Демонстрациите на чувствителност към критика от страна на българския премиер започнаха да зачестяват, макар Борисов да се ползва с изключителен медиен комфорт. „Който критикува МВР, служи на мафията, а журналисти, които обслужват мафията, не са журналисти“, обяви той, след което се впусна в дълги разсъждения по темата пред двама блогъри от сайта politikat.net.
Асен Генов и Константин Павлов-Комитата бяха поканени от премиера на разговор, за да обяснят как проектът им „Бойкометър“ систематизира обещанията на ГЕРБ. Очевидно засегнат от последното измерване, според което управляващите са изпълнили едва 11% от заявените намерения, Борисов извика на срещата и министрите Цветан Цветанов, Симеон Дянков и Делян Добрев, чиято задача беше да убедят блогърите колко не са прави.
В крайна сметка обаче министрите послужиха само за фон, докато премиерът подчертано дружески и непринудено разясняваше на какво се дължат възраженията му. Не, не ставало дума за лична непоносимост към критика, разбрахме от записа, а за принципна позиция. „Мафията може да е енергийна, криминална, земеделска. Зависи от сектора. И ако четете в различните вестници или телевизии, чиито собственици имат ангажимент към това нещо, в едните или не се отразява нищо, или се развива като огромен балон“, каза Борисов, според когото било много лесно да си платиш и да си наемеш журналисти, дори в чужбина.
А как да се пребори „мафията“ ли?
Решението било просто. „Моят колега в Унгария Виктор Орбан, понеже завари подобна ситуация, направи един Закон за печата и Брюксел го размаза“, посочи премиерът. Без да споменава, че „размазването“ от страна на Европа се дължеше на авторитарния му дух, Борисов обеща скоро и България да се сдобие с подобен медиен намордник.
Орбановите стил и методи на управление, на които българският му колега очевидно симпатизира, се превърнаха в проблем не само на унгарците, но и на целия Европейски съюз. Виктор Орбан започна тъкмо с медиите и така се опияни от победния си поход срещу критичните гласове, че вече е сравняван с беларуския диктатор Александър Лукашенко…
„Модерният тоталитаризъм е само епизод от вечния бунт против свободата и разума. Той се различава от по-ранните епизоди не толкова по своята идеология, колкото с факта, че неговите лидери успяват да осъществят най-дръзките мечти на своите предшественици – те превръщат бунта против свободата в популярно движение.“
Думите на Карл Попър от „Отвореното общество и неговите врагове“ бяха цитирани от унгарския писател Йожеф Дебрецени по време на демонстрациите в Будапеща през януари.
Тогава десетки хиляди унгарци излязоха да протестират пред националната опера, призовавайки за оттеглянето на „Виктатор“-а, докато на сцената и във фоайетата на операта премиерът Виктор Орбан приемаше поздравления на гала вечеря за представянето на основния закон.
„Управлението на Орбан сега прилича много повече на автократичните режими в Русия и Беларус, отколкото на другите демокрации в Европейския съюз“, писа в. „Вашингтон пост“ в материал от Будапеща. Освен, че управляващата партия ФИДЕС има парламентарно мнозинство от две трети, обясняваха кореспондентите, новата конституция и пакетът от консервативни закони подкопават демократичната система и засилват политическия контрол над съдебната власт, централната банка, вероизповеданията и медиите.
„Какво е това – краят на републиката (в новата конституция отпадна Република и остана само Унгария – б.а.), или краят на демокрацията?“ – попита „Ройтерс“, а „Дойче веле“ предложи следния отговор: „Всъщност промените прекрояват устройството на нацията по мярката на управляващата партия и един автократичен премиер. Те отразяват ясно намеренията на властовия апарат да се въоръжи с още повече правомощия.“
Фактът, че в протестните акции по свалянето на Орбан се включиха и дисиденти от времената на комунизма, говореше за изострена чувствителност по темата. В открито писмо, озаглавено „Упадък на демокрацията – възход на диктатурата“, бившите противници на режима между 1956 г. и 1989 г. обвиниха лидера на дясноцентристкото правителство, че „премахва балансите и контрола във властта и преследва системна политика за ликвидиране на автономни институции“.
Ласло Райк – един от подписалите декларацията, сравни Орбан с бившия комунистически диктатор Янош Кадар, участвал в смазването на въстанието от 1956 г.: „И Кадар, и Орбан бяха първоначално на страната на революциите, но и двамата предадоха идеалите им. На пръв поглед е странно да ги сравняваш, но при внимателно вглеждане се вижда колко си приличат“, коментира Райк.
Ето защо и той, и останалите 12 интелектуалци, сред които беше и писателят Дьорд Конрад, призоваха ЕС „да не седи безучастно и да гледа как Унгария се превръща в заложник на един старомоден провинциален тиранин“…
В края на февруари друг известен унгарски писател – Акош Кертес, продължи акцията на несъгласните, като поиска политическо убежище в Канада. Преди това Кертес имаше проблеми с властта, след като негова статия за унгарския вестник „Непсава“, издаван в САЩ, предизвика гнева на ФИДЕС. От миналото лято срещу него започна политическа кампания и той бе лишен от титлата почетен гражданин на Будапеща. Самият Кертес казва, че бил подложен на нечувано преследване, каквото не помнел от Втората световна война насам.
Да, статията му беше прекалено остра, а на моменти дори издевателстваше над добрия вкус. Властта обаче не се разсърди на Кертес, задето нарече унгарците “генетично непълноценен народ“ (става дума за поведението им по време на Холокоста, когато са избити 400 000 унгарски евреи), а заради сравняването им с прасета, „които обичат да се въргалят в калта, без да ги е грижа за касапина, който скоро ще им пререже гърлата“.
„Ако един 80-годишен човек напуска родината си, това също говори много за страната“, написа Кертес в края на февруари и си пожела да се върне все някога „в една човешка и демократична Унгария.“
Това, разбира се, надали ще се случи, но не само заради напредналата му възраст.
Въпреки лошите икономически показатели (в началото на годината рейтингът на Унгария беше понижен от трите най-големи агенции до степен ВВ+, известна сред инвеститорите като „боклук“ – б.а.), Виктор Орбан остава сигурен, че ще запази поста си до края на мандата през 2014 г. Някои наблюдатели дори смятат, че ФИДЕС ще спечели и следващите избори, тъй като пропагандата на властта върви на пълни обороти, а средствата за натиск над критичните гласове стават все по-брутални.
„Както в Русия, унгарците все още могат да гласуват, гражданите могат да протестират и частните медии могат да критикуват Орбан. Но това е фалшива демокрация. Държавните институции, съдилищата и националните електронни медии са в ръцете на ФИДЕС“, писа „Файненшъл таймс“.
Като че да потвърди този печален извод, управляващата партия си организира зрелищна подкрепа срещу протестиращите и декларацията на дисидентите. По улиците на Будапеща в края на януари излязоха 100 000 привърженици на кабинета, които тръгнаха от Площада на героите и извървяха 4 км до сградата на парламента със запалени свещи, фенери, знамена и портрети на Орбан.
Демонстрацията, наречена „Поход на мира“, беше свикана по инициатива на… журналисти. Най-потърпевшите от рестриктивния медиен закон, с който от началото на миналата година ФИДЕС направи драстичен опит да заглуши критиките срещу правителството, официално минаха в лагера на властта и „защитиха“ кабинета от „натиска на Запада“.
„Ние няма да станем колония!“ – обяви журналистът и главен редактор Андраш Бенчик, докато подчинените му издигаха плакати. На един от тях пишеше: „В Унгария има демокрация!“…
Същото впрочем твърди и самият Орбан. Когато парламентарното мнозинство прие спорния медиен закон, той дори обяви: „Който ни критикува, е враг на демокрацията.“
Впоследствие някои текстове от закона отпаднаха, за да се избегнат действия от страна на Европейската комисия. През декември 2011 г. Конституционният съд на Унгария отмени и правото на медийния регулатор да цензурира съдържанието на печатните и онлайн издания по отношение на човешките права, достойнството и правото на личен живот.
КС, лишен почти изцяло от власт по бюджетните въпроси, успя да изтрие цели четири пасажа, които позволяваха развихрянето на безмилостен контрол над словото, но цензурата, уви, продължи. По-скоро негласно, по някакво неведомо съглашателство с властта, пишещите и говорещите ограничиха критиките към Орбан. Макар през май парламентът да прие смекчен вариант на закона, който беше приветстван и от Европейския съвет, една от малкото запазени територии за свободни мнения – опозиционното „Клуб Радио“, изгуби честотата си и спря излъчвания.
„Свидетели сме на война между Виктор Орбан и демократите“, заяви бившият собственик на „Клуб радио“ Андраш Арато, а в едно от последните предавания известният публицист Рудолф Унгвари нарече действията на правителството „закъсняла първосигнална реакция на десетилетията комунистическо управление, която страшно се е изродила“.
„Десницата в Унгария е политически зациклила на 1948 г. Тогава десните престанаха да мислят и започнаха отново едва през 1989 г.“, каза Унгвари, заради което беше поканен, или по-скоро привикан, на разговор…
Мои колеги от Будапеща са ми разказвали, че идеята на Виктор Орбан за свиреп медиен закон възникнала още по време на първия му мандат, започнал през 1998 г., когато е едва 35-годишен и става най-младият премиер на страната. След един футболен мач (Орбан е играл футбол на полупрофесионално ниво и дори основава в село Фелтшут академия на името на легендарния унгарски футболист Ференц Пушкаш – б.а.), той заявява, че с миналото ще бъде приключено, само ако се отреже достъпът на бившите комунисти до публичността.
Чудесно, лустрация му е майката, както казваше един приятел, но куражът на Орбан идва едва през втория му мандат. През 2010 г. неговата партия печели 68% от местата в парламента, а половин година по-късно – на местните избори, ФИДЕС нанася още една съкрушителна победа. Орбан вече е с нараснало самочувствие, започва да изпитва непоносимост към критиките и все по-често се оплаква от неразбиране. „Като не ме искате, ще подам оставка. И какво ще постигнете? Ще се върнете при Ференц Дюрчани?!“ – повтаря обидено унгарският премиер…
Оправданията с предишното управление постепенно преливат в законово ограничаване на критиките. „Привържениците на Орбан се оправдават с икономическия хаос, заварен от правителството на социалистите, което съчетаваше явна некомпетентност и корупция, но действията на министър-председателя вече надхвърлят разумните граници“ – коментира тогава „Файненшъл таймс“. Продължението на анализа е още по-поучително: „Парадоксално за политик, толкова непримирим в своята враждебност към постсъветска Русия, версията на демокрация, прокарвана от Виктор Орбан, със сигурност би спечелила аплодисментите на Владимир Путин. Както в Путинова Русия, върховенството на закона вече е подчинено на укрепването на еднопартийното управление, което не търпи никаква критика.“
Потвърждението не закъсня:
Директорът на прочутия Нов театър в Будапеща Ищван Марта беше изгонен по нареждане на правителството заради „недружелюбно отношение“ към ФИДЕС, а на негово място бяха назначени драматург, известен с антисемитските си възгледи, и актьор, който участваше в кампанията на унгарската неофашистка партия Йоббик.
Това се случи през февруари, а само преди месец „Асошиейтед прес“ предупреди за още по-сериозно втвърдяване на курса чрез възраждане на култа към унгарския диктатор Миклош Хорти, управлявал страната между 1920 и 1944 г.
Авторитарният лидер, вкарал Унгария в съюз с Хитлер, се сдоби с бронзов бюст в родното си село, като на церемонията присъстваха ветерани от войната и крайнодесни политици, хусари на коне и гвардейци. По този повод социологът Антал Бьом коментира пред АП: „Унгария от няколко години е в дълбока икономическа криза, но вместо да промени икономическата политика, правителството се насочи към политиката на историческата символика. Тук отново се появиха стилът, тонът и авторитарните тенденции от 20-те и 30-те години. Те компенсират липсата на икономически успехи.“
Парадоксалното в случая е, че през 1989 г. Виктор Орбан специализира политически науки в Оксфорд със стипендия от… Джордж Сорос. Богатият финансист е евреин от унгарски произход и син на известния писател-есперантист Тивадар Шорош (антисемитските настроения по време на Втората световна война не подминават семейството, но то емигрира след съветската окупация през 1946 г. – б.а.). Той харесва амбициозния Орбан и подпомага политическата му кариера, благодарение на което „младите демократи“ влизат в парламента още през 1990 г. Вдъхновен от идеите на Карл Попър за отвореното общество, Сорос вижда в негово лице политик с либерална харизма и с хъс за промяна, без да предполага, че след 20 години Унгария ще тръгне по пътя на бравурното националистическо затваряне тъкмо под ръководството на „Виктатор“…
Тук ще припомня още един забележителен епизод от управлението на Орбан:
През миналия януари дойде ред на Унгария да председателства ЕС. Правителството и без това бе критикувано заради заглушаването на медиите с току-що влезлия в сила нов закон, но гръмна пореден скандал. Дарът на Унгария за Европейския съвет в сградата „Юстус Липсиус“ в Брюксел се оказа огромен килим от 202 кв. м., в чиито 23 сегмента бяха изобразени най-важните етапи от унгарската история. В центъра му беше извезана и карта на Велика Унгария със Словакия и райони от Румъния и Сърбия като част от Хабсбургската империя.
Само си го представете – един ден идва и нашият ред да поемем председателството на ЕС и подаряваме гигантска карта, на която България граничи с три морета. Кеф ни на Черно, кеф ни на Егейско и Адриатическо…
А сега сериозно!
Фактът, че след Първата световна война от победена Унгария бяха откъснати почти две трети от територията й, продължава да е изключително болезнен за колективната памет.
В същото време демонстрацията на амбиции за исторически реваншизъм изглежда абсурдно провинциална и жалка. Заради това донякъде затрогващото желание на Виктор Орбан да възроди страната, като й придаде стария имперски блясък, предизвиква по-скоро насмешки, както и опасения по какъв път може да кривне подобно свръхего. Австрийската евродепутатка Улрике Луначек определи проблема много точно: „Г-н Орбан изповядва назадничави възгледи, които изобщо не са в посока на общото ни европейско бъдеще“…
Наскоро попитах някои от познатите колеги в Будапеща как все още пишат, говорят, дали критикуват, как го правят, имат ли проблеми с ФИДЕС, какво изобщо се случва в Унгария.
Само един ми отговори, при това с: „ОК сме, чувстваме се напълно свободни!“
Преди година в Будапеща, писа ми И., открили паметник на Роналд Рейгън. На церемонията присъствал и премиерът Виктор Орбан. Самият И. също бил там, но изведнъж го досмешало. Бързо се изнесъл, защото се сетил за виц от временета на соца:
Американски журналист е на посещение в Москва. В редакцията на „Московский комсомолец“ американецът пита руските си колеги дали могат да критикуват властта, както самият той може да критикува президента Рейгън.
„Естествено! – отговорили журналистите, – Ние сме напълно свободни! Всеки ден критикуваме президента Рейгън!“
