Драскулки – Проза

Пред басейна е спрял джип. Огромен като мамут, заема целия тротоар. Светлините му мигат. Задните стъкла са тонирани, но през предното виждам, че вътре няма никой. Значи е сложен да гръмне, казвам си и с бърза стъпка минавам отсреща. Точно на това място има заведение от ония, в което единствените клиенти са „типовете, дето обядват към три“. Няма начин да не гръмне. Познат адвокат ми обясни, че гърмежите са единственият начин за окрупняване на раздробените големи пари. Ще гръмне, но е по-добре да не съм там по това време, защото какъвто съм заплес, току-виж съм го отнесла. С тупкащо от страх сърце и на бегом влизам в басейна.

Посреща ме гръм. В единия басейн има състезания и пистолетът дава старт. В другия дечица се учат да не се страхуват от водата. Пищят на възбог, като че в басейна са пуснали акула. Акула? Оглеждам се за перка, стърчаща от водата. Колко му е на терористите да родят такъв пъклен план? Ето ти тебе резултатът от гледане на екшъни. Под душа си мисля, че няма по-подходяща цел за терористите от тази. Ще пуснат акулата. Или ще гръмнат бомбата. И аз ще стана малко поточе, вляло се в реките кръв, които всеки ден ни обещават. Сърцето ми е вече в гърлото. В главата ми е парчето на Пинк Флойд „Мамо, как мислиш, ще пуснат ли бомбата?“.

Никога не съм виждала бомба. По време на „голямата екскурзия“ през 1989 г. когато влизахме в кино, претърсваха чантите за бомба. Попитах една разпоредителка виждала ли е бомба, а тя отговори, че са им казали „бомбите се носят в чанти“. Оттогава винаги свързвам гърмящото устройство с чанта. По-голямшка. Живковите милиционери под път и над път претърсваха чантите за бомби. И днешните – също. Така де – има ли забравена чанта – ще гръмне.

По онова време всички знаехме, че „нещо става в държавата“, но никой не го съобщаваше. Днес всички „го съобщават“, но така и нищо не става ясно. Само дето честичко гърми.

Наскоро Кофи Анан каза, че при миротворческите мисии няма малки и големи народи и без да иска повтори думите на Георги Димитров от вчера. Изявлението на Анан ме изпълни с радост и дори изръкоплясках пред телевизора. Също както преди години роднините ми са ръкопляскали пред радиоапарата. Мъничето България пак се намести сред великаните при „миротворческата“ си мисия в Ирак. Докато не й бият шута.

Ако иракчаните се надяват ние да им занесем демокрацията, както казват нашите ръководители, пригласяйки на Анан, жална им майка. Ние тук в мирни условия вече 15 години не можем да я установим, какво остава за бойни. 

Освен демокрацията от присъствието ни в Ирак, казват, имало и далавера. Не съм чула от някоя война България да е излизала на далавера. През Първата световна от лоялност към Германия сме изгубили всичко. По време на Втората пак от лоялност сме обявили символична война на САЩ и Англия. А те съвсем не символично са сринали София. Сега пак сме лоялни. И?

Мен лично не ме е страх, щото нямам нищо. А защо са им на американците на босия цървулите? Най-много за фолклорен музей. А терористите, казват, са свикнали да ходят боси.

Тия дни съобщиха, че от РДВР-Враца били готови да действат, ако нещо се случи с електроцентралата в Козлодуй. Сещам се за един мрачен виц от близкото минало: Какво останало след експлозията в Чернобил?  Отговор -“...бил“. Какво ще остане, ако гръмне Козлодуй – отговор „ ...уй“. Български специалитет за борба с паниката.

И болниците били в готовност. През 89-а се роди синът ми. Години се борихме с вътрешно болничната инфекция, която си донесе от родилното. Тази година ми се наложи малко да се полекувам и отново се справях с вътрешно болничната инфекция при домашни условия

Прибирам се вкъщи и чувам нов гръм – по телевизията дават „Челюсти“ на Спилбърг. В края на филма гигантската акула е захапала бутилка сгъстен въздух, шерифът стреля и тя експлодира. Чудовището става на парчета.

Шерифът и ихтиологът се спасяват и върху отломък от лодката плуват към брега. Сред океана от кръв от избухналата акула. И това ако е хепиенд!