Трябва да започна историята си с очертаване на онова, което самият аз считам за контекст на тази дискусия. Вие казвате, че искате да разгледате „авангардите от упадъка на модернизма до възхода на глобализацията, 1956–1986“. За мен не е особено ясно дали тези дати са били подбрани заради повратни точки в света на изкуството или такива в света на световната политическа арена – а може би и двете.
Вие подчертавате наличието на голям брой авторитарни режими, които са съществували в различни места по света в началото на този период и намаляването им към края му. Говорите за възход на глобализацията, вероятно към края на този период. Промяната, която желаете да дискутираме, е много реална, но позволете ми тук да ви предложа един малко по-различен набор от времеви ориентири, поясняващи тази история – 1945, 1956, 1968, 1979-1980, 1989-1991, 2001-2003, 2008-2010.
1945: Това беше, разбира се, краят на Втората световна война. Нещо повече, това беше краят на една интензивна тридесетгодишна борба между САЩ и Германия в усилията им, започнали през 1870-те, да наследят Великобритания като хегемонната сила в световната система.
Съединените Щати бяха победителят. Те бяха единствената индустриална сила, появила се през 1945 с невредима инфраструктура. Бяха се превърнали в най-ефективния производител в световната система и доминираха световните пазари. Цяла Евразия – не само победените сили от Оста, но също и победителите – имаха огромни трудности с възстановяването на икономиките си. Ето защо САЩ бяха в състояние да утвърдят хегемонната си позиция и да наложат нов световен ред, изгоден от гледна точка на собствените им интереси.
Единственото ограничение идеше от военната мощ на Съветския съюз, чиято армия окупираше буквално цялата източно-централна Европа. За да утвърдят официално хегемонната си позиция, Съединените Щати считаха за нужно да сключат споразумение със Съветския съюз – нещо, което ние метафорично обозначаваме с думата „Ялта“. Това споразумение се състоеше от три части.
Първо, и най-важно, светът беше разделен на две сфери на влияние – Съветска зона (една трета от света, започваща от линията Одра-Ниса в Германия, до 38-ия паралел в Корея) и Американска зона (останалите две трети от света). И двете страни се съгласиха мълчаливо да не се опитват да използват сила, за да променят тези граници. През следващите години в отношенията им имаше множество напрегнати моменти, но резултатът от всяко драматично напрежение или почти-сблъсък във всеки от случаите се оказваше завръщане към установеното статукво. Това споразумение си остана непроменено до 1989.
Второ, всяка от страните се съгласи да остане до голяма степен икономически изолирана от другата. Съединените щати щяха да помогнат при възстановяването на западна Европа и Япония – както за да осигурят ролята им като верни и подчинени съюзници, така и за да осигурят пазари за хипер-ефективните американски индустрии. Съветската зона беше оставена сама на себе си. Този взаимен протекционизъм не издържа много дълго време, продължавайки само докъм късните 1960 години.
Трето, двете страни щяха да се окажат въвлечени в една много дълга реторична война, позната като „Студена война“. Взаимните разобличения не промениха, нито пък от тях се очакваше да променят, геополитическото разделение; от тях се очакваше по-скоро да позволят на всяка от страните да контролира политически своята зона и да осигури оставането или идването на власт на изцяло лоялни правителства. Това беше структурното основание на авторитарните режими в източна и южна Европа, както и в Латинска Америка, Турция, Иран, Тайван, Южна Корея и по други места. Тези режими рано или късно стигаха до трудности вследствие не толкова на променени възгледи от страна на американските или съветски власти, колкото от промени, които двете страни не бяха в състояние да контролират в по-широкия геополитически свят.
Проблемът и на двете страни се състоеше в това, че мълчаливото им споразумение ги обслужваше добре, но то се оказа много солидно ограничение за промените, които голяма част от останалия свят желаеше все по-силно. Със смъртта на Сталин идеологическата солидност на Съветския блок започна да се разпада. 1956 година маркира две важни повратни точки.
Преди всичко останало, най-важен тук беше известният 20 конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз и „тайният“ доклад на Никита Хрушчов, изнесен там. Докладът не остана таен за много дълго време. Хрушчов, говорейки по същество от името на съветската номенклатура, сложи край на вечните чистки, с което предложи една по-стабилна среда за живота и състоянието на тази номенклатура. За да направи това, той трябваше да изобличи сталинистката митология. Мнозина от верните комунисти възприеха това като предателство.
Атаката срещу Сталин, както се страхуваха верните, подкопа – и в края на краищата премахна – световния идеологически контрол на съветската йерархия върху държавите-сателити и сателитните партии навсякъде по света. Непосредствено следствие от нея бяха двете въстания в източна Европа – в Унгария и Полша. И, макар и двете да бяха смазани – в случая с Унгария от съветски войски – неудържимият процес на де-сателизация вече беше започнал.
Буквално по същото време, Израел, Великобритания и Франция нападнаха Египет, възнамерявайки да накажат Насър за връзките, които той беше започнал да установява със Съветския съюз. Но Съединените щати бяха не по-склонни да толерират това едностранно действие от страна на своите съюзници, отколкото Съветският съюз беше склонен да толерира опити за самостоятелна политическа активност в Полша и Унгария. САЩ бяха поразени по две причини – първо, защото техните съюзници (и най-вече Великобритания) бяха се осмелили да действат самостоятелно и, второ, защото тези действия влизаха в противоречие със собствената им политика на опити за ухажване на правителства от така наречения Трети свят, особено онова на Насър.
Така че САЩ по същество наредиха на трите сили да оттеглят войските си – което те направиха. Всички главни актьори си направиха различни изводи от тази конфронтация. Но резултатът отново беше свързан с трансформация. Оттук нататък Съединените щати щяха да се превърнат в един все по-директен участник в делата на Близкия изток, опитвайки се да контролират всички и всичко – и в дългосрочен план да открият ограниченията пред възможностите, с които разполага една хегемонна сила.
1960-те доведоха до ново постепенно геополитическо западане на двете свръхсили. И двете страни първоначално реагираха чрез нови видове репресии. Но междувременно този вид действия бяха престанали да водят до желаните резултати. Световната революция от 1968 беше едно от следствията от това – и тя се оказа еднакво разрушителна и за двете страни.
Идеологическото западане на Съветския съюз беше маркирано от едно все по-засилващо се разширяване на интерпретациите на марксизма. В западна Европа, трите най-мощни комунистически партии – във Франция, Италия и Испания – поеха пътя на пост-сталинисткото ново определяне, което едно десетилетие по-късно щеше да достигне кулминацията си в понятието за Еврокомунизъм. Този нов път имаше тройното следствие да откъсне тези партии от съветския контрол; да „социал-демократизира“ платформите им; и, въпреки всичко това, или може би точно поради това, да изгуби реалната им изборна поддръжка.
Нито пък това беше всичко. 1960-те бяха годините на културно разхлабване на самата Съветска система. Най-видимият аспект на това беше публичното появяване на Сахаров, Солженицин и други дисиденти. Не толкова видимо, но пък много по-важно, беше започването на вътрешно-комунистическия дебат, започнат в Унгария и западна Европа за „азиатския начин на производство“, който направи възможно едно завръщане към (и реално прочитане) на Маркс, както и на една много по-широка дискусия на марксовите идеи, далеч по-малко ограничавана от официалната доктрина.
Китайската комунистическа партия използва този момент, за да установи пълната си автономия от КПСС – не само политически, но и идеологически – и да се утвърди като нов политически полюс на геополитическа власт. Така наречената „културна революция“ не само породи фундаментален социален катаклизъм вътре в Китай, но имаше и огромно въздействие върху левите движения по целия свят.
И, разбира се, чехословашкият опит да се установи „социализъм с човешко лице“, доведе до поредна инвазия на съветски и други войски. Инвазията беше оправдана чрез така наречената „доктрина Брежнев“, която възстанови съветския контрол, но се оказа саморазрушителна. Двойното следствие от нея беше политическата стагнация от годините на Брежнев в Съветския съюз и още по-силното ускоряване на процеса на де-сателизация.
Политическите лудости на съветското ръководство от това време са обект на широки дискусии днес. Значително по-малко отбелязвани остават паралелните лудости на политическото ръководство на САЩ. През 1960-те солидността на антикомунистическата идеология започна да бъде поставяна под въпрос в зоните, контролирани от Съединените щати. Една лявоцентристка партия започна да набира сила в Гърция. Фалангизмът вече не беше разбиращ се от само себе си в Испания. Смъртта на Салазар в Португалия отново постави на дневен ред въпросите за режима. В различни латиноамерикански страни, нови лявоцентристки движения и партии започнаха да набират сила.
Тук започна да влиза в действие американската версия на доктрината Брежнев – превратът на полковниците в Гърция, потискането на всякакви, дори и умерени дисиденти от страна на Франко през последните му дни, военните преврати в Бразилия и Чили, засилването на войната във Виетнам, свалянето на Нородом Сианук в Камбоджа. Същото, което се отнасяше до доктрината Брежнев – която функционираше в краткосрочен план, но пораждаше собственото си премахване – важеше и за американските репресивни напъни от късните 1960 и ранните 1970 години.
Разбира се, онова, което нанесе най-голяма вреда на Съединените щати, беше неспособността им да спечелят войната във Виетнам. Виетнамската война не само доведе до огромни вътрешни вълнения, но беше и опустошителна – икономически и геополитически. Тя доведе до моралното и политическо фиаско на Уотъргейт, свалянето на Никсън от поста – и нека не забравяме разкриването от комисията Чърч на престъпните дейности на ЦРУ през 1975.
Най-важната повратна точка тук беше световната революция от 1968, която събра в едно всички части на цялото. Преди всичко, трябва да се подчертае, че това беше световна революция, в елементарния смисъл, че между 1966 и 1970, бунтове от различни видове се случиха и в трите различни геополитически арени, съществуващи тогава в световната система – пан-европейската, т. нар. социалистически блок, и т. нар. Трети свят. Разбира се, всяко национално и локално проявяване на тези сили си има своя особена история и обяснение. Но има две базисни теми, които са общи за събитията и в трите зони – и именно тези общи моменти са важни за сегашната ни дискусия.
Едната е, че навсякъде протестиращите изобличаваха злодеянията на американската хегемония, както и фактът, че Съветският съюз беше по същество съпричастен на тези злодеяния, в резултат от неписаните съглашения от Ялта. След 1968 нито Съединените щати, нито Съветският съюз щяха някога да успеят отново да спечелят пълната вярност на предполагаемите си съюзници, нито пък пълната вяра в светлото бъдеще, което всеки от тях обещаваше на всекиго.
Втората обща черта е още по-важна. Навсякъде протестиращите хора поставяха под въпрос не просто водещите доктрини на Студената война, но също и честността, уместността и реалните цели на традиционните антисистемни движения, които бяха вдъхновявали и оформяли популярните борби в продължение на поне един век.
Трите варианта на Старата Левица – комунистическите партии, социалдемократическите партии и националните освободителни движения – бяха отхвърлени от протестиращите като провали. По това време те вече бяха дошли на власт в повечето държави и не бяха променили нищо в света, както бяха обещавали по време на дългата си траектория от края на деветнадесети век. Протестиращите обявиха тези движения за част от проблема, а не част от решението. Никое от тези движения нямаше да успее в бъдеще да се освободи от политическия шок, причинен от всичко това. Всъщност тези движения престанаха да бъдат движения и се превърнаха просто в партии. Те изгубиха способността да мобилизират вярващите, които дотогава бяха готови да се пожертват заради блестящото бъдеще, обещавано от движенията.
Тези движения бяха движения на модерността. Модерното беше краят на борбата, краят на процеса, постигането на рай на земята. В края на тази борба, всички проблеми щяха да бъдат разрешени.
Не е случайно тогава, че като част от световната революция от 1968, на преден план започнаха да излизат всички движения, чиито каузи до този момент бяха били избутвани назад, като такива, които първо е трябвало да дочакат завършването на процеса. Това бяха движенията, утвърждаващи правата на „забравените хора“ – жените, етническо-расовите малцинства, „туземните“ народи, хората, чиито сексуални практики се различаваха от определените до този момент норми. Те бяха също и движения на хората, които се бореха за по-разумна световна екология, онези, които се бореха за мир, поддръжниците на ненасилствената борба.
Всички тези групи сега отхвърляха разорителното върховенство на предполагаемия главен исторически фактор, изтъквано от традиционните социални и националистически движения, настоявайки на т. нар. еднакво върховенство на всички потискани групи. Всички тези групи отхвърляха вертикалните структури на антисистемните движения, които винаги бяха утвърждавали, че те са единственото легитимно движение вътре в собствената държава – настояща или бъдеща. Вместо това новите защищаваха един хоризонтален съюз на множество групи. И в този процес всички тези групи започнаха да поставят под въпрос познавателните твърдения на „модерността“ – виждайки в тяхно лице скрити, а и не толкова скрити, узаконявания на интересите на една малка част от човечеството – онази, която беше доминирала традиционните антисистемни движения.
Краят на модерността, търсенето на „постмодерното“, включваше отхвърлянето на твърденията за „неизбежен прогрес“, като част от идеите на Просвещението. Това означаваше не просто един нов начин на мислене за света, но също и друга политика, друга геополитика. Това означаваше освобождаване на думата „ляво“ от мълчаливо „центристките“ допускания на традиционните антисистемни движения.
Това обаче доведе до един напълно непредвиден резултат. Тази атака срещу модерността, идеща по същество от ляво и нападаща онова, което аз бих нарекъл „центристки либерализъм“, доведе до това, че световната десница също се освободи от своето собствено мълчаливо приемане на постепенните принципи на същия този „центристки либерализъм“. Новата пост-1968 политическа сцена щеше да бъде такава, че не само радикалите, но и консерваторите щяха да се чувстват освободени от задръжките на доминиращия преди това центристки либерализъм.
Това двойно освобождение беше от решаващо значение, защото цялостната структура на световната система започваше да навлиза в период на циклична промяна. Годините 1967-1973 бяха повратна точка в две решаващи отношения. Те маркираха не само края на периода на безпрекословната американска хегемония в световната система, но също и края на най-големия икономически възход, който световната система някога беше преживявала. Онова, което французите наричаха „тридесетте славни“ – типичен цикъл на Кондратиев[1] от тип А (възходящ), само че на ново, невиждано до този момент ниво на икономическа експанзия – беше достигнало точката на изтощение. Почти-монополите, които бяха поддържали експанзията, вече бяха достатъчно подкопани, така че световната система започна да навлиза в нов Кондратиев цикъл, този път от тип Б (низходящ), който продължава и досега.
Нещото, което днес ние наричаме световна финансова криза, е просто най-високата точка на този дълъг Кондратиев-Б-цикъл. Световните леви прекараха 1970-те в търсене на нови организационни форми, които да заместят онези на старата левица – традиционните антисистемни движения.
Световните десни бяха много по-практични. Те започнаха последователна програма, целяща да трансформира посоката на световната система и да отблъсне назад всички достижения на социалната държава, постигнати в годините между 1945 и 1973. Те бяха решени да намалят реалните заплати навсякъде по света, да отблъснат всякакъв натиск върху производителите да поемат разходите по борбата срещу влошаването на световната екология, и да намалят, дори да елиминират, предимствата на социалната държава. Тази програма беше наречена нео-либерализъм.
Тези сили успяха да дойдат на власт в Съединените щати с избора на Роналд Рейгън през 1980, както и при ключовия съюзник на САЩ, Великобритания, с консервативното правителство, ръководено от Маргарет Тачър. Те се опитваха да осъществят както законодателни промени в собствените си страни, така и промени в посоката на дискурса по целия свят. Те призоваваха за отхвърляне на „развитийността“ (developmentalism), която беше доминиращият дискурс от периода след 1945. Дискурсът на развитийността – насърчавана по един и същи начин, ако и с различни изразни средства, от Съединените щати, Съветския съюз и техните съюзници, както и от лидерите на страните от Третия свят – се основаваше на теориите за неизбежния прогрес и ролята на държавите при насърчаването на модерността.
Отговорът на развитийността, казваха нео-либералите, е глобализацията – по същество отваряне на всички граници за свободно движение на капитали и стоки, но не и труд, тоест хора. Ключовата тема тук беше свободата на частните фирми да търсят печалби по всякакъв начин. Това се основаваше на моралната нежелателност на държавната намеса от всякакъв вид, и политическата неспособност на държавите да я осъществят. И ако глобализацията в края на краищата доведеше до прекомерни неравнества, то това беше нещо неизбежно и, може би, също и желателно. Глобализацията като дискурс е десен анти-модернизъм. Като такава, в периода 1980-2000, тя беше много по-успешна от левия анти-модернизъм.
В дискурса на глобализацията обаче имаше и една уловка. Онова, за което не се говореше в него, беше фактът, че от 1970-те години светът беше навлязъл в нова Кондратиев-Б-фаза. Б-фазите са следствие от факта, че печалбите от производствените предприятия са намалели много поради западането на почти-монополите на водещите продукти.
Сериозните опити за натрупване следователно трябваше да търсят алтернативен път. Този алтернативен път е инвестирането във финансовата област, тоест спекулацията. И така както годините 1945-1970 бяха свързани с най-голямото разширение на производителните печалби в историята на модерната световна система, годините 1970-2010 пък бяха години на най-голямото разширение на спекулативните печалби в историята на модерната световна система.
Но най-важната специфика на „финансиализацията“, както започва да се нарича това, е че тя изисква създаване на дългове. И тъй като дълговете трябва да бъдат изплатени по някое време, светът се придвижва от един длъжник към друг, докато изчерпи възможностите за намирането им, което е и нашата настояща ситуация.
Един ключов набор от длъжници бяха държавите. През 1970-те, рециклирани петролни ренти се заемаха на правителствата от Третия свят, а също и на държавите от социалистическия блок. Когато те достигнаха точката, в която вече не бяха в състояние да изплащат дълговете си, правителствата (и движенията, свързани с тези правителства) започнаха да падат. Най-драматичното от всички тези падания беше онова на Съветския съюз и КПСС.
Михаил Горбачов не получава особено ласкателни отзиви в пресата в наши дни, както вътре, така и извън Русия. Но това е доста несправедливо и историята ще преразгледа тази оценка. Аз вярвам, че той направи героичен, ако и неуспешен, опит за справяне с променената световна ситуация и спасяване на един реформиран Съветски съюз. Колапсът на Съветския съюз и КПСС беше приветстван и все още разглеждан от мнозина, като победа на Съединените щати в Студената война.
А всъщност този колапс беше поражение и на Съединените щати в Студента война. От Студената война се очакваше не да бъде спечелена, а да продължава до безкрайност. Колапсът създаде два огромни проблема за Съединените щати. Първият е, че те изгубиха очевидния си противник, а заедно с него – и последния силен аргумент в полза на това, че западна Европа (и Япония) трябва да си останат под американско „водачество“ и че не трябва да се опитват да играят някаква независима геополитическа роля.
Втората, и може би още по-важна загуба беше, че с колапса изчезна и способността на Съветския съюз да сдържа приятелите и съюзниците си от „опасни“ действия, които биха могли по някакъв начин да доведат до съветско-американска атомна война. Най-непосредственото следствие от колапса на Съветския съюз беше нахлуването на Садам Хусеин в Кувейт през 1990 – нещо, което в по-ранни времена Съветският съюз би могъл да възпрепятства. През 1991 Съединените щати отговорих на това с първата война в Персийския залив, която принуди иракчаните да се оттеглят от Кувейт.
Далеч от това да представлява някакъв „край на историята“ и начало на световен ред, доминиран от Съединените щати, първата война в Персийския залив, очевидно спечелена от Съединените щати, щеше да доведе, почти по неизбежност, до себеразрушителната втора инвазия в Ирак, едно десетилетие по-късно.
Все по-увеличаващите се вреди, нанасяни на народите по света от политиките на държавите в ерата на неолибералната глобализация доведоха през 1990 до началото на една противоположна тенденция. Аз свързвам началото на противоположното движение с въстанието на запатистите (EZLN) на 1 януари 1994 в Чиапас, Мексико. Те избраха тази дата за начало на борбата си, защото тя беше символична. Това беше датата, на която влезе в сила Североамериканската асоциация за свободна търговия (NAFTA). От една страна това беше обявяване на борба, която беше местна – искането за реална автономия за туземното население на Чиапас (и другаде). Но в същото време борбата беше и глобална – борба срещу геополитическата доминация на САЩ и техните мексикански съюзници (националното правителство).
Въстанието в Чиапас беше последвано от демонстрациите в Сиатъл през 1999, когато опитите на Световната търговска организация (WTO) да наложи неолиберални ограничения върху способността на правителствата да се противопоставят на глобализацията бяха спрени още от самото начало, и никога не бяха подновени.
А успехът на демонстрациите от Сиатъл стартира един процес, който доведе до създаването на Световния социален форум в Порто Алегре през 2001 – една организация, обособяваща се като основна политическа сила (от оригинален и необичаен вид), бореща се за „друг възможен свят“ – една алтер-глобализация.
И още една, последна дума за 2001. Това беше годината, в която на власт в Съединените щати дойде Джордж У. Буш и неговата администрация на „нео-консерватори“ (нео-конове). Това беше, както ни се напомня непрекъснато, и годината на 11 септември, денят на успешната и ужасяваща атака на Алкайда на американска земя.
Знаем какво се случи. Нео-коновете използваха атаките от 11 септември, за да започнат собствената си програма на т. нар. „шок и ужас“ – нахлуването в Ирак от 2003. Това беше война, към която те призоваваха, публично, от 1997. Ако бихме искали да разберем какво се случи по света оттогава насам, трябва да разберем мисленето на нео-коновете, доминиращи режима на Буш.
Нео-коновете правеха следния анализ на световната система. Те смятаха, че Съединените щати са западнали като хегемонна сила от 1970-те насам – което е и моят собствен анализ. Но тяхното обяснение за това западане е напълно различно. Аз се опитвам да покажа защо хегемонното западане е структурно неизбежно. Нео-коновете настояват, че то е резултат от човешки грешки – моралните и политически слабости на американските президенти от Никсън до Клинтън (включително, моля отбележете, и Роналд Рейгън).
Нео-коновете смятаха, че начинът да се възвърне хегемонната доминация на Съединените щати е да се поеме пътя не едностранния, мачо-милитаризъм, който ще изплаши всички – и преди всичко техните предполагаеми най-близки съюзници в Европа – като с това ги накара да следват политиките на САЩ без колебание.
Те избраха Ирак като демонстрационно поле за това упражнение. Защо Ирак? Защото той беше унижил Съединените щати. Но как така? Чрез факта, че Садам Хусеин беше оцелял след първата война в Персийския залив и все още беше на власт. А защо беше още на власт? Защото техният президент, Джордж Х. Буш, не беше нахлул в Багдад и не беше го отстранил. А защо първият президент Буш не беше го направил? Защото той вярваше, че с това ще въвлече Съединените щати в едно геополитическо тресавище, от което те не биха били в състояние да се измъкнат.
И така, през 2001 администрацията на Джордж У. Буш реши да нападне Ирак. Отне им две години да се подготвят за това и да получат поддръжката на някои други страни. Нео-коновете очакваха, че (1) инвазията ще бъде много лесна във военно отношение и че иракското население ще посрещне американците като освободители; (2) западна Европа бързо ще се откаже от идеята за геополитическа автономия; (3) държавите, стремящи се да си създадат собствени атомни оръжия (преди всичко Северна Корея и Иран) незабавно ще прекратят опитите си и (4) така наречените умерени арабски страни ще бъдат готови да приемат веднъж завинаги решението на палестинския въпрос повече или по-малко в съгласие с вижданията на Израел.
При всяко от тези очаквания нео-коновете се оказаха неправи, катастрофално неправи. Иракската съпротива беше дълга, ефективна и продължава все още. Франция и Германия се съюзиха с Русия, за да причинят съкрушително поражение на Съединените щати по време на Съвета за сигурност през март 2003. Северна Корея и Иран не само не прекратиха опитите си да станат атомни сили, но дори ги ускориха. А арабските страни станаха още по-малко склонни да приемат израелското диктуване на условия по палестинския въпрос. Цялото фиаско доведе единствено до още по-ускорено и по-определено западане на Съединените щати като хегемонна сила.
През 2008 се пръсна предпоследният от всички спекулативни балони. Светът, и най-вече Съединените щати, навлязоха в така наречената Голяма рецесия, която всъщност е световна депресия. И сигурно ще измине доста време, докато ние се измъкнем поне частично от нейните дефлационни последствия.
Реч, държана по време на Международната конференция
във Виена на 27 октомври 2010.
[1] Циклите на Кондратиев (от тип А и Б; възходящи и низходящи) са основно понятие от едноименната теория за цикличната природа на капиталистическото икономическо производство, по името на съветския икономист Николай Кондратиев (1892–1938). Бел. пр.