­чи­не­ние­то е лес­но. Но­жът на враж­да­та е за­бит мно­го дъл­бо­ко. От­го­ре ра­на­та е хва­на­ла ко­рич­ка, но от­вът­ре про­дъл­жа­ва да кър­ви. Хо­ра­та се объ­рква­т. Кои сме ние, пи­тат се те. И търсят на­чин да се са­мооп­ре­делят, от­гра­ни­ча­вай­ки се от дру­гия. По-въз­рас­тни­те дър­жат на мю­сюл­ман­ски­те си име­на. „Към тях няма на­чин да се об­ръ­ща­ме по друг на­чин – каз­ват мла­де­жи­те. – Но пък ка­то иде­м на ра­бо­та в гра­да, за нас е по-доб­ре да сме с бъл­гар­ски име­на.”

Из­ход от си­туа­ция­та мла­ди­те на­ми­рат, ка­то кръ­ща­ват бе­бе­та­та си с ан­глий­ски име­на. Дей­вид и Ми­риъм би­ли най-оби­ча­ни­те в се­ло При­пек.

На­ми­рам се в При­пек в на­ве­че­рие­то на 18 май. Пи­там да­ли знаят как­во се е слу­чи­ло на съ­ща­та да­та през 1989 г. в Дже­бел. „А, Дже­бел ли? Не се раз­би­ра­ме с уп­ра­ва­та там. Не ни сла­гат ули­чно­то ос­вет­ле­ние. На тъм­но стоим.” Въп­ро­сът ми за ис­то­ри­чес­ко­то съ­би­тие е от­мес­тен с от­го­вор за ико­но­ми­чес­ки­те спо­ро­ве от днеш­но вре­ме. С тю­тюн не мо­гат да се из­хранят. Кра­ви гле­да­ли, но мляко­то по 50 сто­тин­ки за ли­тър из­ку­пу­ва­ли. И то­ва не е ра­бо­та. Кар­то­фи садя­ли, но няма­ло как да ги про­да­ват. С кар­то­фи­те цяла зи­ма хра­не­ли жи­вот­ни­те. То­ва ра­бо­та ли е? Мъ­ка! На всич­ко­то от­го­ре и на тъм­но да стоят... Мо­же би хо­ра­та са пра­ви. Как­во зна­че­ние има как­во­то и да е ис­то­ри­чес­ко съ­би­тие, ако ве­чер, при­би­рай­ки се у до­ма, се спъ­неш на пра­га и си счу­пиш но­са? Ни­как­во.

18 май. Дже­бел. Пло­ща­дът е пъ­лен с на­род. Праз­ник на гра­да. Въз­по­ме­на­те­лен ми­тинг по по­вод про­тес­тния ми­тинг, ор­га­ни­зи­ран на съ­що­то място през 1989 г. На три­бу­на­та се кач­ват мъ­же в чер­но. Произ­насят пла­мен­ни сло­ва. От Дже­бел би­ло тръг­на­ло па­да­не­то на Бер­лин­ска­та сте­на. Са­мо де­то в Бер­лин хич и не по­до­зи­рат. Ис­то­рия­та на­бъб­ва от ге­рои­чес­ки под­ви­зи и по­зи и в су­ма­то­ха­та някак ми се стру­ва, че ис­тин­ски­те ге­рои са заб­ра­ве­ни. Те не се пъ­чат, стоят скром­ни встра­ни.

Три­бу­на­та е от­де­ле­на с кор­дон от хо­ра­та на пло­ща­да. По­ли­цаи пазят. Ко­го? От ко­го? Го­ре са ръ­ко­во­ди­те­ли­те, до­лу е на­ро­дът. На­ви­ци­те от со­циа­лиз­ма пре­ди 89-а не са заб­ра­ве­ни, трябва са­мо еди­н „праз­ни­чен слу­чай“, за да из­бият от­но­во. Тър­жес­тво­то твър­де мно­го на­помня на ко­му­нис­ти­чес­ки­те пар­тий­ни чес­тва­ния, ко­га­то се пре­на­пис­ва­ше и преи­на­ча­ва­ше ис­то­рия­та на Съп­ро­ти­ва спо­ред уго­да­та на въз­сед­на­ли­те влас­тта.

Стоя в гру­па­та на по­ли­ти­чес­ки­те зат­вор­ни­ци по „въз­ро­ди­тел­ния про­цес”. Част от тях през 1989 г. още са би­ли в зат­во­ра, дру­га – ве­че при­ну­де­ни да на­пус­нат дър­жа­ва­та към Ав­стрия или Шве­ция. Се­лим Се­ли­мов оба­че по то­ва вре­ме ве­че е из­ле­жал при­съ­да­та си, бил е на сво­бо­да, в про­цес на по­лу­ча­ва­не на пас­порт, за да се из­се­ли в Тур­ция. И в ми­ли­ция­та му каз­ват да не хо­ди към Дже­бел, за­що­то там се оча­ква не­що. Зна­чи ми­ли­ция­та е знае­ла за гот­ве­ния ми­тинг. По­раж­да се съм­не­ние­то, че е би­ла и сред ор­га­ни­за­то­ри­те. Под­хвърлят ми, че ми­тин­гът от 89-а е де­ло на ДС. Пър­во – за да из­лязат на свет­ло име­на­та на но­ви­те во­да­чи и вто­ро – за да се на­ме­ри по­вод за пос­лед­ва­ла­та мал­ко след то­ва „гол­яма ек­скур­зия”. Но за то­ва няма до­ка­за­телс­тва. Да­ли е та­ка, ни­кой не се нае­ма ни­то да пот­вър­ди, ни­то да от­ре­че. Ис­то­рия­та е ус­луж­ли­ва към ДС и мъл­чи. Опи­тва­м се да раз­бе­ра кои са ор­га­ни­за­то­ри­те на ми­тин­га, кои са ли­ца­та от 18 май, как­во точ­но се е слу­чи­ло то­га­ва, как­во се е го­во­ре­ло. Шмуг­вам се из тъл­па­та на пло­ща­да и търся спо­ме­ни­те за то­ва вре­ме. По­ве­че­то от хо­ра­та се из­вин­яват, че не го­ворят доб­ре бъл­гар­ски. От из­сел­ни­ци­те би­ли, дош­ли за праз­ни­ка са­мо. Дру­ги от­каз­ват да го­ворят. А по-мла­ди­те нап­ра­во ни­що не знаят. За­що сте тук? – пи­там ги. За­що­то е праз­ник на гра­да, от­връ­щат те. Има па­наир.

Про­да­ва­чът на за­ха­рен па­мук не знае ни­що за 18 май 1989 г. До­шъл е за­ра­ди алъ­ш-ве­ри­ша.

Про­да­ва­чът на ке­бап­че­та не знае ни­що за 18 май 1989 г. Ра­бо­ти във Фран­ция. Вре­мен­но е в Дже­бел. По­ма­га на брат си да из­ка­рат някой лев.

По­ве­че­то от мла­де­жи­те на­пус­кат пло­ща­да и се от­правят към раз­ле­лия се в стра­нич­ни­те ули­чки па­зар.

Мъ­же­те в чер­но оти­ва­т на праз­ни­чен об­яд. Днес те са на­чал­ни­ци, важ­ни хо­ра.

По­ли­ти­чес­ки­те зат­вор­ни­ци ос­та­ват пос­лед­ни на пло­ща­да. Не са по­ка­не­ни на офи­циал­на­та тра­пе­за. Ог­леж­дат се. И сядат под ча­дъ­ри­те на ед­но от за­ве­де­ния­та в цен­тъ­ра. Зах­вър­ле­ни от ис­то­рия­та. Въп­ре­ки че са ге­рои, тяхна­та при­каз­ка е твър­де страш­на, за да бъ­де раз­каз­ва­на на де­ца­та за ле­ка нощ. Ос­вен то­ва е без поу­ка – не ста­ва за биз­нес.

Ни­що за чу­де­не. Всич­ко то­ва ве­че сме го ви­де­ли с т.нар. „ак­тив­ни бор­ци“ и „вът­реш­на опо­зи­ци­я”. В гън­ки­те на тех­ни­те скри­ти и явни спо­ро­ве по­тъ­ват и фак­ти­те от ис­тин­ска­та ис­то­рия. За­що­то тя, ис­тин­ска­та ис­то­рия, ка­то ни­що мо­же да се ока­же прът в ко­ла­та на биз­не­са. Ос­та­ват са­мо жер­тви­те – хо­ра­та без име­на, хо­ра­та със сме­не­на иде­нтич­нос­т, кои­то за­тис­кат въп­ро­са „Кой съм аз?“ с то­зи „Как­во ще ям?”.

Източник

Жанина Драгостинова (род. 1962) е българска журналистка и писателка. Дебютната й книга Твоята история. 52 седмици от началото на 21. век събира 52 очерка, публикувани преди това във в. „Дневник" и сп. „Паралели". В края на 2006 г. издателство „Колибри" издава сборника й Моята история. Де е България?.