Младата певица Рут Колева се фука, че нейно парче е пуснато по ВВС 2. При това не къде да е, а в шоуто на Хюи Морган, фронтмен на Fun Lovin' Criminals. Парчето прави толкова силно впечатление, че Рут получава покана за изпълнение на живо в предаването на „култовия“ (!) музикален журналист Робърт Елмс в ефира на BBC London на 14 февруари.
В повечето сайтове, които съобщават за участието на Колева, моменталически се появяват злобни коментари. Успехът й е омаловажен, тя е тежко подиграна. Обяснено й е, че не е постигнала нищо. А, и че въобще не може да пее, разбира се!
Певицата е вбесена и отвръща на удара с размазващи постинги на личната си страница във „Фейсбук“. Те звучат като обвинителна реч срещу „българина“, на когото Рут прави нещо като народопсихологически портрет.
Поради липсата на място, предлагам няколко извадки, запазвайки оригиналния правопис:
„Българино, ти си един много странен човек. Винаги вечно недоволен. И от лошото и от хубавото. Ти не умееш да цениш, не умееш и да действаш. Знаеш само да говориш и да плюеш. Ти не знаеш как да се зарадваш на нещо, което има стойност. И те яде от вътре, че на някой му се случва без да си „плаща“ за това. Жалко за теб, жалко и за мен...защото аз се отказвам да се занимавам с теб и с твоята географска ширина...
Знаеш ли кой си ти Българино? Ти си този, който си бие жената и децата всеки ден „възпитателно“. Ти си този, който смята, че да си гей е болест и е заразно. Ти мразиш, цигани, турци и сирийци, без дори да знаеш защо. Твърдиш, че мразиш корупцията, но си измислил начин да превърташ топломера... Срам ме е от теб. Срам ме е да обяснявам как „Не ние българите не сме такива. Напротив! Ние сме много топли, добронамерени, талантливи и възпитани хора!“ ,когато случаен англичанин (на другия край на планетата) ми разказва как български работници са му обрали къщата, та му взели и рафтовете от хладилника!?“
Постингите й са харесани от над 1500 души. В същото време популярни личности като баскетболния треньор Тити Папазов „изригват“ и съветват Рут да си стегне куфарите час по-скоро. В някои сайтове се появяват патриотарски коментари, в които й е припомнено, че сме спасили българските евреи, а песента „Излел е Дельо хайдутин“ се рее из Космоса. Депутати от „Атака“ все още не нахлуват в студиото на BBC London, но до 14 февруари има време...
Поучителното в тази иначе глуповата история е, че Рут Колева прави същото, в което обвинява „българина“. На обидите отвръща с обиди, държи се презрително, не допуска, че друг „българин“ е в състояние да постигне нещо с труд и талант. При това обобщава с дързост, така характерна за „българския дух на отрицание“, описан от философа Найден Шейтанов като „апатия към висшето като добро и хубаво, като държава и народност, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички“ (1933 г.). В опита си да се извиси над нас и географските ни ширини, певицата потвърждава и наблюдението на Иван Хаджийски за типичното ни самоподценяване, през чиито черни очила виждаме българина като „онова двукрако без пера, което обитава сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е готово на всичко.“
Всяко обобщение неминуемо води до лекомислени крайности и точно тази грешка прави младата Рут. Нито е масова практика да спукваме от бой децата си, нито е вярно, че сме полудиво, мързеливо и крадливо племе, което ненавижда различните. Ще се съглася обаче, че толерантността на „българина“ е силно преувеличена (да си припомним предложението на Волен Сидеров участието в гей паради да бъде криминализирано и шпицкомандите срещу сирийските бежанци!), както и че споделяме една изключително неприятна черта – не умеем да оценим чуждото постижение. Пък какво остава да му се зарадваме...
Всъщност помните ли Чудомировия разказ за Донко, Хаджи Петър и Танко Амчикакът от село Остра могила, които пристигат в Лайпциг да продават гюлово масло? Из града ги съпровожда български студент, който с нетърпение очаква да види смайването им, щом зърнат грандиозния паметник, издигнат в чест на победата над Наполеон от 1813 г. Да, ама търговците от село Остра могила хич даже не се впечатляват. Хаджи Петър вдига глава, гледа има-няма половин минута, обръща се гърбом и пали цигара. Слисан от безразличието, студентът го пита: „Е, дядо хаджи, как ти се вижда, а? Чудесия, нали? Грандиозно нещо?“ „Хъм... – промърморва хаджият с голямо съмнение. – Три кила пироксилин му е майката! Сложи го в темеля, запали фитиля и камък върху камък няма да остане!“
Чудомир озаглавява разказа си... „Българи“. Този разказ е кратичък, за да въздейства като фотографска снимка на българската душа. Едно наглед простичко „щрак“ и ето какво се отпечатва на лентата: МРАК.
Много мрак има в тая душа, лишена от озарението на радостта. Не я вълнува красотата, не я възторгват човешките постижения. Тя познава съмнението и отрицанието, но не и щастието от съзиданието. Не копнежът да гради й дава енергия – движи я единствено инстинктът за разрушение.
Да се разсърдим ли на Чудомир? Или може би да се разсърдим на Елин Пелин, който веднъж казал, че „ако и нашата страна роди гений, то той ще бъде само геният на завистта“?
Малцина са били толкова загрижени за българите, че да ги направят на салата заради техните недостатъци. Един от тях самите българи нарекли Щастливеца, защото винаги крачел с усмивка, а в анкетата на проф. Иван Шишманов отговорил на въпроса „Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте взели?“, така: „Свобода, честност и любов.“
Свободата, честността и любовта са трите опори, които крепят събирането ни – било като приятели, семейство или държава. Свободата да изразяваш това, което мислиш, не е достатъчна. Не е достатъчна и смелостта да го правиш честно, дори с риск да бъдеш възненавидян. Ако свободата и честността не са съпроводени от любов (уважение) към другия, няма как да се получи „лепило“, общ-ност, общ-ество.
Ей тия лесни и прости наглед работи обаче са големият ни препъникамък. Ние имаме тежък манталитетен проблем, който е по-сложен и по-трудно преодолим от проблема за завистта. Все пак завистта предполага, че имаш качества, за да оцениш по-качествения от теб. Даваш си сметка за границите на своя талант и се измъчваш, че никога няма да ги прекрачиш. Завистта е по-скоро знание какво представляваш, както и желанието да се надскочиш.
Обратното, духът на отрицанието се крепи върху невежеството. На много от нас ни липсва дарба за самооценка. Невежеството шества по българските земи с изправена глава, то е самонадеяно и самодоволно. Не просто подценява опита да се обозначиш като по-смел и умен, а го подминава с просташка насмешка. Въобразява си, че подигравката го прави значимо. Убедено е, че присмехът му е присъда от последна инстанция; че може да унижощи всеки подвиг, да взриви всяко усилие и да принизи до себе си всеки великан, щом надраска нещо обидно по негов адрес. Анонимно, естествено!
Скандалът се оказва живителната среда на нашата „заедност“, място на нашето национално единство. В него можем да се ръфаме с огромен кеф, обединени от непоносимостта. Това е най-здравата българска конструкция, най-устойчивият фундамент. Пироксилинът е нашата спойка. Лошотията ни вдъхновява и ни зарежда с енергия не да живеем един с друг, а да воюваме един с друг. Оцеляваме с грубост. Вдишваме и издишваме негативизъм. Вежливостта е слабост, радостта – глезотия, а удивлението – глупост.
Накрая ще кажа нещо само на Рут:
Изслушах няколко твои парчета и не съм единодушна (по Тони Филипов, д-р). Признавам си обаче, че не разбирам. Това не ме прави нито по-значима от теб, нито ме поставя по-долу от теб. Ти също имаш правото да не харесваш моите писания и да не споделяш моите мнения, но няма да ти се разсърдя, нито ще те намразя. Ако всеки ден и дори всяка минута се учим на взаимна поносимост, няма да е чак толкова трудно и омерзително. „Свобода, честност и любов“, нали запомни?
В. „Преса“
