(Откъс от книгата „Наташите“, изследваща в дълбочина международната търговия с „бели робини“ и организираната проституция)
Знаех, че нямам сила да издържа онова, което щеше да последва, ако бях се съпротивявала.
София, която е била „тренирана“ на третия ден от нейното пленничество.
Олександър Мазур знае всичко за това как се „подготвя оранта“. Полицейски офицер от Украйна, той е бил причислен към международните полицейски войски на ООН – CIVPOL – в Прищина, столицата на Косово. Работата му е била да разбива вратите на бордеите и да спасява продадените момичета в тази бивша сръбска провинция. В продължение на малко повече от година той е правил именно това – и за това време е спасил над сто жени, повечето от които са били тийнейджъри.
„Бих искал да изчистя тази помия завинаги“ – казва Мазур. „Не желая повече тази работа. Тя ми струваше спокойния сън завинаги“.
От многобройните си разследвания Мазур е събрал внушително досие за трафикантите и техните операции. Той познава врага добре – как изглежда той, как мисли, как действа. Той знае имената на няколко от ключовите играчи, техните описания са запечатани в паметта му. Нещо повече, той е успял да открие местоположенията на тайните тренировъчни центрове в Сърбия, където тези главорези пречупват духа и волята на ужасените си жертви. Тези центрове се намират в неговия обсег, но той е абсолютно безсилен. „Полетата за оран“, само на няколко километра отвъд границата със Сърбия, не се намират нито в описанието на неговата работа, нито са под негово разпореждане.
„Много бих искал да имам пълномощията да отида в Сърбия, да хвана престъпниците и да ги затворя завинаги. Тук ние хващаме само уличните дилъри на дрога. А това е много обезсърчаващо, особено когато човек знае, че лесно може да хване главните трафиканти, но не му е разрешено да пресече границата. Аз притежавам много информация. Не е чак толкова трудно да ги хванем. Трябва само да се отиде оттатък и да се разбие вратата.
Белград е главният център в Сърбия. Освен това има апартаменти в Ниш и Кралево. Там има места, които са като затвори, където се държат стотици млади жени, докато бъдат продадени. Това са местата, където момичетата биват пречупвани. Там те биват „тренирани“. Тия места са ад“.
Ана Ева Радичети също е чувала за сръбските орни полета от нейните интервюта с множество спасени жени. Като мениджър на проекта за Анти-трафикантство, завръщане и реинтеграция към Международната организация за миграция в Косово, тя също е събрала купища от информация за това какво се случва с продаваните жени от другата страна на границата. „В Белград има големи апартаменти или къщи, където биват докарвани повечето момичета. Понякога там има по петдесет момичета на всяко място“, обяснява тя. Радичети е узнала, че потенциалните купувачи „тестват“ жените, почти така както ние изпитваме нови коли. „Те биват сексуално тествани от всеки купувач. Онези искат сами да видят какво могат да правят момичетата в смисъл на сексуално представяне“.
Когато не биват използвани, казва тя, младите пленнички биват блъскани и бити като говеда.
„Те трябва да стоят голи в продължение на часове, докато различни мъже идват и ги оглеждат. Те оглеждат гърдите им, цвета на кожата им, проверяват дали те имат обриви или пъпки. Момичетата трябва да се обличат като проститутки и да си слагат грим. Ония, които се съпротивяват, биват изолирани, бити и тероризирани. За тях дори е още по-унизително, ако ги считат за грозни. Към тях се отнасят по-зле, отколкото към животни. Има много различни трафиканти, от жестоки до злобни“.
Онова, което се случва на продаваните жени, независимо от това дали те биват подмамени, отвлечени или го правят по собствено желание, е престъпно. Те преживяват ситуации на истински терор, подобно на заложници. Незабавно им се отнемат документите за пътуване и всяко тяхно движение се контролира и ограничава. Обикновено те живеят там, където работят, заключени в стаи, под постоянна стража и в страх от насилие и заплахи. Те биват предупреждавани, че ако се опитат да избягат, ще бъдат намерени и наказани жестоко. Заплахите биват отправяни и към техните семейства. Често те биват заснемани в неудобни сексуални пози и предупреждавани, че ако избягат, снимките или касетите ще бъдат изпратени до семействата им или разпространени в родните им градове.
София реагира с очевидна паника, когато я молят да разкаже за това как е била отвлечена под заплаха от нож, докато се е прибирала вкъщи една вечер по селския път.
„Чух как колата се приближи и замръзнах. Не можех да се движа от страх“, разказва осемнайсетгодишната румънка, нервно усуквайки дългата черна коса около пръста си, докато си припомня кошмара, в който се е превърнал живота й през следващите четири месеца.
„Двама мъже с ножове ме заставиха да вляза в колата. Мислех, че ще ме изнасилят и убият. Започнах да ги моля да пощадят живота ми. Вместо да ме убият те обаче ме закараха до реката, където ме продадоха на един сърбин. Той ме пренесе през Дунав в малка лодка, а след това в един апартамент в някакво градче в планините. Не знам името му. Но скоро разбрах, че съм в Сърбия.“
София била потресена от онова, на което е станала свидетелка по време на краткото си затворничество в сградата. Спомените продължават да я преследват в сънищата й. Те са типични за онова, което жените преживяват по тия места.
„Там имаше толкова много млади момичета. Бяха от Молдова, Румъния, Украйна и България. Някои от тях плачеха. Други изглеждаха ужасени. Казаха ни да не говорим едни с други. Да не казваме имената си или откъде идваме. През цялото време, много гадни и грозни мъже идваха и завличаха различни момичета в съседните стаи. Понякога изнасилваха момичета пред самите нас. Крещяха им, заповядваха им да се движат по определени начини … да се преструват на възбудени … да пъшкат … отвратително беше.“
Всяко от момичетата е било малтретирано физически и психически от бандитите, които управлявали центъра.
„Онези, които се съпротивяваха, ги биеха. Ако продължаваха, ги затваряха в едно тъмно мазе с плъхове, без храна и вода в продължение на три дни. Едно от момичетата отказа да прави анален секс и през нощта собственикът доведе пет мъже. Те я събориха на пода и всеки един от тях прави анален секс с нея, пред очите ни. Тя пищеше и пищеше. Ние всички плачехме“.
На следващия ден момичето се опитало да се самоубие. „Много от момичетата опитваха да се самоубият“, казва София. „Казаха ми, че няколко от тях са успели и че телата им били заровени в гората“. Нейният собствен най-голям страх е бил, че ще бъде пречупена отвътре.
„Ужасно се страхувах от този момент. Първия ден си мислех, че ще се боря. След това видях какво направиха с едно от момичетата, което се съпротивяваше. Беше от Украйна. Много красива, с много силен характер. Двама от собствениците се опитаха да я заставят да прави различни неща и тя отказа. Пребиха я, изгориха я навсякъде с огънчетата на цигарите си. Тя все още се съпротивяваше. Те продължаваха да я изнасилват, а тя се съпротивяваше. Удряха я с юмруци, свалиха я на пода и я ритаха с все сила. Тогава тя припадна.
Тя лежеше в безсъзнание, а те продължаваха да я изнасилват анално. Когато свършиха, тя не се движеше повече. Не дишаше. Лицата на собствениците не показваха ни най-малко безпокойство. Те просто я изнесоха навън“.
Няколко дни по-късно едно от момичетата събрало целия си кураж и се осмелило да попита какво се е случило с нея. Реакцията на собственика била остра, бърза и брутална.
„Сграбчи я за косата и я извлече навън. Когато след известно време се върна, тя изглеждаше така, сякаш е видяла собствената си смърт в очите. Разказа ни, че той я извел в гората недалеч от сградата, дал й една лопата и я заставил да копае. Разбрала, че копае собствения си гроб. Докато копаела, тя забелязала наблизо друга прясна купчина пръст. Беше сигурна, че това е бил гробът на момичето от Украйна“.
След около час мъжът грабнал лопатата от ръцете й. Позволил й да излезе от плитката дупка. Посланието било ясно: „Ако продължаваш да питаш, ще свършиш на това място“.
На третия ден от пленничеството си, София била „тренирана“. Подчинила се без съпротива. Движила се така, както й казвали. Симулирала възбуда при всяко движение.
„Знаех, че нямам сила да издържа онова, което щеше да последва ако бих се съпротивявала. През тази нощ исках само да умра. Бях толкова унизена. За тези мъже аз бях просто парче месо. Оттогава насам се чувствам като парче мръсотия. Не мога да измия това усещане от тялото или ума си, независимо от това колко дълго се опитвам“.
Седмица по-късно тя била продадена на сводник заедно с още две жени. Сега тя била негова. Познавала го само под името Саба, двадесет и няколко годишен албанец. Трите били закарани с камион в Албания, а след това прехвърлени тайно в Италия, на моторна лодка през Адриатическо море. Саба бил особено гаден тип, със склонност да заплашва „собствеността“ си с горящи цигари. Поставил ги да работят на Via Salaria, един от оживените пътища, водещи към Вечния град. Живеели в един влажен приземен апартамент, където спели на пластмасови матраци. Сводникът им отнемал всички пари, освен една малка сума за най-належащи нужди и храна. „Той със сигурност печелеше от нас по хиляда долара на вечер“, казва София. „Не ни разрешаваше да се върнем в апартамента преди да сме заработили толкова пари“.
Три месеца по-късно, с помощта на един състрадателен клиент, София избягала и била заведена в една католическа спасителна мисия в южна Италия.
* * *
За стотици „пречупени“ жени, внесени от източна Европа, следващата спирка по пътя е печално известният „Аризона-пазар“. Между Сараево и Загреб, в североизточна Босна близо до границата със Сърбия и Хърватско, лежи една пътна отсечка, наречена „магистралата Аризона“. До нея се намира пазарът Аризона. С тесните си алеи и стотици дървени будки, той напомня американско градче от времето на златната треска. През деня той е препълнен с тълпи от нетърпеливи купувачи, обикалящи лабиринта в търсене на по-евтина стока. Тук могат да се намерят не само тениски, обувки, грим, дюшеци, касетофони и пиратски дискове, но и фалшиви маркови стоки като Rolex, Levi's и Ralph Lauren, сушени плодове, блестящи порцеланови тоалетни чинии и прясно заклани пилета.
На входа голяма табела изказва благодарност на американците: „нашата благодарност към армията на САЩ за това, че подкрепи създаването на този пазар“. Изграден през 1996 след Балканската гражданска война, пазарът – често наричан на шега „Босненският Уолмарт“ – се родил по замисъл на един американски генерал. Той бил замислен като място, на което всички воюващи фракции – хървати, сърби и босненци – биха могли да оставят настрана етническите и религиозни проблеми и да търгуват свободно едни с други. През деня, с ордите си от купувачи, пазарът изглежда като експеримент, който някак си е успял. Но когато се спусне нощта, започва една друга, много по-злокачествена търговия.
В тъмнината на нощта тениските и обувките биват заместени от луксозни коли и микробуси, откраднати по улиците на Европейския Съюз, да не говорим изобщо пък за оръжия, наркотици и контрабандни цигари, продавани с камиони. Но най-ценната стока притежава свой собствен пулс – това са млади жени и момичета, внесени от източна Европа.
Мара Радованович, вицепрезидент на „Лара“, една местна женска група от близката Биелина, поклаща глава в отвращение при споменаването на пазара Аризона. „Това е мястото, на което търговците идват, за да купуват момичета. Заповядват им да се съблекат и момичетата стоят голи на пътя. Така разсъблечени, те биват продавани като говеда“. Радованович разказва, че момичетата също биват продавани на „секс-тържища“ в нощни клубове с имена като Акапулко или Лас Вегас, които са изникнали като гъби около пазара. „Момичетата излизат голи на сцената с номера в ръце. Мъжете се разхождат наоколо, пощипват ги, проверяват кожата им и дори гледат в устата им преди да предложат цена“. Веднъж купени, жените биват държани в робски условия и принуждавани да работят в барове и бордеи в целия регион. „Документите им биват отнети и не им се разрешава да излизат наоколо без придружител. Не им плащат почти нищо и много често притежателите на нощни клубове ги заставят да правят секс с клиентите без никакви предпазни средства. Като следствие, всяка седмица поне една от тия жени прави аборт в болницата в Биелина“.
В околните села са се появили „наборни центрове“, където стотици жени биват държани по мазета и тавани, очаквайки реда си да застанат на сцената за продажба. „Повечето от тях са млади, наивни момичета от селски райони, които вярват, че ще намерят работа зад граница“, казва Радованович. „Те разбират каква работа ще трябва да вършат едва когато попаднат на пазара Аризона или в Сърбия. Но тогава вече е прекалено късно и шансовете им да избягат са много ниски“.
Жените биват продавани из стотиците бордеи, които изпъстрят цяла Босна-Херцеговина. Там те обслужват местните хора и – което е по-важно, големия брой чужденци, които съставят международните умиротворителни и възстановителни сили. Онези от тях, които не биват продадени на аукцион, остават в Аризона, обслужвайки клиенти и местни полицаи в дузината клубове около пазара.
По време на една среща, организирана в късната 2001 година от групата на Радованович, местните полицаи били поканени да говорят за действията, които предприемат, за да спрат тази търговия. … Радованович обвинила полицията в директно сътрудничество с мафията, посочвайки, че един бар за стриптийз, в който се продават момичета, работи директно срещу полицейската сграда в Биелина. Офицерите стриктно се придържали към стандартни извинения.
* * *
Физическото насилие и психологическо унижение, които се прилагат към тия жени, за да бъдат те контролирани, се движи на едно добре премислено и екстремно ниво. То е предназначено да насажда страх, да ги пречупи, да разруши волята им, да ги накара да се подчиняват. Някои от тях биват убивани, за да се даде на останалите пример. Според италианската полиция поне една проститутка-чужденка бива убивана всеки месец само в тази страна. В Истанбул две украински момичета са били хвърлени от висок балкон, докато други шест пленнички наблюдавали сцената в ужас. В Сърбия една друга украинка е била обезглавена пред група отвлечени момичета. … А през 2000 година телата на две молдавски жени са били намерени да плуват в една река недалеч от пазара Аризона.
…
После, безброй са случаите на жени като Ирини Пенкина, които просто се предават и се самоубиват. Отвратителните обстоятелства около смъртта й за кратко време раздвижиха обществеността в Гърция, но възмущението не продължи дълго. Двадесетгодишната жена от Беларус е била намерена мъртва в един апартамент в Солун през октомври 1998. Едно повърхностно полицейско разследване установило, че тя се е самоубила от отчаяние, след като е била принудена от сводника си да обслужва повече от десет мъже на ден. Ирини се обесила със собствените си чорапогащи в тоалетната. Намерила я нейната съквартирантка. Обяснително писмо липсвало.
* * *
Във всяка метрополия по света, продадените момичета работят заедно с жени, които свободно са избрали да разменят секс срещу пари. На повърхността е трудно те да бъдат различавани едни от други. Те се обличат и изглеждат по един и същи начин. Те се усмихват, те позират, те ходят наперено. Това е, което клиентите и обществеността виждат по барове и улици.
Но това също е нещото, което сводниците им позволяват да видят. Онова, което те пропускат, е тъмната страна на занаята. Това е една грозна страна, скрита зад тежки обковани врати, в стаи с решетки на прозорците и въоръжени бандити в приемната. Русата красавица, която ви се усмихва от ъгъла, може да е била бита с електрически кабел предишната нощ. … Това е, което ги държи на улицата и това е, което държи усмивките по техните устни. Те остават, защото се страхуват от онова, което може да се случи ако се опитат да избягат. И се усмихват, защото знаят какво ще се случи ако не го правят.
Ако техните „клиенти“ биха се вгледали по-внимателно в телата, които използват, те сигурно биха забелязали някои от издайническите знаци – белези, покрити с евтин грим в телесен цвят, следи от камшик по задника, изгаряния с цигари по ръцете … Ако биха спрели за малко, преди да стигнат до своята кулминация, за да погледнат в очите на тези момичета, те сигурно биха открили отвращение, разочарование, страх, депресия, примирение, гняв, срам … И ако биха се опитали да разговарят с тях, те може би биха узнали как една или друга е била отвлечена от дом за сираци в Украйна, тайно изнесена от страната, продадена на аукцион и принудена да работи на улицата за някой алчен сводник, който я принуждава да му носи по 500 долара на нощ. Накратко, те са принудени да вършат всичко, което е необходимо, с когото и да било, ако само той плаща – и те са принудени да го вършат с усмивка на лице и престорено-страстно пъшкане … точно както са били „тренирани“ по орните полета.
