Поражението на Москва няма да бъде категорична победа за Запада
Руският президент Владимир Путин направи стратегическа грешка, като нахлу в Украйна. Той не е преценил правилно политическия дух на страната, която не е чакала да бъде освободена от руски войници. Неправилно е преценил Съединените щати, Европейския съюз и редица държави – включително Австралия, Япония, Сингапур и Южна Корея – всички те са били способни на колективни действия преди войната и всички те сега се стремят към поражение на Русия в Украйна. Съединените щати и техните съюзници и партньори налагат на Москва жестоки разходи. Всяка война е битка за общественото мнение, а войната на Путин в Украйна – в епохата на масмедийните образи – асоциира Русия с непровокирано нападение срещу мирен съсед, с масови хуманитарни страдания и с многобройни военни престъпления. На всяка крачка последвалото възмущение ще бъде пречка за руската външна политика в бъдеще.Не по-малко значими от стратегическата грешка на Путин бяха тактическите грешки на руската армия. Като се имат предвид предизвикателствата на оценката в ранните етапи на една война, със сигурност може да се каже, че руското планиране и логистика са били неадекватни и че липсата на информация, предоставена на войниците и дори на офицерите от висшите ешелони, е била опустошителна за морала. Предполагаше се, че войната ще приключи бързо, с мълниеносен удар, който ще обезглави украинското правителство или ще го принуди да се предаде, след което Москва ще наложи неутралитет на Украйна или ще установи руски сюзеренитет над страната. Минималното насилие можеше да се равнява на минимални санкции. Ако правителството паднеше бързо, Путин можеше да заяви, че през цялото време е бил прав: тъй като Украйна не е искала или не е била в състояние да се защити, тя не е истинска държава – точно както беше казал той.
Но Путин няма да успее да спечели тази война при предпочитаните от него условия. Всъщност има няколко начина, по които той може да загуби. Той би могъл да вкара армията си в скъпоструваща и безсмислена окупация на Украйна, която да унищожи морала на руските войници, да изразходва ресурси и да не донесе нищо в замяна, освен кухия звън на руското величие и една съседна страна, доведена до ужасна бедност и хаос. Той би могъл да създаде някаква степен на контрол над части от Източна и Южна Украйна и вероятно над Киев, като същевременно се бори с украинско въстание, действащо от запад и водещо партизанска война в цялата страна – сценарий, който би напомнял за партизанската война, водена в Украйна по време на Втората световна война. В същото време той ще ръководи постепенната икономическа деградация на Русия, нарастващата ѝ изолация и все по-голямата ѝ неспособност да доставя богатството, на което разчитат великите сили. И, което е най-същественото, Путин би могъл да загуби подкрепата на руския народ и елит, от които зависи воденето на войната и запазването на властта му, въпреки че Русия не е демократична държава.
Изглежда, че Путин се опитва да възстанови някаква форма на руски империализъм. Но предприемайки тази необикновена авантюра, той сякаш не успява да си припомни събитията, които поставиха началото на края на Руската империя. Последният руски цар, Николай II, губи войната срещу Япония през 1905 г. По-късно той става жертва на болшевишката революция и губи не само короната, но и живота си. Поуката: автократичните владетели не могат да губят войни и да останат автократи.
В тази война няма победители
Малко вероятно е Путин да загуби войната в Украйна на бойното поле. Но той може да загуби, когато бойните действия в по-голямата си част приключат и се появи въпросът: И какво сега? Непредвидените и недооценени последици от тази безсмислена война ще бъдат трудни за преодоляване от страна на Русия. А липсата на политическо планиране за деня след това – сравнима с неуспехите в планирането на американското нахлуване в Ирак – ще допринесе за това тази война да не бъде спечелена.
Украйна няма да може да обърне гръб на руските военни на украинска земя. Руската армия е в друга лига в сравнение с тази на Украйна, а Русия, разбира се, е ядрена сила, докато Украйна не е. Досега украинските военни се сражаваха с възхитителна решителност и умения, но истинската пречка пред руския напредък беше характерът на самата война. Чрез въздушни бомбардировки и ракетни атаки Русия може да изравни до основи градовете на Украйна, като по този начин постигне господство в бойното пространство. Тя би могла да опита да използва ядрени оръжия в малък мащаб със същия ефект. Ако Путин вземе това решение, нищо в руската система не може да го спре. „Те направиха пустиня – и я нарекоха мир“, пише римският историк Тацит за военната тактика на Рим, приписвайки думите на британския военен лидер Калгак. Това е вариант за Путин в Украйна.
Дори и така, той няма да може просто да си тръгне от пустинята. Путин води война в името на контролирана от Русия буферна зона между себе си и ръководения от САЩ ред за сигурност в Европа. Той не би могъл да избегне издигането на политическа структура, за да постигне целите си и да поддържа някаква степен на ред в Украйна. Но украинското население вече е показало, че не желае да бъде окупирано. То ще се съпротивлява ожесточено – чрез ежедневни актове на съпротива и чрез въстание в рамките на Украйна или срещу марионетния режим в Източна Украйна, установен от руската армия. На ум идва аналогията с войната на Алжир срещу Франция през 1954‑62 г. Франция беше превъзхождаща военна сила. Въпреки това алжирците намериха начини да разгромят френската армия и да получат подкрепата на Париж за войната.
Може би Путин ще успее да състави марионетно правителство със столица Киев – една вишистка Украйна. Може би ще успее да събере необходимата подкрепа от тайната полиция, за да подчини населението на тази руска колония. Беларус е пример за държава, която се крепи на автократично управление, полицейски репресии и подкрепата на руската армия. Тя е възможен модел за управлявана от Русия Източна Украйна. В действителност обаче тя е модел само на хартия. Една русифицирана Украйна може да съществува като административна фантазия в Москва, а правителствата със сигурност са способни да действат според своите административни фантазии. Но на практика това никога не би могло да се осъществи поради огромния размер на Украйна и неотдавнашната история на страната.
В речите си за Украйна Путин изглежда изгубен в средата на ХХ век. Той е обесебен от германофилския украински национализъм от 40-те години на ХХ век. Оттук и многобройните му препратки към украинските нацисти и заявената от него цел за „денацификация“ на Украйна. В Украйна наистина има крайно десни политически елементи. Но това, което Путин не вижда или пренебрегва, е много по-популярното и много по-силно чувство за национална принадлежност, възникнало в Украйна след обявяването на независимостта ѝ от Съветския съюз през 1991 г. Военният отговор на Русия на революцията на Майдана в Украйна през 2014 г., която помете корумпираното проруско правителство, беше допълнителен стимул за това чувство за национална принадлежност. От началото на руското нахлуване украинският президент Володимир Зеленски е перфектен в призивите си към украинския национализъм. Руската окупация би разширила чувството за национална принадлежност на украинската държава, отчасти чрез създаването на много мъченици за каузата – както окупацията на Полша от имперска Русия през XIX век.
Следователно, за да проработи изобщо, окупацията би трябвало да бъде мащабно политическо начинание, което да обхваща поне половината от територията на Украйна. Тя ще бъде неизчислимо скъпа. Може би Путин има предвид нещо подобно на Варшавския договор, чрез който Съветският съюз управляваше много различни европейски национални държави. Това също беше скъпо – но не толкова скъпо, колкото да се контролира зона на вътрешни бунтове, въоръжена до зъби от многобройните си чуждестранни партньори и нащрек за всяка руска уязвимост. Подобно усилие би изтощило руската хазна.
Междувременно санкциите, които Съединените щати и европейските държави наложиха на Русия, ще доведат до отделянето ѝ от световната икономика. Външните инвестиции ще намалеят. Капиталът ще се набира много по-трудно. Трансферът на технологии ще престане. Пазарите ще се затворят за Русия, вероятно включително пазарите на газ и петрол, чиято продажба е от решаващо значение за модернизацията на руската икономика от страна на Путин. Бизнес и предприемачески таланти ще се изнесат от Русия. Дългосрочният ефект от тези промени е предвидим. Както твърди историкът Пол Кенеди в книгата „Възход и падение на великите сили“, тези държави са склонни да водят грешни войни, да поемат финансови тежести и по този начин да се лишават от икономически растеж – жизнената сила на една велика сила. В случай че Русия успее да подчини Украйна, тя би могла да разруши и себе си в този процес.
Ключова променлива за последиците от тази война е руската общественост. В миналото външната политика на Путин е била популярна. В Русия анексирането на Крим беше много популярно. Общата настъпателност на Путин не се харесва на всички руснаци, но се харесва на мнозина. Това може да остане така и в първите месеци на войната на Путин в Украйна. Руските жертви ще бъдат оплаквани, но те ще създадат и стимул, както при всички войни, жертвите да бъдат целенасочени, да се продължи с войната и пропагандата. Глобалният опит за изолиране на Русия може да се обърне срещу нея, като я огради от външния свят и остави руснаците да основават националната си идентификация на недоволство и възмущение.
По-вероятно е обаче ужасът на тази война да се обърне срещу Путин. Руснаците не излязоха по улиците, за да протестират срещу руските бомбардировки в Сирия и хуманитарната катастрофа, към която руските сили са допринесли в хода на гражданската война в тази страна. Но Украйна има съвсем различно значение за руснаците. Има милиони взаимосвързани руско-украински семейства. Двете страни имат общи културни, езикови и религиозни връзки. Информацията за случващото се в Украйна ще навлезе в Русия чрез социалните медии и други канали, опровергавайки пропагандата и дискредитирайки пропагандаторите. Това е етична дилема, която Путин не може да разреши само чрез репресии. Репресиите могат да имат и обратен ефект. Това често се е случвало в руската история: помислете за Съветския съюз.
Изгубена кауза
Последиците от руска загуба в Украйна ще изправят Европа и Съединените щати пред фундаментални предизвикателства. Ако приемем, че един ден Русия ще бъде принудена да се оттегли, възстановяването на Украйна с политическата цел да бъде приета в ЕС и НАТО ще бъде задача от херкулесовски мащаб. И Западът не бива да проваля Украйна отново. Алтернативно, една слаба форма на руски контрол над Украйна може да означава раздробена, дестабилизирана зона на непрекъснати боеве с ограничени или никакви управленски структури на изток от границата на НАТО. Хуманитарната катастрофа би била различна от всичко, което Европа е виждала през последните десетилетия.
Не по-малко обезпокоителна е перспективата за една отслабена и унизена Русия, която ще крие реваншистки импулси, подобни на тези, които се разраснаха в Германия след Първата световна война. Ако Путин запази властта си, Русия ще се превърне в държава парий, в непокорна суперсила с ограничена конвенционална армия, но с непокътнат ядрен арсенал. Вината и петното от войната в Украйна ще останат в руската политика десетилетия наред; рядкост е страната, която печели от загубена война. Безсмислието на разходите, похарчени за една загубена война, човешките жертви и геополитическият упадък ще определят курса на Русия и руската външна политика за много години напред и ще бъде много трудно да си представим една либерална Русия, възникнала след ужасите на тази война.
Дори и Путин да изгуби властта си над Русия, малко вероятно е страната да се превърне в прозападна демокрация. Тя може да се разпадне, особено в Северен Кавказ. Или може да се превърне във военна диктатура с ядрени оръжия. Политиците няма да сгрешат, ако се надяват на една по-добра Русия и на време, в което Русия след Путин ще може да се интегрира истински в Европа; те трябва да направят всичко възможно, за да дадат възможност за това, дори и да се противопоставят на войната на Путин. Те обаче биха били глупави, ако не се подготвят за по-мрачни възможности.
Историята е показала, че е изключително трудно да се изгради стабилен международен ред с реваншистка, унизена сила в центъра му, особено такава с размерите и тежестта на Русия. За да постигне това, Западът ще трябва да възприеме подход на постоянна изолация и сдържане. Приоритет за Европа при такъв сценарий би станало задържането на Русия и на Съединените щати, тъй като Европа ще трябва да понесе основната тежест на управлението на една изолирана Русия след загубената война в Украйна; Вашингтон, от своя страна, би искал най-накрая да се съсредоточи върху Китай. Китай, от своя страна, би могъл да се опита да засили влиянието си върху отслабена Русия, което да доведе точно до такъв вид блоково изграждане и китайско господство, каквито Западът искаше да предотврати в началото на 2020-те години.
Плащане на пълната цена?
Никой в Русия или извън нея не трябва да иска Путин да спечели войната си в Украйна. По-добре е той да загуби. И все пак едно руско поражение няма да даде много поводи за празнуване. Ако Русия прекрати инвазията си, насилието, което вече е нанесено на Украйна, ще бъде травма, която ще продължи поколения наред; а Русия няма да прекрати инвазията си скоро. Съединените щати и Европа трябва да се съсредоточат върху използването на грешките на Путин, не само като укрепят трансатлантическия съюз и насърчат европейците да действат в съответствие с отдавна изразеното си желание за стратегически суверенитет, но и като внушат на Китай двойния урок от провала на Русия: оспорването на международните норми, като например суверенитета на държавите, е свързано с реални разходи, а военният авантюризъм отслабва страните, които му се отдават.
Ако Съединените щати и Европа един ден успеят да помогнат за възстановяването на украинския суверенитет и ако едновременно с това успеят да подтикнат Русия и Китай към общо разбиране за международния ред, най-голямата грешка на Путин ще се превърне във възможност за Запада. Но това ще се случи на невероятно висока цена.
Лиана Фикс е постоянна сътрудничка на Германския фонд „Маршал“ във Вашингтон.
