Иван Владиславич: Да, в Йоханесбург,
където живея, действително се получи известна интеграция и някои квартали се
промениха напълно. След края на апартейда хора от предградията и провинцията се
пренесоха в някои предишни бели квартали. Но тази промяна беше напълно
асиметрична – естествено, в обратната посока няма никакво движение.
Означава
ли това, че сега има все повече квартали със смесено население? Или белите се
оттеглят в по-добри жилищни райони?
Това движение – че черни жители се
преселват в някои квартали, а белите ги напускат, се наблюдаваше само през
първите години след падането на расовата бариера, това беше един вид паническа
реакция. Така някои бивши бели квартали като Хилброу или Йовил станаха на практика
напълно черни. Но когато се огледат жилищните райони на средната класа, се
оформя една по-различна картина: в квартала, където например живея аз,
населението е интегрирано както социално, така и икономически. Като цяло
разбира се расовото разделение все още продължава на много места под формата на
неравномерно разпределение на благосъстоянието, и това пречи на една реална
интеграция.
Регрес в образованието
Как
бихте определили промените, които донесе със себе си краят на апартейда?
Първото – макар че това може би ще прозвучи
банално за вашите уши – е фактът, че ние живеем в един демократичен ред. В една
система, в която всички граждани имат право и достъп до принципни неща като
свобода на движение, разбира се в проблематичните граници, които съществуват
както и преди в едно общество като нашето. Въпреки всички тези недостатъци –
усещането, че човек живее в демокрация, е великолепно.
Вътре в обществото могат да бъдат открити донякъде
удивителни динамики, например отварянето на всички онези културни форми, които се
обръщат към една по-широка публика. Ако погледнете пресата, музиката,
популярната култура или телевизионните програми, то всичко това е наистина
израз на цялото население на Южна Африка и в тази област има много интересни,
изключително творчески развития.
От друга страна, това, което ме изненадва,
е неспособността да се доведе училищната система до едно по-добро състояние със
съответната бързина. Разбира се, че това е свързано с проблема, за който
говорих в началото: добрите училища бяха в белите жилищни райони, а училищата
за черни бяха по принцип лоши – в това отношение съществуваше ясна сегрегация,
а освен това трябва да си припомним, че системата беше разделена според
етническите подгрупи. Съществуваха значи не само две, а поне десетина различни
училищни системи, които сега трябва да бъдат интегрирани. Това наистина не е
лесно, но и правителството не вложи достатъчно усилия и средства в тази посока.
Ужасно е, че деца, които вече са родени при демократичната система, все още
трябва да минават през тази стара училищна система; че има ученици, които нямат
дори библиотека в училището си. Това е непростимо. Образователната система
според мен трябва да бъде национален приоритет, но изглежда, че правителството
не вижда нещата по този начин.
А
как изглежда културния климат?
Естествено, най-значителната промяна тук
беше преходът от една култура на опозицията към култура … към една култура на
израза, може би е най-добре да се каже така. Мнозина интелектуалци и изобщо хора
на културата имаха проблеми с това, особено в началото. По времето на апартейда
те имаха тези предварително готови гледни точки – човек беше за системата или
срещу нея. Изведнъж всички се оказаха оставени сами на себе си, трябваше да
търсят собствени позиции; а това може да се окаже един доста ужасяващ опит.
В
Германия се говори много за така наречения „роман на промяната“. Има ли някакъв
подобен феномен – или фантом – в южноафриканската литература?
Разбира се много хора – и особено ония,
които се занимават с продажба на литература – търсят една специфична „пост-апартейд-литература“.
Но поне авторите, които са ми познати, не могат да бъдат напъхани в едно
подобно чекмедже; един писател просто не функционира по този начин. Разбира се,
с края на апартейда ние преживяхме една историческа промяна и оттогава насам се
промениха много неща. Но за да може човек да разбере какво се случва днес и как
ще се оформи бъдещето, човек трябва също да познава и разбира миналото – и то
още от времето далеч преди началото на апартейда.
От друга страна от известно време насам
има една литература, която е по-скоро развлекателна, отколкото социално
ангажирана. Много криминални романи, а също романтични любовни истории – просто
литературата, която възниква в едно нормално общество. Лично аз се надявам, че
обществено ангажираната литература няма да изчезне просто така; мисля, че това
е една важна и увлекателна традиция. И все пак е хубаво, че авторите вече си
позволяват тази нова свобода. Това е признак на нормалност.
За
какво се дискутира в момента сред интелектуалните южноафрикански кръгове?
Както и преди на преден план стоят
социалните въпроси; например расистките атаки срещу имигрантите от Зимбабве,
които се случиха през пролетта – те занимаваха хората много дълго време. Освен
това те наблюдават със загриженост все по-агресивните и отчасти свързани със
заплахи за насилие конфликти вътре в Африканския Национален Конгрес. Но има и
чисто културно специфични теми, като например огромното разрастване на
лириката. Много млади хора се обръщат към нея, особено под формата на
пърформанс-поезия.
В областта на литературата централен
проблем е липсващото образование. Може би с това може да се обясни факта, че
през последните 15 години не се появиха толкова много млади черни писатели,
колкото бяха очаквани. От една страна литературното творчество може да се
развие само с големи трудности, ако то не е подплатено от солидна читателска
култура. От друга страна вероятно множество млади чернокожи, които са
притежавали писателски талант, са се ориентирали към други професии. Тези хора
нерядко имат изключително беден произход; тогава без съмнение е разбираемо,
когато те изберат кариера като юристи, рекламни специалисти или журналисти –
все професии, които имат по-високо обществено и икономическо реноме от писането
на романи.
Липса на интелектуалци
Наистина
ли престижа на хората от литературните кръгове е толкова нисък в Южна Африка?
Разбира се, интелектуалците и хората на
културата в Африка се нуждаят от широка база на собствения си континент, но
човек трябва да се запита в какво точно се състои първопричината на този
проблем. Както и преди, голяма част от абсолвентите на университетите напускат
африканските страни, а и множество хора на литературата живеят в чужбина. Преди
няколко години бях поканен на един литературен фестивал в Мали: от около
тридесетте писатели, които участваха в него, в Африка живееха точно трима. Но
това е лудост. Разбира се тези автори все още пишат за страните, от които
произхождат, но те не присъстват в собствената си култура. За това е необходим
един непосредствен, ежедневен, жив обмен. В това отношение културният ландшафт
на Африка трябва още много да се променя.
Интервюто
води Ангела Шадер
