Само че напоследък едно друго куче почна да се върти край къщата ни. Помияр. Хърбав и проскубан. Уж уличник, никой не го е учил на добри обноски, но помиярът ляга пред прага ни, сякаш иска да ни пази. Мурафети ни продава.
– Горкото куче – каза един ден големият ми син това, което всички си мислехме, но никой не смееше да произнесе. – Няма си никого. Сигурно е много нещастно.
Гледам, малко по-късно, синът ми излиза и му подхвърля филийка хляб. След него и брат му прави същото. Вечерта, когато мъжът ми се връща от работа, също се задържа по-дълго от обикновено отвън пред вратата. Наблюдавам го – клекнал до кучето и нещо му говори. Нежно. Аз пък си гушнах моята Фройлайн.
– И сега навън ли ще спи това куче? – жално попита някое от децата.
– При тия дъждове… – добави другото.
На другия ден замъкнаха окъселите си панталони и постлаха легло на кучето. Бях приготвила дрехите за момчето на една приятелка, но така стана, че кучето ги получи.
Миналата неделя мъжът ми дълго ходи из мазето, измъкна някакви дъски и почна нещо да чука. Сковавал колиба за кучето. Когато преди време синът ми трябваше да носи в училище за часа по трудово къщичка за птиче, мъжът ми си остави ръцете и детето получи тройка, а сега – със старание кове колиба за уличното псе.
Не издържах на общото настроение и поддадох. Сега и аз, излизам ли от къщи, взимам филийка хляб. Децата са отишли по-напред в милосърдието си и всеки път откъртват по едно саламче от сандвичите си и го дават на кучето. Веднъж, надничайки в колибата, да разменя някои мили думи с кучето, откривам, че то лежи на сакото от сватбения костюм на мъжа ми. Не че си е останал същият и че някога отново ще го облече, но все пак… Но пък кучето гледа така умно, как да не му дадеш сърцето си.
Вечер сядаме пред телевизора, за да наблюдаваме най-рейтинговото публицистично предаване „Имало едно време“, в което призовават да се грижим за самотните и болните. Това е вашата приказка, казва развълнуван глас, вие можете сами да я допишете. Всички ставаме и поглеждаме през прозореца. Кучето спи доволно, стабилно нахранено. Намерихме начин да материализираме любовта си към другите, към чуждите, към нямащите. Ние написахме своята приказка.
Вече почти не обръщаме внимание на Фройлайн. Разходките с нея се превръщат в тежко бреме, което всеки гледа да пробута на другия. Когато у дома не остане достатъчно хляб, взимаме от пакета с храната й, за да дадем на другото куче. То е толкова нещастно, а тя, какво иска, нали си има дом.
Онзи ден по случайност всички се събрахме покрай колибата на кучето. Всеки с нещо за ядене в ръце. Кучето отдавна не е хърбаво. Даже вече не скимти радостно и не върти опашка, когато му носим ядене и му сменяме водата, да е все прясна. Схваща гостоприемството ни като нещо задължително и саморазбиращо се.
Зад гърба си чуваме ръмжене. Обръщаме се. Фройлайн стои на вратата и ни гледа враждебно. Зъбите й блестят на слънцето. Дали ще ни пусне вътре или ще трябва да се молим на уличника да ни приюти?
