III. Играчът
За Русия – страна, непрестанно вторачена в историята си – 2017 беше голяма година. Ноември отбеляза стогодишнината откак болшевиките, една радикална и малка фракция от социалисти, накара Русия да поеме по също толкова радикален път. Онзи кървав експеримент приключи през 1991 с колапса на Съветския съюз; декември 2016 отбеляза 25-та годишнина оттогава. И двете годишнини бяха до голяма степен игнорирани от контролираните от Кремъл медии, тъй като са неудобни за Путин. Болшевиките са революционери, а Путин – етатист до дъното на душата си – ненавижда революциите. Но освен това той е бил възпитан и като човек на съветската държава, прекланящ се пред множеството ѝ постижения, което е и причината, поради която нарече падането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век“.Путин управлява, имайки непрестанно пред очи двата колапса от 1917 и 1991. Той се бои за себе си, ако се стигне до друг колапс – защото колапсите идват винаги; те са се случвали вече на два пъти през последните сто години. Той непрестанно се опитва да ги избегне. Прогоненият в изгнание петролен магнат Михаил Ходорковски публично призовава към свалянето на Путин, а доскоро не отхвърляше използването и на насилствени средства. Хора като Алексей Навални, опозиционният водач, говорят открито за хвърляне в затвора на Путин и най-близките му сътрудници. Руската опозиция ликуващо очаква Путин да падне, да подаде оставка, да умре. Всяка грешна крачка, всяко падане на цените на петрола, е за тях просто пореден знак за предстоящия му личен апокалипсис. Жадното очакване се отразява и на Запад, особено в Съединените щати.
Общо взето Кремъл се фокусира не толкова върху някаква положителна програма на развитие, колкото върху предотвратяването на подобен сценарий – но също и върху пълното възползване от властта преди неизбежното разпадане на държавата. Това е една от причините, поради които корупцията сред управляващия елит е толкова зашеметяващо безочлива: един руски бизнесмен, който работи с клиенти от правителството, описва ситуацията като „последните дни на Помпей“, повтарящи се отново и отново. Друг бизнесмен, който току-що е напуснал най-високите ешелони на голяма държавно-управлявана банка (от фрустрация пред корупцията и безхаберието), ми казва: „Русия винаги възкръсва от пепелта, отново и отново. Но аз имам чувството, че ни предстои да минем през поредното време на пепел“.
Страхът от колапс е и причината, поради която руската пропаганда толкова старателно осветява кървавите последствия от революциите по целия свят. Нещата може и да не вървят страхотно в днешна Русия – страната се намира в големи трудности от 2012 насам – но според тамошните новинарски програми нещата винаги могат да станат още по-лоши. На руснаците се втълпява, че именно това се е случило през 1990, в лудешките девет години между колапса на Съветския съюз и идването на власт на Путин. „Когато имате два правителствени колапса в хода на сто години, хората се страхуват от тях“, казва Мигранян. Много руснаци помнят последния от тях лично.
Но броят на живите свидетели намалява. Един на четири руски мъже умира на 55-годишна възраст. Путин стана на 65 през октомври и е заобиколен от хора на същата възраст, ако ли не и по-възрастни. Днес Русия е „есенна автокрация“, казва Екатерина Шулман, политоложка от Москва. „Колкото повече тя се опитва да изглежда млада и енергична, толкова по-очевидно се проваля“. Както казва Алексей Чеснаков, бивш кремълски вътрешен човек, в Русия „най-активните избиратели“ – тоест хората, които купуват с най-голяма готовност онова, което продава Путин – „са пенсионерите“.
За привържениците на Путин неговият режим не е точно автокрация. „Може да бъде описан като демофилия“, обяснява Мигранян. „Не е демокрация, но се упражнява в името на хората и за хората. Основната база на Путин са хората. Цялата му власт идва от рейтинга, който му дават хората, а следователно е важно, че той им предава плодовете на управлението си“. Кремъл нарича това „управлявана демокрация“.
Това също е важно, за да може да се разбере защо Путин действа по начините, по които го прави, и какво най-вероятно си мисли за нови кампании срещу Съединените щати. Кремълският надзор над пресата, внимателното следене на социологическите допитвания и нивата на одобрение, а особено външната му политика – всички те съществуват, за да заздравяват легитимността на Путин, да печелят симпатиите на неговите 144 милиона поданици. Това е сложна, накъсана система за обратна връзка, чието предназначение е да гарантира, че авторитарното управление на Путин си остава популярно и незастрашено.
Ето защо Путин настоява да има избори, дори и ако резултатите винаги са предсказуеми. „Без подновяване на машината системата не може да оцелее“, казва Чеснаков. „Според допитванията, две трети от руснаците не искат монархия. Те искат демокрация. Но искат и по-различно усещане за нея от онова на американците и европейците“.
Третият президентски мандат на Путин приключва през пролетта на 2018. Чак до 6 декември той не си направи труда да обяви, че ще се кандидатира отново (изборите са през март), и най-вероятно няма да води предизборна кампания. Именно това е неговият внимателно поддържан у дома образ: флегматичният водач, който се рее хладнокръвно над кавгите, които се разразяват под неговото ниво. Но през изминалата година и нещо кавгите изглежда му дават поводи за безпокойство.
* * *
В един мразовит следобед тази пролет аз наблюдавах група университетски студенти, които стояха на стъпалата на невзрачна сграда недалеч от центъра на Волгоградския централен площад, в очакване на Алексей Навални. Опозиционният лидер и борец против корупцията успя да плени въображението на мнозина млади руснаци, както и на някои западняци, които виждат в негово лице потенциален съперник или дори заместител на Путин. Навални обяви, че ще се кандидатира в предстоящите президентски избори[1].
Полицията беше блокирала улицата пред сградата, в която се намира местният предизборен комитет на Навални. Самите полицаи стояха равнодушно, гледайки как местните казаци, които в исторически план винаги са служили като самозвани изпълнители на държавната власт, се разхождаха нагоре-надолу по улицата, плющейки с черни нагайки. Начумерени млади мъже в анцузи и маратонки – другите наемни побойници на Кремъл – се разхождаха наоколо, гледайки студентите заплашително. Млади жени на замайващо високи токчета – а всъщност цивилни полицайки – също кръжаха в непосредствена близост. На всеки няколко минути те вадеха еднакви видеокамери, маркирани с жълти стикери, и снемаха студентите, търсейки лицата им в едър план.
Недълго преди това Навални беше нападнат от про-правителствени бандити, които плиснаха в лицето му „зелянка“ – разяждаща антисептична течност от съветски времена. Привържениците му пък публикуваха изображение на Родината зове, гигантската статуя, възпоменаваща съветската победа в Сталинград, с позеленено лице, за да обявят предизборния му митинг във Волгоград. Изображението докосна нерв в тази страна, където правителството е превърнало Втората световна война във фетиш. В течение само на часове про-кремълски настроените ядра из социалните мрежи използваха изображението с цел да разпалват гнева на местните хора. По времето когато Навални пристигна във Волгоград от Москва, младежкото крило на путиновата партия вече го очакваше с протести.
Студентите, застанали на стъпалата на предизборния комитет, намираха скалъпения гняв смешен. Бяха на възраст, в която повечето неща са смешни, дори и когато беше ясно, че държавата ги наблюдава внимателно. ФСБ например е изпратила наскоро призовка в дома на Влад – четвъртокурсник от Волгоградския държавен университет – който преди това е участвал в демонстрации в подкрепа на Прогресивната партия на Навални. Роман, очилат третокурсник по ветеринарна медицина, е бил привикан в кабинета на ректора, защото е участвал в протести. „Деканът ми каза ‚Не отивай на протестите на Навални. Неговата политическа позиция е погрешна‘“, разказва ми Роман, свивайки рамене, с ръце дълбоко пъхнати в джобовете на бомбеното му червено яке.
Тези млади мъже скоро ще навлязат в икономическата реалност на една страна, която започва да расте малко по малко едва напоследък, след петгодишно боледуване. Но растежът едва се усеща, докато цените на основните стоки растат постоянно. Някои от съседите и семейните им познати не са получавали заплати от месеци насам, разказват те. „Родителите ни казват, че нещата са се влошили“, казва Роман. Но освен това родителите им знаят и потенциалната цена на откритата съпротива срещу правителството – и не са особено щастливи от това, че синовете им присъстват на днешната демонстрация. Освен това те вярват, че Навални е американски агент, тъй като гледат телевизия.
Младите мъже се смеят и на това. Навални е започнал да изгражда базата си преди около десет години, първоначално в собствен блог, следящ масовата корупция сред държавните служители. Преди няколко години той стартира и канал в Ютюб, където публикува професионално направени видеоклипове, представящи все същата държавна корупция. По един друг канал в Ютюб, Navalny Live, той и хората от екипа му организират токшоута за политика – неща, които никога не биха били допуснати по държавно-контролираната телевизия. Взети заедно, Ютюб-каналите имат повече от 1,5 милиона абонати, а видеоклиповете са гледани вече стотици милиони пъти.
Докато студентите стоят и разговарят, покрай нас преминава клас от малки ученици заедно с учителите им. Студентите избухват в смях. „Всички казват, че привържениците на Навални са млади, но не знаех, че са чак толкова млади!“, обяснява Роман.
Нещата обаче започват бързо да губят комичната си лекота когато млад човек в анцуг започва шумно да се кара с малко по-възрастен привърженик на Навални, твърдейки, че опозиционният водач е финансиран от Външното министерство на САЩ и че снимката със зеленото лице на статуята е била лична обида за него. „Това е паметник на една велика победа!“, крещи друг млад мъж в спортен анцуг. „Той е изграден от кости! Дядо ми се е бил в Сталинград!“ (По-късно, в личен разговор, той признава, че дядо му е роден в Грузия през 1941).
Внезапно се появяват множество анти-Навални протестиращи, някои от тях с метли, сякаш подготвяйки се да го изметат от града си. „Навални, излез навън!“, крещи по мегафон мъж на средна възраст с бръсната глава, докато протестиращите напират към офиса на предизборния комитет. „Навални, излез навън!“, започват сега да крещят всички. Студентите се подреждат плътно на стъпалата, готови да защитават лидера си. Двата лагера започват да се блъскат, тълпата се вълнува мощно. Полицаите наблюдават.
Навални се появява на върха на стълбите, спокоен като винаги. Част от тълпата започва да скандира „Срам! Срам! Срам!“ Навални приканва човека с мегафона и приятелите му при себе си, за да могат да разговарят лице в лице. Те идват и го сграбчват, в опит да го завлекат при враждебно настроената тълпа. Най-после полицаите се намесват, освобождават Навални и изтласкват тълпата назад.
Навални се прибира в офиса си, където, в продължение на следващите три часа, отговаря на въпроси в помещение, което е толкова претъпкано с привърженици, че от косата му скоро започва да капе пот. Говори за контраста между луксозния стил на живот на управляващите и стагниращите заплати в региона; за увеличаващите се енергийни разходи, въпреки падащите световни цени; за жалкото състояние на пътищата.
„Алексей!“, провиква се един от привържениците му. „В този град не е останало нищо от 1945, освен победата!“ Всички започват да ръкопляскат.
Навални се смее на държавно-подхранваните обвинения, че на привържениците му – стотиците хора, които се потят в помещението заедно с него – е било платено от Външното министерство на САЩ, за да дойдат тук. „Това е реалната политическа сила в тази страна“, казва той. „И ние ще спечелим. Съдбата ни е да спечелим, защото във всяка култура, във всяка цивилизация, печелят хора като нас. Защото те лъжат, а ние говорим истината“.
Избърсвам малко правоъгълниче в запотеното стъкло. От сърдитата тълпа навън не е останало нищо, няма я и полицията. Те са изчезнали също толкова бързо, колкото се и материализираха.
* * *
През последните години, докато икономиката губи импулс, Путин купува популярността си чрез поредица от тактически ходове. Той обръща изключително голямо внимание на нивата на собственото си одобрение, за да види кое точно функционира и кое не. Президентът и съветниците му са обсебени от социологическите данни. Според Александър Ослон, който ръководи Фондацията за обществено мнение, която извършва социологическите анкети за Кремъл, „Те не могат да живеят без тях“.
Нивата на одобрение за Путин се покачиха рязко през 2014 с присъединяването на Крим – и предполагаемото завръщане на Русия към имперско величие. Това беше рисков маньовър, също както и по-късната намеса в американските избори. И той се изплати щедро, поне в краткосрочен план. „Имаше рязък подем на лоялността“ към „всички държавни органи“, казва ми Кирил Рогов, политически анализатор от Москва, който изследва руските обществени допитвания. „А също и консервативно изместване във всички посоки. Хората започнаха да обръщат повече внимание на новините, гледаха повече телевизия и станаха по-надъхани [indoctrinated]“. В продължение на десет години повечето руснаци бяха отговаряли на социолозите, че по-скоро биха живели по-добър живот, отколкото да се чувстват част от велика сила. През 2014 това предпочитание се преобърна.
Но опиянението на патриотизма, предоставено от присъединението на Крим, се оказа краткотрайно. Свързан по суша единствено с Украйна, Крим трудно може да бъде поддържан от Русия. В близко бъдеще полуостровът е заплашен от сериозен недостиг на вода, а туризмът – основната база на местната икономика – е спаднал рязко. По време на едно скорошно пътуване дотам ми разказваха, че дори най-проруски настроените местни хора – казаците, които започнаха протестите в подкрепа на Москва през 2014 – са започнали да съжаляват за позициите си. Беззаконието и корупцията на Москва сега са стигнали и до техните домове, а животът им като руски поданици е станал много по-труден. В определен смисъл им липсва принадлежността към Украйна.
А през това време вече забавената руска икономика изгуби евтиното си западно финансиране, в резултат на американските и европейски санкции. Отговорът на Путин срещу тези санкции – забраната за внос на храни от Съединените щати и ЕС – накара цените на хранителните продукти в страната да се покачват с двуцифрени проценти. Икономиката изпадна в рецесия. Към началото на 2017 нивата на одобрение за правителството бяха се върнали почти до пред-присъединителните времена.
Руската интервенция в Сирия, която започна през есента на 2015, предложи друга възможност за отклоняване на вниманието чрез развяване на знамена. Докато Америка се оттегля от традиционната си роля в Близкия Изток , Русия разширява своята собствена, започвайки показно шоу на война срещу ислямистки терористи, в полза на едно неохотно западно християнство. Малко след като сирийската армия, подкрепяна от руски въздушен огън и командоси, си възвърна древния град Палмира, руските военни превозиха по въздуха Мариинския оркестър от Санкт Петербург за изнасяне на концерт пред историческите руини на града – и няколко десетки прес-камери.
Протестите, разпалени от Навални, са усложнение, с което властите поне засега се справят. [По време на голямата протестна демонстрация] на 26 март полицията арестува 1,043 души само в Москва. На 7 октомври, след друга, по-слаба вълна от протести, те арестуваха стотици други. Това не са първите протести, на които Путин устоява. Масивни демонстрации разтърсиха Москва през зимата на 2011-12 – и бяха последвани от сериозно полицейско насилие на 6 май 2012: деня, преди Путин да положи президентска клетва за трети път. Десетки хора, някои от тях участващи в протести за първи път, получиха многогодишни затворнически присъди. Кремъл скоро увеличи наказанията за участие в каквито и да е видове несанкционирани протести. Няколко души са днес в затвора просто защото са споделяли или лайквали постинги от социалните медии.
Олга Романова, която е основателка на НПО „Русия зад решетки“, с цел юридическо подпомагане на руснаци, въвлечени в подобни случаи, ми казва, че урокът, който правителството подготвя за тази нова група млади протестиращи, „ще бъде по-тежък и по-суров“ от онзи през 2012, и „ще продължи години“. Тя казва, че държавата заплашва да разделя малолетните протестиращи от родителите им. Т. нар. „Разследващ комитет“, от който се страхуват всички, „привиква за разпитване училищни директори, психолози, учители. И те дават показания срещу децата“, казва Романова. (През лятото на 2017, под натиск от руското правителство, Романова беше принудена да емигрира в Западна Европа).
След като вече е обявил кандидатурата си, Путин със сигурност ще спечели още един шестгодишен мандат. Вместо Навални срещу него ще се кандидатира телевизионната звезда Ксения Собчак, дъщеря на човека, който на практика лансира политическата кариера на Путин. Както се смята от всички, тя е просто един вид изпускателен клапан, подставено от Кремъл лице, което да успокоява либералната опозиция. Олигархът Михаил Прохоров е играл същата роля през 2012. (Както Собчак, така и Прохоров отричат каквото и да е участие на Кремъл в техните кампании). На практика Путин се кандидатира без каквато и да е конкуренция. Други марионетни кандидатури вероятно ще включват стари мъже от партиите на „лоялната опозиция“, които са на заплата при Кремъл. С или без протести, Путин все още е изключително популярен, особено сред по-възрастните руснаци и изборите при всички случаи ще бъдат оркестрирани по такъв начин, че да предоставят съответен резултат.
IV. Двойният облог
На 10 април 2017 един от асистентите на Адам Шиф, водещият демократ в Комитета по разузнаването към Конгреса на САЩ (който разследва кампанията на Тръмп за евентуално тайно споразумение с Кремъл), е свързал шефа си за отдавна планиран телефонен разговор с Андрий Парубий, говорителя на Украинския парламент. Парубий твърдял, че разполага с потенциално експлозивна информация за посещението на Тръмп в Москва във връзка с конкурса Мис вселена от 2013.
„Бих искал само да ви предупредя, че нашите руски приятели може би подслушват разговора, така че не бих споделял по телефона нищо, което не бих искал те да чуят“, предупредил Шиф.
Но Парубий настоявал. „През ноември 2013 господин Тръмп посети Москва за конкурса Мис вселена, а след това се срещна с журналистката Ксения Собчак“, разказвал той на своя странен, със силен акцент, английски език. Той обяснил, че, освен връзките си с Путин, Собчак също „е известна с това, че предоставя момичета като ескорт на олигарси. Тя се е срещнала с Тръмп и му е довела руско момиче, известната шоу-дама Олга Бузова“. Шиф трезво поискал допълнителни обяснения, а Парубий отговорил директно: Собчак, заявил той, е „специален агент на руските секретни служби“.
Бузова „разполага с компрометиращи материали за Тръмп след краткотрайната им връзка“, заявил Парубий. „Има снимки на голия Тръмп“.
Шиф не демонстрирал никаква емоция. „И Путин знае за наличието на компрометиращия материал?“, попитал той.
„Да разбира се“, отговорил Парубий. Путин искал да се предаде на Тръмп, че „всички тези компрометиращи материали няма да бъдат разпространени никога, ако Тръмп премахне всички санкции срещу Русия“. И най-голямата от всички бомби: той разполагал със запис на Бузова и Собчак, разговарящи за компромата докато били на посещение в Украйна. „Готови сме да предадем тези материали на ФБР“, подчертал той.
Парубий имал и други информации. Той разказал на Шиф за срещи между бившия съветник на Тръмп по въпросите на националната сигурност, Майкъл Флин, и руски поп-певец, който служел като посредник на Кремъл. Срещали се в едно кафене в Брайтън бийч, руски анклав в Бруклин [Ню Йорк], където, по разказа на Парубий, „използвали специална парола преди всяка среща“. Единият казвал „Времето е хубаво на Дерибасовская“, а правилният отговор бил „В Брайтън бийч отново вали“.
А всъщност Шиф бил напълно прав да бъде загрижен от намесата на „нашите руски приятели“, само че не по начина, който си представял. Защото онзи, който се обаждал, не бил Парубий. Това били Владимир Кузнецов и Алексей Столяров, двама руски телефонни шегаджии, известни под псевдонимите Вован и Лексус. Не е имало никакъв компромат, никакви срещи между Флин и руски поп-певец в Брайтън Бийч. Обаждането направи така, че американците изглеждаха лековерни, което идеално устройваше шегаджиите. Кузнецов и Столяров незабавно изпратиха записа на няколко медии, настроени приятелски към Кремъл, които пък веднага ги разпространиха широко: още един тъп американец, готов да повярва и най-смехотворните истории за Русия, която е управлявана от подли, злосторни шпиони. Всеки руснак, слушащ записа, можеше незабавно да разбере колко глупав е разговорът. В него умело бяха преплетени подробности, [разбираеми единствено за руснаци], като например споменаването на второкачествени звезди или кодови фрази [пароли], които са част от класическия руски комедиен жанр.
„Искахме да разговаряме с някой, който работи точно за разузнаването и да му представим някаква напълно откачена версия на събитията“, разказва ми Кузнецов за техния номер.
„Предадохме му един куп дезинформация“, казва Столяров. „Беше напълно абсурдно“. (Един говорител на Шиф ми каза, „Преди да се съгласим да приемем обаждането, както и веднага след това, комитетът информира съответните полицейски и разузнавателни органи за него, както и за подозрението ни, че той вероятно е фалшификация.“)
Кузнецов и Столяров може и да изглеждат като някаква версия на американските Jerky Boys [точно същия вид телефонни шегаджии, широко известни в цяла Америка], но те са и нещо повече от това. Срещнахме се в едно заведение в белгийски стил в Москва. Кузнецов, на 31, беше облечен в бяла фланелка, нашарена с черни черепи, а Столяров, на 29, носеше сив пуловер с качулка [hoodie], на който се виждаше лицето на Путин върху карта на Русия. („Гледам на Путин положително“, обясни Столяров. „Не се сещам за нищо важно, по което да сме на различни мнения“, допълни Кузнецов). Когато двамата се срещнали, през 2014, започнали отначало с номера, насочени към руски знаменитости, но това бързо им омръзнало. „По-интересно е да се говори с хора, от които зависят реални човешки съдби“, казва Кузнецов.
Той и Столяров отричат каквито и да е връзки с руските служби за сигурност, но е очевидно, че имат добри връзки с правителството. Имали са собствени шоута по няколко контролирани от Кремъл телевизионни канали, което изисква позволение от високо равнище. Когато ги срещнах те небрежно споменаха, че предния ден са били в Руския парламент, за среща с добре известен народен представител. „Работим по един проект“, Казва Столяров скромно, след което започва да се хвали как са прониквали в Скайп-профила на покойния руски олигарх – и враг на Путин – Борис Березовски – „в течение на много дълго време“. По някакъв начин са се снабдили с личните телефонни номера на чуждестранни лидери, като например турския президент Реджеп Тайип Ердоган.
Списъкът на американските жертви на Кузнецов и Столяров е доста дълъг. През февруари [2017], представяйки се като украинския министър-председател, те са се обадили на сенатора Джон Маккейн, който признал, че ерата на Тръмп била най-трудното време в дългия му политически живот. „Звучеше така, сякаш не знае какво да прави – ама изцяло“, спомня си Кузнецов. В същия месец са се обадили и на водача на Сенатското мнозинство Мич Макконъл, който им казал, че нови санкции срещу Русия са малко вероятни.
Смисълът на американската работа на Кузнецов и Столяров е както да се разкрият важни информации – като например какво да се очаква във връзка със санкциите – така и да се осмиват, отвличат, объркват и нагрубяват хора, които американските избиратели са склонни да уважават, но които са враждебно настроени към Русия. Те разчитат на онова, което според тях е американска наивност. „Това никога не би могло да се случи в Русия“, казва Столяров. „Хората не биха били толкова доверчиви, особено ако това са членове на парламента или държавни служители.“ Те биха искали да звънят и на холивудски актьори, добавя Кузнецов, но те са „много по-трудни за достигане от американските сенатори“.
Ако човек би търсил някакви символични образи на руския подход към подкопаването на [политиките на] САЩ – опортюнистки, неискрен, клоунски, но и шокиращо ефективен – то е трудно да се намерят по-добри от онези на Вован и Лексус. Те, както и бъдещите хакери, подготвяни от Минин, са малки части от една непрестанно променяща се, широко разклонена кампания за прикрито оказване на влияние върху западните политици, системи и ценности – една кампания, изградена по-скоро на базата на проби и грешки, отколкото на някаква голяма стратегия. Руснаците разполагат с „1,000 начина за атака“, казва ми един бивш служител на американските разузнавателни служби. „Те нямат нужда от успех във всички тях. Достатъчно е да успеят само няколко.“
Някои американци, включително и настоящият президент, вярват, че ако само бихме могли да разберем къде интересите ни се припокриват, Русия би могла да бъде добър партньор. Но онези, които са си имали работа с Путин в течение на десетилетия, разбират, че това е само фантазия, и то в най-добрия случай. „Путин дефинира руските интереси в противоположност на – и с намерението да им пречи – на западните политики“, казва Аш Картър, последния министър на отбраната на Обама. „Много трудно е да се изгради мост върху подобна мотивация. На практика това прави невъзможно сътрудничеството с Русия“.
Путин не е някакъв супер-злодей. Той не е нито неуязвим, нито неудържим. И той упражнява натиск само докато се срещне със сериозна съпротива. Например плановете му от 2014 да отреже източната третина от Украйна, се разпаднаха, след като се оказа, че украинската армия е способна на ожесточена съпротива, към което се добавиха и западните санкции. Обама наказа руското правителство за намесата му в изборите, по време на последните дни от управлението си, като закри онези руски центрове и експулсира някои дипломати, но това беше закъсняла, слаба реакция. По-мощни опции – като разкриването на разузнавателна информация, която би поставила лично Путин в неудобно положение, или въвеждане а нови, истински осакатяващи санкции – такива неща Обама реши да не използва.
А настоящото правителство вече не е заинтересувано да наказва Русия. Що се отнася до различните разследвания върху руската намеса в изборите, както и медийното внимание към тях, то те са фокусирани най-вече върху онова, което се случи през 2016, вместо към онова, което Русия с неизбежност ще направи на изборите от 2018 и 2020, ако не бъде наказана и достатъчно ясно предупредена, че бъдещите интервенции няма да бъдат оставени без внимание. Американското контраразузнаване гледа бездейно, очаквайки разпореждания за битка с руснаците, които според вътрешните хора никога няма да бъдат дадени.
Но на хоризонта се мержелее точка, която е особено тревожна за Кремъл. През 2024 ще приключи следващият мандат на Путин. Конституцията ограничава президентството до два последователни мандата, а тогава той ще бъде на 71 години. „Всички тези юнаци мислят за 2024“, казва руският бизнесмен, който е във високите ешелони на Обединена Русия, партията на Путин. Парламентът би могъл да промени конституцията, за да позволи на Путин допълнителен мандат. Но това решение не е идеално. Путин, който е завършил юридическо образование преди да стане агент на КГБ, винаги е настоявал за поддържане на видимостта за законност. А освен това той, един смъртен човек, все пак може да прослужи само определен брой мандати.
Така че, какво трябва да прави Путин? Ще предаде ли трона си на някой наследник? Кандидатите за това са все по-малко. Кръгът на съветниците му се стеснява непрекъснато; сега той е съставен най-вече от стари мъже, които също като него идват от Ленинград или са служили в КГБ. През последните години той замести мнозина регионални губернатори с млади хора, които са му лично верни, и дори с бивши свои бодигардове – повечето от които нямат опит в управлението, но в замяна на това дължат всичко на него. Все повече и повече той започва да изглежда като човек без изходна стратегия. Както ми каза един негов съюзник през 2013, „Ние нямаме тази традиция на, окей, прослужи два мандата и сега си заминаваш. Нямаме друга традиция освен да стискаме до края, докато бъдем изнесени с краката напред“.
През 2014 Вячеслав Володин, сегашният говорител на Руския парламент, каза, „Ако има Путин, има и Русия. Ако няма Путин, няма и Русия.“ Путин е персонализирал държавните институции – съдилищата, армията, службите за сигурност, парламента, дори опозиционните партии, а също и икономиката. И докато икономическата баница става все по-малка, елитите започват да се изяждат едни други в борбата за малкото оставащи ресурси, или онова, което може да се изстиска от населението. Хората, с които днес са пълни най-известните руски затвори, са елитни държавни служители: безброй много бюрократи, поне четирима губернатори, както и множество кметове. Един министър се намира под домашен арест. Това са губещите в една все по-ожесточаваща се битка. А печелещите обикновено са онези, които се въртят по орбити, възможно най-близки до умиращата звезда на Путин.
Иронично е, че Путин полага основите за именно онзи вид хаотичен колапс, в опити за избягването на който е прекарал политическия си живот – а именно колапсът, който доведе до собственото му управление. Той е направил от себе си заложник на система, която е изградил със собствените си ръце. „Липсата на алтернативи тревожи всички, включително и самия Путин“, казва Андраник Мигранян. По собствените му думи Путин му е казал още през 2012 „често трябва да се занимавам с ручное управление. Бих искал да се оттегля, ако бих имал усещането, че съм направил достатъчно, за да могат институциите да функционират независимо при следващия лидер.“
Но, разбира се, колкото по-дълго време Путин прекарва в натискане на скоростния лост, толкова по-малко вероятно е скоростите да започнат да превключват самостоятелно, без силната ръка, която ги поставя на мястото им. „Това е дилемата на диктатора“, казва един от ветераните по руските въпроси във Вашингтон. „Единственият начин да се изключи рискът е като не си заминавате. А не можете и да реформирате, тъй като това води до пукнатини в системата, които водят до собственото ви сваляне.“
Путин подритва тази консервена кутия надолу по пътя вече доста дълго време – и като цяло всичко това работи добре за него. Той все още е популярен и в добра форма, както показват демонстрациите на голи мъжки гърди. Но с всеки изминал ден остава все по-малко път и някой ден той все пак ще свърши. Всички в Москва знаят, че този ден наближава, но никой не знае какво ще се случи в деня след него. „Ако той внезапно се оттегли през 2024, ние ще останем сираци“, казва Константин Малофеев, един олигарх, който беше санкциониран от Запада за подкрепата му за про-руските бунтовници в Украйна. Той вярва, че Путин е бил избран от Бога да води Русия. Но следващата личност, страхува се той, няма да има същото чувство за дълг. „Следващата личност“, казва той. „Ще бъде по-зле“.
[1] Вече след публикуването на тази статия стана ясно, че Навални няма да бъде допуснат от изборите. Претекстът за това е фиктивната присъда, която е издадена срещу него през 2013 г. Бел. пр.
