Малко преди нашата нация да започне инвазията срещу Ирак, сенаторът с най-дълъг стаж, Робърт Бърд от Западна Вирджиния, се изправи на сенатския подиум и каза: „Тази палата мълчи през по-голямата част от времето – едно зловещо, ужасно мълчание. Няма дебати, няма дискусия, нито пък какъвто и да било опит да се представят пред нацията аргументите за и против тази война. Няма нищо. Ние си седим пасивно и мълчаливо в Сената на САЩ“.
Но защо мълчеше Сенатът?
Описвайки празната палата, Бърд представи една специфична версия на същия общ въпрос, който милиони от нас си задават: „Защо разумът, логиката и истината играят една все по-слаба роля в начина, по който днешна Америка взема важни решения?“ Постоянното и продължаващо използване на неистини като основа на политиката, дори пред лицето на масивни и ясно разбираеми доказателства в подкрепа на противното, за мнозина американци вече е достигнало ниво, което преди време беше напълно невъобразимо.
Голяма – и все по-нарастваща – част от американците питат на висок глас: „Какво става с нашата страна?“ Хората се опитват да разберат какво точно е престанало да функционира в нашата демокрация и как ние можем да я поправим.
Да вземем друг пример – за пръв път в американската история, изпълнителната част от нашето правителство не само оправда, но и активно насърчи едно третиране на военнопленници, което явно включва мъчения, като по този начин премахна една забрана, установена от генерал Джордж Вашингтон по време на Революционната Война.
Прекалено лесно – и прекалено партизанско – е просто да се отдаде вината на политиката на президента Джордж У. Буш. Ние всички сме отговорни за решенията, които взема нашата страна. Ние имаме Конгрес. Имаме независимо законодателство. Имаме система на проверки и баланси. Ние сме нация със закони. Имаме свобода на речта. Имаме свободна преса. Нима всички те са ни изневерили? Защо публичният американски дискурс става все по-малко фокусиран и ясен, по-малко разумен? Вярата в силата на разума – вярата, че свободните граждани могат да се самоуправляват разумно и справедливо чрез използването на логични дискусии въз основа на най-добрите доказателства, а не на груба сила – си остава централната предпоставка на американската демокрация. Но тази предпоставка днес се намира под атака.
Американската демокрация е застрашена – не от други идеи, а от невиждани промени в средата, в която идеите или живеят и се разпространяват, или увяхват и загиват. Тук имам пред вид не физическата околна среда, а онова, което се нарича обществена сфера или пазар на идеите.
Вече е просто невъзможно да се игнорира необичайността на нашия обществен дискурс. Знам, че аз не съм единственият, който има чувството, че се е повредило нещо принципно. През 2001 аз се надявах, че става дума за временна аномалия, когато проучванията на общественото мнение показаха, че три четвърти от американците вярват, че Садам Хусеин е отговорен за атаките от 11 септември. Повече от пет години по-късно обаче, половината от американците все още вярват, че Садам е бил свързан с атаките.
В началото мислех, че изтощителното, нон-стоп предаване на процеса срещу О. Дж. Симпсън е било само нещастна крайност, едно нежелано отклонение от обикновения здрав разум и способност за съждение на нашите медии. Сега вече ние знаем, че то беше просто ранен пример за един нов модел на серийни мании, които периодично обхващат медиите в продължение на цели седмици: процесите срещу Майкъл Джаксън и Робърт Блейк, трагедията с Лейси Питърсън и Чандра Леви, Бритни и КейФед, Линдзи и Парис и Никол.
Докато американските телевизионни зрители колективно посвещаваха всяка седмица 100 милиона часа от живота си на тези и подобни на тях истории, нацията се намираше в процес на тихо вземане на онова, което бъдещите историци сигурно ще нарекат серия от катастрофално погрешни решения по въпросите на войната и мира, глобалния климат и човешкото оцеляване, свободата и варварството, справедливостта и честността. Например, днес едва ли ще се намери някой, който да оспорва това, че решението да се нападне Ирак беше груба грешка. Но, колкото и невероятно да звучи това, всички доказателства и аргументи, необходими за вземане на правилното решение бяха налице още тогава, а сега вече са крещящо очевидни.
Онези от нас, които са служили в американския Сенат и са наблюдавали как той се променяше с времето, сигурно биха подкрепили описанието, предлагано от сенатор Бърд непосредствено преди инвазията: палатата беше празна, защото сенаторите бяха по други места. Много от тях бяха ангажирани със събиране на пари за изборните си цели – най-вече от частни заинтересувани страни – за да купуват 30 секундни телевизионни реклами за следващата кампания. Сенатът мълчеше, защото сенаторите вече не смятат, че казаното от тях там вече има толкова голямо значение – нито за останалите сенатори, които и без това не са там когато техните колеги говорят, нито пък за избирателите, защото медиите вече не правят директни предавания на речите от Сената.
Вярата на нашите основатели в жизнеспособността на представителната демокрация се основаваше на тяхното доверие в мъдростта на добре информираното гражданство, тяхната добре направена система от проверки и баланси, както и увереността им, че управлението на разума е естествената управляваща сила при свободни хора. Основателите положиха големи усилия, за да защитят отвореността на пазара на идеите, така че знанието да може да се развива свободно. Така например те не само защитиха свободата на събранията, но и защитиха изрично – в първото подобрение към Конституцията – свободата на печатната преса. В наши дни обаче вече са изминали почти 45 години от времето, в което мнозинството американци получаваха новините и информацията си чрез печатното слово. Вестниците губят читатели. Самото четене се намира в упадък. Републиката на буквите беше нападната и превзета от империята на телевизията.
Радиото, интернет, филмите, мобилните телефони, iPod, компютрите, чат-програмите, видео игрите и личните мобилни асистенти – днес всички те се борят за нашето внимание, но все още телевизията е онази, която доминира потока от информация. Според едно авторитетно глобално проучване, американците днес гледат телевизия средно по 4 часа и 35 минути всеки ден – 90 минути повече от средното за света време. Ако предположим, че човек работи по осем часа на ден, спи по шест до осем часа и ползва още по няколко часа за хигиена, обличане, ядене и пътуване, това са почти три четвърти от свободното време, с което разполага средния американец.
В света на телевизията, масивните потоци от информация се движат основно в една посока, което прави буквално невъзможно за хората да вземат участие в онова, което минава за национален обмен на информация. Индивидите получават, но не могат да изпращат. Те слушат, но не могат да говорят. „Добре информираното гражданство“ е заплашено от това да се превърне в „добре забавлявана публика“. Нещо повече, високите капиталовложения, които са нужни за притежаването и поддържането на една телевизионна станция, както и централизираното естество на телевизионните мрежи водят до нарастваща концентрация на собствеността в ръцете на една все по-намаляваща група от големи корпорации, които сега по същество контролират по-голямата част от телевизионните програми в Америка.
На практика господството на телевизията означава, че съдържателната стойност на политическите предложения, правени от кандидатите, днес до голяма степен е вече без значение в сравнение с образно-ориентираните рекламни кампании, които те използват, за да формират възприятията на избирателите. Високата цена на тези реклами радикално увеличи ролята на парите в политиката – а заедно с това и влиянието на онези, които ги дават. Именно затова реформите, предназначени за промяна на финансирането на кампаниите често подминават основния момент в тази проблематика: докато определящото средство за водене на политически диалог е закупуването на скъпи телевизионни реклами, по един или друг начин парите ще продължават да играят водеща роля в американската политика. А в резултат на това идеите ще продължат да играят само подчинена роля. Именно затова избирателните комитети на Конгреса и Сената сега търсят кандидати-мултимилионери и за двете партии, така че те да могат да купуват рекламите със свои собствени средства.
Когато за пръв път се кандидатирах за Конгреса през 1976, аз не погледнах нито една анкета по време на цялата кампания. Осем години по-късно обаче, когато се кандидатирах за Сената, вече се занимавах с анкети и като повечето кандидати разчитах най-вече на електронни реклами, за да разпространя посланието си. Живо си спомням една повратна точка в тази кампания когато моят опонент, един добър обществен служител на име Виктор Аш, който след това стана мой добър приятел, започна да скъсява преднината, която имах според анкетите. След детайлен анализ на информациите от анкетите, внимателно тестване на потенциалните телевизионни реклами, очаквания отговор от страна на кампанията на опонента и т. н., моите съветници направиха някои препоръки и предвиждания, които ме изненадаха със своята точност: „Ако пращате рекламата си с толкова ,точки‘ (мярка за размера на рекламното закупуване) и ако Аш отговори както ние очакваме, а след това ние купим толкова и толкова точки, за да излъчим нашия отговор, резултатът след три седмици ще бъде нарастване на вашата преднина в анкетите с 8,5 %“.
Аз приех този план и бях удивен когато три седмици по-късно преднината ми беше нараснала с точно 8,5 %. Макар и зарадван, разбира се, за собствената си кампания, аз имах нещо като предусещане за това, което цялата тази история говореше за нашата демокрация. Беше ясно, че поне до известна степен, „съгласието на управляваните“ беше започнало да се превръща в стока, принадлежаща на онзи, който предложи най-много. До степента, в която парите и умелата употреба на електронните масови медии биха могли да бъдат използвани за манипулиране на резултатите от изборите, ролята на разума беше започнала да намалява.
Като студент писах дипломната си работа по въпроса за влиянието на телевизията върху баланса на силите между трите сектора на властта. В нея посочвах нарастващото значение на визуалната реторика и езика на тялото в сравнение с логиката и разума. Примерите за това са безбройни, но естествено първия, за който се сещам е от кампанията през 2000 година, дълго преди решението на Върховния Съвет, когато спорът около моите жестове по време на първия дебат с Джордж У. Буш създаде за множество телевизионни зрители едно впечатление, което за тях далеч надделя над каквито и да било предимства, които инак може би бях спечелил във вербалната битка на идеите и съдържанието. Онази дипломна работа не ми помогна особено много.
Потенциалът за манипулиране на масовите мнения и чувства, първоначално открит от търговските рекламодатели, днес бива използван много по-агресивно от едно ново поколение на медийни Макиавели. Комбинацията от все по-изтънчени методи за изследване на общественото мнение и нарастващото използване на мощни компютри за разпределяне на американските граждани по „психографски“ категории, които определят тяхната податливост по отношение на индивидуално скроени призиви увеличава още повече силата на пропагандистките електронни послания, което пък създава една нова груба реалност за функционирането на нашата демокрация.
В резултат на това американската демокрация е заплашена от съдържателно изпразване. За да утвърдим своите права, ние американците трябва да поправим това системно закърняване на обществения форум. Трябва да създадем нови начини за водене на една истинска, а не манипулативна дискусия относно нашето бъдеще. Трябва да престанем да толерираме изкривяването на науката. Трябва да настояваме за край на циничното използване на псевдо-студии, целящи умишлено замъгляване на обществената способност за различаване на истината от лъжата. Американците и от двете партии трябва да настояват за възстановяване на уважението към управлението на разума.
Но какво става в случая когато един отделен гражданин или група от граждани желаят да навлязат в публичния дебат, изразявайки мненията си по телевизията? Тъй като не могат да се включат директно в дебатите, някои от тях започнаха да събират пари, за да закупят 30-секундни реклами, чрез които да изразят мненията си. Но много често не им се разрешава дори и това. MoveOn.org се опита да закупи една реклама за първенството по американски футбол през 2004 година, за да изрази опозицията си към икономическата политика на Буш, която по онова време се дебатираше в Конгреса. CBS им отговори, че „защищаването на единични мнения“ не е допустимо. След като отхвърли тяхната реклама, CBS започна излъчване на реклами от Белия Дом, защищаващи противоречивите предложения на президента. Сега пък беше ред на MoveOn да се оплаче и рекламите на Белия Дом бяха временно отстранени. Като казвам „временно“ аз имам пред вид това, че те бяха отстранени само докато белият Дом се оплака, след което CBS незабавно започна да ги излъчва отново, продължавайки да отхвърля рекламата на MoveOn.
За да се разбере окончателната причина, поради която пазарът на новините, доминиран от телевизията, е толкова по-различен от онзи, който възникваше в света, доминиран от печатната преса, важно е да се прави разлика между качеството на яркост, изпитвано от телевизионните зрители и „яркостта“, изпитвана от читателите на печатни произведения. Описанието на Маршал Маклуън за телевизията като „студен“ медиум – противоположен на „горещия“ медиум на печатната преса беше за мен трудноразбираемо когато го четях преди 40 години, защото източникъм на „жега“ в тази метафора е мисловната работа, необходима при четенето. Маклуън беше почти единственият, който тогава осъзнаваше, че пасивността, свързана с гледането на телевизия се получава за сметка на активността в онези части на мозъка, свързани с абстрактната мисъл, логиката и процеса на мислене. Всеки господстващ комуникационен медиум води до нова екология на информацията в обществото, която с неизбежност променя начина, по който биват разпространявани идеи, чувства, богатство, власт и влияние, както и начинът, по който биват вземани колективните решения.
Като млад адвокат на 28 години, в първата си публична реч Ейбрахам Линкълн предупреди, че един продължителен период на нарушени функции и липса на отговорност от страна на правителството би могъл да отблъсне американския народ и че „най-сигурната опора на всяко правителство, и особено на правителство като нашето, може по същество да бъде разрушена – тук имам пред вид предаността на хората към него“. Мнозина американци днес чувстват, че нашето правителство не реагира на техните нужди и че никой от властващите не се интересува от това какво мислят те. Хората се чувстват откъснати от демокрацията. Усещането им е, че един глас не прави никаква разлика и че те, като индивиди, не разполагат с практически средства за вземане на участие в самоуправлението на Америка. За нещастие те не са съвсем далеч от истината. Избирателите често биват разглеждани единствено като обекти на лесна манипулация от онези, които търсят тяхното „съгласие“ за упражняването на властта. Използвайки фокус-групи и подробни анкетни техники, онези които създават политическите послания са в състояние да извлекат единствената информация, която ги интересува когато става дума за гражданите – обратната информация, необходима за прецизирането на техните усилия за манипулиране на хората. С времето липсата на автентичност става очевидна и съвсем разбираемо води до цинизъм и отчуждение сред гражданите. И колкото повече американци се отчуждават от демократичния процес, толкова по-малко легитимен става той.
Мнозина млади американци днес изглежда вече считат, че в момента става дума за това дали американската демокрация изобщо функционира или не. Ние създадохме едно богато общество с десетки милиони талантливи, находчиви индивиди, които не играят каквато и да било роля като граждани. Връщането на тези хора обратно – с техните мрежи на влияние, тяхното познание и техните ресурси – е ключът към създаването на една обща, споделена интелигентност, от която ние се нуждаем,за да решим проблемите си.
За нещастие, наследството на идеологически подплатените кръвопролития от 20 век доведе до един нов цинизъм, отнасящ се до самия разум – защото с него беше злоупотребявано така лесно за целите на получаването и задържането на властта от най-различни пропагандисти, чрез създаване на изобретателни и примамливи интелектуални формули. Когато хората не разполагат с възможности да проверят валидността на онова, на което те са били „научени“ в светлината на собствения си опит и жив, споделен диалог, те естествено започват да се съпротивяват на допускането, че експертите знаят по-добре от тях.
Така че лекарството за нашата демокрация е не просто по-добро образование или гражданско образование (колкото и важно да е то), а възстановяването на един истински демократичен дискурс, в който отделните хора могат да участват по един смислен начин – един разговор върху демокрацията, в който най-добрите идеи и мнения наистина предизвикват някакъв смислен отговор.
За щастие интернет разполага с потенциала за съживяване на ролята, която играят хората в нашата конституционна рамка. Той има изключително ниски бариери срещу индивидите. Той е най-интерактивния медиум в историята, онзи с най-голям потенциал за свързване на индивидите едни с други или с вселената на познанието. Той е платформа за търсене на истината и децентрализирано създаване и разпространение на идеи, по същия начин по който пазарите са децентрализиран механизъм за създаването и разпространението на стоки и услуги. С други думи, той е платформа на разума. Но интернет трябва да бъде развиван и използван, по същия начин, по който ние развиваме и използваме пазарите – чрез установяването на честни правила за участие и упражняване върховенството на закона. Същото ожесточение, което нашите основатели посветиха на защитата на свободата и независимостта на пресата, днес е необходимо за защищаване свободата на интернет. Залогът е същият – оцеляването на Републиката. Ние трябва да направим всичко възможно, за да направим интернет отворен и достъпен за всички граждани без каквито и да било ограничения по отношение на тяхната свобода да избират съдържанието, което желаят, независимо от това кой оператор осигурява достъпа им до него. Ние не можем да гледаме на това бъдеще като на гарантирано. Трябва да сме готови да се борим за него, поради заплахата от корпоративна консолидация и контрол над пазара на идеи в интернет.
Опасността е реална, защото в повечето пазари налице е само малък брой от широкоформатни мрежови оператори. Тези оператори разполагат със структурната възможност да определят начина, по който информацията се предава по интернет, както и скоростта, с която тя се доставя. А сегашните интернетски мрежови оператори – най-вече големи телефонни и кабелни компании – имат икономически стимул да разширят физическия контрол над инфраструктурата на мрежата до контрол над съдържанието на интернет. Ако го направят по погрешен начин, тези компании биха могли да осъществят промени, които да ограничат свободното протичане на информация по интернет, по най-различни вредни начини.
Демократизацията на знанието чрез печатната преса доведе до Просвещението. Сега широкоформатната взаимосвързаност поддържа децентрализирани процеси, които усилват демокрацията. Ние виждаме как това се случва пред собствените ни очи: като общество, ние ставаме по-умни. Мрежовата демокрация си пробива път. Можете да го почувствате. Ние хората – както Линкълн каза, „дори и ние тук“ – все още сме ключа към оцеляването на американската демокрация.
