„Люляк бял, люляк нежно, нежно бял...“ – песен ли беше, стих ли някакъв – Борис Радиев не помнеше, но му звучеше повече от добре и той току си го повтаряше.
Беше вървял дълго по осеяния с камъни склон и сега стъпалата му стенеха в обувките. Реши да поседне и хвърли сетрето до пътеката. Утрото бавно просветляваше. Най-напред отдолу изпълзя Стоинци, сетне се очертаха двата хълма, обли като гърдите на жена, захвърлени в самото сърце на Знеполе. Проясниха се отсреща кратерите изкопана пръст на бившата мина „Злата“, хоризонтът се повдигна до далечните сръбски върхове. Някога очите на малкия Борис прогледнаха в извивките и багрите на това пространство, устата му проговори с имената на околните планини, кории и хълмисти ниви. С родителите му живееха в София, но баща му беше родом оттук и докато ги имаше старите, прескачаха насам непрекъснато. По празниците Стоинци живваше. Всяка събота в кооперацията, както наричаха магазина за всичко, побрал в себе си и кръчмата, дънеха белот изгубилите се по градовете приятели от детинство. Лятно време довеждаха Борис за през цялата ваканция Старите се побъркваха от радост, баба му започваше да готви на поразия, скъсваше го от целувки, а дядо му се мъчеше да бъде строг, но дори когато му се караше, думите редееха между зле прикривани усмивки. Малко преди 15 септември отведнъж грохваха, обаждаха се всевъзможни болести и първият месец от раздялата с Борис минаваше в доктори, пъшкания и писане на писма.
Отдавна си отидоха старите, пет години той не беше стъпвал тук, но ето – само малко по-светли бяха керемидите на Стоинци преди пет години. Или не – там, в Оркина махала, върху покрива на Андоновата къща бяха турски – сменили са ги.
Борис изтърси обувките си. Изпадаха борови иглички и дребни остри камъчета. Пътеката тръгна отново. Последните, леко нефелни от високото борчета, останаха назад, малко по малко занастъпваха люляците. Бели, розови, лилави, на храсти или разстлани ниско по земята те изпълваха цялата планина. Тежкият им аромат понякога така се сгъстяваше, че на човек му ставаше непоносимо, сякаш на гладно е преял с мед. Но Борис беше свикнал, случвало му се беше да влезе в парфюмериен магазин и някъде между десетките мириси ноздрите му бързо се ориентираха и долавяха струйки от евтиния и блудкав одеколон „Люляк“. Гърдите му трепваха, издуваха се, търсеха още и още, мярваше се планината, пред очите му блестяха „Олд спайс“ и „Нина Ричи“, а от косите и блузите на струпалите се пред щанда жени неочаквано лъхваше на здравец, като че за миг ставаше течение и долитаха спомнените миризми на влажна земляна одая, печени ябълки и тамян.
Една забита сред люляците скала се изпречи на пътя му. Райнин камък. В пукнатините му като деца събираха мъх и папрат, за да си постелят скривалищата. Отдолу скалата беше непревземаема, но отгоре, макар и на четири крака, те се добираха до върха й и оттам крещяха, заканваха се на птиците, докато страхът от височината като с боксово кроше не ги повалеше между издатините. Борис особено обичаше една чупка в скалата. Наместваше се удобно в нея – отдолу тя цялата тънеше в мъх. Той не усещаше бездната – отстрани Райнин камък се издигаше нависоко и в дъното на този скален коридор белееше църквата на съседното село Гларевци. Другите деца се запиляваха нанякъде, зацаряваше тишина, смущавана единствено от птиците. И когато камбаната на бялата църква забиеше и звукът й долетеше ясен и сладък, той неизменно усещаше да се надига в него някакво влажно кълбо – омотано, болезнено, вкусно. Кълбото се опитваше да излезе през очите му, но Борис не разбираше защо, стисваше го в гърдите си, обръщаше се по гръб и то се разливаше по цялото му тяло. Над него небето висеше разтегнато до прозрачна коприна, някакво облаче се мяркаше – пухкаво, дишащо. А камбаната биеше – далечна, зовяща – и сякаш с нея при Борис прииждаше онзи непознат бъдещ свят – светът на големите, който го очакваше – безкраен, пълен с неясна красота и опиянение.
За последен път кълбото се появи малко преди казармата. Той лежеше по очи на Огрене – една продълговата ливада в самия край на Стоинци. Чакаше да се напасе кравата им – мудната и кротка, но страшно обичаща да важничи Неделя. В един момент позадряма, две-три пъргави мравки пробягаха по лицето му, загъделичкаха съня му. Борис отвори очи и внезапно силно му се прииски да види край себе си как меко стъпват боси и тесни момичешки стъпала. Кой знае защо само стъпалата си представи в детелината и желанието да обича и да бъде обичан се надигна в него с непозната дотогава сила. Влажното, омотано кълбо се търкулна от белналия се в планината Райнин камък и го затисна върху тревата на Огрене. Някъде отвъд къпиновия слог, в стърнищата, гръмна ловна пушка, неулученият пъдпъдък изпърпори в къпинака. Борис скочи, отвърза Неделя и когато кравата важно заразмахва опашка, а копитата й едва-едва зазатъваха в червеникавата прах на пътя, той си помисли, че от всичко на света най-много му се иска, щом тя се появи, да я доведе тук и дни наред да я развежда из Стоинци, из Люляковата планина, с всеки камък и с всяка пътека да я запознае, с всяко дърво и птица, от които по-бързо бе затуптявало детското му сърце.
В броените до казармата дни Борис скиташе наоколо, прощаваше се, а босите и тесни момичешки стъпала неизменно го следваха. Далечен трактор очертаваше кафяви контури около подстриганите нула номер ниви, преди да ги запалят. Планините синееха мълчаливо. Понякога, седнал под джанката в двора, той с часове се взираше в тях и когато после се погледнеше в огледалото, оставаше дълбоко учуден, че очите му още не са посинели. Старите гадаеха къде ще служи, крояха планове за клетвата, баба му току го привикваше и го прегръщаше с големите си треперещи ръце, а дядо му все гледаше да му намери някоя, макар и незначителна работа, та да е по-близо до него. Една привечер Борис му помагаше да насекат лесковите пръти, около които през лятото се увиваше фасулът. Баба му хранеше кокошките и нещо им се караше. Отпуснато и глухо звучеше гласът й, дядо му някак примирено вдигаше брадвата и в сърцето на Борис като невестулка се прокрадна зло предчувствие.
Телеграмите получи в казармата. Служеше във възможно най-тайния Н-ски гарнизон и когато първата пристигна малко преди клетвата, командирът му въртя, сука и не го пусна за погребението. Като че по негова заповед втората телеграма го намери с едномесечно закъснение – бяха на лагер в Родопите. Най-сетне през полагаемата отпуска, почти в края на службата, отиде с родителите си в Стоинци. Отдалече го ритна в очите облепената с пожълтели некролози врата. И когато тя скръбно изскърца и черната панделка, закачена на нея, размаха прилепските си криле, а Борис зърна накачулената с дядовите жилетки закачалка и под железния креват крайчеца на бабиното панерче с лекарства; когато разтвориха прозорците и спареният въздух неохотно се заизмъква навън, такава страшна мъка усети, така безнадеждно му се стори до вчера щастливото Стоинци, толкова безсмислено летяха над пътя стърчиопашките, че години наред не искаше и да чуе за селото.
Все пак през един юли се съгласи да дойдат за гъби, но тогава преживяваше твърде бурни дни със студентската си компания, скоро щеше да заминава с нея на море, бързаше и между брането и консервирането на печурките някак отчуждено се оглеждаше. Напалиха огън в дъното на двора до сливовата градина, капакът на врящия казан подскачаше, нейде по стволовете чукаше кълвач, майка му го питаше дали е съгласен такива и такива подобрения да направят из къщата и в двора, баща му се опитваше да го замъкне при пчелите, но Борис все по-ясно разбираше, че ще му трябват още много години, за да възприеме Стоинци като настояще, а не като спомен, останал завинаги в детството му със смъртта на двама стари хора.
След университета замина по разпределение в провинцията. Там се запозна с бъдещата си жена и в безкрайните бургаски нощи й надуваше главата с разкази за Стоинци. Но думите му тънеха, губеха се в едно тъй различно всекидневие. Дъхът на водорасли подменяше острата миризма на люцерна, синьото на морето избутваше в очите му онзи простор нейде назад. Люляците, малкото рижо козле, което като куче вървеше подире му, скъсаната опашка на гущера, заиграла бясно в камънака – нима можеш да дадеш някому нещо, което вече отдавна не притежаваш?
Преди година се ожениха, но докато се наканят и ето – едва снощи пристигнаха по тъмно. И пак: докато проветрят къщата, докато си застелят леглото и вечерят, някак и не говориха, даже и не обиколиха останалите стаи – Борис остави всичко за другия ден.
Събуди се много преди разсъмване. Една звезда се удряше в желязната пръчка на прозореца и му се стори, че искрите й ще прогорят развяното от вятъра перде. Облече се нетърпеливо, подпъхна отвсякъде завивката на жена си, усети да се размърдват нейните боси, тесни женски стъпала, излезе уж да изпуши една цигара, но стоинският въздух в цялата си нощна свежест опари тютюневите му дробове и той поиска незабавно сам да иде в планината, сам да се потопи в люляковия аромат, сам да чуе онази бяла камбана, да стегне кълбото в гърдите си. Какво нещо беше животът...
Дълго обикаля Борис Радиев около Райнин камък. Мъхът все така застилаше скалния коридор, в дъното му все така се белееше църквата. Накрая слезе, подпря се в долния край на скалата и се загледа в стоинските местности, които преливаха една в друга както преди. Слънчевата светлина познато изпълваше простора, перчещият се в синевата сокол сякаш не беше мърдал от там и сега Борис просто не можеше да се откъсне от всичко това. Отдавна трябваше да набере букета – жена му сигурно вече се безпокоеше. Но все по-високо се издигаше слънцето, все по-горещи падаха лъчите му и трептяха в люляковата мараня. И все по-силни прииждаха спомените, все по-сладостно и по-мъчително едрееше кълбото, все по-близки му ставаха онези далечни години. В това тъй дълго чакано съприкосновение казармата, университетът, работата, сватбата, всекидневните грижи изглеждаха като една никому ненужна пауза в истинския му живот.
Зад ъгъла на скалата се белееше църквата, но Борис напразно чакаше камбаната й да забие. Селата наоколо опустяваха не с години, а с месеци. Може би тамошният свещеник се беше споминал, може би бяха затворили църквата. Някога нейният звън му вещаеше опияняваща красота в бъдещето, сега неговата липса го караше да намира красотата в тогавашния свят. И към цялата близост, която го изпълваше с любов към стоинската земя, се прибавяше една мъчителна носталгия, като че този простор не беше същият, а някакъв изглед от него, някаква илюстрована картичка. Смъртта безвъзвратно променяше пейзажа, отнемаше нещо от него завинаги. Нямаше ги онези, които пълнеха с живот селата и градините, техните коси и мотики ръждясваха под сайвантите, паяжините се люлееха под стрехите, троскотът топеше пътеките...
Борис запуши. Един голям сивеещ облак захапа слънцето, преполови го и миг преди да го погълне, последният лъч като прожектор зашари по планината, удари нейде горе към билото и шеметно се заспуска, осветявайки ивици от люляците. Борис го попиваше с очи, лъчът се пречупи, падна в краката му и замръзна – напрегнала се като пръчка змия се цъклеше на педя от крака му.
Всичко трая няколко секунди, но половин час по-късно, когато слизаше с букета люляк и за кой ли път преживяваше случката отново, секундите му се струваха огромен отрязък от време – такива бурни, дори истерични чувства трудно се побират в подобно мигновение. Въпреки че той не се уплаши, нищо в него не трепна, все пак инстинктивно замръзна. Но и така отдаден на спомените си, така слял се с природата наоколо, в момента обичаше всяко клонче и всяка забързала се по работата си буболечка, и напрегналата се като пръчка змия обичаше в момента, че дори усети едно сладострастно чувство да прималява зад коленете му – всеки миг тя щеше да го ухапе и с отровата си да го разтвори в люляковия въздух, в дъжда, в мъглите, скитащи над Стоинци, над градините, орехите и цветята; да го слее с животинския шум, с птичите сенки, галещи тревите. Да умре под Райнин камък, в този момент му се стори единственото възможно щастие. Та нали отдавна трябваше да дойде онази неясна красота, обещана му някога от църковната камбана?
Змията пропълзя над крака му, съскайки заплашително, за последен път обърна глава и стрелна към него с език, преди да се мушне в камъните. Той бавно се отмести, все още отмалял, но и вече зарадван, че жена му я нямаше. Змията непременно щеше да я ухапе – тя не можеше да изпита всичко това, щеше да извика, да мръдне.
Пътеката достигна песъчливите сипеи, опрели гръб в плетищата на първите стоински къщи. Стана му смешно. След малко ще й разкаже случката и в първия момент думите му ще прозвучат като оправдание, че не я е взел със себе си. А всъщност колко по-сложно биваше всичко, случващо се с човека, и колко малко допирни точки имаше то с повърхностните логически връзки. Жена му трябваше да разбере, че дори само тазсутрешното му желание да се качи сам в люляците по някакъв неведом начин се докосваше до същността на нещата. Тази същност нямаше нищо общо с предчувствие за пропълзялата змия, тя беше по-обемна и по-дълбока от всякакви предчувствия и правеше Борис Радиев сигурен, че единственото истинско нещо, което бе имал, бяха Стоинци и Люляковата планина, чупката в скалата и далечният камбанен звън, споменът за който вече сам по себе си се превръщаше в онази неясна, но така сладостна, мъчителна и вечна красота.
