На 11 януари в една съдебна зала в Сан Франциско беше открит забележителен съдебен процес, който по всяка вероятност е предопределен да стигне до Върховния съд. Пери против Шварценегер поставя под въпрос конституционната съобразност на Предложение 8, онзи калифорнийски референдум, който през ноември 2008 отмени решението на Върховния съд на щата, според което беше разрешено на двойки от един и същи пол да се женят. Водещите адвокати на случая са доста невероятни съюзници: Теодор Б. Олсън, бившият главен прокурор при Джордж У. Буш и известен консерватор; и Дейвид Бойс, демократическият адвокат, който беше негов противник в случая Буш против Гор. Двамата повдигат амбициозен съдебен процес, който се различава остро от постепенните, тясно изплетени легални гамбити и предпазливия стил на водещите организации за гей-права, опитващи се да печелят щат след щат в битката за равенство при сключването на брак. Тимът Олсън-Бойс се надява да постигне съдебно решение, което ще промени съдебния и социален пейзаж в цялата страна – нещо с размерите на Браун против Образователния съвет или Ловинг против щата Вирджиния – решаващото постановление на Върховния съд от 1967, с което бяха отменени законите, забраняващи браковете между хора от различни раси.
Ако случаят Пери има успех пред Върховния съд, то това би могло да означава, че гей-браковете ще бъдат разрешени не само в Калифорния, но и във всички щати. Освен това, ако Съдът признае хомосексуалните като хора, които по нищо не се различават от хетеросексуалните що се отнася до брачното право, то ще стане трудно, ако не и невъзможно, да се поддържат каквито и да е други закони, поддържащи дискриминация срещу хората въз основание на тяхната сексуална ориентация. Но от друга страна, една евентуална загуба за Олсън и Бойс би могла да се превърне в значително поражение за цялото движение. Скоро след като Олсън и Бойс започнаха процеса, някои от водещите организации за гей-права – сред тях A.C.L.U., Human Rights Campaign, Lambda Legal, и National Center for Lesbian Rights – излязоха с декларация, осъждаща подобни усилия. Изгледите за победа при подобен съдебен случай според тях не са добри, защото „Върховният съд по правило не изпреварва нито общественото мнение, нито пък законите в повечето щати.“ Легалният прецедент, на който тези групи се позовават, е не Ловинг против щата Вирджиния, а Боуърс против Хардуик, решението на Върховния съд от 1986, което накара защитниците на каузата за гей-права да застинат, и с което бе подкрепен допотопния закон на щата Джорджия „против педерастията“. Изминах цели 17 години, преди съдът да склони да преразгледа въпроса, в случая Лорънс против щата Тексас, макар че по това време само 13 щата имаха закони „против педерастията“. Този път Върховният съд отмени тези закони с мнозинство от 6 : 3 и едно горчиво възражение от страна на Съдия Антонин Скейлия, който обяви, че Съдът се е присъединил към „хомосексуалното движение“, добавяйки, че „мнозина американци не желаят като партньори в бизнесите си хора, които са въвлечени в открито хомосексуално поведение, нито пък като скаут-ръководители за децата си, като учители в училищата или като наематели в домовете си. Те гледат на това като на защита на самите себе си и своите семейства от един стил на живот, който възприемат като неморален и разрушителен.“
Понастоящем само пет щата – Масачузетс, Вермонт, Ню Хемпшър, Кънетикът и Айова – разрешават на хомосексуалните двойки да сключват брак. (Пет други, включително Калифорния, имат закони, позволяващи брачен съюз или домашно партньорство, които отдават на двойките съответните предимства с изключение на наименованието – и обществената значимост – на брака.) От 1993 насам, когато Върховният съд на Хаваи изненада всички с решението, че вътрешно-щатската забрана на гей-браковете е дискриминационна, двадесет и девет щата прокараха допълнителни закони, забраняващи гей-браковете. (Повечето щати не бяха считали за нужно да издават експлицитно законодателство по този въпрос преди това). А през 1996 Конгресът прие – и президентът Бил Клинтън подписа – Закона за защита на брака – който определи брака като връзка, която се сключва между мъж и жена. Погледнато от тази страна, едно тепърва зараждащо се движение беше посрещнато със значителна ответна реакция.
Но налице е и една напълно противоположна по съдържание история, която говори за постепенно преместване на общественото мнение по посока приемане на еднополовите бракове. През 1993 само малцина американци бяха изобщо чували за нещо като „еднополови бракове“. Сега около 40% от американците вече поддържат гей-браковете, а повече от 50% поддържат брачните съюзи. Много повече хора поддържат днес гей-браковете, отколкото са поддържали междурасовите бракове по времето на Ловинг против щата Вирджиния, когато само 20% процента от американците са му симпатизирали.
Младите американци поддържат гей-браковете с поразително по-високи проценти, отколкото възрастните. Според едно изследване от 2009, направено от Тръста Пю, 58% от американците на възраст между 18 и 29 поддържат гей-браковете, в сравнение с 22% от американците на възраст 65 и повече. Но възрастовото разграничение пресича и някои идеологически граници. В едно изследване от 2008, 28% от младите евангелисти[1] под 30 години поддържат идеята за пълни права за двойките от един и същи пол, докато само 9% от по-възрастните евангелисти са на това мнение.
Патрик Игън, един политолог от Университета Ню Йорк, и Натаниел Пърсили, професор по право от Колумбийския университет, които се занимават с изследване на общественото мнение по въпроса за гей-правата, смятат, че след пет години мнозинството от американците ще поддържа идеята за бракове между хора от един и същи пол – в резултат на замяната на поколенията и онова, което Пърсили нарича „промяна на отношението“. Когато хората променят мнението си по този въпрос, те обикновено го правят по посока на равенството при сключване на брак. По-впечатляващите истории на промяна на позиции от последните години потвърждават този модел на поведение: Бил Клинтън, който каза, че е бил „неправ“ в противопоставянето си на гей-браковете; Дик Чейни – чиято дъщеря Мери е лесбийка, живееща заедно с партньорката си и две деца – който заяви, че „хората трябва да имат свободата да избират какъвто съюз пожелаят“; Джери Сандърс, републиканският кмет на Сан Диего, който през сълзи обясни на една пресконференция, че не може да погледне в очите дъщеря си – лесбийка – и другите като нея „и да им кажа, че техните връзки … са по-малко смислени от брака, който аз споделям с жена си.“
* * *
Ако Олсън и Бойс успеят да убедят съда, че фундаменталното право на брак включва и правото човек да се ожени за някой от същия пол, това ще ги доведе доста по-близо до окончателната победа. Освен това те искат да убедят съда, че сексуалната ориентация е подозрителна класификация, че гейовете и лесбийките са хора, подложени на историческа дискриминация, че те биват определяни чрез една характеристика, която „няма нищо общо с тяхната способност да допринасят за развитието на обществото“, и че са „политически безсилни“ – в този случай – да си извоюват равенство при сключването на брак. Този аргумент е по-заплетен. Макар че гейовете и лесбийките изгубиха при допитването в Калифорния, то дали може да се каже, че те наистина са политически безсилни? А освен това въпросът за това доколко хомосексуалността е нещо, което не подлежи на съзнателна промяна, е остро оспорван. А съдът още никога не е определял сексуалната ориентация като подозрителна класификация.
Засега Съдия Уокър, който беше назначен на длъжност през 1989, по времето на Буш-старши, заявява ясно, че желае да държи под око както по-висшите съдебни инстанции, така и историята. Той разреши съдебните дискусии да бъдат записвани на видео и да бъдат представяни всяка вечер по YouTube. (Олсън и Бойс поддържаха това решение, докато опонентите им го оспорваха с всички сили). Уокър би могъл да се основава преди всичко на юридически документи при вземането на решение, но вместо това той реши да допусне устни свидетелства по всякакви въпроси – започвайки с историята на брака, та чак до историята на анти-гей дискриминацията; от способността на гейовете и лесбийките да бъдат родители, до определения за това що е хомосексуалност. Бойс и Олсън са напълно доволни от този разширен подход. Те с нетърпение очакват разпитването на свидетелите. И за да подпомогнат процеса, те планират да въведат свидетелски материали от кампанията „Да за 8“, които адвокатите на противоположната страна разглеждат като поверителни. Сред документите те са намерили и едно писмо за събиране на средства от един „за-8“ активист на име Бил Там, в което се предупреждава, че ако „Предложение 8“ изгуби, „другите щати ще изпаднат в ръцете на Сатаната“, и че „всяко дете, докато израства, ще си мечтае да се ожени за някой от собствения си пол“.
Юридическият тим от другата страна се ръководи от Чарлз Купър, адвокат от Уошингтън, който наследи Олсън като заместник-главен прокурор при Рейгън, както и от Alliance Defense Fund, организация насочена против гей-движението. (Губернаторът Шварценегер отказа да защищава Предложение 8, оставяйки въпроса в ръцете на частни адвокати.) Купър ще защищава тезата, че Калифорния има интерес да подкрепя т. нар. „детероден брак“. Както Купър каза на съдията в една пред-процесна сесия през октомври миналата година, традиционното определение за брака е „било доминиращо във всяко цивилизовано общество през вековете“ и „все още доминира навсякъде по света, с изключение на пет американски щати и няколко чужди страни“. (Оттогава насам Португалия стана осмата страна, легализирала гей-браковете). С Предложение 8 калифорнийските гласоподаватели просто са защитили тази традиция. Един съд, следователно, „ не би трябвало да заключава лесно, че всички, който поддържат това гледище, са ирационални, невежи или лицемерни.“ В сърцевината на този случай „се намират две конкуриращи се разбирания относно институцията на брака, както и относно нейното основно предназначение“, обявява Купър. „Ние твърдим, че основното и определящо предназначение на брака е да се канализира естествената детеродна сексуална активност между мъжете и жените по посока на стабилни, продължителни съюзи с цел зачеване, изхранване и отглеждане на следващото поколение. Ответниците ни твърдят, че централното и конституционно гарантирано предназначение на брака е простото отдаване на правителствено признание на любовните, силно обвързани отношения между хората.“
Това детеродно определение на брака вече доведе до някои озадачаващи запитвания от страна на Съдия Уокър, както и до любопитни размени на реплики, като например следната:
СЪДЪТ: Последният брак, който аз изпълних, господин Купър, включваше жених на възраст 95, и булка на 83 години. Аз не изисквах от тези хора доказателства за това, че смятат да се ангажират в някакви детеродни дейности. Бихте ли ми подсказали дали съм пропуснал нещо?
Г-Н КУПЪР: Не, ваша Милост, не сте. Разбира се, че не сте.
СЪДЪТ: Освен това бих добавил, че това ми изглеждаше като много щастлива връзка.
Г-Н КУПЪР: Радвам се да чуя това.
Двойки от един и същи пол „не се размножават естествено“, настоява Купър. „Това е естественият резултат от сексуалната активност при двойки от противоположен пол“.
„Приемам, но размножаването не изисква женитба“, отговаря съдията Уокър, който отбелязва, че сутринта по радиото е чул, че 40% – „може ли това да е вярно?“ – от забременяванията се случват на неженени жени. Да, допуска Купър, това е тъжна статистика, но държавата все още не насърчава сексуалната активност между неженени хора – както и трябва да бъде, защото тя има „жизнен интерес“ да „насърчава отговорното размножаване“. „Политическото тяло в края на краищата трябва да поеме отговорността или част от тежестта“ – най-често чрез обществено подпомагане – при отглеждането на деца, чиито родители „не поемат тази отговорност по подходящ начин“. (Той не казва нищо по въпроса дали гейовете и лесбийките ще избягват тази отговорност по-често, може би защото множество гей- и лесбийски двойки минават през доста големи трудности, за да се сдобият изобщо с деца).
* * *
От месец юни насам движението „Равенство Калифорния“ изпраща агитатори в кварталите, които гласуваха в поддръжка на Предложение 8 и отчита, че те убеждават почти една четвърт от хората, с които се срещат. През уикенда преди Празника на благодарността[2] аз се присъединих към един тим от агитатори в Ориндж Каунти – един район от Лос Анжелис, който е доста консервативен. Шестнадесет души, повечето от тях в началото на двадесетте си години, се срещнаха в един парк в Хънтингтън Бийч. Младите гейове и лесбийки обикновено са най-силно мотивирани да работят по въпроса за брака. Както посочва Патрик Игън от Нюйоркския университет, „те се интересуват не толкова от свободата от дискриминация, колкото от свободата да бъдат като всички останали“. Игън нарича тяхната позиция „асимилационистка“.
Една сгъваема масичка беше покрита с картонени чаши, бутилки с вода и кутии с понички. Двама от младите организатори – Елизабет Аверса и Дейниъл Шад, стояха пред статив, покрит с големи листове хартия, на които бяха изписани указанията за работа. На един от тях беше изписано: „Характеризирайте ги: Симпатизанти, Нерешени, Противници“. Агитаторите бяха насърчавани да разказват лични истории – например за собственото им разкриване като гейове или лесбийки, или пък истории за хора, които са били засегнати от Предложение 8. „Разказвайте детайли, имена, представяйте дати“, инструктираше един друг лист. „Бъдете емоционални, запомнящи се.“
Аверса е енергична млада жена на 27 години, с късо подстригана кестенява коса, сив грим, джинси и спортно яке с качулка. „Емоционалността е много важна“, казва тя. „Ние искаме тия хора да си спомнят за разговора с вас и след една година, за това колко тъжни сте били поради факта, че не ви е разрешено да се ожените.“ Тя сочи към една млада жена в групата. „Джейми тук е сгодена за приятелката си.“ Групата ръкопляска. „Тя може да разговаря с хората за надеждите си да се ожени.“ Тя казва на съмишлениците си да търсят признаци за смекчаване по лицата на събеседниците: „някои от тях наистина ще ви изслушват и вие ще получавате усещането, че от тях отпадат отделни пластове.“
Аверса и Шад предупреждават останалите да махат слънчевите си очила когато се приближават до вратите на хората – „контактът очи в очи е изключително важен“. И им подсказват да задават много въпроси, защото понякога, когато хората биват запитани защо вярват, например, че гей-браковете ще навредят на децата им, те откриват, че не са подлагали възгледите си на сериозна проверка.
Аз бях включена в един и същи тим с Шад – обикновено изглеждащ мъж със сандали и торбести къси панталони. Отидохме с колата до един район с добре изглеждащи къщи в ранчо-стил, пред които по затревените дворове растат кактуси и други тропически растения. Почти всички къщи бяха украсени с някакви мотиви на тема жътва, а над много от тях се вееше американското знаме.
Само един човек отиваше до вратата – смяташе се, че двама души, появили се на вратата ви, разказващи са сексуалността си и смисъла на брака, е малко нещо прекалено – така че аз изчаквах на тротоара, докато Шад почука на първата врата. Появи се жена на около 60 години, с престилка на кръпки и произношение, подсказващо, че идва от Бруклин или Куинс[3]. Когато Шад й каза защо е дошъл, тя отговори: „Аз съм против това – и то много страстно.“
„Аз съм гей“, започна Шад, но жената го прекъсна.
„Хубаво е, че правиш, каквото искаш, но това си е твой собствен избор.“
Шад отговори: „За мен в това никога не е имало избор.“
Жената избърса ръце в престилката си и каза: „Аз имам внуци и съм им казала: ‚Никой от вас няма да ми става гей, но ако някой стане, аз ще направя всичко възможно да го върна обратно.‘“
Когато се върна при мен на тротоара, Шад каза: „Ще я отбележа като ‚Неубедима‘“.
След това ние почукахме на вратата на един мъж на име Питър, който също изглеждаше на около 60. Шад спомена думите „гей“ и „брак“ и ние чухме жената на Питър да съска изотзад: „Не говори с тия хора!“ Питър само леко извъртя очи, излезе на верандата и затвори вратата зад себе си. Жилав мъж в син пуловер и велурени мокасини, той беше разговорлив, но упорит. Шад направи въведението си: „Аз съм гей, и когато миналата година беше прокарано Предложение 8, за мен това беше огромен удар в лицето. Имах чувството, че приятелите и съседите ми казват, че моята любов не е същата като тяхната.“
Питър помълча, после каза: „Не мисля, че тя е различна.“
Шад го запита дали има гей-приятели. Питър отговори, че има. Когато Шад го помоли да назове някои от тя, Питър отказа – това не било негова работа.
Ако законът бъде променен, каза Питър, той щял да го приеме, но идеята, че бракът е нещо между мъжа и жената, била „една от основите на цивилизацията“. Чувахме как жената на Питър мърмори зад кухненския прозорец. „Няма да ги изпъдя“, каза той към нея. А после, към нас: „След сто години хората може би ще го приемат.“
Шад се усмихна: „По-скоро ще е.“
„Да“, каза Питър. „Продължавайте да надигате глас, отново и отново – и след няколко поколения може би ще го получите.“
Шад опита нещо друго: „Бракът, който споделяте с жена си … Сигурен съм, че от това са се породили много хубави неща –“
Жената на Питър затръшна кухненския прозорец и той въздъхна.
В една друга къща, жена от азиатски произход отвори само малък процеп в рамката на вратата. Обърна се и каза нещо на малко дете в къщата, а след това заговори на Шад така, сякаш и той е малко дете. „Разбира се, че гласувах за Предложение 8!“, каза тя. „Бракът е нещо между мъжа и жената.“
„Предполагам, че вие сте омъжена“, каза Шад. „Защо се омъжихте?“
Смисълът на този въпрос, обясни ми Шад, е да се накарат хората да признаят, че повечето от тях се женят не заради изгодите, и че следователно домашните партньорства са недостатъчни. Думата „женитба“ има значение, защото тя излъчва любов, докато „домашно партньорство“ не го прави. Институцията на брака, въпреки полезността й за наследяването на собствеността и осигуряването на законни деца, днес изглежда по-важна заради потвърждението, което тя дава на нашите отношения, заради освещаването на любовта. Но провокацията на Шад не заинтересува тази жена: тя му затръшна вратата. Аз почти й симпатизирах. Кой би искал да отговаря на такъв интимен въпрос, зададен от някой непознат на входа на къщата ви?
Няколко от разговорите протекоха по-гладко. Шад срещна един мъж на 74, който беше „раздвоен“ по въпроса за гей-браковете – оказа се, че той има син-гей, и след като те разговаряха приятелски в продължение на няколко минути, човекът обеща да размисли повече по темата. Личната връзка се оказа решаваща. „Нямаше да успея да го достигна, ако не беше синът-гей“, каза ми Шад.
* * *
Може би случаят Пери има по-добри шансове, отколкото скептиците са склонни да допуснат – като се има пред вид, че общественото мнение днес е по-силно в подкрепа на гей-браковете, отколкото е било онова в подкрепа на междурасовите бракове по времето на процеса Ловинг. Но през 1967 само 16 щата, повечето от тях в дълбокия Юг, са имали закони против смесените бракове, докато днес 39 щата имат закони против гей-браковете. Но на това може да се отговори, че щатските закони често са остарели: Южна Каролина и Алабама например не са се отказали от законите против смесените расови бракове чак до 1998 и 2000 година, съответно. А кой би твърдял на сериозно, че Върховният съд е трябвало да изчака с решението си докато Южните щати бъдат готови за него?
Може би променящите се „стандарти на благоприличие“ по отношение на хомосексуалността са дали на Олсън и Бойс едно ключово предимство пред противниците им. Общественото мнение е достатъчно променено, така че много анти-гей изказвания вече не могат да бъдат правени публично. „През ранните 90 години, адвокатите, защищаващи традиционното семейство, бяха склонни да изтъкват тези много общи анти-гей аргументи“, казва Томас Кек от Университета Сиракуза, но в наши дни това е много по-трудно, а понякога дори вреди на защитниците на традиционното семейство.
Например, един от аргументите, използвани постоянно извън съдебните зали, е че разрешаването на хомосексуалните бракове ще навреди на хетеросексуалните. В предварителните изслушвания, Съдия Уокър непрекъснато питаше Чарлз Купър – адвокатът, защищаващ Предложение 8 – как точно става това. „Моля ви да ми кажете“, каза той накрая, „по какъв начин всичко това ще навреди на браковете при различните полове.“
„Добре“, каза Купър.
„Отлично“, каза Уокър. „Е, нека поне веднъж да заиграем в едно и също поле.“
Настъпи пауза – за хората в съдебната зала тя изглеждаше много дълга, макар че сигурно продължи само няколко секунди. А след това Купър отговори: „Ваша Милост, отговорът ми е: Не знам. Наистина не знам.“
[1] Консервативно крило на американските протестанти. Бел. пр.
[2] Американски официален празник за изразяване благодарност на Бога за събраната реколта (последния четвъртък на ноември). Бел. пр.
[3] Квартали в Ню Йорк. Бел. пр.